Степан Вартанов
Път между световете (1)

Пътят се виеше по живописен склон. Отляво и отдясно се простираше плътен зелен килим, нашарен с цветя. Поне два пъти в годината ми се случваше да слизам в тази долина и винаги ме обземаше безгрижно празнично чувство. Долината на вечната пролет… Повдигнах се на капрата и погледнах назад към искрящите от сняг върхове, после отново обгърнах с взор пъстрата земя. Няма защо да се заблуждавам, помислих си. Всъщност такива планини и полянки с ручейчета съм виждал и на хиляди други места. Но не е там работата. Важното е, че от тези храсти никой и никога няма да пусне стрела срещу теб. Тукашният народ не познава и не иска да знае думата война. За разлика от всички останали народи.

Да, сигурно тук беше причината — в отсъствието на заплаха. Странно, нали, през тези трийсет години все трябваше да свикна, ала уви… На човек му харесва, когато не го бият.

Планинското селце, откъдето се връщахме, се наричаше като че ли Рестак или Рестат. През цялата година местните жители обикаляха из планините и събираха чудесни билки. А после пристигахме ние и ги разменяхме срещу ножове, секири и други дреболии за домакинството. Грабеж, ако се замислиш… Впрочем аз отдавна отвикнах да се замислям над такива неща. Търговията си е търговия.

Наместих се по-удобно и отпуснах юздите. Конете знаеха пътя и бяха доста добре обучени, така че човек можеше безпрепятствено да се наслаждава на спокойствието на летния ден. Едва забележимо поскърцване на колелата, полет на чайка в небето. Навярно буря я е отклонила насам, казах си аз. И в същия миг, сякаш усетила погледа ми, чайката прибра криле и като мълния пикира върху първия от нашите три фургона. След секунда той спря. Дръпнах юздите и се приближих.

Чайката, по-точно съществото, което взех за чайка, стоеше сега върху рамото на Тапис, а Ор, помощникът му, вадеше от гърлото й някакъв предмет. Приближиха се и другите търговци — Одорф, моят помощник, и Биголби със Си-ву от трети фургон.

„Куриер“ — помислих удивен. Куриери, доколкото си спомням, не бяха използвани нито веднъж.

Една такава механична птица, способна да открие адресата, където и да се намира той, струваше по-скъпо от десет наши кервана.

Най-после Ор измъкна цилиндърчето с посланието и отвъртя капачето. Извади оттам бележка и я предаде на Тапис. Няколко минути предводителят ни беззвучно мърдаше устни, като превеждаше шифрованите редове на обикновен език.

— Предлагат ни — произнесе той накрая — спешно да се отправим в света Кланзон. Обръщаме обратно.

„Предлагат ни — помислих си иронично аз. — Което всъщност означава — нареждат ни.“

Бях доста озадачен от съобщението, пък и наплашен също. Ние — имам предвид търговците — не сме организация с развита вертикална структура. Причините за това са доста. Сложно е да се управлява и координира дейността на множеството полуразбойнически групировки, пътуващи нашир и длъж. Сложно поради изпълнението. Порядъчният гражданин охотно ще пазарува от нас, но позволете ми да се усъмня, че ще се съгласи да стане един от нас. Търговците се различават от бандитите по две неща — първо, по образованието и, второ, че предпочитат да разменят стоки, а не да ги отнемат със сила. Така печалбата се намалява, ала не толкова съществено, както би могло да се очаква. Мнозина от нас преди са грабили на големия път. Затова е изключително трудно да накараш търговците да се подчинят на каквато и да е заповед. Искам да кажа, против волята им. Въпреки че, разбира се, подобни опити е имало и вероятно ще ги има и в бъдеще.

Втората трудност е чисто техническа. Начело на малките кервани обикновено стоят хора като нашия Тапис, а те тъй добре познават работата си, че просто не се нуждаят от ничии съвети.

Самият аз смятам, че сегашната система е съвършена. Тя има две задачи. И с двете се е справяла блестящо досега. Първата — да събира и съхранява сведения — онези трохички знания, които съумявахме да купим, да откраднем или завоюваме. Добрият търговец е експерт по техника, медицина, философия, религия. Никога не е ясно какво ще послужи. Втората задача е да спасява търговците, попаднали в беда. Това обикновено успявахме да сторим. И край. Повече никакви цели и ограничения.

