Джудит Макнот
Двойна радост (2)

ВТОРА ГЛАВА

Докато завиваше по пътя към гората, който водеше към къщата, тя вече бе сигурна, че ще отиде в Нюпорт. Сестра й също не се съмняваше в решението й. Независимо какво трябваше да направят, щом беше за доброто на семейството и на „Фостърс Ентърпрайсиз“, не се и замисляха. По някакъв начин те се разбираха прекрасно.

Майката и бабата на Кори също щяха да ги придружат в Нюпорт, тъй като те бяха създали така популярния „стил на Фостър“. Идея, която Кори и Даяна бяха развили и извели на пазара чрез списанието и разнообразните книги. Така цялото семейство участваше в бизнеса. Майка й и баба й несъмнено щяха да извлекат максимална изгода от невероятния шанс. За Кори шансът се превръщаше в изпитание. В края на краищата той нарани нея, не тях.

Колата на Даяна бе паркирана пред къщата — просторното имение в джорджиански стил, което семейството често използваше за проектите си, които се появяваха редовно в списанието на Фостърови „Прекрасен живот“.

Кори изключи двигателя и погледна към къщата, която за двете с Даяна бе най-ценното нещо. „Толкова преживявания са свързани с това място“ — помисли си тя и се облегна на седалката, като нарочно се бавеше да влезе. Имаше нужда да запази самообладание, преди да изслуша предложението за сватбата в Нюпорт. Беше на тринайсет, когато стоеше във фоайето и срещна Даяна за пръв път, а година по-късно срещна Спенсър Адисън в градината на първото си парти.

Тук, в тази къща, се научи да обича и да уважава Робърт Фостър, широкоплещестия едър мъж с голямо сърце и изключителен ум, който по-късно я осинови. Беше срещнал майката на Кори в Лонг Вели, след като купи компанията, в която тя работеше като секретарка, а останалото приличаше повече на приказка. Очарован от прекрасното лице и топлата усмивка на Мери Брайтън, милионерът от Хюстън я бе извел на вечеря в града и още същата нощ се бе уверил, че Мери е жената, която е търсил цял живот.

През следващата вечер се бе появил в къщата, където живееха бабата и дядото на Кори, и започна неустоимо да ухажва малкото сплотено семейство. Подобно на магьосник от приказките всяка вечер той ги отрупваше с цветя и малки подаръци, тръгваше си призори, говореше с цялото семейство, после те си лягаха, а той сядаше в люлката в задния двор, прегърнал Мери.

За две седмици се сприятели с Кори и спечели уважението на родителите на майка й, така че те въобще не възразиха срещу сватбата. Със същата лекота премахна всички лоши предчувствия и опасения на Мери и грабна новата си булка и дъщеря и ги качи в самолета си. Няколко часа по-късно той пренесе през смях първо Мери, после и Кори през прага на дома си в Хюстън. Оттогава бяха неразделни.

Даяна почиваше в Европа с приятелите си и техните родители, когато се състоя сватбата. Кори се страхуваше да се запознае с доведената си сестра. Най-накрая тя се върна в края на лятото. Даяна бе с една година по-голяма и очевидно бе много умна. Кори бе сигурна, че освен че е красива и изтънчена, Даяна е и най-голямата снобка на света.

В деня, в който Даяна се върна от Европа, Кори се скри на балкона и подслушваше, докато пастрокът й посрещна дъщеря си във всекидневната и й разказа, че докато Даяна „мързелувала“ в Европа, той й намерил нова майка и сестра.

Той представи Даяна на Мери, ала Кори не успя да чуе тихите им гласове. Поне Даяна не бе избухнала яростно, както се опасяваше Кори. Това бе някакво успокоение. После пастрокът й я повика във фоайето.

Кори гордо вдигна глава, сякаш искаше да каже: „Не ме интересува какво мислиш за мен.“

Вцепенена слезе по стълбите.

На пръв поглед Даяна Фостър бе олицетворение на най-ужасните страхове на Кори: не само бе хубава и дребна, със зелени очи и лъскава кафява коса с махагонови отблясъци, ами като че ли току-що бе излязла от магазин за младежка мода — жълтата й пола беше много къса, бедрата й бяха с шоколадов тен, носеше карирана жилетка в жълто и синьо и жълта блузка с емблема на джоба. И гърдите й бяха пораснали, отбеляза мрачно Кори.

