Степан Вартанов
Път между световете (7)

Барабаните бяха покрити с камилска кожа, обработена и разтегната по особен начин, тънка като пергамент и звънка като мед. И най-чувствителното ухо не би уловило в грохота им дори намек за хармония.

Двеста и осемнадесет войници стояха пред мен и само трима — отзад. Всички мъже от племето Мадияк, всички, способни да носят оръжие. Слънцето се намираше почти в зенита си и аз, в пълно бойно снаряжение, с всичките му щитчета, ризница, шлем и стоманена мрежа, стягаща ме в ставите, се пържех под неговите лъчи. Доспехите принадлежаха на Аши — десетника; в цялото това великолепие мой бе само мечът.

Пътят към мястото на церемонията минаваше през тълпата войници на Посланика. Те ни зяпаха. Видях как приветстват първите, които вървяха отпред, вожда и неговите конници, чувах виковете им и звънтежа на медни монети, хвърлени от публиката. Но не за мен.

От унижение стиснах зъби. Запомни, казах си аз. Сега ти си почти никой. Осанси, забравилият.

Ала ще дойде ден, помислих си, и тогава ще бъда пръв. И за мен ще бъдат предназначени шепите медни монети, а в опашката на племето — моето племе! — ще преплита крака друг воин, облян в пот и с чужда ризница. И през този ден ще скалпирам всеки, който дръзне да ме нарече Осанси.

Погалих с ръка дръжката на Жълтия брат — единствения ми приятел и защитник. Казват — самият аз не помня това, — че когато търговският керван на Мадияк ме намерил в пустинята, тоя меч бил забит в пясъка до краката ми. Щом е така, той поне веднъж ми е спасил ако не живота, то честта. Човекът с меч е воин и не може да бъде продаван в робство.

Барабаните удариха за последен път и млъкнаха. За няколко секунди над тълпата увисна тишина, нарушавана от дрънкането на оръжия и хрипкавия рев на бойните камили. После прозвуча флейта, лееща проста и плавна мелодия. Контрастът с грохота и трясъка беше поразителен. Вождът отхвърли меча си и се качи на издигнатото каменно възвишение, на върха на което стоеше обикновен походен казан. Започна се Великото изпитание.

Честно казано, никой или почти никой в многохилядната тълпа не го възприемаше като чудо. Може би само варварите от северозападните долини на Инкбара се впечатляваха повечко. Това бе наркотик с удивителното свойство да убива лъжците. Ако човек казваше истината, оставаше жив. Мисля, че сам по себе си наркотикът на Великото изпитание не беше отровен — той само усилваше до крайност способността за самовнушение.

От трите страни на възвишението към вожда се изкачиха трима души, които представяха групите население в Инкбара: облечен в бойни доспехи, но без меч авсит воин, символизиращ юмруците на Посланика; драпиран в безкрайни гънки авсит преселник, олицетворяващ волята на Посланика; и не-авсит, представител на племето, което не бе успяло или не бе пожелало да възприеме религията на Посланика, но ползваше неговото покровителство. По такъв начин вождът се изправи сякаш пред лицето на цялата империя, носейки й вудсиф — молба за покровителство. Всъщност, казах си аз, това не е нищо друго освен, тържествено оформена капитулация. В името на Посланика.

Вождът изпи до дъно предложената му чаша й произнесе думите на клетвата. Сетне дойде ред на конниците. Отново почувствах, че стоя в опашката на племето. Вдясно и вляво от нас авситите откровено разглеждаха новодошлите. Бяха със собствени доспехи — военната плячка на империята значително надвишаваше онова, за което можеше да си мечтае войнството на Мадияк, още повече че в мирно време те получаваха немалка пенсия.

Най-после дойде и моят ред. За разлика от другите аз не хвърлих Жълтия брат встрани, за да го вдигна на връщане, а внимателно го забодох в каменистата земя. В редиците на воините се чу одобрително боботене.

Без да бърза, авситът воин гребна от зелената течност в казана и като ми протегна черпака, каза кратко: „Пий!“

Напитката се оказа сладникава и тръпчива, с много силен аромат на някакви треви. След първата глътка усетих странна лекота в тялото си. Слънцето вече не прежуряше, каишите на бронята повече не се врязваха в раменете и заливащата очите пот не пречеше.

— Закълни се!

— Заклевам се — казах силно — да служа на делото на Посланика до самата си смърт, а ако потрябва — и след нея!

Тълпата зашумя одобрително.

Като слязох от възвишението, издърпах от земята Жълтия брат и понеже церемонията беше свършила, си тръгнах. Сега дистанцията между мен и авситите сякаш бе съкратена, потупваха ме по гърба и ме поздравяваха, но кой и как — вече не помня. Изглежда, започваше вторият етап от действието на наркотика. С голям труд се добрах до шатрата на Аши, предадох доспехите на една от многобройните му жени и минал встрани, се изпънах на пясъка. Воин на Посланика!

