Джудит Макнот
Вълшебства (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Тананикайки си коледна песничка, седнала пред тоалетката в спалнята си, Джулиана украсяваше с миниатюрни червени клончета тъмнозелената панделка, с която бе вързала гъстата си руса коса. Сякаш имаше корона на главата си.

Доволна, тя се изправи и оправи гънките на меката зелена вълнена рокля, стегна маншетите на китките си и тръгна към салона, където възнамеряваше да поработи върху новия си ръкопис пред искрящата камина.

През трите месеца, откакто съпругът й най-безцеремонно я заряза пред прекрасната малка провинциална къща няколко часа след сватбата, от Никола Дьовил нямаше ни вест, ни кост. Както и да е, всеки детайл от онзи отвратителен ден се бе запечатал в съзнанието й. Като че ли бе вчера, стомахът й все още се свиваше от срам и безпомощност.

Пълна пародия на сватба, крайно благоприятен завършек на нещо, което е започнало като маскарад. Майка й не обвиняваше Джулиана за случилото се през онази нощ, а подходи съвсем практично и улови най-желания ерген в цял Лондон.

Вместо да предложи майчините си съвети за брака и децата, преди дъщеря й да извърви краткия път към олтара и да стане съпруга, майката на Джулиана я снабдяваше с ценна информация какви видове кожи да си купува.

От друга страна, бащата на Джулиана очевидно бе преценил по-добре действителността, която всъщност беше, че дъщеря му е опозорена, а младоженецът е участвал в това. Беше се справил с положението, като бе изпил почти цяла бутилка мадейра, преди да я съпроводи, макар и нестабилно, но все пак щастливо, по пътеката. Трагичната и нелепа картина завършваше с булката, която очевидно се бореше с махмурлука, пък младоженецът…

Джулиана потръпна при спомена за омразата в очите му, когато му бе наредено да се обрече на нея. Помнеше дори и свещеника, който ръководеше церемонията. Все още можеше да си го представи как стои там, а на лицето му се бе изписал ужас, когато младоженецът вместо да целуне булката, я изгледа с презрение и надменност, обърна се и си тръгна.

В каретата Джулиана се бе опитала да говори с него, да му обясни, да се извини. След като бе изслушал оправданията й с ледено мълчание, най-накрая той бе проговорил:

— Ако чуя още една думичка от теб, ще се озовеш на пътя, преди да си довършила изречението си!

През месеците, в които бе захвърлена тук като непотребна вещ, Джулиана научи какво е самота — не когато загубиш близък човек, а тази самота, при която си отхвърлен, презрян и опозорен. Бе научила всичко това, а също и още клюки за скандалната връзка на Ники с красива оперна танцьорка, разтръбени из цял Лондон, последвали тези за внезапната му женитба.

Той я наказваше, Джулиана бе сигурна. Искаше да й даде урок. Публично унижение в замяна на това, което смяташе — и което винаги щеше да смята — за заложен от нея и майка й капан. А най-лошото бе, че когато Джулиана се поставеше на негово място, разбираше прекрасно как и защо се чувства така той.

Миналата седмица отмъщението му надхвърли всякакви граници. Бе проляла много сълзи, измъчвана от спомена за омразата в очите му в деня на сватбата, бе му писала десетки писма, за да обясни. Последва краткият му отговор. Унищожителното му послание бе изпратено по секретаря му, който я предупреди, че ако направи още един опит да се свърже с него, ще бъде изхвърлена от дома, в който живее, и оставена на произвола на съдбата без нито един шилинг.

Джулиана Дьовил очакваше, че ще живее до края на дните си като отшелник, изкупвайки грях, който бе колкото неин, толкова и негов. Никола Дьовил имаше още пет резиденции — огромни и къде-къде по-оживени. Ако се вярваше на клюките във вестниците и на малкото информация, която изкопчи от Шеридан Уестморланд, той организираше разточителни приеми за приятелите си.

