Дейвид Балдачи
Тотален контрол (2)

2.

Предградие на Вашингтон, един месец по-рано

Джейсън Арчър, с изпоцапана колосана риза и изкривена вратовръзка, се бореше със съдържанието на купищата картонени кутии. До него имаше портативен компютър. От време на време спираше, вземаше поредния лист и с помощта на ръчен скенер вкарваше съдържанието му в компютъра. По носа му се стичаше пот. Складът, в който се намираше, беше горещ и мръсен. Изведнъж някъде от голямото пространство долетя вик.

— Джейсън? — Чу приближаващи стъпки. — Джейсън? Тук ли си?

Джейсън бързо затвори кутията пред себе си, затвори капака на компютъра и го мушна в една пролука между купчините. След няколко секунди се появи Куентин Роу — около метър и седемдесет, слаб, с тесни рамене. На челото над голобрадото му лице бяха закрепени елегантни елипсовидни очила. Дългата му руса коса бе привързана на конска опашка. Беше облечен небрежно — избелели джинси и бяла памучна риза. От джобчето й стърчеше антена на клетъчен телефон. Беше мушнал ръце в задните си джобове.

— Минавах насам и реших да се отбия. Как върви?

Джейсън стана и протегна длъгнестото си мускулесто тяло.

— Върви, Куентин. Върви.

— Сделката със „Сайбърком“ напредва. Искат финансовите условия възможно най-бързо. Още колко време смяташ, че ще ти е необходимо?

Въпреки небрежния си вид Роу изглеждаше разтревожен. Джейсън хвърли поглед към купчините кутии.

— Поне седмица. Най-много десет дни.

— Сигурен ли си?

Джейсън кимна и старателно избърса ръцете си, после погледна Роу.

— Няма да те проваля, Куентин. Знам колко важна е тази сделка за теб. За всички нас.

Чувството за вина бодна Джейсън между плешките, но изражението на лицето му остана неразгадаемо. Роу сякаш се поуспокои.

— Няма да забравим усилията ти, Джейсън. Това тук и резервните записи на лента. Гембъл беше силно впечатлен, доколкото е в състояние да разбере тези неща.

— Според мен това ще се помни дълго — съгласи се Джейсън.

Роу огледа склада с удивление.

— Като си помислиш само, че съдържанието на целия този склад може да се побере на няколко дискети… Какво разхищение.

Джейсън се ухили.

— Е, Нейтън Гембъл не е сред най-добрите компютърни специалисти на света. — Роу изсумтя презрително. — Инвестициите му — продължи Джейсън — генерираха много документи, Куентин, само че човек не може да спори с успеха. Този човек наистина направи много пари през годините.

— Точно това имах предвид, Джейсън. То е единствената ни надежда. Гембъл разбира от печелене на пари. След сделката със „Сайбърком“ всички останали ще са джуджета в сравнение с него. — Роу погледна Джейсън Арчър с възхищение и добави: — След като свършиш тази работа, те очаква голямо бъдеще.

Очите на Джейсън придобиха мек отблясък и той се усмихна на колегата си.

— И аз си мисля същото.

 

 

Джейсън Арчър се качи в джипа, „Форд Експлорър“, и целуна жена си, седнала зад волана. Сидни Арчър беше висока и руса. След раждането на дъщеря им чертите на лицето й се бяха омекотили. Тя наклони глава назад. Джейсън се обърна и се усмихна — двегодишната Ейми спеше непробудно в бебешката седалка, здраво стиснала Мечо Пух в юмручето си.

— Уморила се е — отбеляза Джейсън и развърза вратовръзката си.

— Както всички нас — отвърна Сидни. — Мислех си, че работата на половин ден в адвокатска фирма ще е песен, само че не е, защото това, което нормално се върши за седмица, сега трябва да се смести в три дни.

Тя поклати уморено глава и подкара по улицата. Зад тях се издигаше световната централа на „Трайтън Глоубъл“ — работодател на съпруга й и безспорен световен лидер в компютърните технологии, от изграждането на глобални компютърни мрежи до детските образователни програми.

Джейсън стисна нежно ръката на жена си.

