Вирджиния Хенли
Графиня робиня (31)

Глава 31

Вдигна я на ръце и я занесе близо до огъня. Беше го прегърнала отчаяно.

— Маркус, помогни ми! — молеше тя.

— Аз съм Марк — каза той високо, седна на стола пред камината и я взе в скута си.

Тя трепереше като уплашено животно, заклещено в капан. Притисна лицето си в малката вдлъбнатинка между врата и рамото му, а той започна да гали косата и гърба й със силната си длан, за да й предаде малко от собствената си сила.

— Даяна, знаеш ли къде се намираш? — запита той. Гласът му бе дълбок и почти пресипнал. Инстинктивно разбираше, че се нуждае от силата, а не от нежността му. Тя леко кимна. Очите й бяха полудели от страх, дишаше трудно, като че ли животът я напускаше.

— Отговори ми!

— Да — прошепна тя.

— Кой съм аз?

— М-м… Марк.

— Значи знаеш, че си в безопасност. Няма да позволя на никого да те нарани.

Тя протегна ръце, за да усети силата на мускулите по гърдите му, после ги разтвори, сякаш за да премери ширината на раменете му, а после се насочи към силните бицепси, като че ли искаше да се увери, в силата им.

Погледна го.

— Ти си същият — толкова едър, толкова силен. Една голяма сила, изправена срещу злото. Искам да ме прегърнеш!…

„Завинаги“, помисли той.

— Колкото време искаш.

Тя се притисна към него така силно, както и той я притискаше към себе си. Когато топлината на огъня и на тялото му проникна в нея, Даяна се почувства по-добре. Паниката постепенно отстъпваше, треперенето намаляваше и тя тихо и всеотдайно лежеше в прегръдката му.

Както я държеше в скута си, той мислеше как прелъстителната жена отпреди няколко часа се бе превърнала в уплашена млада девойка. Никога преди това не бе успокоявал жена. Чувството да се усещаш силен тежеше. Изглеждаше странно, но докато тя черпеше сили от него, собствените му сили се удвояваха и го караха да се чувства непобедим.

Беше му се доверила напълно. Знаеше, че няма друг, по-подходящ случай, когато можеше да чуе историята й докрай.

— Говори, разкажи ми какво се случи.

— В кошмара ли?

— Не, Даяна, в Аква Сулис.

Намести се в него:

— Маркус и аз се влюбихме. Как да опиша колко дълбоко и всеотдайно бе това чувство? Толкова много неща стояха между нас — схващанията ни, отношението, религията, дори самото време, но нашата любов изплува над всичко. Обвързахме се. Душите ни се сляха.

Тихият ромон на думите й изпълни сърцето му със самота. Никога не бе изпитвал това, което тя описваше. Ръцете му я притискаха все още и тя докосна страната си до твърдите му като скала гърди.

— Той не искаше да отиде в Рим без мен, а Маркус бе човек на дълга. Желаеше да се оженим, но трябваше да получи разрешение от Рим. Беше войник от кариерата и имаше подписан договор за двадесет и шест години служба. — Намести се така, че да усеща ударите на сърцето му. — Бях ужасена, че трябва да отида в Рим. Бях чела за жестокостите на Нерон, затова реших да използвам прелестите си, за да задържа Маркус тук. Разсъждавах така, без да взимам под внимание любовта. Но той трябваше да отиде, така че аз притиснах страховете си и заминах с него. Баща му ме прие като собствена дъщеря. С Титус Магнус се сприятелихме за краткото време, през което бяхме заедно. Маркус трябваше да напусне бащиния си дом, докато двамата с прокуратора използваха влиянието си сред сенаторите, за да отстранят Паулинус от поста губернатор на Британия… — Гласът й замря.

— Колкото и да е ужасно, трябва да продължиш. Повярвай ми, тук си в безопасност. — Устните му докоснаха слепоочието й.

Тя се отдръпна от него и го погледна в очите.

— Аз се доверявах напълно на Маркус. Вярвах, че неговата защита бе единственото нещо, от което имах нужда. Той бе най-силният физически мъж, който историята бе могла да роди, но това не бе достатъчно.

— Продължава, Даяна! — Гласът му бе станал заповеднически.

