Степан Вартанов
Път между световете (5)

Да пътешестваме двама, и то без оръжие, хич не ми харесваше. Само че всяко зло за добро: имам предвид, че в Централния свят никой не ни очакваше. Вървяхме по нарязаната от реки и ручейчета западна равнина, хълмиста, гориста и тук-таме — блатиста. Тази част от Централния не беше сред особено пригодените за живот, по-точно повечето канали, които излизаха тук, още не бяха открити от жителите на техните светове. Затова попадахме на нечии останки, ала не много често. След като вдигнах изпуснатата от някого, както по всичко личеше съвсем наскоро, шпага, аз се усетих къде по-сигурен. Олег помисли и също последва примера ми, вземайки шпага заедно с ножницата и колана. В Централния свят земята буквално гъмжи от подобни неща, но все пак е трудно да се намери здраво оръжие. На два или три пъти виждахме въоръжени отряди, обаче успявахме навреме да се притаим.

Още малко и пред нас се показа канал — вход за страната с трите луни, — място, където, надявах се, няма да ни намерят и трите клана, взети заедно.

След като половин час си играх с кълба, кубчета и щифтове, най-после сглобих машината за преходи. Понякога каналите са невидими, тогава човек сякаш се разтваря във въздуха, когато ги преминава. Понякога — обикновено ако каналът е подвижен — той е своеобразен „прозорец“, като че ли забулен с пъстра ципа. Каналът към света на трите луни стоеше на място и имаше вид на кълбо. Напъхах машината за преходи в раницата и подбутнах Олег:

— Аз съм пръв, а ти — веднага след мен. И щом излезем… въобще бъди готов. Макар че по принцип това е едно много спокойно място.

Гмурнах се в тъмнината на канала и излязох в безкрайна равнина, обрасла със сребриста трева. Лек ветрец гонеше меки вълни по тревата, миришеше на цветя и прохлада. Сега горе светеха само две луни — Ита и Сиа. Квиза още бе отвъд хоризонта.

Системата на този свят е уникална по рода си и, няма спор, прекрасна. Централното светило — малка бяла звезда, която по яркост обаче „биеше“ хиляди обикновени слънца — се намираше на огромно разстояние. В небето тя изглеждаше като точка: наистина невероятно ярка, способна да опожари всичко живо на планетата.

Ала това не ставаше: спътникът Квиза, който я превъзхождаше три пъти по диаметър и й отстъпваше десет пъти по маса, практически постоянно затъмняваше звездата и като единствено осветление тук служеше отразената от другите две луни светлина. Според нормалната механика цялата система бе нестабилна, но тя съществуваше въпреки уравненията. Мисля, че в това имаха пръст Древните — развалини от техни съоръжения се срещаха на север и се виждаха през телескоп на Сиа.

Олег изскочи от канала, разтърка очи и възхитено въздъхна:

— Ама че работа!

Доколкото ми е известно, тази фраза се произнасяше от всеки, който зърваше за първи път равнината. С лек пукот каналът изчезна и ние останахме насаме с простора и лунната светлина.

— Ето — казах аз. — Това е Юйзан, което в превод означава „трите луни“. За да избягна следващия въпрос, ще ти кажа, че третата сега е зад хоризонта. Градът се намира на юг… Тръгваме ли?

Поехме, нагазили до пояс в тревата и плашейки безшумните пернати, които повече приличаха на летящи змийчета, отколкото на птици.

Внезапно се разнесе звън. Слаб, но напълно ясен, сякаш задрънка ритуално звънче — аз обаче знаех, че в този свят няма нито ритуали, нито религия.

Звънът се повтори. Олег погледна с недоумение шпагата си, после я извади от ножницата. Под лунното сияние острието блестеше много по-ярко, отколкото ако само отразяваше светлината. Тъмнееха единствено буквите — три непознати думи, изсечени върху метала.

— Ама че работа… — казах озадачено аз.

— Какво е това?

— Не знам. Скрий я за всеки случай.

Олег пъхна набързо оръжието в ножницата. Успокоена сякаш, шпагата млъкна. Продължихме пътя си.

