Вирджиния Хенли
Графиня робиня (20)

Глава 20

Маркус нареди на Кел да поръча храна и вино за пиршеството и да посети Юлия Алегра, за да осигури забавленията. Не каза нищо на Даяна до самия ден на пиршеството. Преди да тръгне сутринта, седна на края на леглото и се прокашля.

Даяна обичаше да го вижда с излъскания нагръдник.

Когато се облечеше в доспехите си и я докоснеше, цялото й тяло се изпълваше с нега.

— Паулинус тръгва с легионерите утре. В такива случаи има традиция да се организира вечеря за губернатора и неговите офицери.

Даяна се разтревожи.

— Искаш да кажеш, че тази вечер той ще бъде тук. О, Маркус, мога ли да отида някъде другаде?

Настроението на Маркус се подобри. Въобще нямаше да има проблем с нея.

— Може би така ще е най-добре. Паулинус ненавижда британците и затова не допускам дори Кел до него. Защо не идете с него на театър? Когато се върнете, трябва веднага да се качиш горе и да залостиш вратата. Видя на какво приличаше брат ми, като беше пиян. Страхувам се, че когато много мъже се съберат заедно, пият, докато могат да се държат на краката си…

— Идеята за театъра е добра. Паулинус ме мрази. — Тя леко потръпна, като си спомни косматия гигант, който й приличаше на огромна, но жалка мечка.

Маркус я целуна за довиждане.

— Днес няма да се видим повече. Сигурно ще си заспала, когато ще се кача горе, но щом легионерите си заминат, ще мога да прекарвам повече време с теб и ще те заведа на лов за глигани. — Той се изправи и закопча кожения колан, на който слагаше оръжието си. — Забавлявайте се в театъра!

— А ти се забавлявай на пиршеството! — отговори тя невинно, което още повече го накара да се чувства виновен, че не й каза истината за пиршеството.

 

Облечена в яркосиня туника с подходящи бижута, Даяна привлече вниманието на публиката повече, отколкото представлението. Русите й къдрици впечатлиха както мъжете, така и жените. Шепнешком се питаха коя е. Отговора, че е държанка на генерала, даваха по-информираните. Мъжете завиждаха на Маркус, а жените биха дали мило и драго да са на нейно място.

Даяна се забавляваше от факта, че Кел беше сложил ръката си на камшика като предупреждение за останалите да се държат настрана. Бяха избрали музикално представление, но то се оказа екстравагантен балет, Даяна се развличаше, като наблюдаваше певците и танцьорите в сложните им костюми и маски. Представлението стана малко по-цинично, когато група акробатки нахлу на сцената само с по една превръзка върху гърдите и друга върху слабините.

Постановката завърши твърде късно. После Кел я заведе в една винарна. Традиция беше след представлението да се пие топла или студена напитка. Даяна си избра топло вино с билки, а Кел предпочете старо вино, внос от Италия. Младата жена с неудоволствие призна, че римското вино бе по-добро от местното.

Даяна се завърна с носилката, а Кел вървеше редом с нея, така че можеха да разговарят за вечерта. Чувстваше се много поласкана, дори малко порочна, защото беше излязла тази вечер навън, а Маркус трябваше да бъде домакин на военния главнокомандващ и неговите центуриони.

— Благодаря ти, че ме придружи, Кел. Беше ми много приятно. Ще кажа на Маркус за акробатките, които е пропуснал да види. — Даяна се изкикоти: — Горкият Маркус!

Когато пристигнаха, пред къщата бяха наредени носилки. Беше ясно, че гостите на генерала са все още тук.

— Мисля, че е по-добре да минем отзад през градината, а не през официалния вход — посъветва я Кел. — Може да обсъждат някакви военни въпроси. „Нека Господ ми прости лъжата“, помисли си Кел.

Даяна се промъкна през портата към високата ограда на градината и застина на мястото си. Около половин дузина голи жени бяха възседнали гърбовете на мъже, които също бяха голи. Други, също голи, държаха факли или малки камшичета, с които удряха онези, които се правеха на коне.

— Военни въпроси? Много смешни въпроси! Това имаше предвид, нали?

Кел я хвана за ръка и побутна към стъпалата, които водеха към втория етаж. В този момент Маркус излезе от къщата с гола жена, която висеше на ръката му. Косата й бе гарвановочерна. Беше щедро надарена с тежки гърди и широк ханш. Даяна не можеше да повярва на очите си. Жената беше точно копие на Алегра.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — запита Даяна, а зелено-сините й очи изпускаха яростни искри към Маркус.

— Тя е тук, защото съм я поканил. Качвай се горе! — заповяда той. Погледна застрашително към Кел. Къде, в името на рая и ада, му беше акълът да разреши на Даяна да види това сборище.