И все пак ние си имаме център или поне нещо такова. Ще го наречем Съвет на най-опитните търговци. Но съвсем не е задължително, разбира се, това да бъдат най-старите. Изцяло се доверяваме на тези хора при решаването на глобалните проблеми, а в дреболиите те не си пъхат носа. За последен и единствен път, доколкото се сещам, този Съвет си каза думата преди десет години, когато започна войната. И ето…

Да се отиде спешно. Какво значи спешно? Опитах се да си припомня всичко, което знаех за Кланзон. Това беше един свят самоубиец, ето всичко, което успях да си припомня. Одорф знаеше не повече от мен. Да не би да е избухнала нова война, помислих си аз. Подозрително е, когато ти определят среща на място, където със сигурност гъмжи от всякакви оръжия. Възможни са и варианти, разбира се.

— Одорф!

— Да?

— Да предположим, че това не е война. Тогава какво е?

Одорф се почеса по темето:

— Война е, Рат — заяви. — Война или подготовка за война — в тъмнината на фургона той се завъртя ту на едната, ту на другата страна, намествайки се, а после добави: — Щом почнем да пресичаме канала, буди ме.

Каналът… Известно време гледах как край нас се мяркат гигантски гладки камъни, покрити с кафяво-червеникав мъх. Цъфналите ливади от моята долина на вечната пролет останаха назад, сега керванът ни се приближаваше към превала. После идваше кратко спускане и отново изкачване — между две планини, по коритото на изсъхнала река. А в края на пътя ни чакаше каналът. Пресякохме спускащото се от планината ручейче и аз, без да слизам от моето място, гребнах в шепата си ледена вода.

Проклятие! Да можех само да затварям канали! Щях да затворя и трите пътя, които водеха в долината на вечната пролет. Има места, толкова прекрасни, че никому не е разрешено да ги омърсява. Говори се, че Древните умеели да затварят канали… Какво ли не говорят за Древните! Може изобщо да не са съществували, а да е нечия лоша шега? Впрочем, ако все пак са съществували някога, шегата не е по-остроумна.

— Одорф!

Помощникът ми отхвърли брезентовото покривало и се огледа.

— Да — констатира той, — пристигнахме.

После взе да въздиша и да си търка лицето. Преминаването през канала е една доста неприятна процедура.

— След десетина минути — отбеляза Одорф, сетне изчезна в дълбочината на фургона и задрънка железа.

Върна се, държейки в ръце нашите презрамни каиши с оръжието и два арбалета в добавка. Нахлузих презглава каиша и се загледах към канала, към който се движехме. Там нямаше нищо, искам да кажа — нищо особено. Просто малък участък от прашния път. Можеш сто пъти да пътуваш през него и в края на краищата нищичко да не ти се случи. Но в предната каруца Тапис извади от кутията един син кристал…

— По-близо — промълви Одорф. — Съкрати дистанцията!

Хванах поводите:

— Дий!

Отначало не се случи нищо, ала после земята леко потрепера и първият фургон изведнъж се стопи във въздуха. А след още десет секунди имах чувството, че се промъквам с лице през паяжина. Многослойна паяжина от яки лепкави нишки. Светлината помръкна и се появи пак.

— Като че ли всичко е спокойно — Одорф свали арбалета и се отпусна дотолкова, колкото можеше да се отпусне един сто и двадесет килограмов великан, цял живот заработвал хляба си с рискован труд.

Сега се движехме по хълмиста равнина, покрита с редки храсти — безкрайна равнина, губеща се в леката мъгла на хоризонта, който в действителност не съществуваше. Небето над главите ни беше не синьо, ами сиво и необикновено високо. В него припламваха и гаснеха милиарди сиви искрици, а слънце изобщо нямаше, понеже се намирахме във великия Централен свят, където светят всичките звезди. Всяка през своя канал, сякаш искрица в небосвода.

Търговецът не е търговец без чувство за ориентация, но аз все пак не можах да се откажа от удоволствието да си поиграя старата игра. Гледайки нагоре, задържах дишането си и преброих до десет. Почувствали сякаш вниманието ми към тях, искрите започнаха да премигват малко по-различно и скоро през цялото небе се проточиха две широки ленти, които образуваха Сивия кръст. И понятие си нямам защо става така. Потресаващо зрелище и много полезно всъщност, защото по кръста можеш да се ориентираш: той винаги сочи на север, юг, запад и изток. Някакъв странен аналог на светещите в небето съзвездия от други светове.