— Титус бе отровен и обвиниха мен. — Тя заплака и изрече всичко на един дъх. — Хвърлиха ме в затвора за роби, който бе същински кошмар. Мисълта за Маркус поддържаше надеждата жива в мен. Бях сигурна, че ще дойде. Заведоха ме в Цирка Максимус, за да ме екзекутират, докато Нерон наблюдаваше всичко от императорската ложа. Маркус бе там. Сигурно бе научил за смъртта на баща си и в същото време ме видя прикована на арената. — Пое въздух разтреперана и цялото й тяло се разтресе. Притисна се към Марк, като че ли той бе нейното избавление. — Лъвовете, пламъците и Маркус — всички едновременно стигнаха до мен. Маркус ме обичаше твърде много, за да ме остави в агония и заби сабята си в сърцето ми…

Марк затвори очи, съпреживявайки болката й и възкресявайки мъката на Маркус.

— Аз те спасих — промълви той радостно. Даяна спря да плаче и го погледна. — Маркус те е спасил. Когато е пробол сърцето ти, ти си се върнала в нашето време.

— Да.

Тя докосна лицето му, толкова сърцераздирателно познато, толкова обичано. Споделеният момент бе много личен, интимен и принадлежеше само на тях двамата. Тя отново сложи глава до сърцето му, а той нежно я притисна към себе си. Чувстваше се безплътна, разтопяваше се от силата му, която знаеше, че ще пребъде.

Той седя неподвижно, докато тя заспа. После я отнесе в леглото си и леко я положи в завивките. Гледаше я втренчено, а веждите му се бяха събрали от объркване. Беше разказала историята си така убедително, че той я бе преживял заедно с нея. Имаше толкова много въпроси и толкова малко отговори, но едно беше сигурно — животът бе пресякъл пътищата им в един.

Изтегна се до нея като тъмен отмъстителен ангел.

Тя усети присъствието му и се обърна с лице към него. Половината от тялото й бе върху него, в любимата си поза — единият й крак между неговите, единият от неговите — между нейните.

„Мисли си, че е в леглото с Маркус“, крещеше всичко в него.

— Знам, че си Марк — прошепна тя, като че ли прочете мислите му. Ръцете й се плъзнаха по твърдите мускули и после заспа.

 

Когато господин Бърк отвори вратата на стаята с водата за бръснене, Марк Хардуик го погледна виновно. Щом красивото момиче се размърда в ръцете му, той каза:

— Господин Бърк, не си видял нищо!

— Разбира се, милорд — отговори спокойно Бърк. Остави водата и излезе, както правеше всяка друга сутрин.

Даяна се подпря на Марк, за да се повдигне и се изчерви силно.

— Съжалявам, милорд.

— Аз — не, беше удоволствие за мен. — Черните му очи излъчваха смях. — И сега, след като спахме заедно, можеш да спреш да ме наричаш милорд.

Тя не се усмихна.

— Искам да Ви благодаря за помощта. Бях ужасена и Вие прогонихте страховете ми. — Беше неспокойна и притеснена.

Той сложи ръце под главата си и протегна мускулестите си крака под кадифената роба, а очите му играеха до насита върху нея.

— След като съм Маркус Магнус, не бива да се притесняваш. Събуждането сутрин в неговата прегръдка сигурно ти е добре познато?

Притеснението й премина в гняв. Той й се присмиваше.

— Но е абсолютно непознато за Вас Аз си спомням всичко, а Вие — нищо.

— Спомням си тази нощ — напомни й той изкусително. — Може би ще ми помогнеш да възкреся спомените си. Нека да поразсъждаваме малко. Когато се събудеше в прегръдката на Маркус, с крака преплетени в неговите, той сигурно те любеше. Защо не ми разрешиш…

— Можете да помечтаете — прекъсна го тя рязко и стана от леглото.

Той тихо изруга. Тялото му бе реагирало светкавично! Стана и отиде до камината да разпали огъня.

Подозираше, че тя съзнава отлично колко изкусителна е в прозрачната си лилава нощница с копринения водопад от злато върху раменете си. Беше готов да я обвини, че бе изтичала умишлено при него през нощта под претекст, че е сънувала кошмар, но се спря навреме. Знаеше, че наистина бе изпитала ужас. Сега, когато бе светло, увереността й се бе върнала и тя отново беше станала умела изкусителка.

Когато загърби бумтящия огън, видя, че разглежда картата върху бюрото му.

— Не е вярна.

Той застина.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Картата на Аква Сулис не е точна. Кой я е чертал?

— Аз — отговори той предизвикателно.

Повдигна мигли, за да го погледне съжалително.

— О, Господи, споменът Ви е катастрофален.