Даяна постави ръце на кръста и завъртя пети.

— Да се качвам горе, така ли каза? Сигурен ли си, че стаята няма да ти трябва за дебелата курва?

Маркус я зашлеви през лицето и я грабна. Понесе я нагоре, а тя риташе и ругаеше през цялото време. Той я блъсна в спалнята си и затвори вратата.

— Спри да ругаеш веднага! Ако някой те чуе, ще си помисли, че си от онези курви долу.

— И няма да сбърка! Точно такава съм, твоята курва. Една от многото очевидно. За римлянина всяка жена е такава! Защо не си облека препаската и да се присъединя към игрите ви?

Маркус изскърца със зъби. Тя определено го предизвикваше към насилие. Отвори вратата и намери Кел да обикаля наоколо:

— Ела тук! Няма да й позволяваш да излиза навън тази вечер. — Маркус я сряза с тъмния си поглед. — Ако си свършила с представлението, ще се върна при курвата.

Даяна грабна една сребърна лампа и я захвърли към вратата. После се тръшна върху леглото и започна да хлипа.

Кел я остави да поплаче пет минути, после отбеляза суховато:

— Напразно си хабиш сълзите, лейди. Спести ги за генерала.

— О, млъкни! Всичкото е договорено — да ме изведеш навън, за да може той да организира тази мръсна римска оргия. — Даяна се изправи и изтри сълзите от очите си.

Кел реши, че трябва да се опита да я поуспокои. Защото Маркус Магнус не беше във възторг от начина, по който беше изпълнил задачата си:

— Генералът искаше да те пощади. Мъжете винаги действат като разгонени животни.

— Искаш да кажеш, че това се е случвало и преди? — извика Даяна.

— Виновен е тази свиня Паулинус. Ако генералът не направеше оргията в къщата си, губернаторът щеше да го счита за враг, а враговете на Паулинус не живеят дълго. Генералът кани Юлия Алегра и момичетата й, за да избегне насилие над неговите робини.

— Юлия Алегра е госпожата на момичетата? — попита Даяна. — Тя ми напомня на някого, когото познавах и чието име беше Алегра. „Когато не се наричаше Лайтфут“, помисли си нещастно Даяна. Долната й устна се разтрепери. — О, Кел, какво ще правя?

— Престани да се правиш на смешна!

— Какво искаш да кажеш?

— Ела тук, пред огледалото.

Даяна се приближи бавно и застана, загледана в отражението си с големи тъжни очи.

— Погледни се, добре се погледни. Ти си една от най-красивите жени, които някога съм виждал и няма съмнение, че и генералът го е забелязал. Само те беше погледнал и вече беше като ударен от гръм. Когато ти го чакаш, защо дори да поглежда към някоя друга жена?

Тя преглътна сълзите си.

— А Юлия Алегра?

— Не би я връткал дори и с изкуствен пенис… Извини ме за циничността…

— Наистина ли?

— Сама помисли. Дори и чувал да сложи Алегра на главата си, пак няма да я чука.

Даяна се разсмя въпреки грубия език на Кел.

— Може би я пази за Паулинус.

Сега пък беше ред на Кел да се засмее.

Даяна осъзна, че беше много по разумно Маркус да осигури проститутките, отколкото да позволи на пияните до смърт легионерите да се забавляват с неговите робини. В края на краищата, това бе неговата къща и той можеше да прави каквото пожелае… Въпреки това Даяна не можа да прогони връхлитащата я ревност, която обхващаше всяка жена, до която римлянинът се бе докоснал.

 

Маркус обаче не дойде да си легне. Не го видя до следващата вечер. Даяна прекара деня сама. Цялото домакинство бе заето от ранна утрин до залез слънце с почистването на остатъците от нощните похождения. Всичко трябваше да бъде сложено в ред — подовете, стените, килимите. Всяка кушетка в къщата се нуждаеше от поправка.

Чувствата на Даяна премина от омраза в ревност и гняв. Намесена бе честта й: Маркус я бе посрамил и смутил. И наказанието й щеше да отговаря на престъплението. Но в ранния следобед вече копнееше някой да сподели самотата й — трябваше й воля, за да потисне желанието си да яхне кобилата и да отиде до укрепленията само за да го мерне.

Когато вечерта вече настъпваше, реши че няма да реагира въобще. Щеше да го поздрави естествено и да се прави все едно че нищо не се бе случило. Нищо, което да я ядоса. Разбира се, щеше да облече нещо много специално.