Втория преход направихме привечер, след като пропътувахме из равнината на Централния свят не по-малко от двадесет лиги. Каналът се намираше почти на самия връх на полегат хълм, земята наоколо бе изровена от копита. Забавно, помислих си аз. Обикновено подобни места винаги са привличали вниманието на разни грабители, обаче тук всичко, неизвестно защо, беше спокойно. Но ето че видях конник в сиво и разбрах причината. Това бе човек от клана на Хамелеоните — организация, достатъчно могъща, за да изтрие от лицето на земята каквато и да е банда. Доскоро ние, търговците, старателно се преструвахме, че никакви Хамелеони не съществуват в природата, а те ни отговаряха със същото. Но, изглежда, времената се бяха променили, щом като служителите на Сянката охраняваха заради нас пътя.

Когато фургонът мина край него, Хамелеонът вдигна ръка с приветствен жест. Аз сметнах за нужно да постъпя по същия начин.

— Интересно — промърмори Одорф, — ние с тях в примирие ли сме или във военен съюз?

Премълчах. Хамелеоните са безпощадни и умели бойци. Хора фантоми. Стотици години този клан е разработвал и специализирал начините за отвличане на вниманието — да не те види противникът до момента, когато му прережеш гърлото. За нашия обоз например щеше да е достатъчен и един боец — имам предвид, редови член на клана. Само че от последната война досега, доколкото знам, цялата дейност на сивите беше насочена към самосъхранението. Защо тогава са се размърдали?

Скърцат колелата на фургона… Лепкави нишки от невидима паяжина докосват лицето… Цвилят коне, скрипти тетивата на арбалета… Сивата светлина става сребърна и изведнъж всички предмети придобиват необикновена, неестествена дълбочина. Нощ. Движим се по обрасла с висока трева равнина, озарена от ярко лунно сияние. Луната виси в черното беззвездно небе. Тихо като насън, ни вятър, ни облаче. Светът Кланзон.

Ако се пътува достатъчно дълго, преминавайки от един свят в друг, поне един от десет ще се окаже мъртъв. Не броя земите, на които, неизвестно защо, въобще не е възниквал разумен живот, или пък онези, откъдето населението си е тръгнало по своя воля. Те са малко. Мъртвият свят — това е свят, в който човекът е унищожил самия себе си, свят самоубиец.

Понякога, когато ме обхваща мрачно настроение, ми се струва, че всички хора, колкото и да са те по света, упорито се стремят да се самоубият. На различните места става по различен начин. Понякога — макар и не твърде често — това е войната. За идеали или за земи или пък за едното и другото, взети заедно. В резултат идеалите изчезват през вековете, а земите остават безплодни.

Често се случва така, че се изтощават ресурсите, потъват под водата или се превръщат в пустини плодородни поля, от които са взимали повече, отколкото са могли да дадат.

Имаше и места, станали бойни полета за жители на други светове. Преди десет години бях на такава планета, и то съвсем не като проповедник на мира и братството, тъй че колкото и да философствам, не трябва да ме смятате за страничен наблюдател. Впрочем Кланзон, изглежда, пустееше отдавна. Наоколо се простираше само степ, зловеща степ, в която навярно растеше един-единствен вид трева, ала аз не зърнах нито скелети, нито развалини. И това бе прекрасно.

Сетне се чу ситен тропот и край нас, без изобщо да се крие, препусна отряд Хамелеони. Не ни обърнаха никакво внимание.

— Те са в походна униформа — забеляза Одорф, — но не и в бойна.

— Е, добре — отговорих. — Само имай предвид, че не си ги виждал в бой, а пък аз… Един Хамелеон и в походна униформа струва колкото десет наши.

Одорф промърмори нещо в отговор.

Равнината беше съвършено плоска, но все пак съзрях лагера. Няма съмнение, тук е поработил Сивият клан — палатъчното градче, ярко осветено от огньове и факли, отстрани бе абсолютно незабележимо. Сякаш изникна изведнъж от лунната светлина, заедно с трима пехотинци. Те се вгледаха — и отстъпиха, пропускайки кервана.

Озърнах се. Тук имаше най-вече търговци. Около тридесетина Хамелеони стояха настрана. Както изглежда, ние пристигахме между последните.

