Степан Вартанов
Път между световете (4)

Онова, което отначало взех за горски бивак на разбойническа банда, се оказа в действителност едно съвсем комфортно градче от палатки. В него обитаваха около хиляда души. Изясни се, че в Централния свят са ни забелязали и изпратили две банди да ни преследват. Вторият отряд проявил активност, когато сме почнали да тупаме първия. Бандитите останаха много доволни — подаръците на си-Орет, паднали им се след боя, бяха поне двадесет пъти по-скъпи, отколкото очакваха те. Освен това възлагаха и доста надежди на откупа, който смятаха да получат от нас.

… Горе-долу се ориентирах къде всъщност сме попаднали. Този свят се наричаше Степ, което би ми подсказало нещо, ако ми хрумнеше да се занимавам с тукашна история. Но като прагматик аз повече се интересувах от настоящето на това място. И така, светът беше млад. Сполучливо подминал почти неизбежния следробовладелски застой, той бе встъпил в железния век, века на парата, после и в бензиновия век, запазвайки си моралните устои на бронзовия век. Създали са и оръжие — с барут, но атомно още не. Подготвяли се за световна война. И ето че в този свят се появили гости — доколкото схващам, някои от „романтиците“. Така обитателите на Степ узнали, че има канали за преминаване.

— Разбираш ли — говорех на Олег, — това е една обикновена история. Отначало, когато се открива канал, започва известен подем. Понякога се стига и дотам, че изпращат армия в Централния свят. Военни трофеи и всичко останало. А после, в един прекрасен ден, някое поражение свежда предишните успехи на нулата. Неизбежно е. Сетне настъпва стабилизация — през каналите преминават само онези, които имат смелост. Общо взето, това не е изгодно и бързо отшумява.

— А тук как е? — не разбра Олег.

— Тук са още на първия стадий. Разлудували са се.

— Учуден съм — продължих аз, — че те до ден днешен не са срещали нито търговци, нито кланове, нито другите… силните на деня. Не можем да разчитаме на авторитета на търговците, така че… Приготви се. Ще изчезваме.

Събеседникът ми буквално подскочи на пъна, който му служеше за стол:

— Как ще изчезваме?!

— Ще бягаме — поясних. — Само нека ми мине главата — и тогава.

— Отново в Централния ли?

Усмихнах се. С нас, търговците, рядко пътешестват странични хора, та съвсем бях забравил, че могат така да се страхуват.

— Трябва, Олег. Нищо не може да се направи. Те доста бързо ще разберат, че с този откуп само ги баламосваме.

— Кажи ми — обърна се към мен Олег след известно мълчание, — нима във всичките светове е… така?

— Какво имаш предвид? Войните?

— Да. И въобще… насилието.

— Съвсем не — възразих аз. — С Онизоти например търговията се развиваше около век и през цялото това време там бе спокойно. На теб просто ти провървя, че попадна в тази бъркотия. Колкото до Централния свят, в него действително не е безопасно. Но какво да се прави? От една страна са трите велики клана, а от друга — колосален брой глупаци от всички краища на Вселената, които се врат там, търсейки сполука. Ала повечето гранични светове са напълно спокойни.

— Ясно. Значи просто ми е провървяло… Късмет.

— По-скоро — неуспех. Засега. — Не смятах да уточнявам какво ще се случи, ако почнат целенасочено да ни ловят.

Честно казано, не исках и да мисля за това.

— Как е Лин? — попитах, за да сменя темата на разговора.

— Все така. Нито яде, нито пие. Лежи. Страхувам се, че ще умре.

— Воините са много жилави — разсеяно отвърнах аз. — Я погледни!

В този момент от палатката на около трийсетина крачки от нас излезе един от бандитите — дълъг като върлина и попрегърбен човек. Мислено му сложих прякора Пирона.

— Какво има? — запита Олег.

— Кутията, кутията! В ръцете му е кутията на Тапис!