— Шпага, която звъни на лунната светлина — произнесе замислено Олег. — Струва ми се, че съм чел нещо подобно.

— Естествено — промърморих аз. — Във всяка прилична легенда има вълшебно оръжие, изковано или на лунна светлина, или в пламъка на ада, или в някое друго място, съвсем неподходящо за ковашки работи. Лошо е другото…

— Кое?

— Не съм сигурен… В края на краищата това са само легенди… Разбираш ли, обикновено се смята, че такива нещица могат да придобият известна… власт върху стопанина си. Например има легенда за един подземен народ, чиито мечове — да, мечове, а не шпаги — сами разсичали врага, водени от омразата на своите стопани.

— Какво лошо има тук?

— Това, че веднъж хванал в ръце вълшебното оръжие, ти вече не можеш да се откажеш от него. Ставаш негов роб.

— Тогава ще я хвърля — заяви Олег, измъкна шпагата, замахна широко и замря.

По челото му избиха капчици пот.

— Не мога! — прошепна той и започна спешно да пъха оръжието в ножницата.

Въздъхнах:

— Още една Сила предявява претенции към теб. Добре, нека се надяваме, че тя ще разсича враговете също така сама. Да вървим!

Какво още можех да добавя?

След около половин час излязохме на пътя, водещ към града. Обикновен коларски път в безкрайната степ. Казах си, че жителите на този свят притежават несъмнено добър вкус. Всякакъв друг път щеше да изглежда тук като нещо чуждо. Красивият пейзаж настрои на лирична вълна и моя спътник.

— М-да — произнесе той. — Никога не съм мислил, че ще се озова в друг свят. Ама че работа!

— А ти какво правеше в твоя свят? — поинтересувах се аз.

— Бачках — Олег почна да говори и постепенно се увлече.

Оказа се, че съставял програми за изчислителни машини и, както изглежда, не бил лош специалист. Впрочем машините за обработка на информация бяха познати и на търговците и аз не смятах, че в Забранения свят са вършели нещо изключително.

Олег имаше също жена и дъщеря, които навярно обичаше много. С известно съжаление отбелязах, че може би този младеж все пак ми харесва. Нищо, че е страхливец — не могат всички да бъдат смели…

След още пет часа се показа първата кула. Олег спря и повтори приветствената си фраза:

— Ама че работа!

— Хайде, хайде! Ако пред всяка кула продължаваш да повтаряш „Ама че работа“, ще умреш от старост, докато стигнеш до последната.

Ако сравняваме лунната светлина със сребро, то града, разбира се, би трябвало да оприличим на сребърна плетеница. Кули, мостове, арки… В архитектурата бяха използвани всички предимства на осветлението. Изглеждаше, че градът с всяка крачка се топи и се ражда отново. Улиците бяха празни — времето до изгрева на Квиза се считаше за нощ.

— Къде отиваме? — поинтересува се Олег.

Въздъхнах:

— Виж какво, ние нямаме пари, а да си опитаме късмета, за да ходим после с патерици, както един наш общ познат — боже, опази! Пък и тук не играят комар — имат си други развлечения. Така че ни остава пазарът…

— Пазарът ли?

— Да, именно.

— Защо пазарът?

— Тук търговията е добре развита и можем да срещнем някого от нашите. Освен това правителството на Юйзан смята, че търговията поощрява икономиката на страната. Затуй е построило на пазара хотел за търговци — естествено не за нашия клан, а за онези, които возят товари в границите на този свят. Хотелът е безплатен.

Минахме по ажурно мостче, прехвърлено през ручея малко по-долу от звънтящ водопад, и навлязохме в една пресечка.

Пазарът изникна внезапно, от нищото. Току-що бродехме из тъмната и мрачна уличка и ето — стоим пред ярко осветен площад. Поставените по стените и стълбовете факли хвърляха жълто-оранжева светлина, която изглеждаше особено топла по контраст с лунните лъчи.

