Степан Вартанов
Път между световете (2)

Дворецът стоеше върху стръмен насип, на стотина метра от бялата ивица на прибоя. Приближих се до прозореца и седнах на широкия перваз.

— Все пак е затвор — промърморих тихо.

Но Лин ме чу.

— Оттук не трябва да избяга никой — бързо каза той.

— Ние дойдохме тук да търгуваме, не да се бием — отбеляза Ор. — Ще почакаме.

Когато влязохме в двореца, Тапис, като глава на кервана, бе поканен на прием при краля, а нас, недостойните, ни изпратиха да си почиваме в разкошни апартаменти, макар и с катинари по вратите.

Ор, пъхнал в ухо миниатюрното топче на предавателя, слушаше разговора на нашия водач с краля. Мръщеше се и хапеше устни, обаче се въздържаше от коментари. Омръзна ми да го наблюдавам и пренесох вниманието си към гостите.

— Какво е станало с гривната ти? — поинтересувах се аз.

Лин помисли, после приближи до мен и протегна ръка. Гривната на Хамелеон…

Впрочем веднага разбрах, че ние, търговците, няма да успеем да се възползваме от подобна вещ: тази гривна беше подчинена на силите на Сянката и безполезна за нас. Освен това бе и счупена. Една стоманена лента с дебелина половин пръст.

— Не можем да я поправим — признах си чистосърдечно.

Ключалката щракна и в стаята влезе Тапис. Личеше си, че е разстроен и ядосан.

— Кралят ни съчувства и ни се възхищава — заяви той още от прага. — И ни дава сто и петдесет души охрана на кервана, за да бъдат занапред пътищата ни безопасни.

— Глупак! — произнесе с укор Биголби.

Останалите угнетено мълчаха. Само Лин, който не беше запознат с подобни нюанси, учудено местеше поглед от едно лице на друго.

— Това означава — обясних му аз шепнешком, — че ще ни придружават сто и петдесет главорези, готови да ни отнемат всичко, което може да се отнеме. Елементарен грабеж.

— И ти, разбира се, му подари нашия товар? — неочаквано попита Си-ву.

Тапис започна усърдно да сваля портупея с парадната шпага, състояща се от дръжка и петсантиметрово клинче. Останалото оръжие ни бе взето.

— Разбира се — каза той накрая.

— Е, по дяволите… платното! — обобщи Си-ву.

— За какво говорите? — заинтересовано кимна Биголби.

Аз също не разбирах нищо.

— Разкарай се — посъветва го Тапис.

— Може би има и друг начин? — попита Ор. — Опозицията… Ще изпратим разузнавач в града… — и погледна към мен.

— Щом се стъмни, отивам.

— Добре — рече Тапис. — Лин?

— Слушам.

— Разкажи подробно всичко от момента на пленяването ти.

Няма да стане, помислих си аз, за нищо на света няма да стане. Той няма да говори, нали е Хамелеон. Макар че гривната му е счупена.

— Почти не си спомням пленяването — заговори Лин с равен глас. — Свестих се в черния замък, в залата за разпити. Даже не разбрах веднага, че ме разпитват… Интересуваха се от начините за активизиране на Сянката — той се усмихна. — И понятие си нямам какво е това. Когато станаха по-настойчиви… Те имат твърде богата техника за разпити.

Войник, казах си с ирония. Робот, кукла. Нима нищо не можеше да го развълнува?

— Аз бях вързан — продължи Лин, — но мисля, че Черният клан няма представа за възможностите на хората с гривни. Успях да разкъсам въжетата и да избягам от залата.

— По-подробно?

— Отвътре замъкът представлява сложна плетеница от коридори. Ако не знаеш пътя, там ще се загубиш лесно. Отгоре на всичко черните биха тревога — е, удариха камбаната, така че ме подгониха около двеста души. Това не можеше да продължава дълго, всъщност почти ме бяха хванали… И тук, в една от стаите, видях канал. Открит канал към неговия — кимна към Олег — свят. Преминах канала и…

— Какво се случи после? — прекъсна момчето Ор.

То го погледна учудено, мръдна рамене и отговори:

— Каналът съществуваше още половин секунда. Сетне се затвори. Пробвах да се свържа чрез гривната с моя клан — гривната още беше цяла тогава, но връзка нямаше. И започнах да чакам.

— Разкажи ни за този свят.

— Свят като свят. Машини. Навсякъде. Оръжие. Забранено.

— Свят самоубиец ли?