Кори бе с десет сантиметра по-висока от нея, носеше дънки, чувстваше се като просякиня, имаше обикновени сини очи и права руса коса, вързана на опашка. За запознанството им бе облякла любимата си блуза — с избродиран кон на гърдите. Двете се гледаха мълчаливо.

— Хайде, момичета, говорете! — заповяда Робърт Фостър с веселия си и властен глас. — Вече сте сестри!

— Здрасти — измърмори Даяна.

— Здрасти — отвърна Кори.

Даяна не свали очи от блузата на Кори, а тя вдигна глава още по-гордо. Баба й от Лонг Вели с любов бе избродирала коня и ако Даяна кажеше нещо отвратително по адрес на блузата, тя бе твърдо решена да спъне малките й крачета.

Накрая Даяна прекъсна неловката тишина:

— Обичаш ли… ъ-ъ-ъ коне?

Притеснена, Кори вдигна рамене, после кимна.

— След вечеря можем да отидем до къщата на Барб Хейуърд. Те имат огромна конюшня с расови жребци. Братът на Барб — Дъг — има пони.

— Яздила съм само няколко пъти. Не съм толкова добра, за да се справя с расовите.

— Аз повече ги галя, отколкото да ги яздя, така че… Миналата пролет паднах от кон — призна Даяна и колебливо сложи крака си на първото стъпало, като мислеше да се качи в спалнята си.

— Трябва да яздиш отново, за да преодолееш страха си — посъветва я вещо Кори, смаяна от лекотата, с която Даяна общуваше, и искрено заинтригувана. Кори винаги бе искала да има сестра и може би тази дребничка и красива брюнетка щеше да осъществи мечтата й. Даяна въобще не беше снобка.

Те се качиха заедно по стълбите и застанаха пред стаите си. От всекидневната се чу звънливият смях на родителите им — безгрижен и някак детински. Момичетата се спогледаха и се усмихнаха, доволни, че бяха спипали родителите си да се държат като деца. Кори почувства, че дължи на Даяна поне няколко добри думи или обяснение, и каза:

— Баща ти е много мил. Моят ни е изоставил, когато съм била бебе. Развели са се.

— Мама почина, когато бях на пет. — Даяна се обърна по посока на смеха и се заслуша в шепота им. — Майка ти разсмива татко. Мисля, че е много мила и добра.

— Така е.

— Строга ли е?

— Понякога. Само малко, но после се чувства гузна и може да ми направи шоколадови сладки или пресен ягодов пай — исках да кажа да ни направи — преди да си легна, преди да си легнем.

— Уха, шоколадови сладки — промърмори Даяна. — Пресен ягодов пай.

— Мама обича всичко да е съвсем прясно, току-що приготвено. Прилича на баба. Не използват консервирани храни, нито пък замразени или полуфабрикати.

— Уха — промърмори Даяна. Тя сви рамене и призна:

— Кончита, нашата готвачка, слага лютиви чушки във всичко.

Кори се изкикоти:

— Знам, но както изглежда, мама вече превзе кухнята. Изведнъж почувства, че в края на краищата двете с майка й имаха нещо хубаво, което да предложат на Даяна и баща й.

— Сега мама е и твоя майка, така че не се налага да ядеш от лютивите чушки на Кончита — добави шеговито.

— Само си представи — няма да има повече шоколадов кекс с лютива глазура!

Даяна се включи в играта й:

— Няма да има повече лютиви вафли с лютив сироп!

Изведнъж смехът им секна. Те се спогледаха. И двете момичета се чувстваха странно, натъжени, като че ли бъдещето им щеше да зависи от първите мигове, прекарани заедно. Кори събра кураж и проговори:

— Баща ти ми подари страхотен фотоапарат за рождения ден. Ще ти покажа как работи и можеш да го използваш, когато пожелаеш.

— Предполагам вече е нашият баща.

Устните на Кори потрепериха:

— Винаги… съм искала да имам сестра.

— Аз също.

— Харесвам дрехите ти. Много са хубави.

Даяна сви рамене.

— Аз харесвам блузата ти.

— Наистина ли?

— Да. — Тя енергично кимна.

— Ще се обадя на баба и ще й кажа, че я харесваш. Ще ти ушие същата, само кажи кой е любимият ти цвят. Тя се казва Роуз Брайтън, но ще иска да й казваш „бабо“.

Очите на Даяна заблестяха.

— Баба? Ти имаш баба?