В полусън лениво наблюдавах лешояда, който кръжеше над лагера. Войската вече трети месец лагеруваше в пустинята до оазиса Нуа, приемайки все нови и нови племена и семейства. Армия на една чудовищна империя, чиято история наброяваше стотина години. Тук не се срамуваха от историята, напротив, стремителният възход бе предмет на гордост. Смяташе се, че той е доказателство за истинната вяра, донесена на хората от Посланика и от съветниците му. Само че експанзията на империята беше завършила още преди една година.

Сега тя заемаше целия континент и, разбира се, пред Наместника стоеше въпросът: какво да се прави по-нататък? Всички врагове бяха сломени, всички съседи — асимилирани.

Тогава съветниците показали на князете в Инкбара огнените порти, водещи към ада, в страната на черния дим. Адът, казали те, трябва да бъде унищожен и сетне ще се построи царството на бога.

И така, армията стоеше в оазиса Нуа и около него и чакаше Наместникът да оздравее от жълта треска. Тази болест би убила за седмица обикновения човек, но Наместникът не беше обикновен човек и никой не се съмняваше, че ще се оправи.

Слънцето се измести и аз се върнах в сянката на шатрата. Интересно, кой съм все пак аз? Каква сила ме накара да изгубя съзнание? Кой ме захвърли в пустинята, отнемайки ми всичко освен меча — странен меч от златиста стомана? Аз навярно бях важна птица — да вземем например начина ми на логично мислене и систематичния подбор на информация. Доколкото знаех, за обикновения воин историята на империята е поредица от легенди, нищо повече, а ето че Осанси можа да я разложи на съставните й части…

От тези размисли ме отвлече скърцането на пясъка под нечии ботуши. Обърнах се и видях непознат човек, безспорно воин. Ако се съди по гербовете, избродирани върху дрехите му, той беше от свитата на принца. На външен вид бе атлет и аз реших, че е някой от знаменитите телохранители.

Воинът седна на пясъка до мен:

— Рат?

Явно се обръщаше към мен. Рат ли? Ще запомним. Това напълно би могло да бъде име, дори моето, а можеше да е звание или просто приветствие.

— Да? — усмихнах се за всеки случай.

— Кълна се в Белия път! — възкликна воинът. — Къде се беше дянал?

Белият път, помислих си аз. Не някакъв друг, а Белият път.

— Защо да съм се дянал? Ето ме…

Събеседникът ми се намръщи, после рече:

— Чакай, чакай! А къде са останалите? Ор, Биг, Си-ву… Онзи, как беше… Лин?

На това място сметнах за необходимо да премълча и само вдигнах рамене.

— Ами онзи — продължи воинът, — пленникът? Ъ-ъ… Олег? Къде е той?

— Къде може да бъде… — промърморих аз.

Изглежда, казах нещо погрешно, защото лицето на воина се изкриви.

— Мислиш ли какво говориш?! — изсъска той. — Ти… ти си го предал на Хамелеоните?!

На Хамелеоните, рекох си. Много мило.

— А ти какво си направил? — попитах го.

— Чакай, чакай — замърмори воинът, — нима не ми вярваш?

Отново вдигнах рамене.

— Добре, хайде да поговорим сериозно. Ти разбираш ли, че това е властта?! — събеседникът ме хвана за плещите и силно ме разтърси.

Както и преди, не проумявах нищо. Власт. Рат. Хамелеони.

— Пусни ме!

Воинът разтвори ръце:

— Помисли, Рат! — произнесе заплашително. — Хубаво си помисли в чий лагер си ти. Аз пак ще те намеря! — той стана и си тръгна с бързи крачки.

Тогава се запътих към центъра на бивака Мадияк, където мъжете се упражняваха с мечове. Още едно доказателство за високия ми произход — тяхното фехтуване ми се стори детска игра, самият аз умеех да се бия много по-добре от всички тук. Извадих от ножницата Жълтия брат и поработих известно време без партньори. После огладнях и отидох да обядвам, след това реших да позяпам церемонията. В лагера постоянно пристигаха все нови и нови племена, така че във вярност на Посланика се кълняха през целия ден, а може би и през цялата нощ. Сега полагаше клетва племето Нелем. Стоях сред тълпата и гледах върволицата войници, които се изкачваха по клетвения хълм. Когато край мен мина последният от колоната, аз, подчинявайки се на неочакван порив, измъкнах от джоба си няколко медни монети, които бяха всичкото ми богатство, и ги хвърлих към него. Монетите с весел звън се посипаха по доспехите, но воинът съвсем не се зарадва от този признак на внимание, ами, напротив, още повече се сгуши…

Дръпнаха ме за ръкава. Дърпаха ме вероятно не за първи път, ала аз бях много зает със себе си и с мислите си. До мен стоеше единадесет-дванадесет годишно момче, явно не-авсит, но с гербовете на Нелем по облеклото. Щом се убеди, че съм го забелязал, то ми даде знак да го последвам и започна да се измъква от тълпата.