Не бях сгрешил. Пирона държеше същата онази кутия, в която лежаха магическите съкровища на нашия керван. Нима търговците не владеят никаква Сила? И да, и не. Силите са разделени между трите клана още в онези древни времена, когато търговците не са и съществували в природата. И все пак ние притежаваме определена власт над тях. Казвам определена, защото при преминаването на същите тези „определени“ граници възниква ситуацията от известната в много светове легенда за ученика и магьосника.

Всяка от трите Сили има свой център — място в Централния свят, и няколко малки центъра. В тези центрове се строят замъци на клановете, а това значи, че са недостъпни за нас. Но ние можем да пробием миниатюрен — като убождане от инжекция — канал в нужното място и да издърпаме малко Сила. Съвсем малко, ала тя може да стигне, за да върнем на престола например краля на морската империя.

— Помогни — заповядах аз и опирайки се върху рамото на Олег, тръгнах след Пирона.

За щастие той и не мислеше да се крие.

— Намери Одорф и му разкажи за това — рекох на Олег.

— А може би не трябва? — замънка този досадник.

Сметнах за свой дълг да го наставлявам по пътя към истината, без да се грижа за верността на думите си.

— Да не би да мислиш — попитах аз със страшен глас, — че си тръгнал на разходка? Напразно. Или искаш да чакаш откупа? Ние не бяхме кой знае колко богати и доколкото ми е известно, целия ни капитал Тапис вложи в това дяволско платно. Така че, дето се вика… Разбра ли? Марш при Одорф!

Самият аз отидох да посетя Лин. Както и вчера, той лежеше неподвижно и не реагираше на нищо около него. Разтърсих го за рамото:

— Лин!

— Махайте се оттук — каза той, без да си отваря очите. — По-бързо.

— Ами ти?

— После и аз.

Е, да, разбира се, ако ние се махнем, той ще бъде свободен. И естествено ще съумее да се погрижи за себе си.

Олег не беше намерил Одорф. Според думите му бил обиколил целия лагер.

— И какво от това? — казах аз. — Тогава сам се вмъквай.

— ?…

— В палатката. Трябва ми кутията и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Но, Рат! — примоли се Олег. — Ако ме хванат…

— Ще ти разбият мутрата и толкоз. Няма да те убиват — нали чакат откуп за теб. А без кутията ние не можем да се махнем от този свят — пипнах го за яката и го засилих в нужната посока.

Останал сам, аз се отдадох на мрачни размисли. Не е трудно, разбира се, да се изпрати тоя заплес за кутията, дори може да му провърви и да успее да я открадне, обаче… Някога съм изучавал магия, онази нищожна част от нея, която е достъпна за търговците, но оттогава минаха доста години. Ще мога ли да си спомня как се отваря каналът? Опитах се мислено да извърша тази операция и претърпях пълен провал. Впрочем ако имах пред себе си детайлите, вероятно щях да сглобя машината за преминаване. Тапис се ограничаваше само със зеленото кристалче, но аз не умея така да концентрирам волята си.

Станах и почнах да обикалям лагера. Не ни пазеха особено — сигурно мислеха, че няма къде да отидем. Скоро намерих каквото търсех. Една лека машина, задвижвана от двигател с вътрешно горене, нещо средно между каруца и автомобил. Три минути ми бяха достатъчни, за да разбера как се управлява. Минимум дизайн, максимум здравина. Резервен вариант в случай на собствено магическо безсилие… Върнах се на предишното си място и зачаках Олег.

Той се появи след около час, горд до безумие от своя подвиг — о, небеса! — и с откраднатата кутия в ръце.

— Идиот! — яростно засъсках аз. — Скрий я! Що за помощник ми е изпратила съдбата!…

Олег покорно отпълзя в храстите, а като се върна, обяви, че затрупал кутията с клонки, така че не е възможно да я открият. В последното силно се съмнявах, но вярвах, че поне до вечерта няма да намерят скривалището.

— Пленнико по име Рат! — раздаде се дълбок, леко дрезгав глас.

Обърнах се. Пред мен стоеше човек на среден ръст, около тридесетте. Тъмната му коса изобщо не пасваше на яркосините очи. Превъзходството на подобни хора трябва да се признава веднага, и то доброволно.