— Знам, Сид. Знам, че ти е трудно. Скоро обаче ще стане нещо, което ще ти даде възможност да зарежеш работата завинаги.

Тя го погледна и се усмихна.

— Да не си измислил компютърна програма, която може да познава числата от тотото?

— Може би нещо по-добро. — На лицето му заигра усмивка.

— Добре де, заинтригува ме. За какво става дума?

Той поклати глава.

— А, не. Ще ти кажа, когато съм абсолютно сигурен.

— Джейсън, не постъпвай така с мен. — Престореното й негодувание го накара да се усмихне още по-широко. — Знаеш, че умея да пазя тайна. А и съм наясно колко обичаш изненадите.

Тя спря на един червен светофар и се обърна към него.

— Освен това страшно обичам да отварям подаръци на Коледа. Хайде, кажи ми.

— Този път не, съжалявам. Няма начин. Слушай, искаш ли довечера да излезем да хапнем навън?

— Джейсън, имай предвид, че съм много упорит адвокат. Не се опитвай да изместваш темата така елементарно. Да не говорим, че вечерята навън ще наруши бюджета за този месец. Искам да чуя подробностите. — Тя подкара отново и шеговито го смушка в ребрата с палец. — Хайде.

— Ще ги чуеш съвсем скоро, Сид, обещавам. Още е рано, разбери. — Изведнъж тонът му стана сериозен, сякаш съжаляваше, че е заговорил за това. Тя го погледна. Той се бе вторачил през прозореца. По лицето й пробяга сянка. Джейсън се обърна към нея, долови тревогата й, сложи ръка на бузата й и намигна.

— Когато се оженихме, ти обещах целия свят, нали?

— Ти ми го даде, Джейсън. — Сидни погледна към Ейми в огледалото. — Това тук е повече от целия свят.

Той разтри рамото й с пръсти.

— Сид, обичам те повече от всичко. Ти заслужаваш най-доброто. Един ден ще го имаш.

 

 

Мъжът седеше пред компютъра и лицето му беше само на сантиметри от екрана. Пръстите му удряха клавишите трескаво като малки механични чукчета. Раздрънканата клавиатура сякаш бе готова да се разпадне всеки момент при това безмилостно отношение. Символите се изливаха подобно на вода по екрана, твърде бързо, за да могат да се проследят с поглед. Навън бе тъмно като в рог. Само една малка лампа на тавана даваше светлина на мъжа, за да работи. Лицето му беше покрито с гъсти капчици пот, въпреки че температурата в помещението не беше по-висока от приятните двайсетина градуса.

Беше толкова вглъбен в работата си, че не чу как вратата на стаята се отвори. Не чу и трите чифта стъпки, които преминаха по дебелия килим и спряха точно зад гърба му. Движеха се бавно. Бяха трима и това явно им даваше необходимата увереност.

Най-накрая мъжът се обърна. Крайниците му се разтрепериха, сякаш бе наясно какво би могло да му се случи.

Не му достигна време дори да изкрещи.

Спусъците хлътнаха едновременно, затворите щракнаха и трите пистолета изтрещяха оглушително.

Джейсън Арчър се сепна и се изопна на стола, на който беше заспал. Лицето му наистина беше покрито с пот, а видението все още витаеше в мозъка му. Проклетият кошмар просто не го оставяше на мира, и толкова. Огледа се. Сидни дремеше на кушетката, телевизорът работеше. Джейсън стана и зави жена си с одеялото, после отиде до стаята на Ейми. Беше почти полунощ. Когато отвори вратата, чу как детето се мята в съня си. Приближи креватчето и се вгледа в малкото телце, което не преставаше да се движи. Сигурно сънува лош сън, нещо, което баща й би могъл да разбере. Джейсън нежно докосна челцето на дъщеря си, после я взе на ръце и леко я залюля в притихналия мрак. След няколко минути Ейми отново бе в креватчето си, потънала в спокоен сън. Джейсън я зави и я целуна по бузката, после отиде в кухнята, надраска бележка на жена си, сложи я на масичката и се запъти към гаража. Качи се на стария си форд с подвижен покрив.

