Дейвид Балдачи
Тотален контрол (11)

11.

Слънцето все още не беше изгряло. Мъжът седна на леглото и събу панталоните си. Тялото му беше мускулесто. По левия му бицепс се виеше татуирана змия. Край вратата на стаята стояха три натъпкани сака. Американски паспорт, няколко самолетни билета и други документи го очакваха, както му бе обещано. Бяха в малка кожена чанта, оставена върху единия от саковете. Името му щеше да се промени още веднъж, не за първи път през изпълнения му с престъпления живот.

Повече нямаше да зарежда самолети с гориво. Повече нямаше да има нужда и да работи. Прехвърлянето на парите в офшорната банкова сметка беше потвърдено. Разполагаше със сума, каквато не бе виждал през целия си живот, независимо от усилията, които бе полагал. Въпреки богатия си престъпен опит ръцете му трепереха, когато извади перуката, зелените очила и цветните контактни лещи от малка чантичка. Макар и да бе сигурен, че преди някой да се досети какво всъщност се е случило, ще минат седмици и месеци, трябваше да съобрази плановете си с най-лошия възможен сценарий — в професията му това беше задължително. Означаваше да избяга незабавно и при това далеч. Беше готов да направи и двете.

Замисли се за скорошните събития. Беше захвърлил празния пластмасов флакон в река Потомак — никога нямаше да го намерят. Нямаше да намерят отпечатъци, не бе оставил никакви физически улики. Ако изобщо някога попаднеха на каквато и да било следа, водеща към него, нямаше да го открият. Освен това името, под което бе живял през последните два месеца, щеше да ги отведе в напълно погрешна посока. И преди беше убивал, но не в такъв мащаб и не толкова анонимно. Винаги бе имал причина да го направи — ако не лична, то поне на този, който го бе наел. Големият брой и анонимността на жертвите този път успя да пробуди дори неговата закоравяла съвест. Не бе останал достатъчно дълго, за да види кой се качва на самолета. Бяха му платили да свърши определена работа и той се бе справил. Сега щеше да използва огромната сума, която имаше на разположение, за да забрави как я е спечелил. Смяташе, че няма да му отнеме много време.

Седна пред малкото огледало, подпряно на тоалетната масичка. Сложи си перуката — къдравата му черна коса стана вълниста и руса. На вратата висеше нов костюм, чиято елегантност рязко го отличаваше от дрехите, които бе захвърлил преди малко. Наведе глава и се съсредоточи върху поставянето на контактните лещи, които щяха да направят очите му от безлично кафяви впечатляващо сини.

Надигна се, за да провери резултата в огледалото, и почувства дългата цев на Зигзауер Р229 да се опира в основата на черепа му. С изострените сетива на обладан от страх човек забеляза, че заглушителят е дълъг колкото самата цев.

Пълното му стъписване продължи не повече от секунда. Усети студенината на метала на тила си, видя тъмните очи, вторачени в него от огледалото, присвитите устни. Това изражение беше подобно на неговото, преди да натисне спусъка. Той винаги смяташе отнемането на човешки живот за сериозна работа. Сега като хипнотизиран наблюдаваше как друг изпълнява стария ритуал. После с изненада забеляза как лицето зад него се изкриви от гняв и ненавист — чувства, на които самият той никога не се бе поддавал по време на екзекуция. Очите му се разшириха, когато показалецът на убиеца се сви върху спусъка. Устните му помръднаха, за да изрекат нещо, може би ругатня, но думите закъсняха, куршумът разкъса мозъка му преди това. Залитна назад от удара, после се свлече върху масичката отпред. Убиецът бутна безжизненото му тяло в малката пролука между леглото и стената и изпразни пълнителя в гърдите му. Въпреки че сърцето на жертвата вече не изпомпваше кръв, на местата, където проникваха куршумите, се образуваха неголеми кървави петна. Автоматичният пистолет падна до тялото.

Стрелецът излезе спокойно от стаята, като спря, за да направи две неща. Първо взе кожената чанта с новите документи на мъртвеца. После, в коридора, включи климатика на пълна мощност. След десет секунди вратата на апартамента се отвори и затвори. Настъпи тишина. Бежовият килим в спалнята бързо добиваше грозен ален цвят. Съвсем скоро сумата в офшорната банкова сметка щеше да бъде сведена до нула, а самата сметка щеше да бъде закрита до час. Титулярят й вече нямаше нужда от нея.

 

 

Беше едва седем сутринта. Навън все още цареше мрак. Седнала на кухненската маса, облечена в стария си пеньоар, Сидни Арчър бавно затвори очи и още веднъж се опита да си внуши, че това е само кошмар, че съпругът й е все още жив и всеки момент ще влезе през пътната врата. Щеше да е усмихнат, да донесе подарък за дъщеря си и дълга, успокояваща целувка за жена си.