До миналата седмица дните се нижеха в самота, отчаяние и терзания, нищо не й вдъхваше надежда. Освен може би малкото успокоение, което намери, като изливаше душата си в десетки писма за баба си. Ала всичко това се бе променило, имаше някакъв напредък, някаква надежда, която с всеки изминал ден ставаше все по-голяма.

Миналата седмица бе получила писмо от някакъв лондонски издател, който искаше да купи новия й роман. В писмото си господин Фремингъм дори я сравняваше е ненадминатата Джейн Остин. Бе впечатлен от хумора й и забележителната й проницателност, с която описваше арогантността, безсърдечието и надменността на висшето общество и безуспешните опити да принадлежиш към нещо, което е толкова фалшиво и измислено.

Също така той бе изпратил и банково извлечение, както и обещания, че ще дойдат още много чекове след издаването на романа. Парите бяха независимост, сила, освобождение от робството на Никола Дьовил. Бяха… всичко!

Вече си мечтаеше как ще си намери жилище в Лондон, уютна и малка къща в приличен квартал… точно както бяха планували с баба си да живее, когато получи наследството. До края на идната година щеше да има достатъчно пари да напусне този прекрасен затвор, където бе изпратена на заточение.

Нощните й блянове и сънища не бяха толкова успокоителни. Обвита в загадъчност и беззащитност, тя виждаше Ники, точно както го бе видяла в лабиринта. Бе сложил крака на пейката си до нея, загледан в далечината, с димяща тънка пура между зъбите, усмихващ се на налудничавата й молба да бъде опозорена. Сякаш й се подиграваше. Искаше да й покаже, че ще си плати. После я целуваше, а тя се събуждаше с разтуптяно сърце. Все още усещаше топлината на устните му върху своите.

Затова пък когато утрото настъпеше и слънчевата светлина влезеше през прозорците, бъдещето бе отново в нейни ръце, а миналото… Тя оставяше миналото в леглото със сънищата. За пръв път намираше толкова сигурно убежище в писането.

Долу в салона Ларкин, икономът, вече бе донесъл таблата със закуска — чаша горещ шоколад и препечени филии е масло.

— Благодаря ти, Ларкин — усмихна се тя и се настани на стола.

Беше късен следобед, а Джулиана бе погълната от романа си, когато Ларкин я прекъсна:

— Милейди?

Тя вдигна писалката си — знак да почака, докато свърши това, което искаше да запише.

— Но…

Джулиана твърдо поклати глава. Тук не съществуваше нищо спешно и наложително и тя прекрасно знаеше това. Нямаше неочаквани гости, за да си побъбрят в това далечно, забравено от Бога кътче на земята, нито пък неотложни домакински задачи, които да не могат да почакат. Малкото имение бе като добре смазана машина, зависеше от волята на господаря й, въпреки че прислугата се държеше с нея любезно. Тук Джулиана бе само гост. Понякога имаше чувството, че слугите я съжаляват за несполучливия й брак, особено икономът. Доволна, тя остави писалката и се обърна:

— Съжалявам, Ларкин — каза, като забеляза, че е готов да избухне задето бе чакал толкова дълго да му обърне внимание. — Но ако не запиша мисълта си веднага, ще я забравя. Какво искаш да ми кажеш?

— Негова светлост току-що пристигна, милейди! Желае да ви види веднага в кабинета си. — Джулиана бе скочила от изненада и надежда преди още Ларкин да добави: — И е довел личния си слуга.

Незапозната с навиците и привичките на богатите, тя го погледна объркано.

— Това означава — сподели щастливо икономът, — че ще пренощува тук.

 

 

Застанал пред прозореца на кабинета си, Ники нетърпеливо гледаше зимния пейзаж, който изглеждаше толкова хубав, докато чакаше малката интригантка да изпълни нареждането му. Вече не си спомняше толкова добре нощта на бала, ала сватбата бе друго нещо. Денят започна, като Валери лично му сервира закуската, придружена от няколко саркастични и подигравателни забележки, че се е оказал единствената „риба“ в Лондон, която е клъвнала въдицата, и е бил толкова глупав, че е попаднал в мрежите на Джулиана и майка й. Преди да я отпрати от спалнята си, тя си свърши работата, като заяви, че Джулиана сигурно е имала пръст в тази работа. При все това той все още повтаряше, че тя не е участвала в никакъв заговор.