— Ъхъ. Баба обожава градините, не знам кое предпочита — да се грижи за растенията, или да рисува. Ала вместо цветя тя сади зеленчуци. Също така си я бива по ремонтите. Може да сложи бюро в къщата, сама мебелира кухнята и стаите. Просто е в кръвта й. Ако искаш да направи нещо за теб, трябва просто да й кажеш.

— Искаш да кажеш, че вече си имам и дядо? — Кори кимна и се зарадва, когато Даяна погледна нагоре и благодари на Господ. — Значи вече си имам сестра, майка, баба и дядо! Това е чудесно!

Така започна тяхното приятелство.

Баба й и дядо й направо се влюбиха в Даяна, както предполагаше и Кори. Двете момичета прекарваха доста време в Лонг Вели с Роуз и Хенри Брайтън. Баща им им призна, че се чувства отхвърлен и напълно забравен. През следващата пролет, когато Мери спомена, че й се иска родителите й да живеят по-близо, Робърт както винаги разреши проблема. Той нае архитект да озелени, обнови и уголеми имението за гости, после благослови Хенри, който предложи да се заеме с дървените постройки. След това, разбира се, Роуз се сдоби с прекрасни цветя, а Хенри — със зеленчукова градина.

Великодушният жест на Робърт се върна стократно. На трапезата му се сервираха екзотични ястия от плодове и зеленчуци домашно производство. Разбира се, масата беше украсена. Имаше и разкошни цветя и кошнички с прясно изпечени франзели. Дори разположението на приборите и храната се промени според настроението и таланта на, както често Робърт се обръщаше към тях, „неговите дами“.

Понякога се хранеха в голямата кухня с тухлени стени и медните саксии, закачени на дъгообразната стена над печките, друг път — в градината върху покривки на бели и зелени райета, за да са в тон с чадърите, понякога вечеряха до басейна на шезлонгите, които дядото на Кори измайстори от дърво, друг път — върху одеяло на моравата, ала с кристални и порцеланови сервизи, които Мери наричаше „стил Фостър“.

Мери получи хиляди комплименти за своя усет и талант да домакинства година след сватбата, когато направи първото тържество като съпруга на Робърт Фостър. В началото тя се притесняваше да забавлява приятелите на Робърт, страхуваше се, тъй като не бе от тяхната класа и си мислеше, че я смятат за натрапница, ала двете момичета въобще не чувстваха това. Те бяха сигурни, че майка им прави всичко с любов и усет. Робърт Фостър също й бе признателен за това. Той я прегръщаше и й казваше:

— Направо ги заслепяваш, скъпа. Бъди все такава сладурана и продължавай да правиш всичко, както пожелаеш.

След като се консултира с цялото семейство, Мери най-накрая реши да организира хавайско луау до басейна сред палмите. Както предположи Робърт, гостите бяха удивени не само от превъзходната храна, великолепно подредените маси, хубавата музика, но и от самата домакиня. Хванала съпруга си за ръка, Мери се разхождаше сред гостите. Посрещаше всяка жена с красиво цвете в тон с облеклото й.

Когато няколко мъже похвалиха великолепната й храна, а после се удивиха от факта, че Робърт Фостър е направил място за зеленчукова градина на моравата си, Мери повика баща си и го помоли да разведе гостите на разходка на лунна светлина. Докато Хенри Брайтън показваше зеленчуковата си градина на официално облечените мъже, изпълнен с щастие и удовлетворен от труда си, гостите бяха толкова впечатлени, че поискаха да имат свои градини.

Когато жените попитаха Мери коя фирма са използвали за тържеството, се изненадаха, когато тя спомена собственото си семейство. Мардж Крамбейкър, която отговаряше за светската хроника на „Хюстън Поуст“ и бе поканена да отрази тържеството, й зададе същия въпрос, както и кой декоратор е наела. Мери бе напрегната, имаше чувството, че я смятат за глупачка, когато им разкри истината: въпреки общоприетото мнение, че домакинските задължения са скучна работа и че всяка интелигентна дама би искала да запълва времето си с по-приятни и полезни неща, тя обожаваше да готви, да шие и да се грижи за градината. Вече бе решила да заяви на всеослушание, че и тя харесва консервирани плодове и зеленчуци, когато забеляза възрастна жена с побеляла коса, която седеше сама и сякаш се опитваше да се стопли.

— Извинете — рече Мери усмихната, — но госпожа Брадли ще се простуди, ще отида да й намеря връхна дреха.