— Не… още не. Както разбрах, те се опитват да минат без войни, обаче екологията… — Лин вдигна рамене. — Бях там само два дни. След това дойде сигнал по гривната — да се върна с пленник. Странен сигнал, изопачен. Аз хванах този. — Съдейки по всичко, Лин не изпитваше никакво уважение към Олег. — Преминах през канала и се озовах в замъка на нашия клан. Тук… — той се запъна, като подбираше думите си. — Тук се беше случило нещо. Машината — онази машина от канала, чрез която ме бяха извикали, се разтопи току пред очите ми. После… Стените започнаха да се слягат. И тогава дойде заповед по моята гривна.

— Какво значи това? — вметна Тапис.

— Не знам. Заповеди мога да издавам само аз. Даже кланът ми, ако заповядва нещо, го заповядва на мен, не на гривната. А пък сега… Гривната взе да се нагрява и огъва. А наоколо вече всичко танцуваше, стените се рушаха, огънят… И в този момент дойде още една заповед — и бях изхвърлен тук. Заедно с пленника.

— И ти не знаеш кой е издавал заповедите? — попита Си-ву.

— Не.

— Какъв вид заповеди долови?

— Използваха гривната, за да отворят канала.

Си-ву вдигна вежди:

— Гривната има ли такава власт?

— Не.

— А сега е твой ред — каза Тапис на Олег.

Той трепна:

— Какво искате?

— Къде се намират основните канали на вашия свят?

— Питал съм го за това — намеси се Лин. — Те и понятие си нямат от каквито и да било канали.

— Случва се… Откога сте тук?

— Трети ден.

— Искам да се върна вкъщи — неочаквано се обади пленникът.

Лин го изгледа в упор и Олег млъкна.

— Дори и да желаехме да те върнем — рече Тапис, — нямаше да можем, защото не знаем къде. Ще се постараем да бъдеш в безопасност. Нали така? — той ни обгърна с поглед. Ние, естествено, закимахме. — Главното е да ни слушаш във всичко. Никаква самодейност. Тукашните закони не приличат на ония, с които си свикнал. Ясно ли е?

Олег се сгуши:

— Да. Ясно.

— Тъмно е — казах аз. — Да тръгвам ли?

— Вземи ръкавиците. — Ор измъкна от пояса си чифт ръкавици от черно кадифе. — Успех!

Приближих до прозореца и прекрачих перваза. Проклет страх от високото… Като притиснах едната ръкавица до стената, почаках, докато се залепи, и започнах спускането.

Ръкавиците Ор беше спечелил на карти в планинската страна Хон. Удивителни ръкавици, с тях човек можеше да се държи буквално върху каквото му падне! И все пак въздъхнах с облекчение, когато най-после стъпих на твърда земя.

Вече почти се бе мръкнало. Върху фона на небето, едва осветено от звездите, се извисяваше грамаден замък, а на десетина крачки шумеше прибоят. Земята под сипея се простираше на петдесетина метра, преминавайки отдясно в стръмна стълба, изсечена в камъните. Можех да пропълзя странично по стената и веднага да се озова на стълбата, но за алпинист като мен този път изглеждаше много сложен. По-лесно беше да сляза и сетне да се кача по споменатата стълба, а не като муха да пъпля по стената. Така и направих.

Стълбата не се охраняваше. Щом преодолях и последните стъпала, аз се оказах в кралската градина, позната ми от минали посещения. Промъкнах се по алеите, сполучливо избягвайки среща с караула, и прескочих оградата.

През целия си живот само два пъти съм нарушавал комендантския час, така че нямах особен опит. По-лошото бе, че въобще не знаех какво точно трябва да търся. Да събирам информация из улиците на запустелия град ли?

Добре би било да намеря Шанди и да го разпитам за всичко. Но до него даже денем са два часа път, а през нощта просто щях да се загубя. Пък беше и рисковано — ако попадна на гости при моя приятел, аз го излагах на опасност, което не ме устройваше. Оставаха два варианта — да се вмъкна в първата къща, както би постъпил Биголби, и да разпитам стопаните, опирайки любезно ножа в гърлото им, та отговорите да не прозвучат много силно. Или пък да потърся опозицията, онези, които като мен бродят из нощния град… Но хайде, намери ги, де! Пристанището. Дотам е далеч. Може и да не стигна до сутринта.