Когато извади колата от гаража, не забеляза, че Сидни е застанала на прозореца и го гледа, смачкала бележката му в едната си ръка. След като габаритите изчезнаха от погледа й, тя се отдалечи от прозореца и отново прочете написаното. Мъжът й бе отишъл до офиса, за да свърши някаква работа. Ще се върне, когато успее. Погледна часовника върху рафта над камината. Наближаваше полунощ. Надникна в стаята на Ейми и сложи чайника на печката. Изведнъж дълбоко погребаните подозрения изригнаха на повърхността и тя се опря на плота, за да не се свлече на пода. Това не беше първият път, когато мъжът й я оставяше заспала, за да се измъкне с колата и да отиде да работи.

Направи си чай и импулсивно изтича нагоре по стълбите към банята. Погледна лицето си в огледалото. Малко по-пълно, отколкото по времето, когато се ожениха. Тя рязко свали нощницата и бельото си. Огледа се отпред, отстрани и после отзад с помощта на малко ръчно огледало, което трябваше да й покаже най-потискащата част от тялото й. Бременността й бе повлияла зле — коремът й се бе възстановил доста добре, но отзад определено не бе така стегната. А бяха ли провиснали гърдите й? Ханшът й изглеждаше малко по-широк от преди. Нормално след раждане. С неспокойни пръсти Сидни дръпна милиметъра излишна кожа под брадичката си и изведнъж се почувства потисната. Тялото на Джейсън все още беше здраво като стомана както по времето, когато бяха започнали да излизат заедно. Удивителната физика на мъжа й, приятният му вид и забележителната му интелигентност бяха наистина много привлекателен набор от качества и биха направили впечатление на всяка жена. Когато прокара пръст по брадичката си, Сидни изведнъж си даде сметка какво прави. Тя, висококвалифицираният и уважаван адвокат, се разглеждаше както се разглежда парче месо, както поколения мъже бяха разглеждали женското съсловие. Облече нощницата си. Все още беше привлекателна. Джейсън я обичаше. Беше отишъл в офиса си, за да работи, за да не изостане със задачите си. В кариерата си се развиваше бързо. Скоро мечтите им щяха да се сбъднат. Неговата — да има своя собствена фирма; нейната — да бъде пълноценна майка на Ейми и останалите деца, които щяха да имат. Ако на някого това звучи като плоска комедия от петдесетте, така да бъде, защото семейство Арчър искаше точно това. И тя вярваше, че Джейсън в същата тази минута работи трескаво, за да го постигне.

 

 

Джейсън Арчър спря пред уличен телефон и набра един номер, който отдавна бе научил наизуст. Вдигнаха слушалката веднага.

— Здравей, Джейсън.

— Казвам ти, това трябва да свърши скоро, защото може и да не успея.

— Пак ли си сънувал кошмари? — Човекът от другата страна на линията успяваше да говори едновременно със съчувствие и насмешка.

— Не „пак“. Сънувам ги непрекъснато — отвърна Джейсън троснато.

— Още малко. — Гласът прозвуча окуражаващо.

— Сигурен ли си, че не са по петите ми? Имам странното усещане, че от всички страни ме наблюдават.

— Това е нормално, Джейсън. На всекиго може да се случи. Повярвай ми, ако нещо те заплашваше, щяхме да го знаем. И друг път сме го преживявали.

— Аз ти повярвах. Надявам се само доверието ми да не се окаже излъгано. — Джейсън стана още по-напрегнат. — Не съм професионалист в тези неща. По дяволите! Всичко започва да ми лази по нервите.

— Ние те разбираме, Джейсън. Не губи самообладание сега. Както ти казах, остават само още няколко неща, и край, оттегляш се официално.

— Слушай, не разбирам защо да не е достатъчно това, което направих досега.

— Джейсън, не е твоя работа да мислиш за тези неща. Налага се да поровим малко по-дълбоко и ти ще трябва да приемеш този факт. Горе главата. Не мисли, че сме глупаци и че не знаем какво правим. Всичко е планирано. Просто прави каквото се иска от теб и всичко ще бъде наред.

— Добре. Смятам да приключа тази вечер, можеш да си сигурен. Пак ли да оставя стоката на същото място?