Тя изпрати Кори и Даяна в къщата за шал и когато се върнаха, Мери разговаряше с майка си за интервюто с Мардж Крамбейкър.

— Знаеш ли какво направих току-що? Сега всички ни мислят за селяни, дошли в големия град — призна тя отчаяно. — Не искам и да си помисля какво ще напише в хрониката. — Мери взе шала от момичетата и помоли майка си да го занесе на госпожа Брадли, след което се смеси с тълпата, за да се грижи за гостите.

Кори и Даяна се ужасиха от вероятността да станат обект на присмех в целия град.

— Мислиш ли, че ще ни се подиграе? — попита Даяна. Роуз я прегърна и се усмихна.

— В никакъв случай — прошепна баба им окуражително и тръгна към госпожа Брадли, като се надяваше възрастната жена да е добре.

Госпожа Брадли светна от радост при вида на ръчно изплетения дантелен шал.

— Обичах да плета — каза тя и го разгледа с възхищение с дългите си и аристократични, ала болни от артрит пръсти. — Вече не мога да държа куката, дори и големите, които се продават в магазините.

— Трябва ви кука с голяма дръжка, за да може да ви е по-лесно — посъветва я Роуз.

Тя се огледа за Хенри. Той беше наблизо и обясняваше на една жена как се отглеждат зеленчуци. Роуз го повика. Когато Хенри научи за проблема, веднага кимна.

— Госпожо, имате нужда от кука с голяма и дебела дръжка, за да бъде съобразена с формата на ръката ви, с вдлъбнатини, за да не ви се изплъзва.

— Не мисля, че произвеждат такива — отвърна госпожа Брадли обнадеждена.

— Да, но аз ще ви направя. Заповядайте вдругиден сутринта и останете за няколко часа, за да ви взема мярка. — Той внимателно докосна болните й от артрит пръсти. — Артритът е истинска напаст, но има начини да се преодолее болката. Всичко ще е наред. И аз страдам от време на време.

Докато се отдалечаваше, госпожа Брадли не можеше да откъсне поглед от него, сякаш бе мистичен рицар в лъскава броня. Обърна се към Роуз и любезно се извини, че ще отиде при другите гости.

— Внукът ми Спенсър също е на тържество някъде наблизо. Помолих го да ме вземе в единайсет. Не искам да ви задържам.

Роуз огледа набързо трапезата и се усмихна доволна, че всичко е наред. Седна до госпожа Брадли.

— Забравих да ви кажа, че трябва да използвате дебела прежда с куката, която Хенри ще направи. Възнамерявах да науча Даяна да плете и й показах красиво килимче, за да събудя интереса й. Тя се намръщи при вида на правоъгълниците и сама предложи да избродира ябълки, лимони, ягоди и други неща. Тя нахвърли някои скици. Бяха изчистени и никак не бяха лоши. Ще ви харесат.

— Даяна? — прекъсна я невярваща госпожа Брадли. — Имате предвид малката Даяна Фостър?

Бабата кимна, изпълнена с гордост.

— Да, разбира се. Момичето има талант, артистични маниери, както и Кори. Даяна рисува, дори и с въглен, наистина си я бива. Кори пък обожава фотографията, има талант. Робърт й купи професионална камера за четиринайсетия рожден ден.

Госпожа Брадли се наведе напред, проследи погледа на Роуз и се усмихна, когато забеляза момичетата.

— Не искам да съм на ваше място, когато момчетата забележат двете красавици — подсмихна се тя.

Без да подозират, че в момента говорят за тях, Даяна и Кори наблюдаваха тържеството отстрани, близо до масите с десертите. Те съвсем не се интересуваха кои младежи са поканени. По молба на баща им Кори се вживяваше в ролята на фотограф и обикаляше групите, като се опитваше да улови настроението на тълпата и техните лица.

— Ще тръгваш ли? — попита Даяна. — Може да гледаме някой филм.

Кори кимна.

— Веднага щом свърши лентата. — Тя се огледа за нещо интересно, което все още не бе заснела. Сети се, че всъщност почти не бе снимала семейството си.

— Баба е ето там — каза Кори и тръгна към нея. — Ще направя една сним… — Изведнъж се спря, не можеше да си поеме въздух при вида на високия младеж с бяло яке, който внезапно се отдели от тълпата. — Я виж ти — въздъхна Кори и сграбчи ръката на Даяна, за да я спре. — Кой е този? Ето там, току-що се запознава с баба — уточни тя.