Тези тъжни размисли отвлякоха в известна степен вниманието ми, затова забелязах патрула едва когато пред лицето ми блесна острие. Неизвестно защо, бяха трима, а не шестима. Мисля, че просто се бяха разделили, за да обиколят своя участък. Така или иначе…

Вежливо отместих встрани шпагата си и като направих крачка напред, с всички сили настъпих офицера по крака. Той започна истерично да вие и изпусна оръжието от ръцете си. Тогава го хванах за горния и долния край на ризницата и го хвърлих в обятията на другарите му. Получи се доста ефектно, ала въпреки очакванията ми и тримата много бързо се изправиха на нозе. Смелостта не влиза в списъка на добродетелите ми. Ех, ако на моето място беше Одорф, тази тройка щеше да празнува сега великолепно погребение… Но Одорф го нямаше тук, тъй че си вдигнах шпагата и си плюх на петите. Можете, разбира се, да ме смятате за страхливец, обаче да знаете колко смелчаци съм надживял… Още повече че не понасям кръв.

След увлекателния крос из нощния град аз се пъхнах в пролуката на една порта и опитах да си почина. Също и да си събера мислите. Стига съм се дърпал. Какво ми е известно? Борят се армията и пристанището. Значи ще ида на пристанището. Голяма работа, че ще закъснея. Едва сега се сетих, че съм отишъл твърде надалеч — за щастие в нужната посока.

Дочух звучна маршировка и се подадох от скривалището си. Покрай мен маршируваше взвод войници, облечени в същата униформа като патрулите. Отиваха към пристанището и аз, без много да му мисля, се присламчих отзад. Какво от това? Войниците не се обръщат, а насрещният патрул едва ли ще се осмели да прави забележки, даже и да види, че подир взвода марширува „опашка“. Главното е да се държиш нахално.

Щом стигнахме до стария пристан, където по-рано започваше морето, командирът спря войниците и с неочаквано тънък глас им заповяда да се разпръснат. Сметнах за благоразумно да изчезна и след кратък размисъл се покатерих на покрива на някаква сграда — не можеше и да се мечтае за по-добър наблюдателен пункт.

Същевременно офицерът бързо и вещо разпръсна хората си. На пътя разположи петима — с факли и на видно място, а отдясно и отляво в пресечките и без никакви факли — останалите. Той очаква някого, помислих си аз. Някой трябва да избяга от долния град, да се хвърли встрани от войниците, в пресечките и…

И там да умре. И не само там. Забелязах как отдясно и отляво по стените затанцуваха огньове от факлите, задрънча оръжие и плъзнаха сенки.

В пристанището нещо ярко блесна, издигайки нагоре ослепителен облак искри, и след няколко секунди се чу глух удар. Барутът не беше познат в Онизоти, така че, струва ми се, те запалиха горивото за дяволските си фойерверки — прах с голямо съдържание на магнезий. После огньовете в пристанището се раздвижиха: като че огнена лава, преляла през ръба на вулканичен кратер, се устреми със светещ език в низината. Сега ще докосне къщите… И сякаш в отговор на мислите ми избухна първият пожар. Изглежда, започваха обещаните от Лин „безредици“.

Войниците не помръдваха от местата си, наблюдавайки безучастни как в долния град набира инерция огненият водовъртеж. Не ми оставаше друго, освен да изчакам събитията и да се надявам, че до сутринта стражите ми ще напуснат поста си. А нали някъде там беше Шанди…

Долу екна камбанен звън и продължи известно време. После стихна, но изплашените от шума птици още дълго кръжиха в тъмното небе.

Развръзката настъпи на сутринта. В далечината, над черната линия на насипа, лумна ослепителен пламък. Навярно от всички, които можеха да видят това, само аз се досещах какво става. Излиза, че все пак познават барута…

— Жесток си ти, си-Турман — произнесох бавно. — Да потопиш в морето хиляда, че и две хиляди жители, които не са ти виновни за нищо…

Легнал на самия край на покрива, гледах как нахлуващото през пролуката на насипа море, невидимо в тъмнината, гаси огньовете, запалени от метежниците. Ако ти, си-Турман, се бе учил от Черния клан, той щеше да се гордее със своя ученик…

Първите бегълци се появиха след петнадесет минути и войниците ги ликвидираха на място. След това се изсипа и основната маса — мокри, хаотично сновящи хора — и почна клането. А отдолу, метър след метър, напираше водата, толкова спокойна, че даже не беше за вярване. Така Турман завзе властта и унищожи опозицията.

Като се нацелих, скочих от покрива, натъртих си петите и изгубил равновесие, тупнах на четири крака. Изправих се, ала бях принуден да падна отново, измъквайки се от палача.

— Ти винаги ли удряш в гръб? — поинтересувах се аз, кръстосвайки шпага с варварското оръжие.

