Вирджиния Хенли
Графиня робиня (21)

Глава 21

Докато Маркус се бореше с глигана, лицето и огромните мускули на голите му ръце заблестяха от пот, после потта и кръвта се смесиха. Невероятно, но силите на глигана намаляха и Маркус успя да свали въжето от колана си и да завърже задните му крака. После омота въжето около зъбите му и придърпа главата към предните крака. По този начин глиганът беше напълно неподвижен. Остави го на земята и пресичайки поляната, се насочи към Даяна, усмихнат доволно.

— Но ти не го уби! — обади се поразена тя. Усмивката му изчезна.

— Разочарована ли си?

— О, Маркус, не разбира се! Това е най-смелата постъпка, която съм виждала. — Тя протегна ръце и той я свали от кобилата.

— Целият воня! — предупреди я Маркус. — Миризмата на дивото прасе е отвратителна.

— Не ме интересува! — тя се хвърли към него и той трябваше да я хване. — Толкова си безразсъден! Сърцето ми спря да бие, изплаших се за теб.

Той натири кучетата след кобилата, а двамата седнаха на един дънер, за да може Маркус да си поеме дъх:

— Нямаше да се оправя без кучетата — обясни той. — Обучавал съм ги да нападат само ушите, за да не нараняват свинята. Водя ги в крепостта. Там има голям свинарник, където ги храним. Това тук е малка женска.

— Малка? — повтори Даяна удивена.

— Мъжките са много по-големи, но не толкова ценни.

— Правилно ли чух, Маркус Магнус? Наистина ли признаваш, че женската е по-ценна от мъжкия?

Той й се усмихна и се протегна да заглади непокорна къдрица зад ухото й.

— Необходими са само един-двама мъжки, за да заплождат десетина женски и после да отглеждат малките.

— Какво става с мъжките?

— Изяждаме ги, разбира се. — Взе брадвата от седлото и направи временно прикритие от клони, а после затъкна в земята няколко остри кола и обясни: — Не искам вълците да се доберат до него, докато срещнем следващото прасе.

— Вълци ли? — извика Даяна, като се надяваше, че той се шегува. Когато видя, че е абсолютно сериозен, добави: — Защо не вземем глигана с нас. Желанието ми за лов бе напълно задоволено.

— Сигурна ли си, че твоите средновековни рицари биха спрели след първия?

— Сигурна съм, че биха спрели, Маркус.

Той се захили.

— Това е още една причина, поради която аз не мога да спра, докато не ги надмина.

Сърцето й се разтуптя още по-силно, когато разбра, че той прави всичко това, за да я впечатли. Всъщност той я ревнуваше от „нейните средновековни мъже“, както ги наричаше. Маркус Магнус нямаше защо да се притеснява. Той щеше да засенчи който й да е мъж от всяка епоха. И тя щеше да му го каже, но не сега, а довечера в леглото, където Даяна можеше да го възнагради за храбростта, за силата и изпитанията извън неговия дълг.

Когато ловът най-после свърши, излязоха от гората с три глигана. Двата женски бяха привързани към товарния кон, а Маркус бе преметнал мъжкия през раменете си. Ромул и Рем, уморени се влачеха след тях. Когато малката ловна дружина приближи вилата, Даяна с голямо удоволствие наду ловния рог. Въпреки че ловът не бе това, което си бе представяла, разбра, че никой лов, в което й да е историческо време, не би могъл да надмине това, което бе изпитала до великолепния римски генерал. В този момент не би заела мястото на Клеопатра или дори на самата Кралица дева!

 

През следващата седмица Маркус водеше Даяна със себе си из целия град, когато отиваше да провери напредъка на различните проекти за развитието на селището и околностите. Движеха се по римския път, който беше продължен покрай брега. Даяна знаеше, че след Бат са Бристол и големият канал на Бристол, който Маркус наричаше Сабрина Естуари^[1]. Стигнаха до разклонението, което водеше на североизток.

— Гордея се с този път! Проектираха го моите инженери, а моите роби го построиха. Простира се чак до Линдъм на разстояние над двеста мили.