Даяна погледна и й отговори:

— Това е Спенсър Адисън. Внукът на госпожа Брадли, учи в Хюстънския колеж. Той живее с нея… майка му живее в друг град, доведената му сестра е доста по-възрастна от него, ала той не се разбира добре с тях… Почакай малко! Спомних си къде живее с баба си. Майка му сменяше съпрузите си като носни кърпички и така госпожа Брадли реши да вземе Спенсър под крилото си. Той е на около деветнайсет или двайсет, не съм много сигурна.

Кори не бе имала връзка с момче до този момент и изведнъж завидя на всички момичета, които си имаха приятели. Почувства се странно. Досега никога не се бе интересувала от мъже.

Даяна се изкикоти, след като забеляза замечтаното й изражение:

— Искаш ли да се запознаеш с него?

— Май искам да се омъжа за него.

— Е, да, но първо трябва да се запознаете — възрази Даяна с присъщата й практичност. — И след това можеш да му предложиш. Хайде, побързай, ще си тръгне…

Тя грабна ръката на сестра си, а Кори изкрещя паникьосана:

— Не сега, не мога! Не искам просто ей така да се изправя пред него и да му стисна ръката. Не мога. Ще ме сметне за хлапе, за пълна идиотка.

— В тъмното можеш да минеш и за шестнайсетгодишна.

— Сигурна ли си? — попита Кори, готова да повярва напълно на преценката на Даяна.

Въпреки че разликата им бе една година, тя смяташе, че Даяна е модел за млада и изискана девойка — сдържана, със самочувствие, уравновесена. Преди малко Кори си мислеше, че изглежда страхотно в широките си морскосини панталони, късото морскосиньо яке със златни нишки по края на ръкавите и златни звезди на реверите. Даяна й помогна с облеклото, също така се зае с гъстата й руса коса — направи й модерна прическа, която и двете се съгласиха, че правеше Кори да изглежда по-голяма. В този момент Кори бе паникьосана, разкъсваше се от несигурност. Даяна й помогна:

— Разбира се.

— Ами, ако му заприличам на огромна риба, току-що излязла от морето?

— В никакъв случай.

— Не знам дори какво да му кажа! — Сестра й я повлече със себе си, ала тя се дръпна. — Какво да кажа? Какво да направя?

— Хрумна ми нещо. Вземи си фотоапарата — рече Даяна, като видя, че Кори го оставя на шезлонгите. — Не се тревожи. Ще се получи.

Кори бе направо ужасена. В този миг съдбата я накара да се сбогува с детството си и да поеме по друг път. Тя бе толкова развълнувана и изпълнена с копнеж, че и за секунда не пожела спокойствието и сигурността на детските си години.

— Здрасти, Спенсър — каза Даяна, когато застанаха пред него.

— Даяна? — отвърна той, сякаш не вярваше на очите си. — Ти си… пораснала.

— О, така ли, надявам се — пошегува се тя. — Не ми се иска да съм толкова висока. — Даяна се обърна към Кори и продължи: — Това е сестра ми Каролайн.

Мигът, от който Кори се страхуваше, бе настъпил. Благодарна бе, че сестра й я представи с пълното й име, което звучеше по-зряло и изискано. Кори се опита да спре погледа си върху бялата му риза, после се загледа в устните му и най-накрая в лешниковите му очи. Цялата се разтрепери.

Той й подаде ръка и Кори чу гласа му — плътен, кадифен глас, интимен и галещ. Той повтори името й:

— Каролайн.

— Да — задъха се тя, погледна в очите му и му подаде треперещата си ръка.

Дланта му бе широка и топла и той сключи пръстите си с нейните. Тя несъзнателно ги стисна.

Даяна се отмести, като се опита да привлече вниманието на госпожа Брадли и баба им.

— Госпожо Брадли, Кори иска да ви снима заедно с внука ви Спенсър.

— Каква прекрасна идея! — възкликна госпожа Брадли и повика Кори: — Баба ти ми каза, че си страхотен фотограф.

Кори погледна през рамо към госпожа Брадли и кимна, като все още държеше ръката на Спенсър Адисън.

— Как искаш да застанат Спенсър и госпожа Брадли, Кори? — обади се Даяна.

— О, няма значение. — Кори отпусна ръката си и леко я измъкна от неговата.

Бе разтърсена от внезапен порив, искаше да се хареса, ала толкова се развълнува, че грабна фотоапарата си, погледна през обектива, насочи го срещу Спенсър и почти го заслепи със светкавицата, която той определено не очакваше. Спенсър се засмя и тя го снима отново.