— Следвайте ме!

Минахме в центъра на бивака покрай мрачни стражи. Тук още не съм бил, пък и не съм опитвал — по понятни причини повече се интересувах от покрайнините. Пред голяма палатка, всъщност шатра, видях сгъваема походна масичка с разтворена отгоре карта. Около нея стояха петима души. Съдейки по това как се обръщаха към моя придружител, аз реших, че той им е началник. Наричаха го генерал.

— Пленнико Рат — произнесе генералът, — погледнете тук!

Приближих се до картата. Беше скица, съставена вероятно по данни от няколко разузнавателни групи и изобразяваща онзи район от Централния свят, към който водеше тукашният канал. Взех един от моливите, лежащи върху масата, и по памет добавих няколко детайла — река, две-три дерета, развалини от праисторическа крепост, блато и замъка на Светлината.

— Предполагах, че не сте се движили слепешком — направи извод генералът. — И така, кои сте вие?

— Търговци — отвърнах аз и като събрах кураж, срещнах погледа му.

Но той или не знаеше какво е това, или умееше добре да прикрива подобни знания.

— Търговци ли? Просто търговци? — учуди се началникът.

Въздъхнах и накратко му обясних какво представлява търговският клан, как и защо функционира и какви са му възможностите.

— Да-а — замислено проточи генералът, — смятахме, че подобна организация може да съществува, но досега не бяхме срещали нищо такова.

— Отдавна ли сте открили Централния свят? — поинтересувах се аз.

— Централния ли? — попита той. — Ах, да, ясно. Преди около две години.

— И сега разработвате своето… откритие със силите на такъв един отряд?

— Какво говорите — засмя се генералът, — та това е само част. Ние имаме не по-малко… — явно щеше да назове броя, ала размисли. — Не по-малко от една армия.

— Ясно.

— Значи вие, търговците, добре познавате този ваш Централен свят и бихте могли да ни помогнете при съставянето на маршрути?

— Да — отвърнах.

А защо пък не? Това щеше да ми осигури определена безопасност тук, а когато нещата стигнеха до „там“… Ех, какво толкова, лесно ще ги напусна.

— Погледнете!

Нова карта легна върху предишната. Същата тази местност беше изпъстрена със стрелки и стрелкички. Като се ориентирах, разбрах, че генералът смята да завземе значителен плацдарм. Въздъхнах:

— Кажете, генерале, известно ли ви е колко светове има?

— Нашите учени предполагат — отговори той, — че са безкрайно множество.

— Тогава защо сте решили, че това — аз почуках по картата — ви е хрумнало само на вас?

— Какво имате предвид? — попита генералът.

— Ето тук — посочих с пръст — стои замъкът на Светлината. Онова, което вие планирате да направите сега, те са го сторили преди повече от хиляда години.

— Е, и какво? — намръщи се моят събеседник.

— Ние ще ги унищожим — обади се един от подчинените.

— Надявам се — казах аз, — знаете, че там огнестрелното оръжие не действа?

— Да — генералът вдигна рамене. — Не е беда. Моите войници владеят и този антиквариат — той потупа висящата на хълбока му сабя.

— Кланът на Светлината притежава сили, способни да заменят топовете — там, в Централния свят. — Разтворих ръце: — Повярвайте ми, генерале, нямате никакъв шанс. Единствената възможност е да използвате Централния като място, откъдето да попаднете още някъде.

— Ще помисля — обеща неясно той и с високомерно кимване ми даде да разбера, че повече не желае да общува с мен.

Като се промъкнах в храстите, където Олег бе скрил кутията, аз изпразних съдържанието й в джобовете си. После легнах и заспах, а се събудих по здрач. До пълния мрак според изчисленията ми оставаше не по-малко от час и аз реших да посетя Лин — главното неизвестно в уравнението, което предстоеше да се решава. За мое учудване момчето вече не лежеше, ами седеше и вероятно се чувстваше напълно сносно. Щом ме видя, се усмихна:

— Здравей, Рат!

