Вирджиния Хенли
Графиня робиня (34)

Глава 34

Когато Ричард отвори вратата, Даяна влезе високомерно.

— Никакви слуги ли няма? Изумена съм, особено след като плащам за всичко това. Прудънс, ти обикновено не можеш да се справиш, ако нямаш под ръка поне половин дузина покорни слуги!

Прудънс силно се изчерви.

— Уважението трябва да се спечели, Прудънс. Всичко, което ти и Ричард сте спечелили, е подозрението ми, гнева ми и моето презрение!

— Ти не си съвсем наред, Даяна — обади се Ричард. — Станала си друг човек.

— Един не толкова лековерен и наивен човек. Питър Хардуик се върна снощи и когато му казах, че сватбата няма да се състои, той ми разкри тайното финансово споразумение, което е имал с теб.

— Никакво тайно споразумение не сме имали с Питър Хардуик. Той лъже!

За секунда й се прииска да повярва на чичо си. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че е истина. Заслепяващата завеса пред очите й се бе вдигнала и тя бе разбрала какви интриганти са нейните роднини.

— Тогава няма да имаш нищо против да се провери как си управлявал финансите ми! — победоносно заяви тя.

— Ни най-малко — великодушно отвърна той. — След два месеца, когато станеш пълнолетна, ще ти прехвърля всичко и тогава можеш да си проучваш нещата, колкото сърце ти иска. Ще се радвам да се отърва от цялата тази отговорност.

Прудънс знаеше, че трябва да върне племенницата си на земята.

— Даяна, спомни ли си къде си била през всички тези месеци или все още държиш на това, че си била пренесена далече в миналото?

Даяна обърна гръб на чичо си, за да погледне Прудънс.

— За една толкова уважавана жена, каквато изглеждаш, определено имаш нелепи мисли. Ти просто се задъхваш, за да ме накараш да потвърдя, че някакъв любовник ми е направил дете и аз съм се скрила от света за девет месеца. Но това просто не е истина, Прудънс. Върнах се назад във времето, когато римляните бяха окупирали Аква Сулис. Генералът, който ме взе като робиня, Маркус Магнус, беше всъщност Марк Хардуик, граф на Бат. И още нещо, Прудънс, ние бяхме любовници!

Ричард отвори вратата към столовата.

— Достатъчно ли Ви беше това, докторе? Едрият мъж пристъпи в стаята.

— Тя определено халюцинира. Ще подпиша документите.

— Кой, по дяволите, е този? — попита Диана разярена, защото подло бяха скрили някой зад вратата, за да подслушва разговора им.

— Това е д-р Клейтън Богнър. Той се съгласи да поеме твоя случай.

— За мене се грижи Чарлз Уентуърт. Сериозно ли мислите, че ще приема лекар по ваш избор?

— Нямаш право на глас по този въпрос. Ти си непълнолетна.

— Стойте настрана! — Даяна почти се задушаваше от ярост.

Чичо й не отстъпи. Двамата с лекарят я хванаха здраво за ръцете.

Даяна се бореше отчаяно.

— Пуснете ме, интриганти!

Д-р Богнър притисна кърпа към лицето й. Даяна се задави, започна да диша тежко и се отпусна в ръцете на чичо си…

 

Даяна почувства, че я носят. Повдигна натежалите си клепачи и разбра, че я пренасят в голямо здание, което приличаше на огромна къща, само дето имаше железни решетки на прозорците. Двамата мъже, които я носеха, бяха д-р Богнър и чичо й Ричард. Мили Боже, това беше друг кошмар, който обаче бе истински! Нима си загубваше ума?

Не, това наистина се случваше. Усещаше пръстите на доктора да се забиват в нежната й плът, докато я носеха. Главата я болеше непоносимо от веществото, с което я бяха упоили. Прудънс не се виждаше никъде, но Даяна знаеше, че тя сигурно бе дала съгласието си за нейното отвличане.

Когато влязоха вътре, гневът взе превес над страха. Щом я оставиха да стъпи на крака, Даяна рязко се дръпна от Ричард:

— Къде съм? — попита тя.

— В болницата — отговори той успокоително, като че ли насреща си имаше истерично дете.

— Няма да остана тук! Нищо ми няма! — Опита се да се отскубне от доктора, но той я държеше здраво като в менгеме.

— Разбира се, че ще останеш. Щом се оправиш, ще можеш да си дойдеш вкъщи — обеща Ричард.

Постепенно страхът започна да надделява. Даяна разбра какво правеха. Щяха да я затворят тук за дълго, за да могат да се разпореждат с парите й. Паниката я задушаваше. Трябва да избяга! Погледна ръката на Богнър, която я стискаше здраво, наведе се, заби зъбите си и го ухапа жестоко.