Войникът нададе боен вик и направи дълбок напад. Без особен труд успях да отбия острието, сетне последва удар с крак в челюстта. На бърза ръка му свалих ризницата и шлема и ги навлякох — една жалка, но все пак маскировка. Бягането из града обратно към двореца помня лошо. Криех се, а където не смогвах, преминавах в строева стъпка и отдавах воински почести — още през деня забелязах как се прави това.

Спряха ме при самия дворец.

— Що за войник си, щом бягаш, докато другарите ти се бият с метежниците? — произнесе над ухото ми насмешлив глас.

Пуснах се от решетките на оградата, през която исках да се прехвърля, и напипвайки с лявата ръка закопчалката на ризницата, бавно се обърнах. Той стоеше на три крачки от мен, здрав като бик, с офицерски нашивки. Е, разбира се, и с „карфиола“. А зад гърба му се мяркаха усмихнатите физиономии на още трима — ако се съди по униформата, бяха обикновени войници.

— Що за армия е тази — отговорих със същия тон, намерил най-после нужното шнурче, — която се сражава против собствения си народ?

Ризницата падна в краката ми и с един ритник я отхвърлих настрани. Усмивката изчезна от лицето на офицера:

— Какво-о?

— Казвам, що за армия…

Той изрева и оголи оръжието си от ножницата. Много добре. Аз свалих шлема и учтиво се поклоних, като се стараех да не изпускам от очи войниците. Когато се изправих, хвърлих шлема във физиономията на офицера и едновременно скочих напред, измъквайки своята шпага от колана. На тази хватка ме научи още отдавна Биголби, имам предвид шпагата, а хвърлянето на шлема влиза в стандартния набор от хватки на всеки търговец.

Шпагата се изважда от ножницата, или в моя случай — от халката на пояса, с крачка напред, та дръжката да удари противника по лицето. Съвсем бандитска хватка. Офицерът обаче се ориентира и отскочи назад и вдясно, така че в резултат едва не изгубих половината си глава. Не беше приятно. Заех бойна позиция и си дадох дума да не се правя на конте. Хвърлих поглед към войниците, те не се намесваха. Засега. Аз атакувах, онзи се защити и много ловко отвърна. Отстъпих и когато той тръгна към мен, избих острието му надолу и със завъртане го пернах с пета по главата. По-скоро се опитах да ударя, но щом си свалих крака, открих, че токът на ботуша ми е наполовина отрязан. Офицерът се усмихваше. Изглежда, дуелът му доставяше истинско удоволствие: от една страна, противникът бе доста силен, от друга — не можеше да стори нищо съществено. А аз, честно да си призная, се обърках — през последните бог знае колко години за пръв път срещах жител на граничен свят, владеещ оръжието по-добре от мен.

Ех, де да беше тук Лин — проблясна в съзнанието ми налудничава мисъл и веднага схванах какво трябваше да направя. Разбира се! Трите пискюлчета, пришити от лявата страна на колана ми, не бяха просто украшения, само че аз толкова отдавна не бях ги ползвал, че даже отвикнах да мисля за това.

Когато откъснах едното от тях, ясно долових слабото пращене на фитила.

Пискюлчето беше светлинна бомба — само светлина, но за десетина секунди човек губеше способността си да вижда — дори денем. А пък нощем…

След като мислено пожелах на враговете си всичко най-лошо, аз се прехвърлих през оградата и хукнах към замъка. Отзад се чуваха приглушени псувни и юнашко свистене на стомана — изглежда, на офицера му се бе сторило, че продължавам да атакувам и той се защитаваше напосоки. После отекнаха викове и това беше къде по-лошо.

До двореца се добрах, когато на запад с пълна сила пламтеше зората. Ако откъм морето бе поставена каквато и да било охрана, щях да бъда нелоша мишена за нея… Само че охрана нямаше. Претърколих се през перваза и пльоснах на пода, дишайки тежко. Другарите ме гледаха съчувствено. Колкото до Лин, то съчувствието му беше смесено със значителна доза ирония. Ясна работа — момчето навярно би преодоляло такова изкачване без всякакви ръкавици, че и с мен като товар на гърба.

Пленникът му, мрачен и наежен, седеше в ъгъла. Явно по време на моето отсъствие някой от нашите, най-вероятно Биголби, бе говорил с него. Ако е така, той надали ще моли за вкъщи.

— Е, как е? — попита Ор.

Махнах ръкавиците от ръцете си и му ги подадох:

— Как ли?… Ето, отсякоха ми тока.

— Добър удар — констатира Си-ву.

— По-добър, здраве му кажи… Пристанището вече не съществува. Като сила поне. — Разправих накратко за нощните си приключения.