Когато Маркус пристигна вкъщи и Даяна не бе в атриума да го посрещне, той не бе нито разочарован, нито учуден. Не беше се и надявал, че тя ще го чака. Предвиждаше кавга, която щеше да е толкова бурна, че можеше да премине в насилие, ако не успееше да си наложи желязно самообладание.

Чу женски гласове откъм солариума и ухото му лесно различи звънкия смях на Даяна. Беше облечена в някаква прекрасна дреха, която я правеше да изглежда като тигрицата на мозайката под краката й. Красотата й бе неописуема.

— О, Маркус, сигурно се прибираш по-рано. Как неусетно е минал следобедът. Точно ти си човекът, който трябва да ми помогне да взема решение.

Часовете, които бе прекарал без нея, му изглеждаха безкрайни. Не само че не се бе прибрал рано, беше дори закъснял. Къде бяха обвиненията й, сърдитите думи, заплахи или сълзи?

Вместо това, тя го даряваше с усмивка на обожание.

— Не мога да реша какво да правя със зимната си наметка. Дали да я обточат с червена или с черна лисица? — Беше поставила мостри и от двете си страни — близо до лицето. — Нола счита, че червеното носи повече топлина, но аз съм склонна да взема черното, защото отива на лицето ми.

Маркус премести погледа си от Даяна към Нола и обратно. Беше го объркала напълно.

— Защо не вземеш и двете? — предложи той благо, но беше настръхнал като вълк.

— Казах ти, че той е невероятен! — обърна се Даяна към Нола, после се приближи към него и му подаде устните си за целувка.

Маркус потърси очите на Нола и й даде знак да ги остави сами. Част от него му нашепваше да не споменава нищо, но след като Нола излезе, вироглавството му го подтикна да заговори за предишната вечер.

— Добре ли се забавлява в театъра? — попита той след несигурната целувка.

— Всяка минута! Благодаря ти, че предложи да отида! — Даяна проявяваше снизходителност. Може би прекалена?

— Много си хубава тази вечер. Приличаш на тигрицата.

Тя се отдели от него и се завъртя, за да му даде възможност да оцени пълния ефект от прозрачната дреха. Ясно се виждаше извивката на пищните й гърди с розови връхчета, венериният хълм с русите къдри. Когато се завъртя, през ефирната материя се очерта дори падинката, разделяща бузите на задника й.

Даяна знаеше как ще му подейства тази гледка и Маркус усети, че това посрещане беше планирано. Тя отново намали разстоянието между тях, но не напълно. Остави няколко изкушаващи сантиметри между телата им, очаквайки той да я притегли към себе си. И когато Маркус го направи, тя се закачи с него:

— О-о, това сабята ти ли е или просто се радваш, че ме виждаш?

— Дали си подрязала ноктите на лапите си? — измърмори той.

— Разбира се — измърка тя мило.

— Това ме разочарова. Мислех, че ще изгаряш от ревност заради снощи.

Смехът й прозвуча като камбана:

— Ревност? Такова чувство не познавам.

Маркус я сграбчи и я притисна силно към себе си.

— Тогава за какво, по дяволите, е цялото това представление? Безсрамно си се разголила и действията ти са прозрачни. — Впи устни в нейните и тя разбра, че бе успяла да го изкуши безумно.

— Проклет да си, римлянино, да гориш в ада! — Сграбчи черната му коса с двете си ръце и впи зъбите си в устната му, докато не потече кръв. — Искам да те убия!

Маркус се засмя с дълбоко задоволство.

— Ах, малка кучко. Обичам те толкова много. Мисля, че успя да ме омаеш с твоето магьосничество. След теб не мога да погледна друга жена. Разбира се, не трябваше да ти казвам всичко това…

Тя диво се притисна към него.

— Да, искам да ми го казваш всеки ден и всяка нощ. Не само да ми го казваш, а и да ми го показваш.

Маркус я положи на мраморния под върху тигрицата. Разпиля косата й върху зелената трева от мозайката. После много бавно и целенасочено й показа колко много значеше тя за него.

 

Щом Паулинус отпътува на запад заедно с новообучените легиони, Маркус вече имаше няколко свободни седмици, преди две нови кохорти да пристигнат за тренировки. Собствените му войници, които бяха разположени за постоянно в Аква Сулис, също промениха всекидневните си задължения. Корпусът инженери се върна да строи пътища, акведукти и обществени бани на местата, където топлите минерални извори извираха от земята.

Маркус реши, че е дошло време да заведе Даяна на лов за глигани. Една сутрин той я разбуди с целувка в ранни зори и когато тя се сви в него, се пошегува:

— О богове, ти само за това ли мислиш? Ако искаш да отидем на лов за глигани, ставай и се обличай, докато не съм се отказал.

Даяна скочи веднага.