Той изкрещя от болка и моментално я пусна. Ричард се хвърли към нея, но тя застана зад голямото махагоново бюро. Жената, която седеше на бюрото, скочи уплашена. Даяна грабна стола, на който бе седяла старшата сестра, и го запрати към д-р Богнър. Не го уцели и столът се удари в стената, като направи грозна дупка в мазилката.

Даяна сграбчи газената лампа.

— Ако не ме пуснете оттук, ще съборя това проклето място, камък по камък! — И преди я бяха затваряли, но този път нямаше да им се даде.

— Тя е луда, извикайте охраната! — нареди д-р Богнър на старшата сестра.

Даяна счупи лампата и я хвърли върху книжата на бюрото. Всичко пламна и тримата в стаята се отдръпнаха назад. Даяна веднага се спусна към вратата, но за свое най-голямо учудване откри, че е заключена.

Приближиха се две едри, атлетично сложени жени, облечени в раирани униформи. Даяна потрепери като си спомни робите в баните на Аква Сулис.

— Нямаме избор! — Богнър гасеше пламъците с палтото си. — Сложете я в усмирителна риза!

— Не-е-е! — извика Даяна, когато жените от охраната преодоляха съпротивата й.

Заведоха я в малка стая на горния етаж. Вътре нямаше нищо, само високо на стената се виждаше прозорец с решетки. Даяна пое дълбоко въздух като се опитваше да запази разума си. Знаеше, че трябва да избяга от това място, но нямаше никакъв план. Нямаше да може да го направи с физическа сила, затова щеше да й се наложи да използва ума си.

Жените започнаха да я събличат. Видя усмирителната риза с каишите и закопчалките и започна да трепери.

— Моля, не ми обличайте това нещо, моля! Ще се държа прилично. Няма да ви създавам повече неприятности. — Все едно, че говореше на стените…

След секунди беше гола, с изключение на медальона на врата й. Бързо го закри с дланта на ръката си и отстъпи назад. Ни най-малко не се надяваше да го запази, но я осени една отчаяна идея.

— Чуйте ме и двете! Тази половинка от монета е от истинско злато. Безценна антика е. Това е монета на Юлий Цезар от римско време. Не я давайте на доктора. Никой не знае, че я имам!

Двете жени се спогледаха многозначително. Даяна виждаше, че се изкушаваха да я запазят за себе си.

— Ако я заложите, ще ви дадат няколко лири. Ако я продадете в антикварен магазин в Бат, може би ще ви дадат сто златни лири. Всъщност тя е безценна. Веднъж графът на Бат ми предложи половин милион лири за нея.

Жените си размениха невярващи погледи, които показваха, че си имат работа с лунатичка. Сърцето на Даяна се сви. Беше оценила медальона твърде високо. Те не можеха и да си представят толкова много пари. Едната от жените насила отвори ръката й и взе най-скъпата за нея вещ. Поотделно я разгледаха, без да промълвят, после едната пусна монетата в джоба си…

Двете жени напъхаха ръцете на Даяна в платнените ръкави, кръстосаха ги около тялото и затегнаха каишите на гърба й. Друг ремък минаваше през краката й и се затягаше отзад заедно с останалите.

Даяна заговори бързо, като се опитваше да не фъфли.

— Колко ви плащат тук? По една лира на седмица, по две? Ако продадете тази златна монета на графа на Бат, няма да има нужда никога повече да работите!

Двете надзирателки излязоха и заключиха вратата. Нямаше легло, на което да легне, нито пък стол за сядане. Даяна плъзна гръб по стената, докато докосна пода. Защо не отиде с Марк в Лондон? Защо допусна отново да стане жертва? Това стана само защото си мислеше, че е в безопасност. Но злото е едно и също във всяка епоха. За злото нямаше ограничение във времето. Откакто свят светува, винаги е имало хора, които са били готови да направят всичко, само и само да спечелят.

Затвори очи, като се опитваше да спре сълзите си. „Не се предавай, защото те ще спечелят! Любовта също е вечна!“

— Марк — прошепна тя, — открий ме… Помогни ми. — Даяна се ужасяваше, че може да заспи, тъй като сънят щеше да й донесе по-лоши кошмари. „Марк ще дойде.“ Тази мисъл беше единственото, което я крепеше и й помагаше за запази разсъдъка си.

 

Граф Бат обикаляше модните мъжки клубове в Лондон и изплащаше дълговете на брат си. Само след ден разбра, че без Даяна Лондон изобщо не го привличаше.

