Сюзън Джонсън
Табу (11)

9.

Дюра съзнаваше с колко малко време разполагат. И макар че не го спомена пред Тео, тя също беше наясно.

— Положението е лошо, нали?

Стоеше съвършено неподвижна до него. Лицето й бе изключително бледо, а очите — широко отворени и пълни с тъга.

Той сви рамене и небрежно подметна:

— Не се знае.

После протегна ръка към нея. Тя я докосна. Дюра я притегли в прегръдките си и отново се почувства цялостен и завършен. За пореден път се запита какъв ли каприз на съдбата ги събра. И как стана така, че отчаяно се влюби в жената, която срещна едва преди две седмици.

— Не е честно — прошепна Тео с лице, заровено в гърдите му. — Не можеш да си спасител за всички.

— Но поне трябва да опитам.

— Битката може и да е свършила, докато армията ти стигне при тях.

В момента не го занимаваше точно този проблем. Истинският въпрос бе къде трябва Франция да изгради следващите си защитни линии. И макар да не бе говорил за това пред военния съвет, вече трескаво чертаеше планове.

— Няма да го знаем, докато не стигнем до Брегенц или докато Журдан не ни изпрати съобщения за последния развой на събитията. Бих искал някога да те заведа в Ница — смени той темата, защото не му се говореше за война през малкото време, което им оставаше. — Имам вила там.

— Отведи ме сега. — Тя го погледна умолително. — Кажи да — прошепна тя.

— Де да можех.

— Остави Бернадот да помогне на Журдан.

— Предполагам, че ще приеме.

Но човек никога не знаеше как ще постъпи Бернадот. Рядко рискуваше армията си, освен ако от това нямаше да извлече политическа изгода. А опитът по спасяването на Журдан приличаше повече на провал.

В очите на Тео се появиха сълзи.

— Какво ще правя, когато си тръгнеш?

— Пиши ми всеки ден.

Сплете пръсти в нейните.

— Вземи ме със себе си.

Той въздъхна и я притегли към леглото.

— Може ли да те заплашвам?

Докато събуваше пантофките й, я погледна развеселено.

— Е, поне опитай.

— Мога ли да те подкупя?

Този път усмивката му стана злорада.

— С огромно удоволствие ще се поддам.

Започна да разкопчава ризата си.

— Може би имах предвид пари? — уточни Тео.

— Нямаш достатъчно.

Беше богат — години наред се бе сражавал за Републиката, а генералите победители получаваха щедри възнаграждения.

— Тогава някакъв друг вид подкуп?

Наведе се и нежно плъзна устни по носа й.

— Нещо по-лично, ако е възможно. — Свали ризата си.

— Нещо, което аз лично съм направила?

Поклати глава. На устните му все още играеше усмивка, докато ризата се свличаше на пода.

— Нещо плътско?

Той се направи, че се замисля, преди да отговори:

— Би могло да ме изкуши.

Тя го замери с възглавница.

— Развратник!

С лекота хвана възглавницата.

— Единствено с теб.

— Лъжеш. Всички жени и истории… И в Петербург сме чували за тях!

— Никога не съм разполагал с достатъчно време, за да бъда развратник.

Истината беше, че около него постоянно се навъртаха жени, но той никога не ги преследваше.

— Е, не твърдя, че съм бил и монах…

— Какъв късмет извадих.

— А при теб то се проявява като естествен талант, ангел мой — измърка той, сядайки до нея. — Ще ми помогнеш ли да си сваля ботушите?

Ръката го болеше много.

— Легни — предложи Тео, — и с удоволствие ще се превърна в твой ординарец. Една причина да решиш да ме вземеш със себе си — кокетно отбеляза тя. — Ще ти помагам да си сваляш ботушите всяка… — Измъченият му поглед я спря. — От друга страна, защо просто не се любим! Да забравим за войната, опасностите и предстоящата раздяла.

Дюра й се усмихна с благодарност.

— Четеш ми мислите.

— Обожавам да се любя с теб. Това не е изтънчено, нали?

— Не е нужно да се правиш на изтънчена за мен, скъпа. Рядко се появявам в обществото.

— От кога си при военните? — попита тя, теглейки единия ботуш.

— От шестнадесетгодишна възраст. Баща ми успя да ме включи в един батальон близо до Ница, така че да излизам в морето с него, когато съм в отпуск.

— Плаваш ли?

— Имам яхта в Ница.

— А съпругата ти обича ли да плава?

Не се сдържа да не попита. Дали и тя му сваля ботушите, зачуди се Тео, освобождавайки и втория му крак.

— Клодин никога не е стъпвала в Ница. Това устройва ли те?

— Много ме радва — отвърна Тео простичко.

— А мен още повече, повярвай ми.

Успокоена, тя вдигна поли и се настани по турски на леглото до него.

— Защо се ожени за нея? Не вярвам да си бил принуден като мен.

— Докато се занимавах с политика, срещнах Клодин в дома на Бара. Реших, че и двамата се интересуваме от бъдещето на революцията. Тя, както се оказа, е търсела единствено изгодата.

— И въпреки това не си се развел?

— Заминах в Италия седмица след като се венчахме и не се върнах почти година. Междувременно чух какви ли не истории за поведението на Клодин в мое отсъствие. Тя ми заяви, че е провинциално от моя страна да очаквам вярност. Вероятно бе права. Подобни неща, сигурен съм, съществуват и в дворцовия живот на Русия.

— О, да. Император Павел дава личен пример.

Не я попита за нейния семеен живот. Не желаеше да знае за него.

— Приключихме ли? Миналото няма особено значение за мен.

Като войник той живееше с настоящето, защото отвъд него не съществуваше особена сигурност.

