Степан Вартанов
Път между световете (3)

И тъй, напуснахме Онизоти и аз въобще си нямах понятие накъде вървим. Тапис никога не споделяше с нас своите планове, а ние изцяло му се доверявахме при избора на маршрут. Но като се има предвид характерът на стоката ни… Опипах бинтованата си глава и изпсувах. Лин, който седеше до мен — на капрата имаше достатъчно място, — се усмихна. В последно време момчето се научи на туй изкуство. Не без моя помощ… Освен това ужасно обичаше да задава въпроси. И да се замисля над отговорите ми. Не беше типичен Хамелеон. Наистина от този факт не ми ставаше по-леко… От една страна, напълно разбирах желанието му час по-скоро да напусне Онизоти. Почти една трета от армията, която преди подкрепяше си-Турман, бе отишла в планините и сега водеше партизанска война. Добре знаеха кой е унищожил флагманския кораб и кой е насочил към мятащия се във водата крал акулата караконджул, така че животът им тук не изглеждаше безопасен.

Но, от друга страна, с тоя Олег не бих останал за по-дълго и в Централния свят. Там Хамелеоните имаха достатъчно власт, за да ни намерят. По всяка вероятност Тапис просто бе решил да смени местопребиваването ни от един свят в друг, по-спокоен. Ала после? Какво да правим с този пленник? Ако се вярва на легендите, а те обикновено казват истината, с негова помощ може половината Вселена да бъде потопена в кръв…

— Разкажи ми за световете — помоли се Лин.

— Какво точно те интересува? — отвърнах аз и наострих уши.

— Е… не знам… Ти много си видял, имам предвид — пътешествал. Нали вие ходите по всички канали на Централния?

— Не — усмихнах се в отговор. — Каналите са доста повече, отколкото бихме могли да изминем през целия си живот, дори ако не се занимавахме с друго. Ти забеляза — небето на Централния свят се състои сякаш от множество искри.

— Да.

— Това са звездите на граничните светове. Всяка свети през свой канал и ще ти кажа, че не можем да се доберем до тези канали. Твърде нависоко са.

Лин ококори очи.

— Цялото небе… — произнесе смаяно воинът.

— Освен туй — продължих аз — канали има и под земята. — От вътрешността на фургона се измъкна Олег и се присламчи отзад. Не му обърнах никакво внимание. — Ако се копае тук — посочих с пръст надолу, — може по принцип да се прокопае планетата от край до край. Ти знаеш ли кое наричаме планета?

Лин кимна.

— А ако копаеш в Централния, просто рано или късно се натъкваш на отворен канал. Даже има подозрения, че Централният свят изобщо не е планета, ами плоскост.

— Нима никой не се е опитвал да я обиколи? — поинтересува се Олег.

— Сигурно са опитвали — вдигнах рамене, — само че досега никой не се е върнал да разкаже какво става там. Там има опасни места. Ето още една причина, поради която не са достъпни всички канали. Край границите — и по суша, и по море — е пълно с пирати от граничните светове, пък и гвардията, кланът на Светлината, също не се стеснява особено. Какво още? Да, Белият път. Почти не го използваме.

— Как? — учуди се Лин. — Та нали главните канали…

— … са прикрепени към Белия път? Вярно е. Но когато Древните са строили това нещо, те вероятно са се надявали, че хората ще го използват в мир и съгласие… А може и да не са предполагали — добавих замислено аз. — Може този път да им е трябвал за нещо друго. Или изобщо да не е нужен, просто — отпадъчно производство… Така или иначе, ала сега там е тесновато. От един свят за друг минават войски, из пътя се водят непрекъснати боеве, шетат бандите на онези… „романтиците“. Там щяха да нападнат кервана ни поне двайсетина пъти за времето на нашия разговор. За съжаление хората много обичат да воюват…

— Ами вие?

— Ние — не. Ние сме търговци. Войната ни е противна. Нека с нея се занимават силните на деня, ако им харесва да проливат кръв.

Тук спрях, усещайки, че съм казал комай нещо излишно.

— Кои са силните на деня? — поинтересува се Олег.

Премълчах.