Някой ме хвана за рамото. Щом се обърнах, видях Биголби, забавен и рошав, както винаги.

— Шант е тука — весело съобщи той.

„Шант ли? — помислих си аз. — Много даже…“

Шант беше неофициален глава на всички търговци.

— Големи работи ще стават — намигна Биголби.

— Работи… — произнесох скептично и в този момент удари гонгът на събора.

Шант изобщо не се бе променил през годините, докато не бях го виждал. Мършав и съвсем побелял старец. Търговски гений. Беше кратък.

— Ще говорят Хамелеоните — каза той.

Благородниците на духа… Я да ги чуем…

Един от облечените в сиво направи крачка напред и започна да говори, гълтайки несвойствено края на думите. Същината на изказването му се свеждаше до следното. Преди два дни воин от Хамелеоните на име Лин успял да избяга от плен. Той всъщност бил в плен при Черния клан. Това беше странно, особено ако се има предвид, че сивите и черните неведнъж са се клели взаимно във вечна дружба.

Лин не избягал сам, а взел със себе си още някого, вероятно също пленник. И ето че изчезнал. При бягството му гривната излязла от строя, тъй че Хамелеоните не могат да засекат беглеца. На това място ораторът намекна за ценността на пленника и така нататък, и тем подобни… Доколкото разбрах, даже чрез повредената гривна те предали на Лин да търси контакт с търговците.

Какво научих от тази реч ли? Първо, разбира се, че Хамелеонът лъже. И лъжеше безбожно, без особено да го скрива. Воинът естествено е ценност, но да си спомним само колко такива воини е изгубил Сивият клан през последните години… Някак не се връзва. Нещо знаят — или Лин, или онзи, другият. Нещо много важно.

Самите Хамелеони извън Централния свят се ориентираха зле, така че за тях беше логично да се обърнат към нас. Макар да не е изгодно, особено ако се пресметне, че неустойката, свързана с промяната в маршрутите на керваните, Шант сигурно е поискал в аванс…

— Ще изпълним молбата ви — рече с достойнство Шант и сивите незабавно напуснаха лагера.

— Усещаш ли какво ще стане сега? — промълви Биголби.

— Какво?

— Помисли, търговецо…

Към Шант, застанал както преди върху възвишението в центъра на лагера, през тълпата се промъкна човек с пъстро яке и нещо му прошепна. Шант кимна.

— И така, нашите приятели напуснаха Кланзон — каза силно той. — Вече можем да поговорим сериозно. Слушайте. Преди два дни наши наблюдатели в Централния свят са регистрирали активност в една от малките крепости на Черния клан. Съдейки по силите, приведени в действие, там са се опитали да създадат нов канал. Ние не знаем дали опитът им се е увенчал с успех, но сега крепостта лежи в развалини, изглежда, не без помощта… — той посочи с пръст нагоре. — Същевременно са се активизирали Хамелеоните — продължи Шант — и вчера подобна участ е сполетяла един от техните замъци. Това е цялата информация. Без съмнение, ние ще помогнем на Хамелеоните, защото тук има конфликт между Сивия и Черния клан. Това, надявам се, е ясно, нали? А всичко, което е в ущърб на черните, както ви е известно, е от полза за целия свят. Но преди да предадем Лин и спътника му на… стопаните, трябва да получим цялата, подчертавам, цялата информация за случилото се. Два разрушени замъка-крепости за два дни — ето нещо, което не трябва да се подминава току-така. Накъде ли е трябвало да води каналът, за да се случи това?

„Накъде е трябвало да води каналът, за да се случи това? Или Шант греши — помислих си аз, — или е близо краят на света.“

Напускахме Кланзон и се заклатушкахме по една от западните равнини. Според изчисленията на Тапис трябваше за два дни да изминем пътя, който водеше към целта ни. Възползвахме се от удобния случай и без да зарязваме Кланзон, продадохме товара от билки. Сега возехме плат за платноходи за кралство Онизоти. Обикновен търговски преход. Преди около два часа аз смених Одорф и той тутакси захърка, оставяйки ме насаме със зададената ми от Шант загадка.

Светове има много. Може би те са безкрайно или крайно число, ала толкова голямо, че това е дори без значение. В легендите се разказва, че много отдавна тези светове са съществували отделно и независимо един от друг. За мащабите на това „много отдавна“ не са останали никакви сведения. Впрочем, ако се съди по летописите на световете, с които търгуваме, получават се не по-малко от петдесет века. Може и повече.