— Не, този път ще я предадеш лично.

В гласа на Джейсън се появи изненада.

— Защо?

— Защото сме към края и всяка грешка може да провали цялата операция. Макар и да нямаме основания да смятаме, че те следят, не можем и да сме абсолютно сигурни, че не наблюдават нас. Не забравяй, че всички сме поели известен риск. По принцип е безопасно да оставиш пратката на някое тайно място, но не са изключени и грешки. Ако я предадеш лично, се избягват всякакви рискове. Толкова. Така ще е по-безопасно и за теб. И за семейството ти.

— Семейството ми? Какво общо има семейството ми, по дяволите?

— Не бъди глупав, Джейсън. Залогът е висок. Още в самото начало ти бе обяснено какъв риск поемаш. Този свят е жесток, нали?

— Слушай…

— Всичко ще бъде наред. Просто следвай инструкциите точно. Точно. — Последната дума прозвуча особено силно. — Не си казал на никого, нали? И най-вече на жена си?

— Не съм. На кого мога да кажа, по дяволите? Кой би ми повярвал?

— И сам ще се изненадаш, ако разбереш. Просто помни, че всеки, който знае, е в опасност. Като теб.

— Кажи ми нещо, което не знам — каза Джейсън троснато. — Какви са подробностите?

— Рано е. Ще ги научиш скоро. Обикновените канали. Дръж се, Джейсън. Почти сме излезли от тунела.

— Да, добре. Да се надяваме само, че проклетият тунел няма да се срути, докато съм в него.

Човекът отсреща се засмя и затвори.

 

 

Джейсън извади палеца си от скенера за пръстови отпечатъци, произнесе името си пред малкия микрофон, монтиран в стената, и търпеливо зачака компютърът да сравни гласа и линиите на палеца му с тези в масива от информация. Усмихна се и кимна на униформения мъж, който седеше зад пулта в приемната на осмия етаж. Джейсън виждаше като насън името „Трайтън Глоубъл“, изписано с големи сребристи букви зад широкия гръб на пазача.

— Жалко, че нямаш право просто да ме пуснеш, Чарли. Ей така, като човек.

Чарли беше едър негър, прехвърлил шейсетте, с плешива глава и бърз ум.

— Ей, Джейсън, откъде да знам, че не си маскиран Саддам Хюсеин? В наши дни човек не може да вярва на очите си. Между другото, Саддам, имаш хубав пуловер. — Чарли се засмя. — Освен това, как според теб е възможно такава голяма и богата компания да се доверява на преценките на някакъв си обикновен пазач като мен, след като разполага с цялата тази машинария, която да им казва кой кой е? Сега, Джейсън, властват компютрите. Човеците вече не струват нищо.

— Е, не е чак толкова трагично, Чарли. Технологиите си имат и добри страни. Не искаш ли за малко да си сменим работата? Така ще видиш и добрите неща. — Джейсън се засмя.

— Как да не искам, Джейсън? Аз ще отида да си играя с тези играчки за милиони долари, а ти в същото време ще душиш помещенията на всеки трийсет минути, да не би да се е вмъкнал някой лош тип. Ще ти дам униформата безплатно, но като си сменим местата, ще трябва да си сменим и заплатите. Не искам да изпуснеш богатство от порядъка на седем долара на час. Няма да е честно.

— Чарли, ти си твърде умен, а това ти вреди.

Чарли се засмя и се вторачи в многобройните монитори на пулта пред себе си.

Когато масивната врата се отвори почти безшумно, усмивката изчезна от лицето на Джейсън. Докато крачеше по коридора, извади нещо от джоба на палтото си. Приличаше на кредитна карта.

Спря пред една врата и мушна картата в процепа на металното устройство, монтирано на нея. Микрочипът на картата влезе във връзка с този на вратата. Показалецът му набра четири цифри на конзолата. Чу се щракване. Улови дръжката, завъртя я и седемсантиметровата врата се отвори навътре, към тъмното пространство.