— Е, малко прибързах — извини се задъхано Кори и отново насочи фотоапарата.

Този път Спенсър я погледна и се усмихна — ленива усмивка върху загорялото му лице, прекрасни бадемови очи я погледнаха в обектива. Сърцето й заби лудо и тя се притесни да не се разтреперят ръцете й, докато снима. Направи две снимки. Въодушевена, че има шанса да го снима много пъти, да се събужда всяка сутрин до неговото лице, тя напълно забрави госпожа Брадли. Набързо го снима още няколко пъти.

— А сега — произнесе се Даяна, — няколко снимки и с госпожа Брадли, какво ще кажеш? Ако излязат хубави, ще им ги занесем след няколко дни.

Осъзнала, че съвсем е забравила за възрастната жена, Кори се изчерви. Предложи да направи чудесни семейни снимки. Все пак с тази цел техниката и усетът й изместиха вниманието й от красивия обект.

— Този фенер не помага много — отбеляза. Гледайки към обектива, тя се обърна към Спенсър: — Можете ли да застанете зад стола на баба си… Да, точно така. Сега, госпожо Брадли, погледнете към мен… и вие също… Спенсър.

Изговаряйки това красиво име, тя се разтрепери от вълнение. Направи кратка пауза, за да си отдъхне.

— Така е добре, чудесно. — Кори ги снима. Двойката зае предишните си места, а Кори въобще не бе доволна от позата — някак бе изкуствена. Затова каза на Спенсър: — Този път, сложете ръка на рамото на баба си.

— Тъй вярно, капитане — отвърна той, като се пошегува с моряшкия й костюм, и изпълни командата.

Кори също смяташе да се пошегува, но се отказа. После щеше да се наслаждава на остроумието си.

— Госпожо Брадли, искам да ме погледнете. Така е добре. — Тя хареса начина, по който Спенсър бе сложил едрата си ръка върху крехкото рамо на баба си — истински закрилник. — И така, преди да ви снимам, искам да си припомните нещо много съкровено, което сте преживели заедно, само вие… Например, когато Спенсър е бил малко момченце. Може би в зоологическата градина… или как се е учил да кара колело… или пък, когато е изпуснал сладоледа си и е искал да си го вземе обратно… — През обектива видя как Спенсър се ухили и погледна към побелялата коса на баба си. Междувременно госпожа Брадли се усмихна мило и очите й заблестяха. Тя погледна внука си с цялата си любов и нежност. Сложи ръката си в неговата. Кори изщрака два пъти, а сърцето й се изпълни с радост, че е успяла да заснеме такъв съкровен момент.

Тя се усмихна. В очите й се четеше надежда.

— Ще ги дам да ги промият във фотостудио. Тези снимки са много важни.

— Благодаря много, Кори — рече радостна госпожа Брадли, очите й все още блестяха от спомените.

— Аз също искам да се снимам с теб, Спенс, и после трябва да си тръгваме, че доста закъсняхме — чу се приятен женски глас.

Едва сега Кори забеляза, че Спенсър е с момиче. То беше красиво, с тънка талия, големи гърди и изключително дълги и прекрасни крака. Сърцето на Кори спря да бие, ала тя отстъпи назад и ги снима. Изчака светлината на фенера да заслепи противницата й и щракна.

 

 

Следващата седмица снимките на Кори бяха готови, а статията на Мардж Крамбейкър се появи в пресата. Цялото семейство се събра в трапезарията, всички затаиха дъх в очакване Робърт да прочете светската хроника. Цялата страница бе заета от снимки на гостите и украсата, храната и цветята, дори градините.

Статията на Мардж Крамбейкър бе чудесна, лицата на всички засияха, когато Робърт Фостър гордо я прочете на висок глас:

— … Докато се грижеше нищо да не липсва на никого на това страхотно тържество, госпожа Робърт Фостър Трета (с моминско име Брайтън, от Лонг Вели) демонстрира грация, гостоприемство, обърна внимание на всеки гост, с което определено се нареди начело на класацията за най-добра домакиня в Хюстън. Несъмнено за тържеството допринесоха и родителите на госпожа Фостър — господин и госпожа Хенри Брайтън, които бяха толкова великодушни и любезни, че с радост разведоха много въодушевени гости и бъдещи градинари и занаятчии из новата зеленчукова градина, прекрасните цветя и собственоръчно изработените изделия на Боб Фостър…