— Това сме ние, Хамелеоните — тихо отвърна Лин. После ме погледна. — Значи ти смяташ, че ние обичаме да проливаме кръв?

— Не се сърди — промърморих аз.

— Отговори ми.

— Сивият клан… Е, добре, Лин. Забрави!

— Няма да забравя — обеща сериозно той. Помълча и рече:

— Ти разказваше за канали, които не са ви достъпни. Продължавай.

— И още нещо — зарадван от смяната на темата, казах аз, — на практика целият изток е затворен.

— Защо?

— Ако се съди по нашите летописи, имало е два свята — светът… ъ-ъ… на Бози… Струва ми се, на Бозис, а втория не си го спомням. И единият от тях — нека отбележим, че и двата били богати и силни — нападнал другия. Преди около двеста и петдесет години. Нападнал, минавайки, разбира се, през Централния свят, а каналите точно тогава били обърнати на изток. В хода на войната агресивният свят започнал да запада. Побеждавали го, той губел. И когато била обсадена и последната крепост и пред портите й поставен таран, а към стените — стълби за щурмуване, командирът на гарнизона решил да използва биологично оръжие против нападателите.

Лин вдигна изумено глава, но като си спомни, че става дума за граничен свят, кимна.

— Така че нахълталите в крепостта войници открили там около десетина странни сини същества; те били двуноги и с две ръце, ала сходството с човека свършвало дотук. Впрочем виждал съм само изображения… Ако пътешестваш между световете, нищо странно не може да те учуди. Предполагам, че на пленниците тихо извили ръцете зад гърба и ги помъкнали… да речем, на разпит. Едва изминали десетина крачки, конвойните освободили подопечните си и също се превърнали в такива същества! Какво може да се добави тук? Армията загинала. Всички, до които даже само се докосвали поразените от синята чума, също се разболявали. Това обаче не била болест в обикновения смисъл на думата. Болният не умирал, той просто ставал друг. Променяли се психиката, биологията… Днес и двата свята лежат в развалини. А на изток се е появил пиратски флот. От чумави. Морето и брегът са всъщност под тяхна власт, затова търговците не обичат източния път…

— А защо сините не са отишли на запад?

— Не ги пуска Пазителят.

Тук ми дойде наум още един възможен край на историята с Олег. Ако с негова помощ бъде унищожен Пазителят, то, изглежда, синята чума ще трябва да се възпира от простосмъртните.

— Къде се намира каналът? — попита Лин.

— На изток…

— Не, нашият, където отиваме.

— Не знам — признах си. — Старият канал навлиза в планината. Е, кралят обеща да го разчисти, но докато стане… Общо взето, Тапис ни води по втория канал.

— Ясно — проточи Лин. — Я ми кажи, онези два свята на изток имали ли са добра техника?

— Не особено — отговаряйки, съвсем забравих, че си имам работа с воин, преминал през специална подготовка. — Мечове, копия…

— Тогава откъде е попаднало при тях забраненото оръжие?

„Загазих“ — помислих си аз.

— Е, откъде… Сигурно са го взели от някакъв мъртъв свят…

— Лъжеш — произнесе безстрастно Лин. — И знаеш, че лъжеш. Мен са ме учили да различавам истината от лъжата.

Почувствах как кипвам. Кое е в края на краищата това момченце, та толкова го ухажвам?

— Искаш да знаеш истината, така ли? — поинтересувах се аз.

— Да.

— Помисли си, воине, може би ти все пак не искаш да я знаеш?

— Не разбирам — Лин изглеждаше объркан — какво имаш предвид?

— Синята чума е създадена от Сивия клан преди осемстотин години — притежаваме записки.

— Не! — Лин помълча, гледайки ме в упор, после каза обречено: — Да, това е истина. Но защо?

— В един от световете се намирал рудникът за звездно сребро.

— Е, и какво?

— Рудникът бил на Черния клан.

— И затова са унищожени два свята? Не може да бъде! Трябва да има и друга причина!

Неволно го съжалих. Не толкова отдавна воинът Лин посети потопената долна част на града, така че, сигурен съм, той можеше да си представи два унищожени свята с всичките им подробности.

— Други причини няма. И тази е достатъчна.