Изглежда, в тези дюни ме познаваше всяка песъчинка и всяка имаше какво да ми прошепне…

Момчето вървеше напред с енергични крачки, почти без да потъва в пясъка. От време на време се обръщаше да провери дали идвам след него. Като лавираше между шатрите, то постоянно сменяше посоката, така че изобщо не разбрах накъде отиваме. Всъщност аз не познавах лагера, но нали племето Нелем пристигна тук след нас — значи момчето е имало още по-малко време за опознаването му.

Моят странен водач се обърна и тогава забелязах недоволна гримаса върху лицето му. Като зави рязко встрани, той се насочи към група пийнали войници от неизвестно ми племе, които оживено обсъждаха нещо. Не го удостоиха с никакво внимание, ала когато дойде моят ред, войниците като по команда замълчаха и се извърнаха към мен. Двама или трима преградиха пътя.

„Капан! — помислих си аз. — И колко примитивно!“

Момчето постоя няколко секунди, разглеждайки оформилата се няма сцена, после си тръгна.

Един от воините се приближи и замислено дръпна пришитите към ръкава ми емблеми.

— Няма да ми повярвате — рече той, обърнат към другарите си, като ме лъхна в лицето с ужасен букет на евтини вина от южните провинции, — но аз не познавам тия емблеми. Не ги познавам, и това е! А? — воинът ме погледна в очите.

Стиснах зъби, опитвайки се да потисна желанието си да смачкам това животно. Той е само наемник, казах си, а за мен са интересни онези, които са го използвали.

Сложил ръка върху дръжката на Жълтия брат, аз подхвърлих небрежно:

— Вашите емблеми също не са ми познати, боецо.

— Така ли? И какво от това? — тук той ме дръпна по-силно за ръкава, вехтият плат започна да пращи.

— По-леко — казах тихо. — Дуелите не са забранени, а доспехите ти ще ми станат точно по мярка.

— Какво?! — воинът се разсмя и затегли от ножницата гигантски назъбен меч.

Кой знае защо, мнозина смятат, че колкото повече тежи оръжието, толкова то е по-опасно. Това е вярно, обаче само до определени граници.

Ножницата, където се намираше споменатото чудовище, бе медна, с тежко костено топче в края. Подхванах я с предната част на ботуша, вдигнах я и я прехвърлих в дясната ръка. Коланът от десетина ненужни ремъци и верижки се преобърна, а мечът увисна с дръжката надолу, така че противникът ми бе лишен от възможността да го извади от ножницата. Продължавайки движението, ударих грубияна по слепоочието с костеното топче.

— Един! — казах аз, като се обърнах към останалите.

Честно казано, очаквах, че ще се изплашат, но сгреших. Нападението последва толкова стремително, че едва успях да измъкна оръжието си. Осем души… Какво от това! Може би Осанси щеше да позволи да го убият, ала не и Рат, който и да беше той.

След минута останаха четирима. Знаех закона за отмъщението и не нанасях смъртоносни удари. Убиецът щеше да си има работа с целия род, докато живият воин трябваше да отмъщава сам за себе си.

Загребал пясък с върха на ботуша, аз го хвърлих в очите на поредния нападател и много сполучливо го одрасках с меча по крака, на половин пръст по-долу от колянното щитче.

— Не е лошо, не е лошо! — раздаде се нечий насмешлив глас.

За всеки случай отскочих встрани, обърнах се рязко и веднага познах това лице, съвсем жълто от треската, която само подсилваше сходството с изображенията върху монетите. Четирима яки мъже държаха покритата с пъстра тента носилка, а наоколо се тълпяха телохранители. Наместникът бе решил да подиша чист въздух.

Поколебах се, но като видях, че враговете ми коленичат, сметнах за нормално да последвам примера им.

— Приближи се! Как се казваш, войнико?

— Рат-Осанси.

— Осанси… — замислено повтори Наместникът. Гласът му изобщо не приличаше на глас на болен. — И какво си забравил?

— Всичко, Наместнико.

— Всичко ли?… Но ти помниш как да държиш меча и това е главното — той се усмихна. — Утре отивам да се моля в свещената долина и искам да те видя в свитата си.

— Слушам.

Наместникът кимна и процесията продължи по-нататък. Огледах се и с удоволствие открих, че оскърбителите ми са изчезнали.