Същите легенди съобщават, че в същото онова „отдавна“ е съществувала расата на Древните — изкусни майстори и учени. И като че ли тази раса замислила да съедини всички светове в едно цяло. За целта било създадено и мястото, по което днес пълзеше нашият керван и което получило названието Централен свят. Към този свят водели каналите на всички останали светове. Можете да си представите това като книга, където всеки лист е един отделен свят, а пък Централният е гърбът на книгата. Каналите са особени пространства. След преминаването им вие ще се окажете — стига да умеете да откриете канала — в един или друг граничен свят. И то не просто така. По начин, никому неизвестен досега, каналът заставя човека, влязъл през него, да научи езика на този свят или на онази негова част, към която принадлежи каналът, на ниво, строго отговарящо на лексикона на средния жител. Освен това човек получава имунитет против местните болести, но не против всички. Твърде удобно, ала понякога ми се струва, че заради всички чужди езици аз скоро ще забравя майчиния си…

В поведението на каналите нямаше спокойствие: те се движеха, отваряха се и затваряха, отиваха под земята и се издигаха в небесата — с една дума, не беше лесно да се намерят. Тогава, пак според легендата, същите онези Древни създали Белия път. Неунищожима, макар че после неведнъж се опитвали да я разрушат, бялата лента се простирала от север на юг, пресичайки единствения материк на Централния свят. Древните прикрепили към пътя много, стотици хиляди канали, според мен — най-важните. Сетне се оттеглили в един от граничните светове, след като унищожили всички пътища, водещи натам. И повече никой и нищо не чул за тях. Толкова скромни богове…

За онова, което се случило по-късно, легендите деликатно мълчат, но познавайки човешкия род, не е трудно да възстановим хода на събитията. Може да се предположи, че за известно време всичко било тихо и мирно, а после някакъв си крал взел, че вкарал войски в Централния свят и започнал да граби пътниците, които минавали по Белия път. Без особен труд можем също да си представим, че съседите решили да не изостават от него и скоро в целия Централен свят се водели боеве. Техниката, както е известно, не стои на едно място и под сивото небе заехтели взривове.

Тогава се появил Пазителят. Не знам дали е могъщ вълшебник, или просто природен закон, но сега в Централния свят само при опит за употреба на оръжие, по-мощно от обикновената палка, животът ви е изложен на опасност. Човек не успява да натисне спусъка, когато всевиждащото нещо стоварва отгоре му съдбоносен удар. На войскарите не им остава нищо друго, освен да се въоръжат с мечове и лъкове, което и правят.

И така, Шант смята, че замъците са разрушени от Пазителя при опит да се управлява някой от каналите. Накъде ли е трябвало да води такъв един канал? Отговорът не ми беше ясен.

 

 

Онизоти се превежда като „властелини на морето“. Трябва да кажем, че тези властелини не се отличават със скромност, но в случая това не е похвала. Моят фургон изникна на планинския склон на десет крачки от пътя и през следващия час ние разпрягахме конете и разтоварвахме. След като преместихме товара през натрупаните камънаци, извършихме всичко в обратен ред.

Нагледна демонстрация на сентенцията, че съвсем не всички врати са парадни. С каналите, прикрепени към Белия път, естествено не можеше да се случи нищо подобно.

— Каналът се е изместил — флегматично отбеляза Тапис. Той току-що бе приключил със своя фургон. — Още малко и ще отиде в скалите.

— А къде е вторият канал? — поинтересувах се аз. — Чувал съм, че тук има няколко.

— Трудно е да се каже. Ще търсим… Тръгваме ли?

Нашият керван започна дългото си спускане към морето.

Преди триста години на този бряг са слезли първите мореплаватели. Били им нужни само три века, за да станат властелини на морето. И на света. Онизоти бил богат търговски град — център, където се пресичали керванджийските пътища на планетата.

Ние возехме за там скъпоценен товар — платно за платноходи. Нито гори, нито се къса. Ще добавя, че именно от такъв плат са ушити подплатите на якетата ни…

Смених се с Одорф и щом се вмъкнах във фургона, съм задрямал. Скоро пак ще се потопим в суетата на пазарния град — тропически ярък, креслив, дърпащ те за ръкава, подканяйки те непременно да купиш… Усмихнах се, като си представих, че се спускам в долната част на града при моя приятел — лудия бижутер Шанди.