На Даяна Линдъм й звучеше много като Линкълн и изведнъж осъзна, че този път, който тръгваше от Бат и Ексетър и стигаше до Линкълн, все още се използваше и по времето на крал Джордж. Слезе от коня и благоговейно постави ръката си върху един от камъните от настилката.

— О, Маркус, това е известният път Фос, може би най-популярният в Британия. Само няколко дни, преди да попадна във вашето време, си спомням, че стоях на пътя Фос и имах някакво невероятно усещане за безвремие. Удивлявах се, че построеното от римляните, все още се използва.

Маркус се беше втренчил в нея. Чувстваше се малко особено от това, което й минаваше през главата. Повечето от думите, които казваше, имаха смисъл. Само понякога нещата, които говореше, бяха извън обхвата на възможното — той не можеше да приеме разказите й за истина. Защото ако го направеше, възможността тя да изчезне така бързо, както се бе появила, щеше да го преследва непрекъснато.

— Цветът на този камък е толкова красив. От Бат е, имах предвид Аква Сулис?

Той се изсмя.

— Знам. Притежавам почти всички каменни кариери.

Даяна бавно се изправи и се втренчи в него, като че ли виждаше призрак пред себе си. Когато той произнесе думите „каменни кариери“, нещо щракна в мозъка й. Възможно ли бе Маркус Магнус да е „графът на Бат“?

— Какво има? — запита той.

— Нищо — отговори бързо тя. Идеята бе толкова фантастична, че бе невъзможно да я сподели. Опита се да я отмине, но когато крадешком поглеждаше към тъмния горд профил, чувството отново се връщаше. Изведнъж си спомни, че когато за първи път го видя в двуколката, го взе за графа на Бат, който играе някаква странна игра. Марк Хардуик… Марк… Маркус…

Той я заведе до брега на реката и разгъна един пергамент:

— Следващият проект е мостът. Нека ти покажа чертежите.

— Не! Не ми ги показвай. — Даяна се опита да си припомни за момент двата бряга на Ейвън и допълни: — Ще се простира над водата там, където сте построили преливника. Ще бъде висок мост с красиви каменни арки. Мога да ти кажа и колко ще бъдат.

— Разглеждала си чертежите ми! — обвини я той.

— Маркус Магнус, имаш обяснение за всичко! Не съм разглеждала чертежите ти. Този мост все още съществува в моето време. Нарича се мостът Пълтени. Един от съвременните архитекти претендира за авторство, но очевидно е откраднал твоите идеи.

Маркус присви очи.

— Това са то модерните времена!

Даяна го погледна и разбра, че той не желаеше да повярва на онова, което тя казваше. Бяха прекалено влюбени един в друг. Твърде силно беше чувството, че се притежават един друг, за да приемат, че нещо можеше да ги раздели, особено времето, което летеше толкова бързо…

Беше великолепен есенен ден, вероятно един от малкото оставащи приятни дни през тази година. Затова продължиха разходката си покрай брега, докато намериха закътано местенце, където природата като че ли бе решила да си направи буен пир, преди дългият сън на зимата да покриеше света.

— Взел съм храна — съобщи Маркус.

— Аз пък донесох плоча и калем!

Маркус се възпротиви:

— Нямах това предвид.

Слязоха от конете и ги вързаха. Даяна постла пелерината си и седна с гръб към брега. Водата пееше, като че ли изразяваше щастието си, че подскача от камък на камък в това очарователно място. Чуваше се непрекъснатото жужене на пчелите, които събираха мед от ароматните цветя. Лястовички се стрелкаха през реката да ловят насекоми.

Маркус разстла голяма ленена кърпа, в която бе увито месо от елен и няколко печени гълъба. Извади още хляб, сирене и маслини, без които не можеше нито една римска трапеза. Нямаха чаши и Маркус й показа как да пие от шишето — това занимание се превърна във весела игра. Смехът стана толкова интимен, че насочи мислите им към правенето на секс…

Изпънаха се на земята така, че да могат да се наслаждават напълно на целувките си. Когато Маркус махна брошката, захванала туниката й, тя възрази:

— Маркус, не мога да легна тук на откритото гола.

— Няма да си гола, можеш да сложиш моя медальон.