 

 

Отворих очи. Беше дълбока нощ и щом се размърдах, под мен заскърца скреж. Някъде в далечината закрещя пустинна сова и ехото неохотно повтаряше виковете й. Сънят окончателно ме напусна. Седнах на каруцата и се огледах. Всичко беше тихо и мирно. И все пак нали нещо се бе случило, нещо, което ме накара да се събудя. Наблизо племето Тамриф палеше огньове от сухи степни храсти и вятърът донасяше до ноздрите ми вкусния аромат на печено месо… Ала племето Мадияк предпочиташе да спи, то не беше толкова богато, че да пирува нощем. Пък и в този случай кой ли би поканил Осанси при своя казан?

Разкърших рамене и отново полегнах. В следващия миг ме затиснаха чифт силни ръце, а към лицето ми допряха парцал с рязка миризма. Въпреки това аз почти успях да се освободя — с ритник отблъснах единия нападател и пробвах да се изправя, но не можах. Светлината на огньовете изведнъж помръкна и в целия свят останаха само вълни от аромати…

 

 

— Честито събуждане!…

Открехнах очи. Пред мен се движеше мътно петно. Сетне ми плиснаха вода в лицето и петното се фокусира в образа на моя скорошен познат — воина, който ме нарече Рат. Аз лежах на дъсчена кушетка в шатра със средни размери.

— Как се чувстваш? — загрижено попита той.

Опитах да се помръдна и открих, че съм здраво завързан.

— Прекрасно. С какво ме упои?

— С хлороформ — усмихна се воинът. — Само с хлороформ.

Тази дума не ми говореше нищо.

— И после какво? — поинтересувах се аз.

— Хм… Приятелю Рат… Много ми трябва Олег.

— Значи Олег…

— Рат — почти умолително произнесе той, — нали те познавам! Ти си идеалист! Ти не би могъл да предадеш Олег на сивите. Не можеш! Дай го тогава на мен!

Може би, помислих си, Олег изобщо не е човек, а, да речем, име на скъпоценен камък… Макар че не, той, изглежда, е пленник…

— Защо ти трябва?

— Нали ти обясних — последва отговор и аз видях в очите на похитителя си пламъка на безумието. — Това е властта! Властта!

— За кого?

— Нека да е за Хамелеоните, все едно. Те няма да забравят онзи, който им е помогнал.

— Тоест тебе.

— И тебе. Кажи, къде е той?

— Не знам.

Мълчахме около минута. После воинът въздъхна и рече:

— Сам си си виновен.

Бързо извади изпод кушетката ми кутия с два гъвкави израстъка. Единия усука около шията ми, а другия го намота около безименния пръст на лявата си ръка:

— Не?

— Не.

Нещо щракна сухо и в същия миг чудовищна болка ме огъна на две. За нула време изгубих съзнание.

Не знам колко съм бил в безпаметство. Цялото тяло ме болеше, устата ми бе пълна с отчупени от зъбите парчета емайл. Миришеше силно на изгоряло.

Моят мъчител вдигна кутията така, че да мога да виждам лежащата отгоре й ръка:

— Е?

Кутията трепна и един от израстъците увисна, наполовина прерязан.

— Напразно правиш това, Одорф! — произнесе звънко детско гласче.

Одорф ли?

Одорф скочи, като се оглеждаше. Обърнах с труд главата си и зърнах, че в далечния край на шатрата се е появил симетричен триъгълен проход и в него стои момчето провокатор от племето Нелем, играейки си с тънко острие.

Най-важното е, че страшният воин се изплаши. Ясно видях как трепери ръката му, стиснала меча, и как на челото му избиха капчици пот.

— И така? — попита подигравателно момчето и се придвижи напред.

В отговор Одорф изрева и се хвърли в атака. Малкият му противник леко отстъпи крачка назад, замахна с острието и… изчезна. Даже не разбрах веднага какво точно се случи. После момчето разсече стената на шатрата зад гърба си и изскочи от процепа, така че мечът на Одорф се вряза в кожената завеса над леглото — и нищо повече.

Той не успя да се обърне, когато другият отново се появи и бързо, аз бих казал, светкавично бързо ме освободи от въжетата. Преметнах се зад кушетката и макар и трудно, все пак се изправих на крака. Главата ми бучеше повече, отколкото вчера на церемонията.

Поколебало се за миг, момчето ми подхвърли оръжието си. Хванах го във въздуха. Одорф нерешително замря и аз използвах паузата, за да раздвижа отеклите си стави.

— Не те съветвам, Одорф — все така подигравателно каза момчето и воинът, вслушвайки се в думите му, отстъпи и напусна шатрата, като на прощаване ми хвърли заплашителен поглед.