— Потопил една четвърт от града — рече замислено Тапис. — Лин?

— Слушам.

Разказът ми, изглежда, беше направил впечатление и на момчето.

— Освен пристанището имаше ли в Онизоти и други сили, опълчили се против краля?

Лин помисли, сетне кимна:

— Търговците. В хода на войната те всъщност не пострадаха.

— Да, но сега си изпатиха — обобщи Тапис, — нали живееха в долната част на града?

— Общо взето, да.

Тапис дълго мълча, после се обърна към Си-ву:

— Трябва ни някакво зверче. Плъх например.

Си-ву кимна и отиде в съседната стая. Тапис извади от пазвата си кесия от зелено кадифе и изтърси оттам шепа разноцветни кристалчета и лъскави метални части.

Когато се произнася думата „магия“, повечето здравомислещи хора вдигат рамене. И правилно постъпват. Обаче… В същите легенди се разказва, че сътворявайки Централния свят, Древните вградили в него три Машини, или, както почнаха да ги наричат по-късно, три Сили. Тези Сили управляваха времето, смяната на деня и нощта и можем да предположим, че първоначално не са били предназначени за нищо друго. На човек винаги му е било присъщо да се намесва в действията на силите, командващи света — с помощта на науката, ако знае какви са тези сили, или чрез магия, ако си няма понятие за естеството им. Последствията много често се оказват трагични. Но погледнете: не са изминали и десетина години, когато именно онези, поради чиято некомпетентност или зъл умисъл е настъпила поредната „прелюдия към края на света“, започват да представят събитията едва ли не като свой подвиг. И дробят нова попара, пред която бледнеят всички предишни, взети заедно.

Мина половин час и на масичката пред Тапис изникна блестяща с разноцветните си ръбове конструкция, голяма колкото два юмрука. Въздухът над машинката осезаемо трептеше, носеше се остра миризма на дим. Както разбрах, Тапис възнамеряваше да пробие микроканал към Централния свят и да изтегли оттам част от енергията на някоя от силите на Мрака, Сянката или Светлината.

Лин се приближи, клекна и известно време разглеждаше прибора.

— Нищо не разбирам — призна си той накрая.

— Търговците също имат свои тайни.

— Могъществото на Сянката е безгранично — произнесе Лин равнодушно.

— Там, където няма Мрак и Светлина.

— Мракът и Светлината са само частни случаи на Сянката.

— Докато бях в плен при гвардейците — отбеляза Ор, — чух, че Мракът и Сянката са само отсъствие на Светлината, готови да изчезнат, щом се появи тя.

— А когато Черният клан искаше да ме обеси — прибави Одорф, — долових с края на ухото си, че Сянката е само кратък миг от прехода на победената Светлина към побеждаващия Мрак.

Сега Лин стоеше по средата на стаята и объркано местеше поглед от един търговец на друг. Явно бе озадачен и това ме зарадва.

Си-ву разсея напрежението. Той се върна, държейки малък, но по всичко изглежда, много войнствено настроен плъх. Зверчето отчаяно хапеше металната ръкавица, защитаваща ръката на търговеца.

— Тук — каза Тапис.

Си-ву сложи плъха на масата до машината и разтвори длан. Плъхът понечи да се дръпне, ала сякаш размисли, легна обратно и заблещука с мънистата на влажните си очи.

— Започваме — рече Тапис.

Машината забръмча, трептящият въздух над нея се оцвети в синьо. Плъхът подскочи и взе да се мята по повърхността на масата, без обаче да пресича някаква невидима граница. После зверчето се изпъна като струна и замря. От крайчетата на ушите му и от мустачките му се посипаха едри зелени искри. Те се търкаляха върху масата, оставяха светещи пътеки и свистейки, гаснеха в политурата й.

Тапис се наведе, като надничаше в очите на плъха, около минута постоя така, сетне се изправи.

— Край — обяви той и започна да разглобява машинката.

Плъхът скочи от масата и се шмугна под дивана.

— Ще чакаме — каза Ор.

Както и преди, аз не разбирах нищо, но не мога да кажа, че това ме притесняваше. Магията не е мой профил. В уменията ми влизаха няколко простички неща от този вид — и толкоз. Имах пълно доверие на Ор, Тапис и Си-ву — нашите магьосници. Бях сигурен, че те знаят какво вършат. Обикновено така си и беше.

Тракна резето и вратата се отвори без почукване. Придружен от двама войници, нахълта плешив дебелак с виолетова ливрея и съвсем неподходящи към нея розови полуботушки.

