Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (9)

7. ТИМЪТИ

Отне ми час да намеря подходящото момиче и да уредя нещата. Казваше се Бес, сладка цицорана от Орегон с още четири от предпоследния курс в Барнард. Държаха огромен апартамент на Ривърсайд Драйв. Три от четирите момичета си бяха заминали у дома за ваканцията, а четвъртото седеше в ъгъла с някакъв двайсет и пет годишен надувко тип рекламен агент, беше го оставила да си направи свалката. Идеално. Обясних, че с тримата ми съквартиранти минаваме през ситито на път за Аризона и се надяваме да забием някое по-шикозно място за тая нощ.

— Мисля, че можем да го уредим — каза тя.

Перфектно. Сега оставаше само да го сглобя. Оливър плямпаше отегчено с едно мършаво и прекалено светлооко маце с черен гащеризон, рокерка сигурно. Измъкнах го, описах сцената и го пуснах на съквартирантката на Бес, Джуди. Момиче от Небраска, ни повече, ни по-малко. Спецът от рекламната индустрия с бакенбардите бързо отиде на боклука, а Джуди и Оливър вече обсъждаха ярмата за свине или каквото там беше. Нахвърлих се на Нед. Малкият му извратен шибаняк си беше набарал момиче, представете си. Върти ги тия номера понякога, предполагам, само за да си навре носа при нормалните. Тази ме приспа — гигантски ноздри, гигантски цици, грамада от плът.

— Чупим се — казах му. — Вземи я, ако искаш.

После намерих Ели. Да не беше дошла Националната седмица на хетеросексуалността — дори Ели трупаше бройка. Мацката беше от мършавия мургав тип, без никаква плът по костиците, с бърза нервна усмивка. Шашна се, като разбра, че Ели дели квартира с жизнерадостен шеджиц^[1] като мен.

— В хана има стая — казах му. — Хайде.

Само дето не ми целуна ботушите.

Набутахме се в колата всичките осем (девет, ако броим улова на Нед, тя си беше двойна). Карах аз. Представянията продължиха безкрайно. Джуди, Мики, Мери, Бес; Ели, Тимъти, Оливър, Нед; Джуди, Тимъти; Мики, Нед; Мери, Оливър; Бес, Ели; Мики, Джуди; Мери, Бес; Оливър, Джуди; Ели, Мери… о, Боже. Заваля ситен студен дъжд, малко над точката на замръзване. На влизане в Сентръл Парк една таратайка на стотина метра пред нас занесе, направи див слалом извън пътя и се натресе в гигантско дърво; вратите зейнаха, навън изхвърчаха поне десетина души, затъркаляха се във всички посоки. Ударих рязко спирачката, защото някои от жертвите лежаха буквално на пътя ми. Пукнати глави, прекършени вратове, стенания на испански. Спрях колата и казах на Оливър:

— Дай да слезем да видим дали можем да направим нещо.

Оливър изглеждаше като ударен с мокър парцал. Винаги изкрейзва при смърт. Дори умряла катерица да види, червата му се обръщат. А тази гледка — цяла кола потрошени пуерториканци — беше достатъчна, за да хвърли нашия благонадежден бъдещ медик в ступор. Когато започна да ломоти нещо, Джуди от Небраска надникна над рамото му и занарежда като обезумяла:

— Не! Карай напред, Тим!

— Има пострадали!

— Ченгетата ще са тук след минута, Тим. Виждат осем хлапета и почват да претърсват нас, преди да се захванат с тях. Казвам ти, Тим, давай напред, казвам ти! Ще ни закопчаят всички!

Беше на ръба на паниката. Майната му, не можехме да си позволим да си скапем половината ваканция по съдилища, защото една тъпа путка е решила да си разнася кашето насам-натам, тъй че натиснах педала и много внимателно се запровирах между мъртви и агонизиращи. Наистина ли ченгетата щяха да ровят за дрога, докато теренът е осеян с трупове? Не можех да повярвам, но сигурно защото съм свикнал да мисля, че полицията е на моя страна. Джуди като нищо можеше да е права. Параноята напоследък стана заразителна. Все едно, продължих напред и чак когато излязохме на Сентръл Парк Уест, Оливър смотолеви, че не е хубаво, дето сме напуснали мястото на катастрофата. Моралът пост фактум, каза Ели отзад, е още по-лош от никакъв морал. А Нед извика „браво“. Каква досада са тези двамата.

Бес и Джуди живееха край Стотна, в огромна западаща жилищна сграда, която трябва да е била палат през 1920-а. Жилището им представляваше безкраен апартамент, стая след стая след стая, високи тавани, безвкусна украса, буци гипс, кърпен и изкърпван цяла вечност. Някъде към петнайсетия етаж. Величествен изглед към мизерията на Ню Джързи. Бес сложи ролка записи — Сеговия, Стоунс, Сарджънт Пепър, Бетовен, ти продължавай нататък — и донесе бутилка „Рипъл“. Джуди извади дрогата, заради която се беше паникьосала в парка: бучка хаш, голяма колкото носа ми.