— Здравей, Рат! — малчуганът се приближи и протегна ръка.

Внимателно се здрависах.

— Лин. Казвам се Лин — той си взе от мен оръжието и го окачи на пояса. — Аз знам, че ти си забравил. Разпитах Мадияк. Сега съм оръженосец на внука на вожда Нелем. Странно съвпадение, нали? — Лин метна на пода кутията за мъчения. — Седни. А ти изобщо не ме ли помниш?

— Не — отговорих, след което сметнах за нужно да добавя: — Ти владееш великолепно оръжието си.

Момчето странно ме погледна:

— Аз се отказах от Силата, не от умението.

— Мога ли най-после да разбера какво става? — попитах. — Всъщност дали да не напуснем това място? Ако Одорф се върне…

— Едва ли. Той не знае, че вече не съм воин. Е, добре, слушай.

Лин ми разказа за Централния свят и за граничните светове, за клановете, търговците и тъй нататък. Честна дума, не му повярвах — всичко звучеше като приказка, нищо повече.

— Значи ти твърдиш, че аз съм търговец? Не съм воин, а само придружител на кервани?

— Не е така. Търговец между световете — това е и воин, и придружител. И още много други неща. Ти действително си забравил всичко, Рат.

— А кой е Одорф?

— Твой другар. Също търговец. Той е решил да се договори с Хамелеоните и да им предаде Олег.

— Кой е пък този Олег, та се вдига толкова шум заради него? Вожд ли е? Или княз?

— Олег беше мой пленник, аз го хванах в Забранения свят. Това е ключът към властването над световете, въобще над всичко. Сетне… Е, тогава срещнах вашия керван. Тапис, твоят началник, така организира събитията, че постепенно ме… измести. А теб, напротив, те приближи до Олег. Истината е, че самият аз не се съпротивявах особено. Струва ми се, че Хамелеоните, кланът, който ме беше изпратил… Общо взето, че не са прави.

— Ами после?

— Одорф подготви нападение над кервана. Двамата с Олег ви плениха… Ех, и мен също. Одорф почти бе достигнал целта си, но вместо да преговарят с него, Хамелеоните просто дойдоха в лагера, за да отведат насила пленника. Заповядаха ми да ви убия, аз отказах. — Момчето се усмихваше. — Свалих от себе си Силата и си тръгнах.

— А по-нататък? — попитах след известна пауза.

— Край. По-нататък не съм те и виждал. Бях сит до гуша от Хамелеоните, така че реших да погледам другите кланове — той изведнъж трепна. — Да! Та ти не знаеш! Това е светът на Черния клан!

— Кланът на Мрака ли?

— Да! Съветниците на Наместника са техни посланици от Централния свят.

— Но защо?

— Известно ми е твърде малко — тъжно призна Лин. — Мога да предположа…

— Какво?

— Кланът на Мрака иска да мине и без този Олег. Разбираш ли, светът се управлява от Пазителя.

— Този свят се управлява от Наместника — възразих аз.

— Какво е този свят? — Лин се усмихна презрително. — Пък и тук всичко се ръководи от хората на Мрака. А Пазителят властва в Централния свят.

— Ти казваше, че това е природен закон.

— Каква е разликата? Нека бъде закон. Ала в Черната зона или в онази… страна на черния дим се намира ключът към неговата гибел.

— Хм…

— Олег можеше да проникне в Черната зона. Но, изглежда, са го изгубили. Остава им наведнъж да въведат толкова хора, че тя да не убива повече.

— Какво?! — аз подскочих. — Цялата армия на Посланика ли?

— Да, отива на гибел — потвърди равнодушно момчето.

То искаше да каже още нещо, но в този момент до нас долетя звън на многобройни гонгове, подканващи за сутрешна молитва — процедура, пропускането на която вещаеше смъртна опасност.

— Хайде, пак ще се видим.

— Почакай! Кажи ми защо вчера ме срещна с онези бандити?

— Следяха те — отговори безгрижно Лин. — А ти не разбираше от намеци. И аз реших… да отложа разговора.

 

 

— Пътят на Посланика е истинен и светъл!…

„… И води право в ада“ — довърших мислено и ударих чело в пясъка. Както и преди, възприемах разказа на Лин тъкмо като разказ, а не като преживени събития. Не помнех нищо и това ми създаваше проблеми.

— Силата на Посланика и величието на делата му са обединени в светлия път и във вярата на нашите сърца. О, небе, дай ни сили да се противопоставим на вражеските мечове и на кинжалите на съмнението…

Когато Лин си тръгваше, Олег още бе с мен. Той, човекът, способен да унищожи света. Защо ли не го убих? Или съм го убил? А ако не съм го ликвидирал, къде ли е той сега? Това беше вторият проблем.