Когато отвори очи, нищо не се бе променило. Сидни погледна часовника си — Ейми щеше да се събуди скоро. Току-що бе говорила с родителите си и те щяха да пристигнат в девет, за да вземат малката и да я отведат у дома си в Хановер, щата Вирджиния. Ейми щеше да прекара там няколко дни, докато Сидни се опита да осъзнае какво точно се е случило. Сърцето й се сви при мисълта, че рано или късно ще трябва да разкаже на дъщеря си за катастрофата, че ще трябва да преживее целия ужас, който изпитваше в момента, още веднъж. Как ще обясни на дъщеря си, че баща й е загинал при такава нелепа самолетна катастрофа заедно с още близо двеста души?

Родителите на Джейсън бяха починали преди години. Той нямаше братя и сестри и бе приел семейството на Сидни като свое, а нейните близки го бяха посрещнали с радост. Двамата й по-големи братя вече се бяха обадили, за да й предложат помощта и съчувствието си. Накрая и двамата се бяха разплакали.

Авиокомпанията беше предложила на Сидни да я превози със самолет до малкото градче, край което бе станала катастрофата, но тя беше отказала. Не би могла да понесе присъствието на близките на другите жертви. Представяше си как се качват на дълги сиви автобуси, без да говорят, без да смеят да се погледнат в очите, с треперещи от изтощение крайници и изопнати до краен предел нерви, които всеки момент могат да се скъсат от чудовищното напрежение. Да се справи с обърканите си чувства, с мъката и неспособността си да приеме истината бе достатъчно мъчително и без да е заобиколена от хора, които преживяват същите страдания. В момента изобщо не би било утеха, че и други страдат като нея.

Качи се на горния етаж, мина по коридора и спря пред спалнята. Вратата беше открехната. Сидни огледа познатите предмети в стаята — те имаха своя собствена история, будеха спомени, неотделими от живота й с Джейсън. Накрая очите й спряха на неоправеното легло. Толкова много удоволствия бяха преживели там… Не можеше да повярва, че онази сутрин, когато му се бе скарала, е била последната.

Затвори вратата тихо и отиде до стаята на Ейми. Равномерното дишане на дъщеря й я успокои. Сидни седна на люлеещия се стол до креватчето. С Джейсън бяха успели да я преместят от люлката в него наскоро. Операцията ги бе накарала да прекарат няколко нощи на пода до леглото, докато Ейми свикне с новата обстановка.

Сидни се вгледа в момиченцето и се залюля на стола. Топката руса коса, крачетата, обути в дебели чорапи, измъкнали се от завивката. В седем и половина Ейми извика и рязко седна, със здраво стиснати очи, като подплашена птичка. След миг майката прегърна дъщеря си и я залюля в ръцете си, докато Ейми не се събуди напълно.

Когато слънцето изгря, Сидни изкъпа Ейми, изсуши косата й, облече я с топли дрехи и й помогна да слезе по стълбата, за да отидат в кухнята. Докато правеше закуската и кафето, Ейми отиде в другата стая и се заигра с вечно нарастващата купчина играчки в ъгъла. Сидни отвори бюфета и машинално извади отвътре две чаши. Тръгна към кафеварката и спря по средата. Прехапа устни, докато не преодоля желанието си да крещи. Имаше чувството, че е срязана на две половини. Върна чашата в бюфета и занесе на малката маса кафето си и купичка овесена каша.

— Ейми, време е за закуска — каза тя и се обърна към всекидневната. Гласът й едва ли бе по-силен от шепот. Гърлото я болеше, цялото й тяло беше изтръпнало от болка. Момиченцето дотича до вратата. Носеше плюшен тигър и снимка в рамка. Лицето й сияеше, косата й все още бе влажна — права горе, с къдрици в долния край.

Дъхът на Сидни изведнъж секна, когато дъщеря й вдигна снимката. Беше на Джейсън, направена преди около месец в двора. Ейми го бе издебнала и го бе напръскала с градинския маркуч, след това двамата се бяха сборичкали в купчината яркочервени, оранжеви и жълти листа.

— Татко? — Ейми доби загрижено изражение.

Джейсън трябваше да отсъства три дни и тя знаеше, че се налага да обясни на Ейми. Сега три дни й се струваха колкото три секунди. Боже! Сидни се съвзе и се усмихна на дъщеря си.

— Татко ти замина, скъпа — започна тя, неспособна да скрие треперенето на гласа си. — Сега сме само двете. Гладна ли си? Искаш ли да закусиш?

— Татко на работа ли е? — продължи да любопитства Ейми. Малкото й пръстче сочеше към снимката. Сидни вдигна дъщеря си и я сложи в скута си.

— Знаеш ли кого ще видиш днес?

Ейми я погледна очаквателно.

— Дядо и Мими.

Устните на детето се закръглиха и след това се разтеглиха в усмивка.

То закима ентусиазирано и изпрати въздушна целувка към хладилника, на който с магнит бе залепена снимка на баба му и дядо му.

— Дядо. Мими.

Сидни взе внимателно снимката на Джейсън и бутна към Ейми купичката с каша.