Запали осветлението и светлината очерта за момент тялото му, застанало на прага. Той затвори бързо вратата. Двете стоманени резета се плъзнаха на местата си. Когато огледа подредения кабинет, ръцете му трепереха, а сърцето му биеше толкова силно, че ударите му сигурно отекваха из цялата сграда. Не му беше за първи път. Насочи мисълта си към факта, че щеше да е за последен, и си позволи да се усмихне. Каквото и да се случеше, това нямаше да продължава повече. Всяко нещо си имаше граници и той знаеше, че вече е достигнал своята.

Отиде до бюрото, седна и включи компютъра. Към монитора бе прикрепен микрофон върху дълга гъвкава поставка. Джейсън го бутна нетърпеливо встрани, така че да вижда екрана изцяло. С изправен като бастун гръб, очи, приковани в монитора, и ръце, готови за атака, той явно бе в стихията си. Пръстите му зашариха по клавиатурата като пръсти на пианист в разгара на изпълнението си. Екранът му предаваше до болка познатите съобщения. Джейсън набра четири цифри на малката конзола, свързана с компютъра, наведе се напред и се вторачи в една точка в горния десен ъгъл на монитора. Знаеше, че в този момент миниатюрната видеокамера е регистрирала характерните особености на десния му ирис и е предала данните към централната база данни, в която се съхраняваха характерните особености на още трийсет хиляди ириса. Процесът отне всичко на всичко четири секунди. Макар и да бе свикнал с непрекъснато нарастващите възможности на техниката, дори Джейсън Арчър понякога се удивляваше. Ирисовите скенери се използваха и за контрол на производителността на служителите. Джейсън се намръщи. В интерес на истината, струваше му се, че Оруел бе подценил някои неща.

Отново насочи вниманието си към екрана. През следващите двайсет минути пръстите му тракаха по клавишите и спираха само когато на екрана се появяваха новите данни, които изискваше. Машината беше бърза, но въпреки това й бе трудно да обработи целия поток от информация. Изведнъж откъм коридора долетя шум и той рязко се обърна. Отново проклетият кошмар. Вероятно Чарли правеше обиколката си. Погледна екрана. Нещо не вървеше. Губеше си времето. Записа на лист хартия списък с имена на файлове, стана и отиде до вратата. Опря ухо до дървената повърхност. Поуспокоен, дръпна резетата, угаси лампата и затвори вратата зад гърба си. След секунда ключалката се превъртя.

Мина бързо по коридора и застана пред една врата, която рядко се отваряше. Ключалката й беше обикновена и я отключи със специално приспособление. Влезе и заключи отново. Не запали осветлението, а извади малко фенерче от джоба си. Компютърът беше в далечния ъгъл, до нисък канцеларски шкаф, върху който бяха струпани три реда картонени кутии за документи.

Джейсън изтегли компютъра напред от стената, за да достига кабелите, които бяха включени отзад. Коленичи, улови кабелите и в същото време съвсем бавно избута шкафа встрани, за да открие неголям панел с няколко интерфейса за данни. Включи един от кабелите и се увери, че е свързан както трябва. Седна пред компютъра. Закрепи фенерчето върху една кутия, за да свети само върху клавиатурата. Тук нямаше допълнителни бутони за удостоверяване на самоличността. Не се налагаше и да се втренчва в горния десен ъгъл на монитора и да чака потвърждение за достъп. Всъщност това работно място дори не беше регистрирано в мрежата на „Трайтън“.

Джейсън извади листа от джоба си и го сложи в светлия кръг върху клавиатурата. Изведнъж долови някакво движение пред вратата. Притаи дъх, светкавично угаси фенерчето и намали яркостта на монитора. Остана неподвижен в тъмнината няколко минути. Върху челото му изби капчица пот и се спусна мързеливо надолу по носа му, докато не спря върху горната му устна. Беше твърде уплашен, за да я избърше.

След пет минути запали фенерчето отново, осветли екрана и продължи работата си. Усмихна се доволно, когато след няколко упорити опита успя да преодолее вътрешната система за сигурност, предпазваща мрежата от непозволен достъп. Заработи бързо и премина през всички файлове, които бе записал на листа. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка дискета. Сложи я в устройството. След минута я извади, изключи компютъра и излезе. Премина през обърканите процедури за сигурност, каза „довиждане“ на Чарли и напусна сградата.