И накрая — третият. Кой и защо ме лиши от памет? На този въпрос, изглежда, можех да дам отговор. Да допуснем, че не съм тук случайно и че пътят ми също отива в страната… дявол да го вземе! В Черната зона. Тогава аз трябва да бъда един от многото и да не изпъквам по нищо. Ако вчера знаех онова, което ми е известно днес, нямаше да мина през изпитанията. Ако, казах си, Лин не ме лъже.

Молитвата свърши и ние с викове скочихме на крака. Дюните потрепераха.

Излегнах се на пясъка, възнамерявайки да се погрея под лъчите на утринното слънце, но за щастие навреме си спомних за поканата на Наместника. Колко много събития… Ще забравиш не само името си — ако още не си го забравил… Доста бързах, ала едва не закъснях.

И понятие си нямам защо долината, откъдето води началото си един от изворите на Нуа, е станала свещена. Липсваше всякаква връзка с Посланика, болните и сакатите се стичаха насам далеч преди неговото раждане. Впрочем приемането на новата вяра не само не е попречило, но дори е помогнало за славата на описваното място. И ето че сега натам се насочваше Наместникът, придружен само от трима телохранители. Четвъртият бях аз — без съмнение това означаваше велика чест и бляскави перспективи.

Съпровождани от огромна тълпа, ние стигнахме до долината, където придружителите изостанаха. Всичко тук беше по-различно от онова, което видях в пустинята. Зеленееха храсти, растеше трева, а отпред се чуваше ромонът на водата. Въздухът бе чист и прохладен.

Приближихме до извора и спряхме. Робите внимателно спуснаха носилката върху земята, обаче Наместникът не бързаше да излезе. Чакаше нещо.

Стрелата изскочи внезапно. Даже не подозирах такива способности у себе си. Може би тук изигра роля напрегнатото състояние, в което се намирах от вчера вечерта. Сякаш някой ме дръпна… Тъй или иначе аз се извъртях. Телохранителите не успяха. Робите не влизаха в сметката. Те изпопадаха на земята с лице надолу, така че остана само Осанси с меча си.

От храстите излязоха, без да бързат, десет души в пълно бойно снаряжение и двама без оръжие. Двамата бяха принцът и Одорф.

— Здравей, сине! — произнесе спокойно Наместникът. — Какво те води в това… ъ-ъ… свято място? — той явно се подиграваше.

— Подиграваш се, нали?! — принцът нервно стисна дръжката на меча. — Ти, на когото запазих живота…

— Знам — прекъсна го Наместникът, — черният съветник вече ме осведоми: ще запази живота ти, за да ти плюе в лицето. После, каза, ще те убие. Истина ли е?

— Ти си живял доста дълго — процеди през зъби принцът. — Време ти е да се махнеш от пътя ми!

— Заради теб ли? — презрително проточи Наместникът. — Но какво си направил ти през живота си? Кой си ти?

— Какво съм направил ли? — принцът се приближи и размаха меча, забравил изобщо за моето съществуване.

Аз го спънах. В същия момент във въздуха се появиха светещи нишки. Воините на принца — и Одорф заедно с тях — за миг се превърнаха в пламтящи факли. Не мина и секунда и всичко беше свършено. От храстите излязоха нови действащи лица: трима черни съветници, хилави, загърнати в черни дрехи с качулки. В ръцете им личаха неизвестни предмети, изглежда, оръжия. По този начин версията на Лин получи неочаквано потвърждение, защото — доколкото знаех — за правенето на чудеса не бяха нужни механични приспособления. Отнех меча на принца и му помогнах да стане.

— Добре… Рат! — Наместникът си спомни името ми. — Няма да забравя твоята вярност… Е, синко? — обърна се той към принца. — Какво казваш, че си направил през живота си?

Без да дочака отговор, Наместникът продължи:

— Три месеца — цели три месеца! — аз стоя в тази пустиня, на две крачки от ада, и не помръдвам от мястото си. Защо? Войниците ми роптаят, дори приказват, че старецът се страхува!!! Какво чакам ли? Може би чакам синът ми най-сетне да докаже, че е мъж?

Принцът рязко отметна глава:

— Аз…

— Ти си пале! — забоботи Наместникът. — Сополанко! Ти чакаше, три месеца чакаше смъртта ми, докато най-после се реши да я предизвикаш сам!

„Виж ти! — помислих си аз. — Ама че нрави имат божиите Наместници!“

— Но — продължаваше Наместникът по-спокойно — ти все пак се опита, предприе тази крачка, от което следва, че си истински мъж. Това е добре. На мен ми трябваше мъж, а не сополанко. Аз съм стар и не мога да поведа войниците в бой — той вдигна глава и в старческите му очи пламна такъв огън, че принцът трепна. — Ти обаче ще го сториш! Ще поведеш войската и ще увековечиш името си. А щом се върнеш… Какво пък! Тогава ти ще бъдеш Наместник, а аз — само твой баща, нищо повече!