Лин се обърна и мълча десетина минути. После, без да променя позата си, помоли:

— Разкажи ми за Сивия клан.

— Аз ли?! Аз съм търговец, какво мога да знам?

— Разкажи!

— Какво да ти разказвам — произнесох замислено. — Не познавам историята на вашето появяване. Хамелеоните са възникнали като клан още преди търговците. Възникнали и завладели силите на Сянката — кое и как ти знаеш по-добре.

— Не знам.

— После — продължих аз, без да обръщам внимание на тази реплика — окончателно се оформили трите клана на Централния свят. Започнали войни между тях. Да ти разправя ли за последната война? Аз участвах в нея. Всъщност приготви се за бой — сега идва канал.

А дали Лин няма да избяга с пленника си, щом попадне в Централния свят? Лепкава паяжина, възпалява очите… Светлината помръква. Сутрин ли е или вечер? Гледам към небето и фокусирам Сивия кръст. Сутрин е.

Едва успях да си поема дъх след първия канал, когато фургонът на Тапис повторно се стопи във въздуха. Ругаейки, шибнах конете — несвикнали с преходите, те диво пръхтяха и все гледаха да ни отклонят надясно. Светлината съвсем помръкна, вече бяхме заобиколени от мразовит полумрак. Виждах само каменистата почва под колелата и силуетите на растения със странна форма наоколо. Сякаш в пустинята изведнъж израсна гора — и ние се движехме през нея. Беше студено, при дишането излизаше па̀ра.

— Ти говореше за войната — подзе Лин.

— Войната, да… Всичко започна със залеза на силата на Светлината. Цикличен спад. Нивото на която и да е Сила се колебае, но този път едновременно укрепваха Мракът и Сянката. Тогава аз бях прехвърлил двадесетте и търгувах… Изобщо бях повече разбойник, отколкото търговец. Сещам се, че сам предложих услугите си на Сянката. Хамелеоните не плащаха зле. Естествено никой нямаше намерение да се бие в Централния. Боевете се разгаряха в пет гранични свята, единият от които принадлежеше на черните, а останалите четири — на гвардията. Кланът на Светлината се наричаше гвардия на Пазителя — поясних за Олег. — Без каквито и да било основания. Е, сетне всичките тези светове бяха разрушени до основи. Лично аз воювах в света Висва. Преди година реших да навестя милите на сърцето ми развалини. И какво мислиш? Там и до ден днешен не расте трева…

— И какъв е резултатът от войната? — поинтересува се Лин.

— Много забавен. Кланът на Светлината, както и трябваше да се очаква, се изтегли в глуха защита. После, когато Светлината отново взе да набира сила, премина в контраатака. А Хамелеоните — ще ме извиниш — сключиха съюз с гвардията и отнеха грамадна територия изпод влиянието на клана на Мрака, мощта на който тъкмо беше започнала да намалява. А след още половин година те подписаха мир и с Мрака и сега се кълнат, че винаги е било така.

— Така са ни учили.

— Не се ядосвай.

— Не знаех всичко това. Мислех… — Лин почна да разглежда обезобразената гривна. — Съжалявам, че съм воин.

Виж го ти! Не очаквах такова нещо. Може би хитрува, предизвиква към откровеност? Но каква полза ще има?…

— Тогава махни се от клана — посъветвах го аз.

— Това е невъзможно. Ако кланът заповяда, гривната все едно ще ме принуди да се подчиня.

— Свали гривната — казах и в отговор чух:

— Няма да ми стигне Силата.

Като помисли, той попита:

— Кажи, Рат, а ако Олег попадне във властта на някой клан — какво могат да му направят?

— По-добре да не знаеш — промърморих аз, — но щом се интересуваш… Мисля, че мъртвите светове няма да останат само пет… Нито петдесет…

— Така си и мислех — Лин отново замълча, а сетне, поглаждайки гривната, изведнъж каза: — Преследват ни.

— Къде?!!

— На два часа път оттук.