Не стигаше до леглото си преди ранните часове на деня и въпреки това, не можеше да заспи. Споменът за нея изпълваше сетивата му. Без нея се чувстваше почти съкрушен. Леглото му беше твърде празно, както и сърцето. За първи път в живота си почувства, че има нужда от някого. Друга мисъл го човъркаше непрестанно. Ами ако и тя имаше нужда от него? Ако Даяна имаше кошмари през дългите мрачни часове, нямаше да може да потърси утехата на неговите ръце…

Марк стана рано. Зората не бе успяла да разсее напълно смътните му опасения. Реши веднага да се върне в Бат и за да приключи с ангажиментите си в Лондон, посети кантората на адвокатите си Честъртън и Барлоу. Упълномощи ги да изплатят дълговете на брат му и ги помоли да започнат разследване за наследството на лейди Даяна Девънпорт от покойния й баща.

— Ваше благородие, това е много деликатен въпрос. По отношение на завещанието ние сме с вързани ръце, докато въпросната лейди е непълнолетна. Но можем да започнем неофициално разследване — обясни Джонатан Барлоу.

— Тя навършва пълнолетие след по-малко от два месеца — поясни Марк Хардуик.

— Хубаво. Това, от което имаме нужда, е молба подписана от ищцата и друга, подписана от Вас като свидетел. Ще направим предварително разследване, така че веднага щом навърши пълнолетие, да можем законно да продължим.

Въоръжен с необходимите документи за депозиране на молбата, рано сутринта Марк пое към дома си. Предпочете да не се отбива в някой от крайпътните ханове, а да се прибере направо вкъщи. Знаеше, че не би могъл да пристигне преди полунощ, но мисълта да изненада Даяна и да я събуди от дълбокия й сън го поддържаше миля след миля.

Като зави и навлезе по дългата алея към Хардуик Хол, видя, че светлините все още горяха и веднага усети, че има нещо нередно. Продължи направо към конюшнята, даде ясни нареждания за впряга изтощени коне, после изтича към къщата:

Господин Бърк все още не си бе легнал.

— Лорд Бат, бях страшно обезпокоен и не знаех как да постъпя.

— Става въпрос за Даяна, нали? — попита Марк, като захвърли наметалото си и се втурна към стълбите.

— Лейди Даяна не е тук, сър.

— Къде е, господин Бърк?

— Там е работата, сър. Нямаме ни най-малка представа. Кочияшът я откара в града, очевидно на пазар. Казала му да я чака при Абатството, но така и не се върнала при каретата.

— Питър дойде ли си? — подозрително попита Марк.

— Не, сър. Изобщо не съм го виждал.

— Леля й и чичо й са в Бат. Най-вероятно е останала там. — Марк се проклинаше се, че я беше оставил сама.

— Позволих си да отида до Куин Скуеър тази сутрин, милорд. Никой не отвори.

Обзе го неприятно подозрение. Даяна бе напуснала Хардуик Хол от съображения за благоприличие! Взе по три стъпала наведнъж. Спалнята му беше безупречно чиста. Червеният дателен корсет не лежеше вече на пода, където го беше пуснала. Отново щеше да изругае, когато погледът му попадна върху обиците й, оставени на нощното шкафче. Взе ги и ги пусна в джоба си.

После тръгна по коридора и влезе в боядисаната в прасковен цвят стая. Отдъхна си облекчено, когато отвори гардероба и видя, че роклите й висяха окачени там. В крайна сметка не си беше събрала багажа и не го бе напуснала. Облекчението му беше краткотрайно. Явно е имала намерение да се върне. Нито една жена няма да остави дрехите и обиците си, освен ако не възнамерява да се върне.

Прекара ръка по възглавницата й. Под нея беше пъхната нощницата й. Притисна я до бузата си и усети специфичния й аромат. С цялото си същество усещаше, че Даяна е привързана към него така силно, както и той към нея. Не би го напуснала доброволно. Прудънс и Ричард сигурно са й забранили да се върне в Хардуик Хол. Сви устни натъжен. Даяна имаше воля за десет силни мъже. Ако Прудънс й забранеше нещо, тя едва ли би й обърнала внимание. „Трябва да са я спрели насила!“

— Господин Бърк, дайте ми сухо палто! — извика той, тичайки по стълбите. — Отивам на Куин Скуеър. В края на краищата съм съдия на Бат и ако е необходимо, ще издам заповед за издирване.

Господин Бърк знаеше колко безполезно е да напомня на графа, че е три часа призори. Марк Хардуик беше човек, който създаваше свои собствени правила.

Каретата изтрополи по моста Пълтени и продължи по улицата с кулите. Като зави към Бартън, кочияшът бе спрян от постовия. Той повдигна фенера си и се взря в него.