В тоя дух Наместникът проповядва още двадесетина минути, после неочаквано ме попита:

— Е, ами ти, Рат? Мечтаеш ли за слава?

— Да, повелителю.

— Ти ще тръгнеш с него.

— Слушам.

Какво друго можех да кажа?

 

 

… Камилата под мен постоянно пристъпваше от крак на крак. С каквото и да се е занимавал този Рат в предишния си живот, със сигурност не е умеел да язди камили. Добре, че вчера се сетих да помоля Аши да ми даде урок… Само дано не трябва да препускам на това животно! До земята имаше три метра, а смрадливите вълни, които се издигаха от нагорещения му гръб, ме изпълваха с отчаяние.

Затова пък носех доспехите на един от покойните телохранители на Наместника. Животното ми подари лично принцът, дочул за моята бедност. Сега той се перчеше на своята камила — невъобразимо бяла, с дълга тънка вълна.

По някакъв незабележим сигнал задумкаха барабани, мъхнатият шмекер под мен се разлюля и за известно време аз изключих вниманието си от околните, опитвайки се да задържа камилата на място. Подозирам, че основен дразнител за нея беше бялата любимка на принца. В такъв случай щедростта на подаръка е напълно обяснима. Малко отмъщение за вчерашното спъване… Представих си как можеше да свърши това и едва не се разсмях. Тук барабаните забиха по-нарядко и свитата потегли.

Вчера, след като ние — имам предвид най-вече Наместника и синчето му — се споразумяхме за наследяването на престола, старецът напусна покритата носилка и набързо отми жълтата боя със свята вода от извора. Нито аз, нито принцът или съветниците му изразихме по този повод някакви чувства. Но когато народът видя „излекувания“ божи пратеник, възторзите нямаха край. Мисля, че никой така и не си зададе въпроса: защо трябваше армията да чака оздравяването на Наместника, щом като ще я поведе не той, а синът му?

Добрах се до шатрата на Аши, единствения човек в тази лудница, който изпитваше симпатия към мен и не искаше никаква отплата. Заварих го в компанията на мях с вино и охотно му помогнах да го пресуши.

— Ти имаш нови доспехи. — Това не беше въпрос, а констатация, ала въпреки това кимнах утвърдително:

— В свитата на принца съм.

Аши подсвирна, после се взря в нахвърляното накуп желязо и като разгледа емблемите, поклати глава:

— На принца… Е, радвам се за теб.

— Днес Наместникът смени телохранителите — аз измъкнах от пазвата си кесия, натъпкана със злато, и я хвърлих на Аши. — Ето всичко, което те носеха със себе си.

Аши претегли подаръка върху дланта си, сетне го метна в далечния ъгъл на шатрата и дълго мисли.

— Осанси…

— Рат — поправих го аз. — Казвам се Рат.

— Рат ли? Значи си спомни? — той, изглежда, бе решил, че тези спомени са свързани и със стремителната ми кариера.

— Не — отвърнах. — Но се намериха милостиви хора, които се постараха да ми припомнят… — неволно докоснах обгорялото място на шията си.

— Разбирам. Сега ти няма да можеш да кажеш добра дума за мен, но може би по-късно…

— За какво говориш, Аши! Ако не беше ти, да съм пукнал поне три пъти досега в тези проклети пясъци… Само че… Преди похода надали ще имам необходимия авторитет в очите на принца, а след това…

— А след това смяташ, че няма да е нужно?

— В царството на бога ли? — промърморих аз. — Пък и, честно казано, не съм сигурен, че ние с теб ще се върнем от похода.

— Вярно, вярно…

— Аши! А ти защо отиваш в страната на черния дим? Мен може да ме разбере човек: кариерист, луда глава, но ти? Ти имаш семейство…

— Как може правоверният да се откаже от такъв поход? Ще бъде прокълнат и хвърлен в ада…

— Аши! — прекъснах го. — Адът ще бъде унищожен, забрави як?

Въпросът ми смути смелия десетник. Едно е да премахнеш ада, съвсем друго — да решиш как ще живееш без него.

— Мисля си — каза най-после той, — че бог ще намери начин да накаже отстъпниците…

Да, така е било винаги… Вие се борите със злото и ви води бог или идеалът, както искате, ала когато най-накрая злото изчезне с проклятия, същият този бог създава за теб, тоест за вас, ново зло или нов ад. А къде е гаранцията, че той ще бъде по-добър от стария? И в тази ситуация какво значи по-добър?