— Извинявай, че разкритикувах един от вашите герои. Прощаваш ли ми? — попита тя, прокарвайки пръст по благородния профил на Цезар, който беше изсечен върху монетата медальон.

— Само и единствено ако приемеш да носиш медальона!

Тя му се усмихна.

— Толкова си убедителен. Как бих могла да ти откажа?

— Veni, vidi, vici^[2] — цитира Маркус.

— Не! — отвърна бавно Даяна. — Аз дойдох, аз видях и аз завладях — заяви тя, предизвиквайки мъжествеността му. Знаеше, че ще я обладае, още преди любовната им игра да е стигнала до връхната си точка.

По-късно седеше между краката му, а той й показваше как да използва калема. Когато се научи да изписва разбираеми букви върху финото олово, което покриваше дървената рамка, тя взе нова плоча и каза:

— Сега ще изпиша имената ни и ще ги заровя, за да остане във вечността този красив ден.

Той й се присмя:

— Това е много познат обичай, но заровените неща обикновено носят някакво проклятие.

— Какво например? — запита тя любопитно.

— О, съпруги с неверни съпрузи пишат глупост като гази: „Проклинам живота, ума, спомените му, черния и белия му дроб“. После го заравят и смятат, че проклятието ще подейства.

Обърна се назад, за да погледне в очите му:

— Ами ако съпругата е невярна?

— Съпругът по-скоро ще погребе нея, отколкото да зарови нещо написано…

Прозвуча като завоалирано предупреждение.

— Може би съм щастлива, че нямам съпруг — подхвърли тя весело.

Тъмните му очи се замислиха, но Даяна, съсредоточена да държи правилно калема, не забеляза копнежа, изписал се на лицето му. Той наблюдаваше над рамото й, докато тя пишеше:

Маркус Магнус,

Примус Пилус

и генерал на Аква Сулис.

Обичан завинаги от

Даяна Девънпорт. 61 година от н.е.

Той посочи с пръст цифрите.

— Какво е това? — объркано запита той.

— Това е дата, годината в която живеем.

Маркус поклати глава.

— Това е осмата година от управлението на Нерон.

— Да, знам това, любов моя. Но бъдещите поколения определят годините от раждането на Исус Христос. Така че годината е или преди новата ера, или след новата ера.

Маркус прие обяснението й без възражение. Беше изпълнен с толкова много любов към нея, че не желаеше да спори и да пропилява ценното време, което прекарваха заедно.

Закопаха плочата сред корените на брега като две деца, които заравят съкровище. Когато стана време да се връщат, Маркус я постави на седлото пред себе си, а кобилата и тръгна след тях. Въпреки че бяха прекарали целия ден заедно, той не искаше да я изпуска от ръцете си.

 

Когато се прибраха, Кел връчи на Маркус съобщение от Юлиус Класицианус, който щеше да пристигне следващата сутрин. Това означаваше, че Маркус трябваше да провери дали всичко е наред в крепостта и да се подготви за посещението на прокуратора.

Докато Даяна лежеше сама в огромното легло, мислите и се връщаха назад във времето, от което беше дошла. Предишният й живот й се струваше хиляди години назад. Като някакъв друг живот! За миг мислите й се спряха на граф Бат. Беше удивително колко много общи неща имаха двамата с Маркус. Ами ако бяха един и същи мъж? Дали това беше възможно? Сега, когато беше жена в пълния смисъл на думата, тя разбра, че тъмната арогантна мъжка натура на Марк Хардуик я е привличала. Всеки път, когато се бяха срещали, между тях бяха прехвърчали искри…

На устните й се появи усмивка и тя потъна в сън. Каква утешителна мисъл бе тази, че Маркус щеше да продължи да живее отново и отново през вековете. И ако това бе вярно, хиляда и седемстотин години цивилизация не бяха успели да променят властната му арогантна личност. Слава на Бога! Маркус завинаги щеше да остане Маркус!

 

— Съобщението е официално — каза Юлиус на Маркус. — Император Нерон реши да запази Британия в границите на Империята. — Седяха в една от стаите на укреплението, чиито стени бяха покрити с карти.

— Предполагам, че товарите със злато и сребро с печат „Британия“ са убедили императора и Сената да не се лишават от такъв щедър източник на доходи.