Още две крачки и сякаш включиха звука — гласове, звън на монети, скърцане на каруци. Науката в този свят се е развивала по доста странен начин, но все пак напълно ефективно. Преди шест години аз се занимавах с износа на машини оттук, които защитаваха от шум.

— Измори ли се? — попитах.

— Не много.

— Тогава да вървим, да поскитаме.

Пазарът кипеше въпреки ранния час. За шест години нищо не се бе променило. Пак така весело викаха настойчиви търговци, пак така съблазнително искряха по сергиите коприни, сребърни съдове, оръжие… Усмихнах се. Всъщност тридесет лазарника още не са възраст за въздишки при спомена за миналите дни. Но все пак… Хубави времена бяха…

— Гледай — казах аз, като докоснах Олег по ръкава, — ето там, виждаш ли? Вълшебни стоки.

— Къде? — смая се той.

Приближихме до едно дюкянче. Във всеки свят някак се раждат легенди за вълшебства. Изглежда, причината е в човешкото безсилие. Тукашното вълшебство нямаше нищо общо с магията на клановете. Просто докарани от други светове дреболии, творения на чужда технология. Покажете на дивака електрическо фенерче и той ще го сметне за чудо. Затова е и дивак. Но покажете на създателя на фенерчето цветни картинки, един мимолетен поглед към които е достатъчен, за да почне неудържимо да хълца — и ефектът ще бъде същият. А картинките впрочем са нарисувани от дивака.

Всъщност когато погледнах продавача, разбрах, че на моите надежди не им е писано да се сбъднат. Той не беше търговец, а само прекупвач — изсъхнал старец, заприличал на оскубан петел. Щом видя в наше лице потенциални клиенти, дядкото взе да хвали стоката си на висок глас.

— Простете — прекъснах го аз, — ние вече… нямаме пари.

— Ах — извика старецът, — колко много ще загубите!

После превключи вниманието си към Олег. А той, смутен, бръкна в джоба и изведнъж — за свое собствено учудване, както ми се стори — измъкна оттам няколко монети. Старецът присви очи, внезапно засия и грабна парите от дланта на спътника ми. Като си завря носа в тях, той буквално помириса всяка, а сетне, поел дъх в хилавите си гърди, закрещя из целия пазар със страшен фалцет:

— Старият Кри ще се задави от завист! В колекцията му липсват такива монети! — Тук той хитро погледна към Олег: — Кажете, младежо, нямате ли още подобни монети?

Олег се порови из джобовете и му протегна едно съвсем малко парченце мед:

— Копейка.

Старецът сграбчи монетката и отново извика:

— Старият Кри ще има да взема, да, да!!!

За мое учудване съседите на стареца не обърнаха никакво внимание на тази постъпка. Като помислих, реших, че са свикнали с подобни сцени. Само един продавач, също така стар и мършав, някак беззащитно се сгуши. Изглежда, това беше старият Кри.

— Как да ви се отблагодаря? — замънка старецът, оглеждайки замислено всичките си съкровища.

— Вечната носна кърпа… Често ли сте хремави?

— Н-не…

— Значи не ви трябва… А кутията с паролата… Вярно ли е, че нямате повече пари?

— Да.

— Тогава няма и какво да съхранявате… Ще отложим.

Накрая старецът въздъхна и измъкна под тезгяха кожена кесия, а от нея — монета. През това време аз прекрасно се ориентирах как стоят нещата, ала измамата беше напълно квалифицирана. Защо тогава да я разбулвам?

— Ето! — тържествуващо рече старецът. — Монетата за връщане обратно. Вие, както виждам, често пътешествате из световете?

— Да — кимнах, — защо да го крием?

— Хвърлете монетата където поискате. Където я хвърлите, там непременно ще се върнете.

— Разбрано — важно каза Олег. — Значи нещо като поличба?

— Самият ти си… като поличба! — възмути се старецът. — Това е черна магия. Действа със сигурност. Вземате ли я?

Аз подбутнах Олег:

— Вземи я!

— Вземам я — обяви той.