— Бих искала да знам всичко за теб.

— Защо?

„Защото може и да нямам друга възможност да те попитам“, мина й през ума, но замълча.

После се отдадоха на закачки, смях и любов. Лежаха прегърнати в легло, което не бе тяхно, в дома на един непознат човек, в навечерието на рискована битка. И се преструваха, че ги очаква общо бъдеще.

Часове преди зазоряване тя сепнато се събуди — не усещаше топлината му до себе си. Отчаяно извика името му.

— Тук съм — обади се Дюра спокойно. — Просто не можах да заспя. — Седеше на стола до камината — бледата светлина огряваше голото му тяло. — Искаш ли малко коняк? — Превързаната му ръка лежеше на облегалката. Повдигна гарафата с другата. — Пия по препоръка на лекаря — добави той с усмивка.

Тео придърпа одеялото, за да го метне на раменете си, надигна се и пристъпи към него.

— Поседни до мен — помоли Дюра и остави чашата настрана.

Загърна я и внимателно я настани в скута си.

— Боли ли те китката? — попита нежно тя и леко докосна превързаната ръка.

— Малко. Но Боней скоро ще се появи.

— Колко скоро?

Във въпроса й се долови страх. Ръцете му я обгърнаха още по-плътно.

— Всеки момент. Ще пристигне с кавалерията.

— Май не съм храбра. — Обяви го с разтреперан глас. — Прости ми, но не искам да тръгваш.

— Нямам избор. Журдан ще загуби армията си, ако не пристигна навреме.

— Моля те, Андре! Умолявам те, вземи ме със себе си! — Надигна се, за да го гледа в очите. — Няма да ти се пречкам. Обещавам! Няма да говоря, освен ако не ме заговарят. Ще се грижа за храната.

В главата му цареше пълен хаос.

— Ако си сигурна, че ще можеш да понесеш всички несгоди — обяви Дюра накрая, но в очите му се четеше тревога.

— Разбира се! — Тя се задъха. Имаше чувството, че й предлагат целия свят. — Ще понеса всичко. Абсолютно всичко.

— Няма да те допусна до полесражението — обяви той с такъв леден тон, че Тео се изплаши да не промени решението си. — Ще се погрижа да те настанят в тила. Надявам се, можеш да яздиш.

— Да, да! — Беше готова да обещае какво ли не.

— И ще приемаш подмятанията по твой адрес? Няма да мога всеки път да те предпазвам.

— Няма да се обиждам.

— Но те предупреждавам: не знам с колко време ще разполагам за теб.

— Напълно те разбирам. — Душата й ликуваше.

— Не мога да те оставя! — Сподели го толкова тихо, че се наложи Тео да се напрегне, за да го чуе. — Буден съм отдавна и от часове безуспешно се опитвам да се убедя, че ще успея да го сторя.

— Много съм ти благодарна.

— Сигурно ще ме упрекнат. Имаме забрана за жени в армията. Не че някой съблюдава тази заповед, но бъди готова да чуеш всякакви приказки от офицерите, които не са взели любовниците си.

— Аз твоя любовница ли съм?

— Не. Ти си любовта на живота ми — обяви Дюра много, много нежно и лукава усмивка разцъфна на лицето му. — Ако беше моя любовница, нямаше да те взема.

— Много съм доволна!

Той вдигна въпросително вежди.

— Влюбил си се значи. Няма да се отървеш от мен. Предупреждавам те!

— Няма и да го поискам, скъпа.

— Ще те направя щастлив! — Тя сияеше.

— Вече го стори.

 

 

Когато се разнесе шумът от пристигането на Боней, Дюра обяви:

— Неудобствата започват. Кампанията вече е в ход — и се оттегли да разговаря насаме с адютанта си.

След като размениха поздрави и набързо изразиха опасенията си доколко Журдан е в състояние да се справи с армията на ерцхерцога, генералът обяви:

— Тео е горе.

Боней кимна. После двамата се захванаха да организират предстоящия поход. Накрая, когато всички подробности бяха уточнени, Дюра подхвърли:

— Тео ще дойде с мен.

— Загубил си си ума, разбира се — отвърна Боней спокойно.

— Вероятно.

— Въпросът подлежи ли на обсъждане?

— Не.

— Съзнаваш колко по-строги са новите забрани за жените, нали?

— Напълно, Анри. През по-голямата част от нощта достатъчно се мъчих да се разубедя да не го правя.

— Тя може да се окаже изложена на големи премеждия.

— Ще я оставя в тила.

— Шолет ми докладва, че Корсаков е поискал да бъде върната.

— Тя не го иска.

— Ти не го искаш.

— И това също.

Боней се усмихна.

— Сега и Амали ще реши да дойде при мен. Много ще ни затрудниш.

— Знаеш как да се справиш със съпругата си, Анри.

— Аз въобще не мога да се справя с нея, но за щастие четирите ни деца ще се окажат голяма пречка. Ще ти е нужна охрана за графинята — добави той.

— Чул си, че Корсаков е в Майнц!

— Шолет го спомена. Неговият корпус към кого ще се присъедини? Към англичаните в Холандия или към армията на ерцхерцога?

— Предполагам, че към армията на ерцхерцога. Искам хората на Виже да пазят Тео — уточни Дюра.

— Ще дам да се разбере, че всеки руснак, когото видят, трябва да бъде убит.

— Лично ще поговоря с Виже, но и ти поговори с него. Не желая тя да е в опасност дори за миг.

— Разбрано.

— Е, тогава — промърмори Дюра, след като дълбоко си пое дъх, — тръгваме да спасяваме Журдан. Възможно ли е първите колони да са готови за път до довечера?

— С малко късмет — да.