— Владетелят на Онизоти и дълбокото море, на бурите и ветровете си-Турман-а-Кату Знаменития — важно произнесе чучелото — ви оказва честта да ви покани на тържествената церемония по случай коронацията. След един час бъдете готови.

Тъкмо се обърна да излезе, когато Тапис, без да вдига глава, подхвърли тихо:

— А как е чур-Тамзиз? Нещо не се вижда.

Дебелакът буквално подскочи на мястото си. Щом трябва, търговците също умеят да се шегуват, и то доста хапливо.

— Чур-Тамзиз е изменник и предател — възмутено зацвили той. — Твърде скоро ще видите и главата му! — Пое си дъх и повтори с насмешка: — Да, главата му. Не ви съветвам да произнасяте името на този негодник.

— Благодаря, вървете си — отговори Тапис.

Като се задъхваше от възмущение, дебелакът излезе.

— Откога кралете в Онизоти носят титлата „властелини на бурите“? — замислено промърмори Тапис и огледа капризно компанията ни, която, в интерес на истината, бе доста одърпана. — Я се пооправете мъничко. Въпреки че, доколкото знам, кралят едва ли ще се окаже на по-малко от една лига от нас. Рат — добави той, — погрижи се за пленника. Лин, ти също. Ако се случи нещо, не налитайте на бой.

— Ясно — отвърнах аз без особен ентусиазъм.

Лин кимна мълчаливо.

Мина около половин час, когато се почука на вратата и един слуга, който, ако се съди по цвета на ливреята, беше с ранг по-ниско от предишния дебелак, ни покани да наблюдаваме коронацията. Така и каза — да наблюдаваме. В коридора до мен бе Олег — случайно или допускам, че искаше да поговорим тъкмо двамата. Навярно защото съм отсъствал, когато Биголби е водил с него възпитателни беседи.

— Кажете ми, моля — вежливо произнесе той, — ето… хм… Тапис съобщи, че аз съм от Забранения свят. Няма ли да ми обясните какво значи това? Инак…

Изглежда, доста съм си променил физиономията, понеже той тутакси се измъкна встрани, дори без намеци от моя страна. Забраненият свят! В главата ми с грохот се наместиха гигантски детайли от чудовищен ребус. Всичко стана ясно — и разрушените замъци, и неимоверните усилия, които полагаха Хамелеоните, за да си възвърнат жертвата. Забраненият свят!… Светът, който притежаваше знание, способно да унищожи Пазителя. И затова е затворен. Древните или Пазителят — някой от тях е разрушил всички водещи натам канали. Стиснах зъби и тръснах глава, прогонвайки зловещото видение — гъбовидни облаци от атомни взривове под високото сиво небе…

Крачех машинално по коридорите на двореца. Лин… Лин е само воин, пушечно месо на Сивия клан, той не подозира нищо нито за Черната зона, нито за опасността, надвиснала над живота на Пазителя… Значи от тази страна няма да очакваме неприятности, поне докато не се срещне с някого от своите… Или не намери нова гривна… Какво следва от това? Че не трябва да водим Лин, още повече и Олег, в Централния свят. В никакъв случай. Да го убием? Лин няма да разреши. Пък и нали не знаем всичко. Не е изключено след смъртта на Олег някой от клана пак да проникне в Забранения свят. Как ли са успели да намерят входа към него, кой друг знае начина и съществува ли още каналът, или под развалините на замъците вече няма нищо освен прах? Пълна неизвестност.

Междувременно излязохме от двореца. Говоря за нас с Лин, неговия пленник и двадесетината войници, които вървяха редом, сигурно за да ни облекчат самотата. Цялата процесия се движеше към сипея. Когато до целта оставаха не повече от двеста крачки, охраната ни спря и представлението започна. Офицерчето, командващо нашите войници, съвсем още момче, със странен йероглиф на ръкава там, където обикновено се пришиват отличителните знаци, взе звънко да рапортува на офицера от охраната. Офицерът мрачно ме разглеждаше с почервенели сълзящи очи, а аз му отговарях с приветливата усмивка на идиот… Да-а… Има и по-смешни срещи. Впрочем сега офицерът не можеше с нищо да ми се отплати за номера със светлинната бомба и прекрасно го разбираше. Когато най-после отмести взор от мен към придружителя ни, той измъкна от ножницата къса позлатена шпага и извърши сложен ритуал. По всичко личеше, че това означава „Път свободен“.