— Здравей, Лин! Е, всичко свърши, така ли?

— И сам не зная — той вдигна рамене, — заповедта си остава, а потвърждение — воинът докосна гривната — няма. Сякаш нещо я блокира.

— Ясно — промърморих. Нищо не ми беше ясно. — Може би гривната се е развалила от постоянното натоварване?

Лин отново вдигна рамене.

В това време се приближи Олег и седна до нас.

— Защо не я свалиш? — предложи той. — И да я изхвърлиш.

Лин се усмихна едва-едва и тук в покрайнините на бивака избухна взрив. Реших, че така и трябва, но след първия взрив последва втори, затрака картечница и покрай нас се втурнаха натам войници. Изглежда, започваше истински бой. Неволно напипах двете пискюлчета на пояса — единственото ми оръжие.

Сетне се появи Хамелеонът и всичко се изясни. Казвам появи се, защото току-що го нямаше. Дърветата растяха нарядко и през гората се виждаше на около триста крачки. И ето, направо от нищото, от вечерния въздух се кондензира една сива сянка. Хамелеонът погледна към Олег, позна го. После с неуловима бързина махна с ръка към мен. Знаех какво ще се случи, но просто не успях нищо да предприема. Успя само Лин. Той стана и плесна с длани пред лицето ми, на пет сантиметра от основата на носа ми. След това разтвори ръце и на земята падна тежка стоманена звезда — метателен снаряд с наострени зъбци.

— Войнико Лин — произнесе Хамелеонът, посочвайки ме с пръст, — убий го!

Лин се намръщи, вдигна дясната си ръка — тази с гривната, и подхвана стоманения обръч с пръстите на лявата. Дръпна рязко и дебелата метална лента се счупи. Лин хвърли гривната в краката на Хамелеона, обърна се и си тръгна. И тогава — за първи и последен път в своя живот — видях смайване върху лицето на сивия убиец. Той местеше поглед от парчетата на гривната към Лин и обратно. После сякаш се поокопити, измъкна от гънките на дрехите си тръбичка за духане и я поднесе към устата. Не трябваше да се бавим. Хвърлих във физиономията му светлинната бомба, като едновременно закрих с лявата ръка очите на Олег, а с дясната — моите. Изглежда, объркването на Хамелеона още не бе преминало, тъй като в обикновена ситуация от тази авантюра нямаше да излезе нищо.

— Към машината — извиках аз, без да го чакам да се опомни.

Бегом стигнахме до возилото и с пълна скорост го подкарахме в посока, противоположна на изстрелите, разсъждавайки, че там шансовете да се натъкнем на часови са по-малки. И наистина обстрелваха ни само веднъж, и то неудачно.

Излязохме от гората и карахме по разбития път през цялата нощ и цялата сутрин, докато не свърши горивото. После тръгнахме пеша. След половин час ни застигна един автобус и аз вдигнах ръка на автостоп. Защо пък не? Бях напълно сигурен, че Хамелеонът, появил се тъй ненавреме в лагера, е дошъл сам. Изстрелите и останалата шумотевица в покрайнините са били обикновена, отвличаща вниманието маневра. Веднъж наблюдавах бойна операция на Хамелеони, гледах я за щастие отстрани, инак просто нямаше да бъда жив. Да, техниката за отвличане и разсейване на вниманието, която владееше този клан, позволяваше „да се замажат очите“. Войниците стреляха един в друг, мислейки, че се бият с врагове. Скоро нямаше да ги е грижа за нас. Колкото до сивия убиец — искрено се надявах, че бомбата не само го е ослепила, но и му е изгорила роговицата на очите. Обикновено бомбите се хвърлят в краката, а не в лицето…

Съседни места не се намериха и ние с Олег седнахме в разни краища на автобуса. Зад прозореца с тридесетина лиги в час се движеха изорани поля — пълна идилия. Рано или късно сивите ще нахлуят в някой свят, достатъчно могъщ, за да им отвърне, помислих си аз, и всичко ще потече постарому.