— Преди да тръгнеш обаче, трябва да се нахраниш, нали? Има кленов сироп и масло, както я обичаш.

— Аз сама. Сама!

Ейми слезе от скута на майка си и седна на своя стол, после започна внимателно да се храни.

Сидни въздъхна и закри очи. Опита се да стои неподвижно, но въпреки усилието не успя да потисне риданията си. Най-накрая излезе от кухнята, стиснала снимката в ръце. Изтича нагоре по стълбата, остави снимката върху шкафа в спалнята, хвърли се върху леглото и се разплака, заровила лице във възглавницата.

Минаха цели пет минути, но болката не утихна. Обикновено Сидни улавяше местонахождението на Ейми като радар, но този път не усети, че е дошла, докато малката й ръчичка не я задърпа за рамото. Ейми легна до майка си и се сгуши в нея. Видя сълзите.

— Ох, ох, ох — забърбори тя и докосна мокрото лице на майка си. После го улови с ръце и също се разплака. — Мама плаче!

Мокрите им лица се докоснаха, сълзите им се сляха. След малко Сидни се надигна, прегърна дъщеря си и я залюля върху мекото легло. На устните на детето имаше каша. Сидни се наруга мислено за слабостта, за това, че е разплакала дъщеря си. Никога досега не бе преживявала такъв кошмар.

Най-накрая Сидни се успокои и за кой ли път избърса очите си. Останаха сухи. Занесе Ейми в банята, изми лицето й и я целуна.

— Всичко е наред, скъпа. Мама е добре. Няма повече да плаче.

Когато точно в девет родителите й дойдоха, нещата на Ейми бяха събрани и тя беше готова за път. Отправиха се към колата. Бащата на Сидни взе чантата на внучката си. Майка й тръгна след него с Ейми.

Бил Патерсън прегърна дъщеря си със силната си ръка. Хлътналите очи и увисналите рамене показваха колко потресен е от трагедията.

— Боже, скъпа, още не мога да повярвам. Говорих с Джейсън само преди два дни. Канехме се да отидем на риболов в Минесота. Само двамата.

— Знам, татко. Той ми каза. Чакаше го с нетърпение.

Баща й отиде да сложи чантата на Ейми в багажника, а Сидни настани дъщеря си в бебешкото столче, закопча я с каишките, връчи й Мечо Пух, прегърна я и я целуна.

— Ще се видим скоро, кукличке. Мама обещава.

Сидни затвори вратата. Майка й я улови за ръката.

— Сидни, моля те, ела с нас. Сега не бива да оставаш сама. Моля те!

— Искам да остана малко сама, мамо — отвърна Сидни. — Трябва да премисля. Няма да е за дълго. Ще дойда след ден-два.

Майка й я погледна изпитателно и я прегърна. Трепереше. Когато седна в колата, очите й бяха плувнали в сълзи.

Сидни проследи с поглед отдалечаващата се кола, загледана към задната седалка, където беше дъщеря й, стиснала любимото си мече и мушнала решително палец в уста. След секунда колата се изгуби от очите й.

С бавна и несигурна походка, като на възрастна жена, Сидни тръгна към къщата. Изведнъж й хрумна нещо и забърза.

Набра номера за информация в Лос Анджелис и после позвъни на „Алегра Порт Текнолоджи“. Зачуди се защо не са й се обадили, след като Джейсън не се е явил при тях. На телефонния секретар не беше записано тяхно обаждане.

След като разговаря с трима различни служители на компанията, тя затвори телефона и се втренчи в стената на кухнята. На Джейсън не бяха предлагали вицепрезидентски пост в „Алегра Порт“. Дори не бяха чували името му. Сидни се свлече на пода, придърпа колене към гърдите си и се разплака неудържимо. Всичките й по-раншни подозрения я връхлетяха отново, заплашвайки да прекъснат и последната й връзка с реалността. Успя да се надигне и да мушне глава под чешмата. Студената вода сякаш я съживи. Отиде до масата и покри лицето си с ръце. Джейсън я бе излъгал. Това беше неопровержим факт. Джейсън бе мъртъв. Това също не подлежеше на съмнение. Явно никога нямаше да научи истината. С тази мисъл най-накрая Сидни престана да плаче и погледна през прозореца към задния двор. С Джейсън бяха засадили цветя, храсти и дръвчета. Бяха работили заедно в името на общата цел — в това се състоеше по-голямата част от съвместния им живот. И въпреки цялата несигурност, която изпитваше в момента, истината за нея си оставаше свята. Джейсън я обичаше, обичаше и Ейми. Каквото и да го бе принудило да я излъже и да се качи на обречения самолет, тя щеше да го открие. Мъжът, когото познаваше твърде добре, не бе способен на подлост. Бяха й го отнели нелепо и безсмислено, тя смяташе, че му дължи поне това — да разбере какво го е накарало да се качи на онзи самолет. Веднага щом се съвземеше от шока, щеше да вложи цялата си енергия, за да открие истината.