След като се разделихме със стареца, още дълго се смяхме при спомена за „стария Кри“. А после разбрахме, че сме се заблудили. Стените се губеха в тъмнината, защото факлите хвърляха светлина само на площада и аз не можах да открия къде се намира хотелът. Излязохме отстрани и решихме да обиколим мястото по периметъра. Тук, в земята и стените, бяха зазидани халки, към които пристигащите връзваха конете си. Минахме покрай гигантски товарни мечки със старателно изтъпени нокти, минахме край камили, кучета, елени с нашарени от златни резки рога, покрай приличащи на щрауси птици и тем подобни. В този свят не обичаха еднообразието и дълго преди да се родя аз, бяха изкупили от търговците разни видове товарни животни. И това им се харесало, а ние… Ние търгувахме, ето всичко.

Олег беше слисан. Според мен той едва сега осъзна напълно, че се е озовал в един свят, не само различен, но и чужд. Съвсем чужд.

Сетне видях странна котка и веднага спрях. Олег, без да ми обръща внимание, продължи напред, докато аз все не можех да се отърва от моите спомени. И всички те се отнасяха за страх, болка и толкоз…

Котка като котка, не е тигър, нито пантера — тези зверове имат съвсем други пропорции. Това бе именно котка, уголемена до размерите на кон. Грамадна черна маца.

Неочаквано усетих, че пръстите ми стискат дръжката на шпагата. Спомних си как с щурмовия отряд влязохме в селото и видяхме един танк, целия почернял от сажди. Отляво бронята на обшивката му беше напълно откъсната.

— Какъв е този дявол? — поинтересува се Ор и като направи няколко крачки напред, надникна зад каросерията на колата.

В следващия миг той отскочи и откри огън, а иззад танка с великолепен скок излетя черен звяр. Откосът го отблъсна, но, изглежда, не му причини никаква вреда. Кръв имаше само по муцуната и, както се разбра по-късно, не бе от него, ами от танкиста, наполовина вече изяден. Ор изстреля и втори откос, аз го подкрепих, ала сякаш омагьосани, патроните потъваха в пухкавата чернота. Звярът вече беше готов за нов скок, но тук се появи Биголби с огнехвъргачката и проблемът приключи… Черните котки… Ездитни животни в клана на Мрака…

Огледах се. Олег не се виждаше никъде. Изтичвайки десетина крачки, аз се озовах пред входа на една от многобройните улички, които водеха към площада. Воин от Черния клан вървеше в противоположна посока, като влачеше Олег за яката и не обръщаше никакво внимание на опитите му да се освободи. Понесох се след тях, без особено да разбирам защо. С воин — от който и да е клан — нямаше да се справят и стотина души. На ръст похитителят бе цели два метра и краката на Олег почти не достигаха до земята.

Светлинна бомба? Не, не това. Светлината срещу тъмнината… Той ще успее да се защити. Да нападна отзад? Ще усети…

И в този момент Олег си спомни за шпагата. Врагът го държеше с лявата ръка и стоеше отдясно. Затова Олег извади оръжието от ножницата и продължавайки движението, клъцна противника по китката.

Естествено не уцели. Воинът отскочи с невъобразима бързина. Изпод черната качулка, която скриваше лицето му, се разнесе сух смях. Без да бърза, мъжът извади зад гърба си две леко извити саби. Замря. После пристъпи крачка напред и пред Олег се появи съскаща звънтяща стоманена завеса. Противникът владееше оръжието сто пъти по-добре. Тук се раздвижи шпагата. Сама. Само че сега светеше не острието, а изгравираните върху него думи. ДОН!!! Шпагата вече не звънтеше едва доловимо, ами ехтеше като камбана. От ръцете на воина излетя черно острие и се заби наполовина в каменната — в каменната! — настилка. ДОН!!! Второ острие беше разсечено в основата си. Сетне шпагата въвлече Олег в атака, но врагът се оказа по-пъргав. Той отскочи и издърпа нещо под дрехата си. Проехтя къс откос. Тогава шпагата описа юнашка дъга и куршумите с весело свистене заискриха по стените и паважа. След това избухна огън и автоматът се пръсна на парчета. В този момент, преценявайки трезво ситуацията, воинът си плю на петите.