Той веднага се приближи.

— Но аз не съм я чертал по спомени. Направих я благодарение на проучванията си.

— Тогава и те са толкова неточни, колкото и паметта Ви.

— Кое не е вярно? — запита той.

— Крепостта бе разположена върху значително по-голяма площ, отколкото е посочено тук. Баните бяха вътре в нея и се ползваха от легионерите.

Графът беше готов да й възрази, но изведнъж това, което чу, му прозвуча правдоподобно.

— Крепостта бе разположена върху площ от около тридесет акра. Вътре бяха помещенията за войниците, а покрай стената бяха разположени други — за робите.

— Роби ли?

Тя го погледна открито.

— Те бяха Ваши роби. Как, по дяволите, мислите, че са строени пътищата и мостовете? Разбира се, не от римляните, въпреки че ги приписват на себе си!

— Моите инженери бяха най-добрите в света! — Той се спря, объркан от това, което изрече.

— Вие си спомняте, нали?

Бяха застанали толкова близко един до друг, че бедрата им се докосваха. Изведнъж Даяна се сети колко прозрачна бе нощницата й.

— Боже мой, забравих, че лекарят ще дойде — промърмори тя.

Едва се бе прибрала в стаята със стени, боядисани в прасковен цвят, и Нора надникна през вратата.

— Банята ти е готова. Донесла съм една по-прилична нощница за пред лекаря.

 

Изкъпан и обръснат, великолепен в бричовете си за езда и зелено сако, Марк Хардуик поздрави приятеля си Чарлз Уинтуърт.

Лекарят повдигна въпросително вежда.

— Успя ли да я накараш да говори?

— Да, говори много.

— Надявам се, без грубости?

— Проклет да си, Чарлз, говориш така, като че ли не мога да бъде внимателен с една жена.

— Хм, добре, предполагам, че всяко нещо има своето начало. Промени ли разказа си?

— Не. Абсолютно убедена е, че се е върнала назад във времето.

Когато се качваха по гравираното стълбище от епохата на Елизабет, Марк запита:

— Имал ли си някога чувството, че си живял и преди, в някакво друго време?

Чарлз погледна към тъмното лице на приятеля си, за да види дали говори сериозно. Да, беше сериозен. Чарлз се засмя.

— Да ти кажа истината, да. Когато завърших университета и заминах на голямата си обиколка, посетих Египет. Беше ми толкова познато, колкото и в Лондон. Където и да отидех, изпитвах силно чувство, че вече съм бил там. — Направи физиономия. — Лекар на фараона звучи като бълнуване на луд човек.

Марк сви рамене.

— Звучи нормално поне за мен, стари приятелю. Сега ще те оставя насаме с пациентката ти.

Чарлз влезе в стаята на Даяна и поздрави:

— Добро утро, лейди Даяна. Изглеждате много по-добре, всъщност сте блестяща.

— Благодаря, доктор Уентуърт, чувствам се отпочинала. Мога ли да ставам днес?

— Не бързайте толкова, млада лейди. Първо искам да Ви задам няколко въпроса. Изпитахте ли някаква болка?

„Само в сърцето!“

— Не, никаква, докторе.

— Добре. А да сте почувствали слабост или виене на свят?

— Не.

Вратата се отвори рязко и Марк влезе:

— Разказа ли ти, че сънува ужасен кошмар снощи?

Чарлз потърси отговор в очите й.

— Беше толкова реален, че тя помисли, че се връща отново назад във времето — продължи Марк.

Даяна го погледна гневно.

— Интересно! — каза Чарлз. — По мое мнение не е зле.

— Достатъчно зле — намеси се сърдито Марк.

— Не, имах предвид, че случилото се не е потискано, а излиза на повърхността съзнателно и подсъзнателно. — Той изгледа и двамата. — Очевидно се чувствате добре, когато разговаряте с Марк за случилото се и това е най-доброто лечение.

Даяна настръхна.

— Ако си затворите устата, докторът ще ми разреши да изляза днес навън.

Марк се надвеси над нея.

— Не възразявам да станете от леглото. Толкова много те гледах легнала — наистина имам чувството, че си ми любовница.

Чарлз се засмя.

— И двамата май не се нуждаете от моето насърчение, за да си общувате. Единствената длъжност, която ми се пада, е съдия.

Лека руменина изби по страните на Даяна.

— Съжалявам, доктор Уентуърт, но Марк понякога е толкова нападателен.