Юлиус заговори веднага за въпроса, по който беше дошъл:

— Предлагам Паулинус да бъде сменен. Имам нужда от губернатор, който ще бъде държавник, а не кръвожаден войн, който да избива местните племена.

— За да съществуваме и да имахме успех тук, ние, римляните, се нуждаем от помощта на британците — съгласи се Маркус.

— Да, а Паулинус насажда омраза, където й да отиде. Решимостта му да изтреби цели племена от исени и тринованти, провокира нови въстания. Трябва ни дипломатичен човек. Само държавническо отношение може да възстанови пълната подкрепа на британците към Империята.

— Ще трябва да се върнеш в Рим и да представиш идеите си пред императора и Сената. Съобщенията често не се възприемат добре, губят се или не им обръщат внимание.

— Имаме сходни възгледи. Искам да дойдеш с мен в Рим, Маркус. Два гласа имат по-голяма тежест от един. Ти си най-добрият адвокат на тази страна, който имам на разположение. Аз ще се срещна лично с Нерон, но бих искал ти да говориш пред Сената.

Чувствата се бореха в Маркус. Би се радвал много да види баща си, къщата и земите, на които беше наследник, но за които не мислеше като за свой дом. Тук беше неговият дом. Мисълта, че ще остави Даяна, бе непоносима. И все пак той беше мъж, който винаги бе поставял дълга пред личния си живот. Не можеше да жертва честта и богатството си. Никакво изкушение не би могло да застане на пътя му.

— Юлиус, ти ме постави пред голяма дилема.

— Прецени всичко внимателно, приятелю. Ще ми дадеш отговор след няколко дни. Възнамерявам да отплувам следващата седмица.

— Ела да вечеряме вкъщи. Има нещо, за което се колебая да те питам. Въпросите идват по-лесно на устата, след като стомахът е пълен.

— Ако твоята лейди Даяна ще бъде там, за мен ще е удоволствие да вечерям с теб. — Юлиус прие поканата с блеснали очи.

— Щом ти ще си мой гост, Юлиус, сигурен съм, че тя ще приеме поканата ми — отговори Маркус изискано.

 

Преди да вечерят, Маркус и Юлиус се разтовариха в банята по време на всекидневния ритуал, който за римляните имаше социален смисъл. Намазаха телата им с масло, изтъркаха ги, масажираха ги и накрая езикът на Маркус бе достатъчно развързан, за да повдигне въпроса, който бе на преден план в съзнанието му. Преди да се гмурнат в студената вода, Маркус каза:

— Знаеш, че съм войник от кариерата. Подписал съм договор за двадесет и шест години и съм изслужил шестнадесет от тях. — Погледът му срещна този на Юлиус. — Има едно неписано правило, че щом си войник за цял живот, не се жениш…

Юлиус веднага разбра какво искаше да му каже Маркус.

— Правилата не са толкова строги през последните години. Ще ти трябва разрешение, но ако аз ти ходатайствам, ще го получиш веднага. — Юлиус помирисваше победата. — Ако дойдеш с мен в Рим, нещата ще се ускорят.

— Това е доста насърчаващо! — съгласи се Маркус.

— Значи твоите взаимоотношения с лейди Даяна са сериозни, така ли да разбирам?

— Да. Бих искал да имам син, а вече не съм твърде млад. Досега бях доволен да считам брат си за мой наследник, но на тридесет години изведнъж реших, че искам да имам съпруга, която да ми роди продължител на рода.

— Това е добре, Маркус. Това е сериозна крачка, но мисля, че е умна. Със зрелостта идва осъзнаването, че никой от нас не е безсмъртен и когато срещнем шанса на щастието, което се изправя срещу нас, трябва да го сграбчим с двете си ръце и да не го изпускаме. — Намигна на Маркус: — Готов съм да се гмурна в студената вода, когато и ти си готов.

 

Няколко часа по-късно Кел придружи Даяна до триклиниума, където двамата мъже я посрещнаха с целомъдрена целувка за поздрав. Беше облечена в бледолилава дреха, драпирана с тъмнолилава панделка и вързана на рамото. Златните й къдрици бяха вдигнати високо, за да се вижда украшението с аметисти, което носеше около елегантния си врат.