— Аз дойдох — ще му кажа, както тогава, преди много години. — Търся най-прекрасната скъпоценност на този свят.

И Шанди ще се засмее, ще ме прегърне, а после ще изсипе на масата купчина блестящи фалшификати, безумни като техния създател. И ние цяла вечер ще се наслаждаваме на преливащите декоративни камъни и ще пием тръпчиво вино. За кой ли път Шанди ще ми разкаже историята за това, как слугите на си-Орет, краля и големия любител на разкоша, го разменили срещу огромен къс кехлибар с княза на варварската страна Визанг и как същият този къс се върнал в Онизоти срещу направената от самия Шанди диадема. И аз ще усетя, че също полудявам и няма да възразявам…

— Я погледни — дръпна ме Одорф за ботуша.

Седнах и се взрях:

— Какви са тези новости?

Отдясно, в банкета край пътя, беше изправена бесилка, на която се люлееха и въртяха под поривите на вятъра две тела.

— Ето още — Одорф махна с ръка. — Едно, две, три…

— Отдавна ли? — поинтересувах се аз.

— Преди ден-два… Горещо е.

Жалко за Онизоти, казах си. Изглежда, още един свят иска да загине. И какво ли му е притрябвало?

От капрата на главния фургон се надигна Тапис и посочи наляво към една малка горичка. Отбихме се от пътя.

— Правилно — заяви Одорф. — Защо ни е да се пъхаме в ада?

Влязохме в горичката и първата ни работа беше да я претърсим основно. След като не намерихме никого, закарахме фургоните по-навътре и едва тогава Тапис се върна към действителността:

— Биголби!

— Да?

— Трябва ни човек от града.

— Ще го имате! — дребничкият търговец се поклони и като ни изпрати въздушна целувка на прощаване, с бързи крачки се отправи надолу.

Върна се след два часа — без „език“ и отгоре на всичко без шпага. Върху лявата му скула се мъдреше прясна синина. Тапис поклати неодобрително глава:

— Само не казвай, че обстоятелствата са те принудили.

Биголби широко се усмихна и както отбелязах за себе си, тая синина не правеше усмивката му по-малко обаятелна. В миналото той бил крадец и е запазил и до днес много от маниерите, типични за тази професия, например принципното нежелание да избягва конфликтните ситуации. Отчаяно смел младеж.

— Разбира се, обстоятелствата — промърмори той, разтягайки гласните. — Онзи чувал с… ме нарече ситен. Какво ми оставаше да сторя? Впрочем всичко това няма значение. Аз все пак се добрах до града и трябва да знаете — Онизоти вече не съществува.

— Какво ли е станало? — поинтересува се неговият помощник, пълна противоположност на Биголби, високият и флегматичен Си-ву.

— Въведен е комендантски час и е обявено военно положение. Имало е и гражданска война, като вчера тя съвсем се е развихрила — Биголби махна с ръка към бесилката.

— Кой?

— Новият крал. Ту… Туран. Да, струва ми се, Туран.

— Да не е Турман?

— Точно така!

— Племенникът на предишния крал — поясни Тапис. — А какво е станало с благородния си-Орет?

— Съобщиха ми — отговори Биголби, като опипваше внимателно челюстта си, — че той лежи и чака. Тоест искам да кажа, че лежи в затвора и чака екзекуцията. Засега го подкрепят от пристанището — това са две хиляди моряци, затова пък армията — към пет хиляди, със сигурност е за Турман.

— Ами шпагата?

— Отне ми я патрулът. Някакъв нелеп указ — Биголби мило се усмихна.

— Не виждам разликата — промърмори Одорф, — стар крал, нов крал. Все едно, ще му потрябва платно за платноходи.

Си-ву кимна разсеяно.

— Тръгваме — реши Тапис. — Скрийте оръжието!

Онизоти е търговски град. През която и порта да влезете в него, първото, което ще видите, това е пазарът. Фургоните ни минаваха покрай празни сергии, а под колелата хрущеше онова, което вчера е било все още стока. Търгуваха само в две-три редици, и то с продукти. Доста вяло… После от ъгъла се появи патрулът — един офицер и шестима войници. Беше забавно, че гербът на си-Орет върху нагръдните плочки на ризниците им е замазан със синя боя, а върху нея грубо е надраскан гербът на си-Турман. Нещо като слънце, което изгрява иззад глава карфиол.