— Приемам, че вече го познавате до известна степен. — Очите на Чарлз играеха.

„Само хиляда и седемстотин години“.

— Можете да се облечете, ако не се претоварвате и ако обещаете, че следобед ще си починете. Ще дойда утре по същото време.

— Леля и чичо ще пристигнат до утре. Боже мой, не ми се мисли за мъченията, на която ще бъде подложена.

— Ще се радвам да поговоря с тях, лейди Даяна. Ще ги предупредя какво може да се случи, ако прекалят с нападките.

— Благодаря, докторе.

— Питър също ще се върне дотогава — добави Чарлз, а погледът му бе предупреждение към Марк да изясни чувствата си към Даяна, преди да си е дошъл брат му.

Марк Хардуик изпрати Чарлз до входната врата на Хардуик Хол.

— Чарлз?

— Да, Марк?

— Защо не си гледаш твоята работа.

Чарлз се засмя развеселен, без ни най-малко да се засегне.

 

Когато остана сама, Даяна се изхлузи от леглото и отвори гардероба. Там висеше отвратителната бежова рокля с банелите и до нея — старомодния корсет. Погледът й попадна на багажа, който беше забравила сутринта, когато избяга от Хардуик Хол. Коленичи, за да го отвори и споменът за красивите дрехи нахлу в съзнанието й.

Тук бе сочночервеният полукорсет и кадифената рокля в цвят нефрит, която бе купила от госпожа Мадлен. Извади дрехите и ги закачи. Пъхна нощницата под възглавницата и сложи корсета. Той със сигурност не бе така екзотичен, както римските й дрехи, но бе готова да се хване на бас, че бе най-предизвикателната дреха в съвременния Бат.

Сложи красивия си черен костюм за езда, после нави дългата си коса на кок ниско на врата. Когато не намери графа в къщата, тръгна към конюшнята. Оседлаваше коня си, но когато го помоли да оседлае и един за нея, той се намръщи.

— Времето не предразполага към спокойна езда, лейди Даяна.

Отново бе започнал да се обръща официално към нея. Тя се чудеше дали причината не бяха точно определените му навици за езда.

— Но аз не яздя спокойно, а добре. Както всяко нещо — или мога да го правя, или не се захващам. Така е по-вълнуващо.

— Лекарят предупреди да не се преуморяваш.

Тя вдигна брадичката си енергично.

— Не само Вие се нуждаете от разтоварването, което дава една хубава езда понякога. Когато съм затворена вътре, аз също закопнявам за свободата.

Той се предаде и оседла кон. Очевидно споделяха еднакви виждания за свободата. Отидоха да разгледат разкопките, където тя слезе и нагази в калта, очарована — както и той — от археологическата находка.

После отидоха до каменните кариери, където той забеляза, че тя задава доста интелигентни въпроси на работниците. Хрумна му, че Даяна не проявява интерес само за да го поласкае, както повечето от жените правеха, тя просто си бе любопитна по природа.

Когато спряха в една странноприемница да хапнат, графът не посмя да поръча обяда в отделна стая. Запазиха прилично разстояние помежду си, докато се хранеха и разговаряха, като че ли бяха сключили негласен мир. Избягваха лични теми, теми които можеха да ги скарат, никой не спомена и дума за снощната случка.

Учтивото им отношение един към друг продължи и на връщане. Когато пристигнаха, и двамата бяха доволни от себе си. Бяха прекарали заедно времето, без нито за миг да изгубят контрол над себе си. И двамата се чувстваха облекчени, че можаха да се държат така цивилизовано.

Даяна се качи до стаята си, решена да поспи, за да не бъде преуморена вечерта. Възможно бе Прудънс, Ричард и Питър да се върнат още днес, ако пътищата бяха проходими. Свали костюма си за езда и го закачи в гардероба. Довечера щеше да облече кадифената рокля в зелено, която щеше да й даде увереност. Не желаеше да бъде в неизгодно положение, когато се изправеше лице в лице с Прудънс.

Вратата на стаята се отвори.

— Даяна, аз…

Черните очи на Марк се плъзнаха по дългите й крака, сочните гърди и яркочервения корсет. Картината, която тя представляваше, бе толкова контрастна с вида й в костюма за езда, че той загуби контрол.

Ръцете му обхванаха кръста й и той я повдигна, за да я целуне.

— О, Господи, не ме целувай, защото започнем ли, не можем да спрем — изрече тя на един дъх.