… Вратата на автобуса се отвори със съскане и ние слязохме. Доколкото можах да разбера, това беше нещо като автостанция, а по-нататък започваше градчето. Там продадох на първия срещнат сваления от колата радиоприемник — по мои сметки тези пари трябваше да стигнат за една седмица.

— Хайде да закусим — предложих аз, зърнал табела, на която бе изрисуван щастлив човек с препълнена уста.

Влязохме. Заведението беше обикновена закусвалня, с мухи в бирата и с жили, които безсъвестно се предлагаха за месо. През живота си на търговец аз се бях научил да ям всичко, но Олег чоплеше своята порция без особен апетит.

— Кажи ми — попита той, — нима това беше самият… Хамелеон?

— М-да.

— А защо съм му притрябвал?

— Ти ли? Е, като личност ти не си му нужен. Трябваш му като човек от един загадъчен свят, тоест от свят, към който няма канали. Според преданието ти можеш да преминеш в Черната зона — мястото, където се концентрира властта на Пазителя — и да го убиеш.

— Защо?

— Борбата за абсолютна власт — произнесох назидателно аз — винаги е била отличителна черта на глупавите и груби натури.

— Ясно — рече Олег без особено въодушевление, а после изведнъж замръзна, взирайки се в нещо зад гърба ми.

Опитах да се обърна и в същия миг на рамото ми кацна тояжка, доста износена в края.

— Седиш си, а? — каза познат глас.

— Биголби?!

— Собствена персона! — засмя се той и като забеляза погледа ми, обидено добави: — Е, какво, намираш известни промени във външния ми вид, разбира се…

Стоеше опрян на едната патерица и сложил втората върху рамото ми. Десният му крак беше гипсиран.

— Седни — въздъхнах аз.

Биголби седна, като с аристократично движение изпразни халбата ми с бира и изплю мухите:

— Та казвам, седиш си?

— Седя…

— Ех, седи си. А между другото, търсят те. Обявиха награда.

Биголби се облегна на стола, наслаждавайки се от получения ефект. После престана да се усмихва и ме посъветва:

— Ако ми се живееше, Рат, и при туй бях достатъчно глупав да се окажа на твоето място, щях набързо да офейкам по дяволите.

Мълчаливо изгребах от джобовете си трофеите и ги изсипах на масата пред него.

— Аха! — доволно произнесе Биголби. — Ти си откраднал всичко това, но не знаеш какво да го правиш!

— Той го открадна — посочих към Олег.

— Младежо — заяви Биголби, — не бях прав, когато си мислех лошо за тебе. Извинявай!

Олег кисело се усмихна.

Като сглоби набързо машината за преминаване, Биголби пресипа останалите детайли в кесията си.

— На теб те едва ли… такова — обясни той. — А на мен — току-виж… такова.

Нямах възражения. Старателно запомнил кое за кое се захваща, аз разглобих машината и я сглобих отново.

— Става. Сега да намерим Одорф — и можем да се махаме.

Биголби почна ожесточено да си дърпа мустака, а после заяви:

— Ето какво, Рат, не трябва да го търсим!

— Тоест?

— Той… е, той е предател.

— Одорф ли?! — не вярвах на ушите си. — Я ми разкажи по-подробно!

— По-подробно — промърмори Биголби. — Значи така. По-подробно. По време на боя аз естествено се сражавах като лъв за самка. Но щом боят свърши, си казах: „Биг, какво, по дяволите, ти е притрябвало тук? Пълзи, може и да избягаш…“ Запълзях и знаеш ли, Рат, провървя ми. Имам предвид една идея, която ми хрумна. Тези бандити претърсиха целия бряг, нали? А мен не ме намериха… Защо? Защото реших да се изкъпя. Влязох, разбираш ли, в морето и зачаках.

— И не те забелязаха?

— Не. Всъщност в още нещо ми провървя — че не бях изяден. Оказа се, че морето гъмжи от акули. Разбираш ли какъв герой съм?

— Разбирам. Давай нататък.

