Айрис Йохансен
Лицето на измамата (26)

Епилог

— Това крайбрежие не е като край Пенсакола — рече Бони. — Тук водата ми харесва повече. Виж какви малки вълнички.

Ив завъртя глава; дъщеря й строеше пясъчен замък на няколко метра от нея.

— Мина доста време. Мислех, че може би никога повече няма да те сънувам.

— Реших известно време да стоя настрани, за да мога да поизбледнея малко в съзнанието ти. — Бони заби показалец в едната стена на замъка и започна да прави прозорец. — Най-малкото, което можех да направя, при положение че Джо полага такива усилия.

— Джо ли?

— И Логан. И двамата ти желаят най-доброто. — Направи още един прозорец. — Тук си прекарваш добре, нали? Много по-спокойна си сега.

Младата жена впери поглед в светлините, които трептяха по синята водна повърхност.

— Обичам слънцето.

— А Логан наистина е много мил с теб.

— Да, не мога да го отрека.

Това бе огромно подценяване на всичко, което той правеше. Бе се опитвала да го държи на разстояние, но Джон не се предаваше. Приближаваше се все повече и повече, както емоционално, така и физически, докато се бе превърнал в неотделима част от живота й. Развитието на нещата я изпълваше едновременно с удовлетворение и безпокойство.

— Тревожиш се. А не е нужно. Всичко се променя с времето. Понякога нещата започват по един начин, а завършват съвсем различно.

— Не ставай смешна. Не се тревожа.

— Защо тогава не можеш да си намериш място?

— Чувствам се така, сякаш маркирам времето. — Направи физиономия. — А идния месец трябва да се връщам и да свидетелствам в съда срещу Лайза Чадборн. Страхувам се от този момент. Детуил също ще свидетелства срещу нея, но продължава да се бори.

— Не мисля, че ще се наложи да свидетелстваш.

— Разбира се, че ще се наложи.

Бони поклати глава.

— Тя е решила вече, че е време да се откаже. Направила е всичко, което може, за Бен. Няма да се съгласи обаче то да излезе наяве в съда.

— Признания ли ще направи?

Момичето поклати глава.

— Но въпреки това всичко ще свърши.

„Ще разбера, когато дойде моментът да отстъпя и да напусна битката… Така, както направи Бен“.

— Не мисли за това — обади се Бони. — То те натъжава.

— Не би трябвало. Тя извърши ужасни неща.

— На теб ти е много трудно, защото тя не беше като Фрейзър. Ужасява те мисълта, че дори най-добрите намерения могат да породят зло. А онова, което направи тя, е зло, мамо.

— Мисля, че тя щеше да те намери, скъпа. Мисля, че щеше да удържи обещанието си.

— И да те убие.

— Може би щях да намеря начин… Съжалявам, Бони. Може би ако не исках толкова силно да я вкарам в капана, щях да направя нещо, за да…

— Ще престанеш ли? Колко пъти трябва да ти казвам, че това е от значение единствено за теб.

Ив преглътна с усилие. — Когато престана да идваш, си помислих, че… Искам да кажа, когато престанах да те сънувам… Че си ми ядосана, дето не избрах да те доведа у дома, когато имах възможността да го направя.

— За Бога, радвам се, че не го направи. Но агонията, която преживя след това, бе огромно разочарование за мен. Джо е прав. Ти направи първата стъпка. Избра живота вместо купчина кости.

Младата жена се намръщи.

— Напоследък не съм се чувала с Джо.

— Ще се чуеш скоро. Мисля, че е открил Тимуик.

— Още едно дело.

Момичето поклати глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Той няма да иска да те тревожи, мамо. Най-вероятно Тимуик просто ще изчезне. — Наклони глава на една страна и я изгледа внимателно. — Понасяш го доста добре. Приела си явно тази страна на Джо.

— Не ми допада, но така е по-добре, отколкото да се преструвам, че не виждам.

— Мисля, че би понесла почти всичко, за да запазиш Джо в живота си. Всеки друг може да си отиде от него, но Джо трябва непременно да остане. Питала ли си се някога защо?

— Той ми е приятел.

Бони се засмя.

— Боже мили, колко си твърдоглава. Е, мисля, че твоят „приятел“ скоро ще бъде тук.

Младата жена се помъчи да овладее обхваналото я вълнение.

— Откъде знаеш? Чула си го от вятъра, предполагам. Или ти го е казала някоя от светкавиците, които раздираха небето снощи?

— Знаеш ли, Джо прилича на бурята. Пълен е със светкавици… Понякога връхлита и след това се успокоява. Интересно. Не се ли радваш, че идва?

О, Боже, да види отново Джо…

— Как бих могла да се радвам за нещо, като не знам дали е вярно? Вероятно просто гадая защо досега нямам вести от него.

— Вярно е. — Момичето се намръщи на замъка си. — Иска ми се да имах знаменца за бойниците. Помниш ли миниатюрното знаменце, което направи за замъка ми в Пенсакола? Откъсна парченце от червената плажна кърпа.

— Помня.

— О, добре, мисля, че и така е хубав.

— Прекрасен замък — промълви треперливо Ив.

— Не ставай сантиментална.

— Не ставам сантиментална. Всъщност замъкът ти има нужда от поне още една куличка. А къде ти е подвижният мост?

Бони отметна назад глава и се засмя.

— Следващият път ще се справя по-добре, обещавам, мамо.

— Ще останеш ли?

— Докато и ти. Но май вече започваш да се отегчаваш.

— Не. Чувствам се по-доволна от всякога.

— Постъпи така, както ще бъде най-добре за теб. — Бони скочи на крака. — Хайде, ще те изпратя донякъде. Логан е замислил прекрасна вечер за двама. — Очите й блеснаха. — Би трябвало да те направи още по-… доволна.

— Как ще вървя с теб до къщата, след като дремя под тази палма?

— Човек може да направи всичко насън. Сигурна съм, че ще го обясниш като сомнамбулизъм или някоя подобна глупост. Хайде, мамо, ставай!

Ив се изправи, изтупа пясъка от шортите си и тръгна надолу по брега.

— Ти си сън, скъпа. Знам го.

— Така ли? Утре, като се върнеш тук, приливът ще е съборил пясъчния ми замък. — Усмихна й се. — Но няма да рискуваш да дойдеш тази вечер, нали?

— Бих могла.

Момичето поклати глава.

— Не си готова. Но започвам да се надявам…

— Трябва ли да се почувствам поласкана от това? Наистина би било лошо, ако…

— Виж онази морска чайка. — Бони бе вдигнала очи към небето; лицето й бе озарено от усмивка, а червеникавите й коси блестяха на слънцето. — Забелязала ли си как махат с криле, все едно че чуват музика? Каква песен чува в момента тази чайка според теб?

— Не знам. Рахманинов?

— Не е ли красива, мамо?

— Красива е.

Бони вдигна една мидена черупка и я запрати далеч в морето.

— Добре, задай ми този въпрос, за да приключим и да започнем да се забавляваме.

— Не знам за какво говориш.

— Мамо!

— Не е редно. Трябва да те заведа у дома.

— Знаеш какъв ще бъде отговорът ми. Някой ден няма да ме попиташ и аз ще знам, че си се излекувала. — Бони хвърли още една черупка във водата и после се обърна усмихната към Ив. — Но си давам сметка, че трябва да го направиш сега, затова, питай ме, мамо.

Да, задай въпроса.

Попитай призрака. Попитай съня.

Помоли за обич.

— Къде си, Бони?