… Лин ми бе разказвал за преходните канали, но въпреки всичко аз се оказах напълно неподготвен за онова, което ни очакваше. Сякаш ме удариха с огнена кърпа по лицето — и в същата минута светлината помръкна, сменяйки се с омерзителен полумрак. Впрочем остротата на чувствата ми бе притъпена от проклетата камила, която се изправяше на задните си крака и хвърляше във всички посоки къчове с подкованите си копита. Не ми беше до пейзажа, понеже от нищото зад гърба ми изникваха все нови и нови конници, а животните им се държаха не по-добре.

Когато след десетина минути, целият в парцали лепкава камилска плюнка, аз най-сетне възвърнах на транспортното си средство уважението към ездача, тази негодница започна да пощипва тревица, сякаш нищо не се бе случило. Вече можех да се огледам.

Вредом под сивото небе се простираше равнина, обрасла с храсти. Машинално вдигнах очи — Сивият кръст си беше на мястото — и аз неволно се прегърбих под тежестта на спомените. Защото сега помнех. Помнех Онизоти и виковете на хората в потъващите квартали, помнех чуждия кораб и двете безплътни очи, които така ни изплашиха в безименния свят. Аз отново станах търговецът Рат. Известно време Осанси от Инкбара все още се луташе в съзнанието ми с всичките си амбиции и жажда за слава, а после угасна, изчезна завинаги. Казах му последно сбогом.

Армията отново тръгна напред, там, където се намираше Черната зона — сърцето на Пазителя. Създаваше се впечатление, че по равнината е очертан с гигантски пергел кръг, широк една лига. От кръга стърчеше черна колона и едва когато се приближих, разбрах, че това е дим. Странен дим, който се издигаше на гъсти кълба в безкрайността въпреки вятъра, свирещ в короните на редките дървета.

Армията отиваше на гибел. На собствената си гибел.

И тук си спомних главното. Спомних си, че сега не Олег, ами Рат беше носителят на онази неуловима „странност“, която различаваше и щадеше неизвестното нещо, скрито в стълба дим. Огледах се, търсейки Лин, но в спускащия се по земята мрак не се виждаше нищо. Тук за беда се отвори един от небесните канали и от него безшумно заплуваха надолу грамадни триъгълници огледална лента, мека и безтегловна. В тях се отразяваха камилите, хората и димът. И безумният пейзаж стана още по-безумен.

Какво пък! Да се надяваме, че Лин ще успее, както беше обещал, да се скрие и да изчака, докато армията отмине.

А после какво? Олег — на неговата Земя. Това е ясно. Древният… Той каза, че ще се справи сам, но аз все пак ще му помогна. За да не се изкуши да направи нещо излишно. За шест хилядолетия може да е намразил доста силно човешкия род.

И накрая моя милост. Ще се отправя в долината на вечната пролет и ще затворя пътя след себе си. Всичко е справедливо…

Намръщих се. Не, не всичко беше справедливо. Оставаше Лин, воинът, детето, което научих да се усмихва. Представих си го как чака на границата на зоната. Ден, два… Може би месец… Оставаха и клановете.

И още нещо — представих си самия себе си. Рат. Бившия търговец, а отсега и до самата смърт — жителя на най-щастливата долина… С дебели увиснали бузи и шкембе до коленете. И същият този Рат излиза на огряната от лунна светлина пътека и със затаен дъх прави крачка, втора, трета… И нищо не се случва. Той опитва още веднъж. И още… Но канала го няма и никога няма да го има. И тогава Рат пада на колене, удря с юмруци по праха и вие, вие като вълк на луна… Проклето да бъде всичко! Древният тъгуваше, че заради един-единствен свят не може да се раздели с цялата Вселена. Ала аз, човекът, как да изоставя целия свят заради една долина?!

„Какво да правя?“ — помислих си. Един от огледалните триъгълници се спусна отгоре. За известно време в него се отразиха дълга муцуна, цялата в парцали пяна, и замислен ездач — търговецът на име Рат, наместил се върху гърба на камилата. Сетне животното нададе дрезгав рев и изнесе напред копито, подобно на стенобитно оръдие. Съвсем беззвучно огледалото се разпадна на множество дребни като длан триъгълничета и хиляди малки ратовци се отправиха в самостоятелен полет.

— Може и да си права — казах аз на камилата. — Ако знаеш как да действаш, удряй с размах. В края на краищата винаги трябва да се постъпва така, че после да не се срамуваш. Проклятие!!! Изглежда, от всички действащи лица в тази комедия само бедният Рат не спечели нищо. Нито смърт, нито победа…

Представих си собствения живот като един ослепителен Бял път, който отива надалеч, в мъглата, в неизвестното. Тогава защо съм щастлив и защо се усмихвам като последния кретен?!