След минута се носехме с всички сили, като бяхме сменили и посоката. Потеря из нощната гора. Полупрозрачният здрач беше преминал в дълбока безлунна нощ. Ехото превръщаше ситния тропот на конските копита в лавинен грохот. От тъмнината насреща ни изникваха дървета, слепени сякаш от топки и елипси, и трябваше да ги заобикаляме. Един път не успях напълно — дебелият клон, който не бях забелязал, едва не отнесе покрива на фургона. Но в ръцете на Лин блесна острие и на коленете ни тупна тежко парче, от което изтичаше сок с остра миризма. Тогава разбрах, че пътуваме през гора от гигантски кактуси без бодли.

Шумът, който вдигнахме, явно разтревожи горските обитатели — край кервана закръжиха в безшумна редица грамадни прилепи.

— Как мислиш? Дали ще изгубят следите ни? — извиках на Лин.

— Да.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— И все пак?

— Гривната.

Не разбрах веднага, а като разбрах, едва не паднах под колелата на фургона.

— Какво гривната?

— Не се плаши — усмихна се Лин. — Засега тя само приема. Аз чувам, но мен — не.

— И какво… чуваш?

— Нали казах. Потеря.

Кактусите се срещаха вече по-нарядко, затова пък сред тях се появиха бодливи екземпляри и на мен не ми беше до разговори. Разберете. Не можех нищо да направя. Да бутна Лин от капрата? Той няма да допусне да го блъснат. Давах си сметка, че воинът има реакции, петдесет пъти по-бързи от моите. Пък и ще догони конете, ако потрябва. Но гривната! Щом Хамелеоните узнаят, че след като сме попаднали в Централния, не сме им предали плячката, момчето ще получи заповед — убивай! И ще убива! А при цялото ми уважение към Хамелеоните нямах намерение да умирам.

Тук изгубих от погледа си главния фургон и преди да схвана какво значи това, ние се напъхахме в канал, а след миг колелата вече се търкаляха по съвсем гладка лента, която пресичаше континента. Ако Тапис е решил да ни води по Белия път, значи работата е сериозна.

Подминахме един танк, димящ в банкета край пътя — изглежда, стопаните му не са знаели, че тук са забранени двигателите с вътрешно горене, да не говорим за топовете и прочие… После срещнахме въоръжен отряд, ала в последния момент Си-ву успя да го заобиколи. В последния, защото секунда преди това нямаше никакъв отряд на пътя.

— Дръжте се! — извиках аз.

Четвъртият поред преход за час и половина или третият за тридесет минути. Рекорд!

Дали Тапис беше сгрешил, или аз нещо не съобразих, но екипажите се озоваха на морския бряг. Едва усмирих обезумелите коне. Огледах се. Море и море, а отляво — стръмен скалист сипей. Нищо не разбирам, помислих си.

След около двеста крачки Тапис спря фургона и започна спешно да размества срутените камъни. Присъединихме се към него и подир пет минути с общи усилия разчистихме входа към пещерата.

— Още ли ни преследват? — попита Тапис. Си-ву и Лин кимнаха едновременно. — Добре — каза той, насочвайки се във вътрешността на пещерата. — Олег, Лин! Случвало ли ви се е да използвате забранено оръжие?

Лин се намръщи, после кимна. Преместих поглед към Олег и едва не се разсмях. Такава кисела физиономия не бях виждал цели трийсет години, с други думи, цял живот.

Междувременно Ор и Тапис измъкнаха от пещерата три малки, но, изглежда, тежки сандъка, в които имаше странни автомати — никога не бях зървал нищо подобно. Е, ще свършат работа. Тук открихме и множество гранати. Поне сега всичко беше ясно. Ние, търговците, предпочитаме да не возим със себе си оръжие, създадено по висока технология. Не, не ставаше дума за никакво „културно ембарго“, разбира се. Няма спор, че при нужда разменяхме най-невъобразими стоки — и оръжие в това число. Въпреки всичко в повечето критични ситуации ръцете ни стискаха шпаги, а не автомати. Елементарна логика — не знаеш какво ще ти се случи по пътя. Ако, да речем, си-Турман ни бе конфискувал огнестрелното оръжие, в историята на Онизоти можеше да има много повече мрачни страници.

Но да се откажем напълно от технологичното оръжие, щеше да е глупаво, така че търговците направиха своеобразен компромис. На определени места в определени светове се съхранява в скривалища всичко, от пистолети до орбитални лазери. И попаднали в беда, когато товарът е твърде ценен, за да се рискува изобщо, ние на бърза ръка се въоръжаваме. В случая — с автомати.

