Дейвид Балдачи
Тотален контрол (10)

10.

Реактивният Гълфстрийм набраздяваше небето със сребриста ивица. Луксозният салон напомняше фоайе на скъп хотел — дървени ламперии, кафяви кожени кресла, добре зареден бар, барман и всичко останало. Сидни Арчър се бе свила в едно от огромните кресла и стискаше клепачи. На челото й бе поставен студен компрес. Когато най-накрая махна компреса и отвори очи, имаше вид на упоена — подпухнали клепачи, забавени движения. А не бе вземала лекарства, нито пък се бе възползвала от асортимента на бара. Умът й беше блокирал — днес съпругът й бе загинал при самолетна катастрофа.

Огледа се. Куентин Роу й бе предложил да лети с него със самолета на корпорацията. В последния момент, сякаш за да увеличи болката й, Гембъл бе решил да дойде с тях. Сега той беше в частния си салон, в задната част на самолета. Сидни се надяваше да си остане там през цялото време. Вдигна глава и забеляза, че Ричард Лукас, шефът на вътрешната охрана на компанията, я наблюдава внимателно.

— Спокойно, Рич — каза Куентин Роу, когато мина пред него и се приближи до Сидни, за да седне до нея. — Е, как си? — попита той тихо. — Имаме малко валиум на борда. Заради Нейтън.

— Пие валиум? — Сидни го изгледа изненадано.

Роу сви рамене.

— Всъщност валиумът е за хората, които пътуват с него.

В отговор Сидни успя да се усмихне, но усмивката й се стопи почти веднага.

— Боже! Не мога да повярвам! — Тя извърна зачервените си очи към прозореца и вдигна ръце към лицето си. — Знам, че всичко това изглежда гнило, Куентин — каза тя с треперещ глас, без да го гледа.

— Слушай, не е забранено да пътуваш в свободното си време, нали? — отвърна той веднага.

— Не знам какво да кажа…

Той вдигна ръка.

— Сега не е мястото и времето за това. Трябва да свърша някои неща. Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи.

Сидни го погледна с благодарност. След като той изчезна в дъното на салона, тя се облегна в креслото и отново затвори очи. Сълзите се стичаха по подпухналото й лице. Ричард Лукас продължаваше мълчаливо да я наблюдава.

Сидни избухваше в плач всеки път, когато си припомнеше последния си разговор с Джейсън. Бе му затворила телефона ядосано. Дребна, глупава случка, която не би означавала нищо, която се повтаряше десетки пъти в ежедневието на многобройни щастливи семейства, но… това ли трябваше да е последният спомен от съвместния им живот? Потрепери от ужас и стисна подлакътниците. И всичките й подозрения през последните няколко месеца… Боже! Той бе полагал такива усилия, за да получи чудесна нова работа, а тя единствено си го бе представяла, колко абсурдно, в прегръдките на по-красиви от нея жени. Чувството за вина бе убийствено. Остатъкът от живота й щеше да е белязан от тази кошмарна, ужасна неспособност да оцени правилно мъжа, когото обичаше.

Когато отвори очи, получи още един шок. Нейтън Гембъл бе седнал до нея. Стресна се, защото на лицето му бе изписано състрадание — чувство, което досега не бе забелязвала у него. Предложи й чашата, която държеше.

— Бренди — каза той троснато, забил поглед в черното небе зад прозореца до главата й. Тя се поколеба, но той улови ръката й и напъха чашата в нея. — В момента не ти трябва да разсъждаваш твърде ясно. Пий.

Сидни опря чашата до устните си и течността потече надолу в гърлото й. Гембъл се намести по-удобно и направи знак на Лукас да излезе. Босът на „Трайтън“ огледа салона и разсеяно потри с длан подлакътника на стола. Беше без сако, а под навитите ръкави на ризата му се показваха изненадващо мускулести ръце. Някъде отзад и много дълбоко ръмжаха двигателите на самолета. Докато чакаше Гембъл да заговори, Сидни имаше чувството, че в тялото й беснеят електрически потоци. Бе го виждала как унищожава хора от всички нива на йерархията, защото изобщо не зачиташе личните чувства. Сега, дори когато бе покрусена от мъката си, долови до себе си присъствието на друг, по-внимателен и деликатен човек.