Няколко секунди офицерът разглеждаше кервана ни, сетне изрече небрежно: „Следвайте ме!“ Последвахме го. Както разбрах по-късно, водеха ни в двореца, което не бе чак толкова лошо. Несъмнено офицерът имаше ясна представа за търговците между световете и затова не бързаше да се кара.

Оглеждах се наляво и надясно, стараейки се да видя повече неща. Един празен пиедестал в градинката. Да, разбирам. Твърде малко минувачи. Най-вероятно жителите изчакват по домовете си. Няколко момчета, които се скриха в пресечката, щом приближихме, и един сляп просяк — ето всички срещнати. Е, разбира се, и патрулите, но те не влизаха в сметката. Пустиня… Градът сякаш бе измрял. В обикновен ден по тази улица щяха да се шляят тълпи народ, разменящи си солени шеги с гражданите, щяха да проправят път за фургоните. Същото се беше случвало неведнъж и по-рано. А когато стигахме до целта, Тапис изгребваше от джоба си шепа сребърни монети и предлагаше на войниците да пият за процъфтяването на търговията.

Сега на улицата нямаше жива душа. Не зная дали си-Турман се ползваше с авторитет сред хората или не, ала страх предизвикваше безспорно. Понякога, попаднали на едно или друго място и още невидели всъщност нищо страшно, вие усещате нещо — да го наречем миризма. Миризмата на страха. Предупреждението. Точно така.

Какво видях ли? Бесилки? Виждал съм и по-рано. Разгромен пазар? Празни улици? Но свържете всичко това в едно, добавете и погледите, които ви хвърлят през пролуките на кепенците, безкрайните патрулни отряди, които ви попадат насреща. Тогава ще разберете какво имам предвид.

И ето, от дълбочината на фургона се раздаде тих, леко насмешлив глас. Глас на дете:

— Мир вам, търговци!

Обърнах се и зърнах как изуменият Одорф се блещи към появилите се неизвестно откъде двамина — слабо момче със сиво наметало и мъж, около двадесет и седем годишен, висок блондин с неспокойни очи и целият в драскотини. И много изплашен…

— Ти как попадна тук? — със съскащ шепот попита Одорф.

Момчето едва забележимо сви рамене и премълча. Погледнах към дясната му ръка. Така си и беше. Гривната.

— Да не си воинът Лин?

— Да. А това — жест по посока на спътника, — това е Олег, мой пленник.

Мислено се усмихнах, когато забелязах как потръпна Олег при думата „пленник“. Воинът от Сивия клан можеше да изглежда като момче, той си бе и момче, но на него му помагаше Силата и по физически данни Лин многократно превъзхождаше който и да е атлет. Друг е въпросът — как би се чувствал човек, ако на дванадесет години знае със сигурност, че няма да доживее до четиринадесет… Всъщност не е изключено, че тъкмо заради възрастта му тъй се тревожат Хамелеоните. Момчето познава законите на Сивия клан и се старае да ги изпълнява, ала те още не са станали смисъл на живота му. Преди да направи нещо, Лин мисли. А това не се поощрява от клана. Но стига толкова. Нека съвестта да ги съди, тези Хамелеони!

— Гладен ли си? — поинтересувах се.

Никакви емоции. Нали е воин… Седи си, забил брадичка в коленете, и проблясва със зелени като на котка очи. А неговият Олег съвсем се разкисна.

— Какво става в града? — попитах аз.

— Борят се две сили — спокойно отговори Лин. — Армията и флотът. Войските се прегрупират. Си-Турман-а-Кату Знаменития подготвя тоталното завземане на властта.

— Ще има ли безредици? — полюбопитства Одорф, изваждайки предавателя.

— Да.

Съсредоточих се върху управлението на конете. Честно казано, щеше да е по-добре, ако не бяхме срещали нито този воин, нито неговия треперещ от страх спътник. Имах представа за нравите на кралете в Онизоти и знаех, че ще ни притиснат. И то доста. Предишният крал, ако можеше да се вярва на Тапис, започнал по същия начин… Но връщане назад нямаше и причината изобщо не бе в алчността на търговците, докарали ценен товар…