— По-нататък те си отидоха, а аз, мокър и уморен, тръгнах след тях.

— Тръгна ли? — казах удивен. — Значи не си счупи там крака?

— Кракът ми беше затиснат от игралната маса — Биголби се оживи. — Можеш ли да си представиш, Рат, тези петли обожават да играят комар, но изобщо не умеят…

— Не умеят да губят? — поинтересувах се аз, хвърляйки многозначителен поглед на патериците.

— В известен смисъл — да — призна си Биголби. — Затова пък сега съм дяволски богат. Ала слушай по-нататък…

Не успяхме да изминем и половин лига с бандитите, когато се появи кола, цял куп коли, а зад кормилото на първата седеше Одорф — собствена персона, прегърнат с някаква боядисана личност, която всички наричаха генерал.

— Аха — промърморих аз; беседата край масичката с картата ми се представи в съвсем друга светлина.

— Добре — прекъсна мълчанието Биголби. — Хайде да поговорим за теб. Какво смяташ да ловиш? Или случайно не знаеш какво е това Кралски лов? Или си мислиш, че ще ти се размине?

— Няма да се размине — отговорих и на свой ред разказах на Биголби за нашите приключения.

— Колата ми стои на двора — рече тъжно Биголби. — Шофьора го пуснах, щом ви видях. Най-близкият канал е на десет лиги от града по западния път. Сбогом, страхувам се, че повече няма да се срещнем. Еш сират еш кус.

Последната фраза означаваше: „Ако се наложи — убий.“ Имаше предвид Олег.

Излязохме на улицата и се приближихме до колата.

— Сбогом — казах аз.

— Рат… — Биголби беше смутен и това не бе нормално. — Слушай, Рат, нали не мислиш, че аз… е, умишлено съм напуснал играта? Такава е заповедта. Жалко, че ти си получил друга.

Ах, Биг, Биг!… Ето къде е обяснението… Значи не съм се излъгал… Защо ти е да знаеш, че и аз получих същата заповед: да изоставя всичко, да изчезна, да се скрия. Рядко използвана заповед — в нашия клан подобни заповеди се издават веднъж на сто години… Нещо силно е изплашило старейшините… Само че не мога да я изпълня. Сам не зная защо. Не мога и не искам. Впрочем и това не е задължително да знаеш…

Съвсем естествено ококорих очи:

— Ти?! Биг… Дявол да го вземе!… Разбира се, че не! Доста често сме рискували заедно…

— С Одорф също сме рискували заедно — възрази мрачно той. — Залогът е много голям, Рат…

На този аргумент нямах възражения, затова просто го гледах в очите с цялата си възможна твърдост и заявих, че не, моля ти се, не съм и мислил за нищо подобно. Тук се разделихме.

Като се отдалечих от стоянката, погледнах го в задното огледало — жалка фигура, която махаше с ръка на прощаване. Неми беше приятно да премислям последните му думи и се постарах да ги забравя. Надявам се, че и той е постъпил по същия начин. Но нали Одорф…

Заедно се сражавахме през онази война и той неведнъж ми е спасявал живота, рискувайки своя. Търгувахме, пътувайки с фургоните си из цялата Вселена. Одорф ме учеше… Веднъж се случи засечка — той отиде в един от световете с дребно поръчение и не се върна. Половин година търсихме канала, по който беше тръгнал, зарязахме всичко друго освен това. В края на краищата се оказа, че каналът отишъл под земята — просто се шмугнал в непристъпния гранит. Още половин година бе необходима на Тапис, за да открие въпросния свят и след като купи батискаф, отвори централния канал в нужното място, водещо в океанските дълбини. Нали не можехме да използваме експлозиви. Струя вода под огромно налягане проби тунел в гранита. През това време Одорф изпълнявал в онзи свят задълженията на унищожител. Казват, че се справял добре — местните жители до ден днешен се кланят пред щита и бойната секира, които им е оставил за спомен. Там той можеше спокойно да стане крал, но зачеркна всичко и тръгна да броди с нас. Нима за да се превърне в предател?