Беше стигнал до удобния извод, че всичко се бе объркало заради времето и обстоятелствата.

Все още под въздействието на наивността и самоизмамата, които не подозираше, че притежава, той се съсредоточаваше единствено върху факта колко очарователна и красива е тя, колко му бе приятно да я държи в обятията си. Беше отишъл твърде далеч с мислите си, че дори ще си подхождат много като съпруг и съпруга. С това заблуждение я очакваше в църквата. Ако не бе толкова разярен от противната бъдеща тъща, би се засмял, когато видя как Джулиана бе измъкната от каретата.

Малката му булка бе посивяла, вероятно последствие от миналата вечер, ала това не й пречеше да си бъбри с майка си за кожи, да стои в църквата и да се радва, че е хванала такъв богат мъж. Беше чул всичко това, докато, чакаше отвън.

Сега възнамеряваше отново да продължи малките си игрички, помисли си Ники. Не, беше сигурен. Тя не беше умна, а интелигентна — достатъчно интелигентна, за да й стане ясно, че никога не ще го убеди в невинността си. Той почти очакваше признание, че е била подтикната от майка си.

Обърна се, когато вратата се отвори, очакваше тя да изглежда малко по-добре от последния път, когато я видя, но да се разкайва, да бъде нещастна и научила урока си. Веднага разбра, че греши.

— Искали сте да разговаряте с мен? — рече тя.

Той рязко кимна към стола пред бюрото, безмълвна команда да седне.

Светлият лъч надежда, който бе изпълнил сърцето на Джулиана, угасна моментално, когато Ники се обърна и я погледна студено. Той не бе променил мнението си, осъзна тя.

— Ще говоря направо — каза той и седна зад бюрото. — Лекарите казаха, че сърцето на майка ми отслабва и тя умира. — Лицето и гласът му бяха безизразни, забеляза Джулиана, напълно лишени от всякакви чувства. Веднага осъзна, че това е много болезнено за него. — Няма да доживее Коледа.

— Много съжалявам да чуя това — тихо прошепна тя. Вместо да й отговори, той я погледна така, сякаш бе най-отвратителното същество, което някога бе виждал. Искаше да му докаже, че греши, че може да изпитва състрадание:

— Аз бях много близка с баба ми и когато тя умря, бях толкова самотна. Все още споделям с нея някои неща и мисля за нея. Аз… аз дори й пиша писма, макар да знам, че е странно… — рече Джулиана.

Той я прекъсна така, сякаш не я чуваше:

— Баща ми също така ме уведоми, че тя е много разтревожена заради така наречения ни брак. Двамата с баща ми сме решили, че тя ще прекара щастливо последната си Коледа. А ти ще трябва да ми помогнеш, Джулиана.

Джулиана преглътна и кимна. Водена от желанието си каже или да направи нещо, за да му се хареса, тя тихо отвърна:

— Ще направя всичко по силите си.

Вместо да остане доволен или да й обърне повече внимание, той изглеждаше направо възмутен.

— Няма да ти се наложи да се напрягаш много, повярвай ми. Задачата ще ти се стори много лесна. Единственото, което се иска от теб, е да се престориш, че си на още един бал с маски. Когато родителите ми пристигнат утре, ще трябва да влезеш в ролята на моята любяща и нежна съпруга. Аз — завърши той ледено — имам по-трудната задача. Да се преструвам, че мога да живея под един покрив с теб! — Той се изправи. — Родителите ми ще гостуват една седмица. Дотогава аз и личният ми слуга ще останем тук. Ако не сме в тяхната компания, не искам да ми се мяркаш пред очите.

Той нервно обикаляше из стаята, сякаш не можеше да издържа да е в една стая с нея.