Насочихме се към сипея. Отдясно и отляво, докъдето ни виждаха очите, стояха подобни на нашата групички от богати търговци и дворяни, ако се съди по вида им. Военните бяха изключително много. Преместих поглед към стелещата се пред нас морска шир. Слънцето се бе издигнало доста нависоко, духаше постоянен вятър — точно какъвто е необходим за един добър платноход.

Флотът на Онизоти — целият флот, всички съдове над някакъв определен размер — беше готов да посрещне краля.

Обичам военните паради…

Флотът се построи в неправдоподобно права линия, перпендикулярна на брега. Първият кораб — нещо като галера — се намираше приблизително на лига вдясно от нас и на триста крачки от ивицата на прибоя. Следващият бе на двеста крачки от него и така нататък, чак до хоризонта, а може би и отвъд. Цялата армада стоеше с вдигнати платна, именно стоеше, използвайки мощното течение на прилива. Вляво от нас, на половин лига от брега, като щипка на гигантски рак се издигаха от водата Кралските скали. Това бяха два каменни върха — единият по-висок, другият по-нисък, а разстоянието помежду им, по мои изчисления, беше не повече от четиридесет крачки. Изглеждаше немислимо да се прекара кораб между тези великани, но все пак претендентът за трона в Онизоти ставаше крал тъкмо в момента, когато направи това. Сам, лично, застанал зад щурвала.

Неочаквано някъде удари барабан. Присвих очи — на хоризонта се показа флагманът. Той плаваше с вдигнати платна и бързо се приближаваше. Щом минаваше край поредния кораб, оттам го салютираха с флагове и звън на камбана. Спомних си за снощните събития и помислих, че не е далеч часът, когато топове ще салютират краля.

Тук привлече вниманието ми Тапис — съвсем не на място започна да си разкопчава якето. Разкопчал двете долни копчета, той се наведе, сякаш да се почеше по коляното, и веднага от тревата, като сива мълния, в пазвата му се шмугна плъхът. Тапис побърза да се изправи и закопча якето, а после отново съсредоточи вниманието си върху маневрите на флагмана. При това той разсеяно си играеше с конец, дълъг десетина сантиметра, сребристият цвят на който ми напомняше нещо. Когато погледнах към кораба, разбрах. Материята, от която бяха ушити платната на кораба на си-Турман.

Същевременно флагманът задмина и последния кораб, разположен най-близо до брега, и като се обърна, се устреми към Кралските скали. В този миг над него се издигнаха и флаговете — синият флаг на Онизоти и кралският щандарт с познатия ми вече „карфиол“. Си-Турман прекара кораба край скалите, сетне го насочи през гигантската каменна щипка.

— Време е — едва чуто произнесе Си-ву.

Тапис кимна и намотавайки конеца на пръста си, го разкъса с рязко движение. В това време флагманът се намираше точно между скалите. Си-Турман почти се бе справил със своята задача. Почти, защото щом Тапис скъса конеца — частица, както разбрах, от плата ни за платноходи, същия, от който бяха ушити и платната на флагмана, — те се стопиха без следа. Всички замряха. Като се обърнах, зърнах музикантите, вдигнали тръби, готови да свирят марш… Или каквото се свири на коронацията в Онизоти. Тази няма сцена продължи около две секунди, после флагманът беше изхвърлен на камъните. Видях как се счупи предната мачта, как корабът се наклони, оплетен с въжета в скалата отдясно, и от палубата му се посипаха малки като играчки фигурки.

Тапис разтвори якето на гърдите си и плъхът, стоял дотогава неподвижно в пазвата му, хукна навън и преодолявайки с три скока разстоянието до сипея, изчезна от погледа ни. Долу нещо шумно се бухна във вълните и от брега към потъващия кораб се насочи гигантска акула — самата риба не се виждаше в мътната вода, но затова пък добре личеше десетметровият й гръбен плавник.

— Готови за бой — спокойно произнесе Тапис, а после, събрал повече въздух в гърдите си, изрева:

— Да живее крал си-Орет Веселия!

Честно казано, реших, че нашият предводител се е побъркал — случва се и това при магия. В главата ми, като на филм, се понесоха ужасни сцени на гибелта ни. За да получите някаква представа за тях, ще отбележа, че като вариант за спасение сериозно смятах скока от скалата в морето. Оказа се, че всичко не е толкова страшно. Явно в армията са възникнали големи разногласия кой да стане крал на Онизоти, а колкото до търговската аристокрация, мисля, че след потопяването на долния град тези хора имаха всички основания да ненавиждат узурпатора. Така че, вместо бърза и жестока разправа над бедните търговци, на сипея започна дуел — нека го наречем тъй — между пет-шест хиляди души. Ние също бяхме въвлечени и разделени. Единственото, което още чувах, беше бойният вик на Одорф, който повече приличаше на рева на мамут.