Разговорът бе учтиво безличен, докато робите се движеха около кушетките и масата тихо и сръчно, но когато се оттеглиха, Юлиус заговори за пътуването до Рим. Без да предупреди, той се обърна към Даяна и каза:

— Трябва да убедя императора и Сената, че армията в Британия трябва да се превърне в мирна сила, чиято основна цел ще бъде да осигурява реда в територията и да защитава нейните граници.

— Мисията Ви е особено благородна, Юлиус. От цялото си сърце Ви пожелавам успех.

— Ако Маркус добави своето красноречие към моето, то сигурен съм, че ще успеем… Но решението му зависи само от него.

„Проклет да си, Юлиус! Защо не ме остави аз да й го кажа?“, помисли си Маркус.

Паниката разпери крила в гърдите на Даяна и запърха лудо. Думите на прокуратора означаваха, че в Рим имаха нужда от Маркус, но че той още не се бе съгласил да отиде. Като й казваше, че изборът е изцяло в ръцете на Маркус, Юлиус се надяваше тя да повлияе на решението му. Даяна не искаше да се разделя с Маркус, не искаше и да остава сама. Маркус бе нейният свят, нейният живот, причината за съществуването й. Храната в устата й се превърна в пепел. Не посмя да погледне към Маркус. Страхуваше се от това, което можеше да види в очите му.

Юлиус потопи пръстите си в ароматизираната вода и ги изтри в кърпата.

— Може би Даяна ще пожелае да види Рим.

Настроението на Маркус се промени. Разбираше, че Юлиус се опитва да направи така, че да не може да му откаже. Той отправи покана към Даяна, защото предполагаше, че Маркус няма да пожелае да замине без нея. Разбира се, Юлиус нямаше никаква представа, че Даяна, която бе робиня, нямаше право на избор, а щеше да направи това, което Маркус й заповяда. А той не желаеше Юлиус дори и да заподозре, че Даяна е негова робиня. Римляните не се женеха за робините си!…

Даяна вече не можеше да следи разговора. Някак смътно разбираше, че разговарят за бащата на Маркус и за земите, които той ще наследи от него. Бледото й лице бе отнесено и спокойно като богиня на луната — сякаш тя нямаше нищо общо с водения разговор и той просто изтичаше покрай нея. Но вътре в себе си Даяна беше напрегната — мислите й бяха изпълнени с Рим, с Вечния град. Предложението да посети Рим бе толкова стряскащо, че напълно я извади от равновесие.

Мисълта за Рим бе ужасяваща, въпреки че не великолепният град я изпълваше с ужас. А жителите на Рим. Римляните!

От всички императори, които бяха властвали, Нерон бе най-жестокият и най-деградиралият. „Нерон е един луд“, помисли си Даяна, потръпвайки от отвращение. Юлиус ще заведе Маркус директно в двореца на Нерон, който не беше нищо друго, освен едно леговище, гъмжащо от поквара. От своите исторически книги тя знаеше как бе постъпвал Нерон с християните! Така че изобщо не желаеше да ходи в Рим. Но в сърцето си знаеше, че Маркус ще приеме пътуването като свой дълг. И ако заминеше, дали щеше някога да се върне?

„Не! Не!“, крещеше разумът й. „Направи така, че този ден да започне отново, все едно че Юлиус не е идвал тук.“

Наблюдаваше Маркус изпод клепките си. Очите й тайно галеха благородния му профил, силното му мускулесто тяло, мощните му ръце, които жестикулираха, докато събеседваше с Юлиус. Сети се, че прокураторът говори открито за всичко това пред нея, защото подозираше, че тя има пълна власт над Маркус Магнус. Молеше се това да е така… Щеше да използва влиянието си, за да го спре и той да не отиде в Рим. Щеше да го задържи до себе си, ако това беше по силите на човек да го направи. Нали бе започнала да го поробва? Щеше да използва силата на убеждението, за да повлияе на решението му. Ако и това не помогнеше, щеше да използва тялото си. Ролята на проститутка бе най-нищожна цена, която можеше да заплати, за да опази това, което двамата бяха намерили тук, в Аква Сулис!