Приближих до Олег и се опитах да изскубна забилото се в паважа черно острие. Къде ти!

— Благодаря — каза като на живо същество Олег и в отговор шпагата тихо зазвъня.

Аз трепнах:

— Да изчезваме.

Обратният път хич не приличаше на празнична разходка под лунна светлина. Вървяхме, като буквално отскачахме от собствените си три сенки — Квиза вече се бе показала на хоризонта и грееше с отразена от двете луни светлина. Аз не знаех за други канали в този свят, а пък да се устройва засада не беше толкова просто. И ако вълшебната шпага, която Олег не изпускаше от ръце, можеше да отбие автоматен откос, то съвсем не си представях какво ще прави тя с картеча на два автомата, стрелящи от различни посоки.

Все пак до канала успяхме да се доберем без приключения. Любувайки се как сглобявам машината, Олег попита:

— А сега накъде?

Вдигнах рамене:

— Честно казано, нямам си и понятие. Навярно далеч оттук, защото са ни проследили.

— Всъщност — поинтересува се той — как са го направили?

— Да, именно как? По принцип могат да се предположат няколко начина. Хора, животни или механични приспособления ни следят от самото начало. Това, първо. После, разбира се, не е изключена случайната среща. Кланът изпраща по един воин в световете, където е най-вероятно да отидем. Този вариант щеше да е добър.

— Защо добър? — учуди се Олег.

— Защото — обясних му аз — той ни дава отсрочка. Докато пристигне подкрепление, способно да се справи с шпагата ти… Черният клан, за разлика от Хамелеоните, няма гривни за връзка през световете.

— Ясно.

— Но има и трета възможност — не да са ни придружавали, а да са ни водели. Внушили са ни да дойдем тук, сега ни карат да влезем в нова клопка.

— Какво ще правим?

Въздъхнах красноречиво:

— Не знам. Впрочем ако седим тук, няма да спечелим нищо. — Поставих на мястото му и последното кубче. — Тръгваме ли?

Щом се озовахме отново в равнината на Централния свят, ние потеглихме на юг. В края на краищата югът въобще не е по-лош от всяка друга посока на света. Местността постепенно се издигаше и обрасли с храсти хълмове смениха предишния пейзаж — идеално място за засада.

След около час вдигнах стар арбалет — скелетът на предишния му собственик се търкаляше на пет-шест крачки. Черепът — отделно. Подир още половин час успях да убия една доста едра птица от неизвестен вид.

— Ще рискуваме ли? — попитах аз.

— С какво?

— С огъня.

Като събрах съчки, извадих от джоба си запалка и дълго мислих. Пушекът е прекрасен сигнал за нашите неприятели, както и за разни глупаци, които обикалят наоколо, търсейки плячка. От друга страна, да ядем това нещо сурово…

— Слушай — рече внезапно Олег, — струва ми се, че измислих…

— По-точно?

— Не можеш ли да запалиш огън под канала, та пушекът да отива там?

„Виж го ти, загубения му пленник!“ — казах си аз.

На мен, човека, възпитан в дух на преклонение пред чудесата на Централния, и през ум не ми е минавало да използвам като комин пътя към един друг свят. А идеята всъщност не е лоша…

Скоро ние вече лапахме печеното месо, седнали край весело припукващия огън. Пушекът от него се извиваше на височина един човешки ръст и там изчезваше.

— Ето че сме сити — заявих бодро, изправяйки се на крака, и веднага забелязах разузнавача.

Сякаш парченце сиво небе се отдели за миг, плъзна се върху фона на дърветата и отново се издигна нагоре, сливайки се с облаците. Разузнавачът представляваше полуживотно полумеханизъм. Птичка шпионин.

— Хамелеоните! — предупредих Олег. — Да се махаме!

Откровено казано, в това нямаше особен смисъл, ала бе много обидно да седиш и да чакаш, докато те настигнат. Единственият ни шанс беше да застреляме преследващото ни същество и да се опитаме да изчезнем. Но надали… Изкачихме се на хълма и зърнахме потерята. Те даже и не мислеха да се крият — двадесетина конници със сиви безформени дрехи.