Пръв ме нападна — о, човешка неблагодарност! — нашето офицерче придружител. Той изскочи пред мен и без да го е еня, че съм съвсем невъоръжен, размаха шпагата. Биголби ме е учил да се бия и един от съветите му звучеше горе-долу така: „Ако искат да ти отрежат главата, вземи от земята камък и го метни в мутрата на мерзавеца.“ Това и сторих. Отломъкът улучи челото на офицера и той падна сякаш подкосен. Като се хвърлих напред, аз му задигнах шпагата — и то тъкмо навреме. Не знам дали военните бяха стигнали до извода, че вината за всичко станало е у търговците, или просто атакуваха всички цивилни, ала сега ме нападнаха четирима наведнъж. Положението силно се усложняваше и от факта, че ризницата ми от каменното платно за платноходи изчезна без следа заедно с платната на покойния крал. Беше доста неприятно — чувствах се толкова уязвим!

„Имай предвид — учеше ме Биголби, — че врагът ти трябва да се страхува повече от теб.“ Затова, без да дочакам да ме обкръжат, направих зверска физиономия и скочих напред, не забравяйки впрочем да бъда нащрек. Чрез пробождане в ръката и удар с тежката обувка по капачката на коляното се освободих от първия противник, втория го проснах с двоен финт, а когато той се съсредоточи върху шпагата ми, аз го свалих с юмрук в челюстта. Недейте да мислите, че жалех враговете си. Средният търговец е три пъти по-силен от средния нормален човек и щом казвам, че съм ударил някого по челюстта, имам предвид фрактура или сътресение на мозъка. Или едното и другото, взети заедно.

Третият войник, изглежда, нямаше никаква представа от фехтовка, затова и шпагата му тежеше три пъти повече от моята и той я размахваше като луд. Навярно бих могъл да го доближа, но беше страшно. Заплашвайки с шпагата, аз отстъпвах, докато той, явно решил да ме ликвидира с един удар, не замахна с оръжието си така, както обикновено постъпват с двуръчния меч, забравил, че фехтовката с последния изисква ризница. Скочих напред, целейки се в сърцето. Дявол да го вземе! Този младеж имаше под мундира си броня! Шпагата ми се разлетя на парчета. Не ми оставаше друго, освен да отскоча и да повторя трика с камъка. Сетне се обърнах към четвъртия нападател — съвсем навреме, за да го пресрещна — него и още осем души помощници. Даже не успях да вдигна шпагата! Близкият войник се усмихна и атакува стръвно…

… Неговата ръка с шпагата продължи движението и преобръщайки се във въздуха, тупна в краката ми. Самият той, разсечен на две, падна встрани, като кукла, която още се усмихваше. Обърнах се и трепнах — останалите осем противници лежаха на земята, но никъде не се виждаше онзи, който извърши това.

— Благодаря, Лин — прошепнах. Неизвестно защо сред виковете и звъна на оръжие аз говорех шепнешком. — Благодаря, войнико!

После взех от земята шпагата си, махнах от нея откъснатата китка на нечия ръка и се хвърлих в кипежа на боя.

 

 

Подир два дни керванът ни се мъкнеше по прашния път, покрит с напукани триъгълни плочи от жълтеникав камък. По-далеч от Онизоти! Не можеше да се каже, че не бяхме пострадали. Само Лин се отърва невредим от обрата на нещата и от всичко, последвало след това. Всъщност и Олег, когото, честно казано, смятах за пленник. Той също не бе пострадал. Както разбрах, още в първите минути на боя Лин го измъкнал от тълпата и го скрил някъде. А после се върнал. И то тъкмо навреме, поне за мен. Колкото до другите, ние представлявахме доста живописно зрелище — превързани, със синини, е, и така нататък… На мен ми се падна един великолепен удар с дръжката на шпага. Сега, след споменатото събитие, аз придобих твърде високо мнение за главата си, тоест за нейната здравина. Ще добавя още, че в суматохата фургоните ни изгоряха, а конете бяха откраднати.

Затова пък, в резултат на описаните събития, на престола отново се възкачи си-Орет. Прекрасно разбирайки кому дължи всичко това, кралят буквално ни обсипа с благодарности, изразени най-вече с ценни подаръци, с право на безмитна търговия, както — и то съвсем неочаквано — с присъждането на всички ни на дворянски титли. Така че вече се наричах чур-Рат. Конете и фургоните също бяха кралски.