Лин огледа цялото това богатство с нескривано презрение и се отмести встрани, влачейки автомата си за ремъка. Нещо здравата го тревожеше.

Сетне се раздаде весело подсвиркване и пред нас изскочи Биголби — рошав, както винаги, и като капак на всичко, омазан с глина.

— Готово — обяви той. — Ако те минат оттук, можете да ме обесите. — И с два автомата под мишница отиде да заема позиции.

— Да вървим — казах на Олег.

Лин ни последва.

Позицията беше превъзходна — плоският пясъчен бряг пред нас се виждаше почти до хоризонта, ние се скрихме зад разрушени от времето отломки на каменна стена. Сложих автомата върху камъните и започнах да броя до милион. С изкривено лице Лин масажираше ръката си с гривната. Изглежда, го болеше. Олег лежеше и се потеше — едри капки пот се стичаха по лицето му. Страхливец!

Преброих до хиляда триста двадесет и едно, когато се появи потерята. От нищото изскочи отряд от петдесетина конници на кафяво-червеникави, почти червени коне. Вдигнах оръжието.

— Рат! — изведнъж рече Лин.

— Да?

— Какво да правя?

— Стреляй — отговорих, вземайки на мушката първия конник.

— Питам за Олег… и за клана.

— Човек — казах аз — се отличава от животното по разума си, а от роба — по волята си. Помисли!

Нямаше какво повече да добавя и натиснах спусъка. Автоматът издаде глух примляскващ звук и изплю кълбо от пламъци. Това кълбо удари конника в гърдите и го изтръгна от седлото.

— Не беше зле — промърморих аз и нагласих регулатора за автоматична стрелба.

Едновременно отдясно и отляво също започнаха да стрелят. Стреляше даже Олег, но като се вгледах, разбрах, че той се цели доста нависоко.

Изненадани от нападението, конниците най-напред се скупчиха в стадо, което представляваше чудесна мишена, а после, схванали какво става, се разделиха на две групи и взеха да ни заобикалят по фланговете. След миг видях на мястото на лявата група ослепително избухване и — какво нещо е навикът — отворих уста и нахлузих якето на главата си… Грохотът бе невъобразим. Обемни боеприпаси, помислих учудено. По време на мирния си, така да се каже, живот бях отвикнал от подобни неща.

Подплашени от грохота, конете на втория отряд се обърнаха, някои ездачи изпопадаха от седлата, тъй че в момента, когато противникът ни се сети да залегне, наброяваше не повече от десетина души. Тук край слепоочието ми нещо весело изсвистя и аз с досада установих, че огнестрелното оръжие не е изненада за врага. Поех си дълбоко въздух и извиках, за да предупредя нашите. И от едната, и от другата страна стрелбата се водеше със заглушители, така че подобно предупреждение съвсем не беше излишно. Гранати използвахме само ние.

— Лин! — викнах. — Наглеждай Олег… Лин!

Воинът лежеше свит на кравай, стискайки гривната на дясната си ръка.

— Какво? Ранен ли си?

Момчето вдигна очи и процеди през зъби:

— Заповядано ми е да ви убия.

— Какво?!!

Но в същия миг през пространството, което ни делеше от враговете, се разпростря съскаща огнена ивица. Блесна пламък, полетяха парчета камъни и тутакси всичко се покри с черен дим. Върнах се на моята позиция и започнах да поливам с огън тази чернота.

След това имам провал в паметта. Не помня момента, когато нападателите са се озовали отсам стената. Най-пресният ми спомен е как се бия с един рижав брадат мъжага, с две глави по-висок от мен и с чудовищни кучешки зъби. Мъжагата се опита да ме насече с алебарда. Мен, заедно с автомата, ала автоматът се оказа по-як и аз счупих с приклад черепа на бандита. Димът постепенно се разсея. Отдавна свърших патроните си, също и взетите от Лин, така че на стрелбата отговарях с автомата на Олег. Стрелях едновременно към двамина, залегнали зад камъните, от различни посоки. После съобразих и им хвърлих гранати.