— Много съжалявам за съпруга ти. — Сидни усещаше съвсем смътно, че Гембъл се чувства неловко. Ръцете му непрекъснато се движеха, сякаш следваха маневрите на много активния му ум. Сидни отпи още една глътка бренди и го погледна.

— Благодаря ти — успя да каже тя.

— Всъщност аз не го познавах лично. „Трайтън“ е голяма компания и, по дяволите, ако познавах лично и една десета от хората в управлението, щях да съм доволен. — Гембъл въздъхна, сякаш изведнъж забеляза колко неспокойни са ръцете му, и ги скръсти в скута си. — Естествено, познавам работата му. Напредваше бързо. По всичко личеше, че от него би излязъл добър мениджър.

Сидни се сепна. Спомни си разговора с Джейсън. Нова работа, вицепрезидентски пост, нов живот. Сега? Тя допи бързо брендито и съумя да потисне поредното ридание. Когато отново вдигна очи, Гембъл я гледаше от упор.

— По-добре е да го кажа сега, макар и да си давам сметка, че моментът е абсолютно неподходящ. — Замълча и се вгледа в лицето й. Сидни опита да се овладее. Вкопчи инстинктивно ръце в подлакътниците, защото не искаше да треперят. Преглътна огромната буца, заседнала в гърлото й. В очите на боса вече нямаше съчувствие.

— Мъжът ти е бил в самолета за Лос Анджелис. — Гембъл облиза нервно устни и се наведе към нея. — Не у дома.

Сидни кимна машинално, тъй като знаеше какъв ще е следващият въпрос.

— Ти знаеше ли?

За миг й се стори, че лети през гъстите облаци без помощта на струващия 25 милиона долара самолет. Имаше чувството, че времето е спряло, но в действителност минаха само няколко секунди, преди да отговори.

— Не.

Никога не бе лъгала клиент. Думата се откъсна от устните й почти несъзнателно. Беше сигурна, че не й вярва. Сега обаче беше твърде късно и нямаше връщане назад. Гембъл продължи да изучава лицето й още няколко секунди, после се отпусна назад. За миг остана неподвижен, сякаш бе доволен, че я е накарал да разбере каквото искаше. Изведнъж я потупа по ръката и стана.

— Когато кацнем, ще ти дам лимузината, за да те откара у дома. Имаш ли деца?

— Дъщеря. — Сидни се втренчи в него озадачена, че разпитът е приключил толкова скоро.

— Само кажи на шофьора къде и ще минете да я вземете. На детска градина ли е? — Сидни кимна. Гембъл поклати глава. — Всички деца в наше време са в проклетите детски градини.

Сидни се замисли за плановете си да си остане у дома, за да се грижи за Ейми. Сега вече беше самотна майка. Мисълта я накара да изтръпне. Ако Гембъл не беше там, сигурно щеше да рухне на пода. Вдигна очи към него и видя, че я гледа и навъсено разтрива челото си с ръка.

— Имаш ли нужда от още нещо?

Тя успя да вдигне празната чаша.

— Благодаря. Това ми помогна.

Той взе чашата.

— Алкохолът обикновено помага. — Обърна се, за да излезе, но спря. — „Трайтън“ се грижи за служителите си, Сидни. Ако имаш нужда от нещо… пари, уреждане на погребението, помощ за къщата или детето… имаме хора, които ще се погрижат за това. Не се притеснявай да ни потърсиш.

— Няма. Благодаря.

— И ако искаш да поговориш с някого за… нещата… — веждите му се вдигнаха многозначително — … знаеш къде да ме намериш.

Излезе и Ричард Лукас отново зае поста си. Сидни затвори очи. Леко трепереше. Самолетът продължаваше да ръмжи. Единственото, което й се искаше сега, беше да прегърне дъщеря си.