— Да бягаме! — аз направих няколко стъпки, обаче Олег остана на мястото си.

— Какво има? — проследих погледа му и почувствах как ми се изправя косата.

Той беше светлосив и стоеше на върха на хълма на двадесет крачки от нас. От всяка гледна точка можеше да се наблюдава само отдолу нагоре, така че се проектираше върху също такова сиво небе при светлина, която не правеше сенки. Затова оставаше невидим.

Замък ли? Не, по-скоро купол, направен от сив камък. Мярна се една сивкава сянка. Вдигнах арбалета и като се премяташе, крилатият шпионин падна на земята.

— Да бягаме!

Претичахме край замъка и видяхме втора група конници, които се изкачваха от другата страна на хълма. Нямахме избор и се вмъкнахме в странната постройка през някакъв сив отвор, едва забележим на фона на сивата стена.

На какво се надявах? На коридори, на стаи с двойни стени, на подземни ходове и други конструкции за игра на жмичка. Вместо това се озовахме в храм.

 

 

Отвътре целият купол представляваше грамадна зала, осветена от огъня на факли, запалени в нишите на стените. В центъра на залата стоеше нещо като стъпаловидна пирамида, на чийто връх седеше в кресло човек със сиви, познати до болка одежди.

— Не мърдай! — изкрещях аз, изкачвайки стълбите на бегом.

Човекът не шавна. Разбрах каква е работата едва когато острието ми се удари със звън в порцелана. Кукла!

В този момент отекна изплашеният вик на Олег. Обърнах се. Шпагата му пушеше с неприятно пукане и димът все повече се сгъстяваше. После отново избухна огън. Накрая разстроеният Олег изхлузи презглава колана с оръжието и го хвърли встрани. Издигнаха се огнени езици и след миг шпагата изчезна. Димът се разсея под купола — изглежда, там имаше вентилационен отвор.

„Проклятие! — помислих си аз. — Сега ще влязат и ще ни видят… А дали не можем да се скрием тук?“ Погледнах под креслото и неволно трепнах. В храмовия под зееше квадратна дупка, толкова дълбока, че сякаш нямаше дъно. В дълбочината безшумно мърдаха сенки и се кълбеше сива мъгла. Спасителната мисъл ми дойде неочаквано, както и трябва да идват всички гениални мисли.

— Олег! — извиках, смъквайки дрехите от куклата. — Хайде! Пъхай се тук! — посочих му под креслото.

Олег трепна, сетне разбра и послушно коленичи.

— Да ми помагат духовете на Древните! — промърморих аз, докато навличах върху себе си откраднатите дрехи.

Куклата хвърлих в кладенеца и като седнах на мястото й, постарах се така да оправя гънките на сивата мантия, че да потуля притихналия отдолу Олег. Лицето ми се закриваше от качулка, което по принцип се смята за безупречна маскировка.

„Какво ли е туй място? — казах си. — Храм? Кладенец? Храмът фантом е измислица на Хамелеоните, разбира се. Напълно в техния стил.“ Не ме оставяше обаче чувството, че вече бях чувал за това, че мога да се сетя… Кладенец… Кладенецът на Силата!!! Ами да! Намирах се в храма на Сянката, в една от зоните й на концентрация. И бях заел мястото на… бога? Първото ми желание бе да побягна, без да се обръщам, но лесно се справих с него. В края на краищата засега нищо страшно не беше ми се случило. Току-виж, разминало ми се…

Влязоха не всички, а само трима. Влязоха открито и без оръжие, от което си направих закъснелия извод, че комай не преследват нас. Двама останаха при входа, единият се приближи до самото подножие на пирамидата и взирайки се в тъмнината под качулката ми, излая три думи на неизвестен за мене език.

А после… Дясната ми ръка се вдигна сама и леко удари по облегалката на креслото. Светлината на факлите трепна и угасна — вместо нея засвети сивата мъгла, изтичаща на вълни от шахтата.

— Сир ози аракш! — произнесоха устните ми без каквото и да било участие на волята.