И ето че пустотата пред нас повторно се разтвори и оттам излетя нов отряд. Започнаха да ни обкръжават, притискайки ни към морето.

— След мен! — извиках на Олег, сграбчих Лин и се хвърлих натам, където според представите ми се намираше каналът.

По пътя се сблъсках с Одорф, а Ор, изглежда, тичаше отзад. Но не успяхме да дотичаме. Нещо силно ме удари в тила и аз първо изпуснах Лин, а после и сам паднах.

Свестих се, когато върху главата ми се изсипа цял водопад ледена вода. Отворих очи и открих, че лежа в гора — над мен шумяха млади дървета, обаче нищо не беше фокусирано. Отдясно се издигаше планина, а отляво, ако се съди по пращенето, гореше огън. После планината се размърда и запита басово:

— Е, стига ли или още?

Помислих и казах, че стига. Постепенно околните предмети ставаха по-ясни, впрочем не толкова бързо. Опитах се да поклатя глава и буквално извих от болка. Планината се усмихна. Чак сега видях, че това е бандит с огромно тяло, около четирийсетте, с дълга до раменете коса, сплъстена и мръсна, и със също такава мръсна брада.

— Е? — поинтересува се бандитът.

— Какво?

— Обикновено питат: „Къде съм?“

Помъчих се да седна, но резултатът бе толкова плачевен, че трябваше да се откажа от опита си.

— Все пак къде съм? — полюбопитствах. — Всъщност не е важно. По-добре кажи какво ще стане по-нататък? Имам предвид — с мен? И къде са другите?

— Другите също са тук — отвърна разбойникът. — Виж, какво ще направим с теб ли… Вие убихте прекалено много наши, за да ви оставим живи.

Логично, помислих си. А впрочем…

— Известно ли ви е — попитах аз, опипвайки главата си, върху която, за мое голямо съжаление, като допълнение към цицината на слепоочието се бе появила цицина и на тила, — известно ли ви е такова понятие като откуп?

— М-да! — с удоволствие произнесе събеседникът ми и засия. — За това и говорим.

— Тогава не бързайте да ни убивате — посъветвах го аз и се опитах да седна.

С помощта на бандита най-после успях, облягайки гръб о ствола на млад бор. Сега можех и да се огледам.

Разбойнически лагер… Горско гнездо на романтици. Дори ни е провървяло, казах си, ако това действително са честни романтици, а не наемници на някакъв клан. Иначе няма и да ни слушат. Бандитът не влиза в сметката, той е изпълнител. Виж, господарите му…

Отново си опипах главата. С такива данни явно не можех да разчитам на бягство.

— Разгеле — забоботи разбойникът, — какво му е на вашия малчуган? Болен ли е, що ли? Лежи и лежи, а изглежда здрав…

— В известен смисъл — отвърнах аз.

Още един проблем! Какво ще стане, ако Лин не може да се възпротиви на заповедта?

Вниманието ми бе привлечено от една фигура край съседния огън. Одорф? Сякаш почувствал погледа ми, Одорф се обърна, сетне стана и бързо се приближи до мен.

— Най-после! — радостно каза той. — Вече си мислех, че сам ще трябва да вардя тези приятели.

— Сам ли?

Одорф наведе глава и рече неуверено:

— Може да са избягали? Да са успели?

— Може би… Впрочем помня със сигурност, че когато тичах към канала, всички те останаха отзад. Може и да са избягали. Ами Олег?

— Нито драскотина! — отговори Одорф.

— А Лин?

— Лин е зле. Нещо става с гривната му. Знаеш ли, оказа се, че тя може да се възстановява след повредата.

— А аптечката на Ор цяла ли е?

— Ти пък! — усмихна се Одорф. — След такова попадение!

— Тоест?

— Ти какво, забрави ли реактивния снаряд?

— Той попадна в стената.

— Първият. А вторият разкъса на парчета фургона.

— Ясно — с досада произнесох аз. Надеждата да получа болкоуспокоително се изпари яко дим.

— Ще ти донеса одеяла — предложи Одорф, — поспи!

Стана и отиде навътре в лагера. Изпращаха го с погледи, но не го спираха.