— В тази част на града не е разрешено за карети. Каква работа имате по това време на нощта все пак?

— Пази се от пътя, човече! Не виждаш ли чия е тази карета?

— Не ме интересува дали това е самият граф на Бат. Не е разрешено за карети! — Освети с фенера си вътрешността на карета и смутено се дръпна. — Съжалявам, Ваше благородие, това бяха просто приказки, разбирате, нали.

— Няма нищо. Доволен съм, че си гледаш работата така съвестно! — Даде бакшиш на пазача и каза на кочияша да продължи.

Когато стигнаха Куин Скуеър, почука силно на вратата, но вътре не се появи никаква светлина и след около десетина минути с неудоволствие прие, че там нямаше никой. Реши да се върне на разсъмване и да разпита съседите. Междувременно нареди на кочияша си да го закара до дома на Чарлз Уентуърт.

За щастие, добрият доктор беше свикнал да го будят по всяко време на нощта. Малко ги беше грижа хората за съня на доктора, когато подаграта или разстройството ги мъчеха нощем. Щом слезе долу и видя Марк да крачи напред-назад във входното антре, Чарлз го попита:

— За лейди Даяна ли?

— Изчезнала е, Чарлз. Надявах се, че си я видял.

— Ела в библиотеката, Марк. Жаравата в огнището може би все още топли. Да ти сипя ли бренди? Имаш вид на човек, който би пийнал едно?

— Знаеш ли нещо? — попита Марк с надежда.

— Не съвсем. Преди два дни ме извикаха на Куин Скуеър и аз незабавно отидох да видя Даяна. Във всекидневната ме посрещнаха Ричард Девънпорт и жена му и поискаха да разберат по-подробно какво се е случило с Даяна и дали ще се възстанови. Отново им обясних, че повереничката им се е пренесла назад във времето. Посъветвах ги да я насърчават свободно да говори за преживяванията си и да не потиска спомените си. Когато поисках да видя пациентката си, отговориха, че Даяна все още е в Хардуик Хол.

— И това беше всичко, което ти казаха. Нищо друго, така ли?

— Е, Прудънс ме помоли за запазя всичко в пълна тайна. Доколкото схващам, тя по-скоро би приела жива да я погребат, отколкото да я одумват.

— Искат цялата работа да се пази в тайна, защото са намислили нещо! — жлъчно изруга Марк.

„Влюбен си в нея“, помисли си Чарлз. „Най-накрая се случи“.

Марк изпи брендито.

— Ще я намеря! — Изрече го абсолютно убедено и Чарлз му повярва.

— Кажи ми, ако смяташ, че мога да помогна по някакъв начин!

 

До пет и половина сутринта беше почукал на всички врати наоколо. Всичко, което успя да открие, бе, че семейство Девънпорт нито бяха довели собствената си прислуга, нито пък бяха наели персонала, който обикновено върви с наетия имот. Никой не бе виждал млада дама да пристига или да си отива…

Следващата спирка на графа беше кантората за даване на имоти под наем. След като собствениците отказаха да отговарят на каквито и да било въпроси, отнасящи се до клиентите им, той предприе друга тактика и нае къщата за един месец. Стиснал здраво в ръка ключовете, Марк се върна на Куин Скуеър и претърси сградата от тавана до мазето. Търсеше някакво доказателство, че Даяна е била там.

Не намери нищо. В стаите на първия етаж обаче се усещаше специфична миризма, която не можа веднага да различи. Беше я срещал и преди, но не можеше да си спомни къде. Беше медицински препарат, не напълно задушаващ, но определено неприятен. С нежелание заключи къщата и пъхна ключа в джоба си.

Докосна обиците на Даяна и притвори очи, спомняйки си момента, когато ги беше свалила. Искаше я пак в леглото до себе си, в живота си. Беше станала част от него. Дълбоко в себе си бе убеден, че нямаше да го изостави по свое собствено желание. Ако е избягала, то не е избягала от него, а от нейните попечители или от Питър.

Марк Хардуик реши да провери всяка странноприемница в Бат. Транспорт до Лондон, Бристол или до всеки друг голям град имаше само през деня. Ако Даяна си беше купила от някъде билет, щеше да я открие. Започна от агенция Кристофър на Хай Стрийт, след това продължи търсенето при Беър и Уайт Харт. Когато стигна до кочияшите на Сарасен Хед на Брод Стрийт, вече беше започнал да мисли, че издирването е безнадеждно.

Притеснен, прекара пръсти през косата си. И тогава изведнъж се сети. Опиум! Това, което усети на Куин Скуеър, напомняше натрапчивия мирис на опиум! Боже Господи, какво бяха направили с нея?