Почувствах как през мен се носи ураган. Пред очите ми заплуваха цветни кръгове и настъпи мрак. Не, не беше мрак, аз все пак виждах! Виждах храма — едновременно отвън и отвътре, виждах тримата Хамелеони, които очакваха думите ми, както и четиридесет и шестимата — зад сивите стени вън. И още — чудовищната Сила в дълбочината на континента, към която от незапомнени времена бе пробит кладенец — седмият от деветте. Аз помнех тези времена. И разбирах езика, на който се обърна към мен стражът на Сянката.

— Аз, повелителят на седмия кладенец, с дадената ми власт ти заповядвам…

В онзи край Силата леко трепна и отвори очи. Дали от любопитство? Не. Просто беше усетила подмяната на оракула.

Рат. Рат от света Клед. Зърнах своя свят и пружините, които го свързваха с чудовищните механизми на Централния. Спомних си детството и баща си, когото никога не бях виждал, и моите детски страхове… Спомних си търговците, как се мъкнех подире им и разбрах, че в действителност те ме бяха накарали да напусна дома си…

— … заповядвам ти да се събудиш, да напуснеш храма и да помогнеш…

Знаех, че при другите осем кладенеца сега ставаше същото. Но знаех също така, че в дълбоките пещери на Черния клан вече са се събудили силите на Мрака и че стражите на Светлината се изкачват по стълбите, водещи към бляскавите кули на властта. Спомних си за войната и разбрах защо всъщност бе започнала.

— … и да помогнеш на Сивия клан да хване преминалия през бариерата човек от Забранения свят…

Само това ми липсваше! Да помагаш да те хванат теб самия! Сивата мъгла се беше издигнала до върха на пирамидата. В нея фигурите на Хамелеоните прозираха с пурпурна светлина.

Силата вече бе наясно какво представлявам аз и сега, с не по-малък успех, можеше да ме използва като порцелановата кукла, която преди заемаше това място. Мъглата се втурна навън и за броени секунди обгърна всичко наоколо…

— … Известно ни е, че негов спътник е човек от клана на търговците. Убий го!

Нажежена игла докосна сърцето ми — и веднага отскочи. Силата окончателно се разсъни и надникна в моите очи. После зададе въпрос.

Не, аз не отговорих. Не, даже не разбрах за какво ставаше дума. Тогава Силата проникна в мозъка ми и се зае да търси отговора сама…

 

 

Отворих клепачи. Нямаше мъгла, въздухът в храма отново беше прозрачен. Аз вече не седях в креслото, а лежах на пода при самия изход. Над мен се беше надвесил Олег.

Станах и за свое учудване открих, че тялото ми все още ме слуша. Още повече че бяха изчезнали без следа всички драскотини и синини, получени в последно време. Едва сега забелязах, че по мен вече ги нямаше сивите парцали. Хвърлих прощален поглед на пирамидата и неволно трепнах — богът кукла отново седеше на мястото си. Напуснахме храма и закрачихме надолу по хълма. Дали от шока, или Мракът действително остави в съзнанието ми частица от себе си, но аз вървях, без да се крия и оглеждам. Засега нямаше никаква опасност.

— Дълго ли съм лежал?

— Един час, че и повече — отвърна Олег. — Ти падна от креслото и преброи всички стъпала. Хубаво, че Хамелеоните вече си отидоха.

Няма нищо хубаво. Сега ни търсят всичките три клана, и то сериозно ни търсят…

На това място усетих заплаха. Спрях и се озърнах. Никой и нищо.

— Какво има? — попита изплашено Олег.

Вдигнах рамене:

— Сам не зная. Там.

В същия момент храстите в посоката, където сочеше пръстът ми, се разтвориха и от тях излезе… чакал. Едно проскубано кученце, не по-високо от коляното ми.

— М-да… — смутено промърморих аз. — Малка грешка.

Изглежда, дългият период на „приключения“ ми беше подействал потискащо. Всички знаят, че на човек не може да му върви много дълго. И ето, моля ви се, изплаших се от някакъв си чакал!