— Днес ли? Днес ли е ловът? — Дори и не се опита да скрие вълнението си. Беше поръчала да й ушият специална туника в стила, в който си представяше, че са ги носили през Средновековието — щеше да я облече върху кожените панталони. Беше светлозелена, с избродиран златен орел. Мислеше си, че ако Маркус имаше орел, щеше да ловува с него. Беше си купила дори ловен златен рог, който щеше да носи окачен на врата си.

Сила сплете косите й на дебела плитка, която зави около главата й. После постави украшение във вид на малка коронка от злато със смарагди. В края на краищата така си представяше отиването на кралски лов…

Тор беше оседлал кобилата и я чакаше, когато тя отиде в конюшнята. Остави се той да я вдигне на седлото, когато чу кучетата да лаят. Маркус вече беше възседнал своя кон Траян, а кучетата Ромул и Рем се въртяха около него възбудени, когато тя влезе в двора.

— Диана, ти наистина си богиня на лова днес.

— Къде са другите?

— Кои други?

— Не можеш да отидеш сам, твърде опасно е.

— Имам кучета и още един кон. Това е всичко, което ми е необходимо за лова на глигани.

В стомаха й пропълзя чувство на страх. Нямаше пушка, нито арбалет, нито хрътки, нито помощници.

— Не се страхувай, любов моя. Ще те пазя! — закле се той с неосъзната арогантност.

Даяна изпъна рамене.

— Да се страхувам? Не ме е страх. С цялото си сърце ти вярвам, че ще ме опазиш невредима. — Искаше й се самата тя да се чувства толкова смела, колкото бяха думите й. — Обичам приключенията! — извика Даяна и препусна към гората.

Още преди да бе навлязла навътре, Маркус я настигна. Трябваше да намалят хода си. През високите дървета струеше слънчевата светлина, червените и жълти есенни листа като че ли горяха в огън. Там, където дърветата се сгъстяваха и светлината не можеше да проникне, беше твърде мрачно.

Даяна се движеше колкото се може по-плътно до Маркус. Разбираше, че гората е изпълнена с невидими опасности, защото ясно дочуваше животните да чупят клони и различаваше следите им по падналите листа. Маркус държеше под контрол кучетата със строги заповеди. В противен случай, те щяха да последват първия елен, когото подушеха.

Въздухът беше изпълнен с миризмата на бор и папрат, Чуваха се песните на дивите птици — някои просто свирукаха, други издаваха крясъци, предупреждаващи за опасност. Маркус очевидно познаваше пътеката, така че Даяна преглътна притесненията си и го последва. Стигнаха до една просека, заобиколена от масивни букови гори и там, голям като живота, беше застанал див глиган и риеше, за да търси жълъди.

Маркус го видя, много преди глиганът да го усети. Махна с ръка на кучетата, за да не лаят. Следващият сигнал ги прати да дебнат. Даяна спря да диша. Животното бе толкова грозно, че гърлото й се стегна от страх. В този ужасен момент й се искаше да не бе идвала на лов. Нещо повече, искаше й се никога да не бе предлагала на генерала подобна авантюра. „На Маркус не му трябва оръжие; кучетата му ще разкъсат глигана.“

Преследването започна моментално. Глиганът тичаше бързо, въпреки тежкия корем и късите крака. Даяна с ужас наблюдаваше как той се опитваше да прободе кучетата с острите си зъби. Кобилата й бе толкова нервна, че започна да вдига главата си нагоре, а ноздрите й се разшириха. Даяна хвана здраво юздите й, за да не побегне. В този момент Маркус слезе светкавично от коня си и се втурна подир кучетата.

В ужасяващо очарование тя ги наблюдаваше как обикалят около плячката. Бавно започна да осъзнава, че кучетата само хапеха глигана по ушите и внимателно избягваха опасните му зъби. Явно псетата бяха добре обучени да пазят глигана, така че той да не може да избяга в гората. Тяхната задача бе да го задържат на открито. Накрая успяха да го повалят на земята, като го нападнаха от двете страни.

Маркус се хвърли върху него и сграбчи зъбите му, за да не може да го набоде. Полудял от гняв, глиганът се бореше като всяко диво животно, чийто живот беше застрашен. Даяна беше сложила ръка на гърдите си. Чувстваше, че сърцето й всеки момент ще се пръсне. Вече не се страхуваше нито за себе си, нито за кучетата. Цялата й загриженост бе съсредоточена върху Маркус. Голите му ръце и крака вече бяха окървавени и тя се страхуваше, че всеки момент може да бъде наранен тежко. Сърцето й биеше толкова силно, че го чуваше в ушите си. Накрая припадна. Обичаше го толкова много, че не можеше да понесе да го гледа така наранен и кървящ!