— Носиш си го като талисман за късмет ли? — попитах, но се оказа, че са й го пробутали в „Пластмасовата пещера“. Лулата тръгна. Оливър, както обикновено, пасува. Мисля, че според него всякаква дрога ще замърси скъпоценните му телесни течности. Ирландската перачка на Нед също се въздържа — не беше подготвена чак за толкова.

— Хайде — чух да я подканя Нед, — ще ти помогне да свалиш килограми.

Изглеждаше ужасена. Очакваше Иисус всеки момент да прекрачи през прозореца и да изтръгне безсмъртната й душица от тресящото се грешно тяло. Останалите се надрусахме и се разнесохме по разните му стаи.

Посред нощ усетих известен натиск в мехура и тръгнах да търся кенеф във въпросния лабиринт от коридори и коридорчета. Иззад една от вратите долитаха страстни звуци и ритмично скърцане на пружини. Беше излишно да надничам — трябваше да е Оливър Бика, яхнал неговата Джуди за пети или шести път през нощта. Като приключи с нея, цяла седмица ще върви разкрачена. От друга стая: хъркане и подсвиркване — Боже, милата праска на Нед педалчето в блажения й сън. Нед спеше в коридора. Писнало му е, предполагам. Най-после намерих кенеф, само че беше зает от Ели и Мики, взимаха си душ заедно. Нямах намерение да им се натрапвам, но майната му. Мики извъртя деликатна гръцка поза, дясната ръка над черното храстче, лявата се люшна пред двете миниатюрни прасковки. Бях готов да повярвам, че е на четиринайсет-петнайсет.

— Извинете — смотолевих и отстъпих назад. Ели, мокър, гол, излезе след мен. — Айде не вдигай гаргите! Нямах намерение да ви развалям интимността!

Но съвсем не това се въртеше в ума му. Попита ме дали можем да метнем още един пътник за останалата част от пътуването.

— Нея ли? — Той кимна.

Любов от пръв поглед. Бяха щракнали с пръсти и бяха намерили истинското щастие един в друг. Сега искаше да я вземем с нас.

— Ей! — извиках, за малко да разбудя всички. — Даже си й казал за…

— Не. Само че отиваме в Аризона.

— И като стигнем там какво правим? Водиш и нея в Къщата с черепите? С нас?

Не го беше обмислил чак толкова напред. Омаян от скромния й чар, гениалният ни Ели можеше да стигне само до следващото си ебане. Естествено, че беше невъзможно. Ако го бяхме замислили като еротична разходка, аз щях да взема Марго, а Оливър сигурно ЛуАн. Просто си правехме мъжкия кеф с материала, който можехме да забършем по пътя, и Ели трябваше да се примири с това. По негово настояване представлявахме затворена четворка, херметично запечатана. Ели обаче не искаше да се примири.

— Мога да я оставя в някой мотел във Финикс, докато сме в пустинята — възрази той. — Не е нужно да знае за какво отиваме.

— Определено.

— А и все едно, трябва ли да е чак такава шибана тайна, Тимъти?

— К’ви ги дрънкаш бе? Нали точно ти ни накара едва ли не да положим кръвна клетва, че няма да издаваме и една сричка от Книгата на чере…

— Викаш. Ще чуят всичко.

— Именно. Да чуят. Не искаш, нали? Не искаш тези мацета тук да разберат за твоя проект „Фу Манчу“^[2]. И въпреки това си готов да я вкараш в играта. Я се стегни, Ели.

— Тогава може и да забравя за Аризона — каза той.

Дощя ми се да го фрасна. Да забрави за Аризона? Та нали той го организира. Той изкуси трима ни да се набутаме в това. Той ни говореше часове наред колко важно е да отвориш душата си за необяснимото, невероятното и фантастичното. Той ни примами да изоставим чистия прагматизъм и емпиризъм, да извършим акт на вяра и пр., и пр. А сега една мила израилтянска щерка си разтворила крачетата под него и той с едно щракване на пръстите е готов да се откаже от всичко, само за да може да прекара Великден ръка за ръка с нея по разните Клойстери, Гугенхайми и други културни олтари на метрополията. Е, майната му. Той ни беше набутал в това и дори да не вярвахме кой знае колко в шантавия му култ, нямаше да ни разкара така просто. Книгата на черепите казва, че кандидатите трябва да се представят на четворки. Казах му, че няма да му позволим да се откаже. Мълча дълго. Дълго подскачане на адамовата ябълка — знак за „голям вътрешен конфликт“. Истинска любов срещу вечен живот.

— Можеш да я потърсиш, като се върнем на изток — казах. — Стига да си един от двамата, които ще се върнат. — Забодох го в една от собствените му екзистенциални дилеми. Вратата на банята се отвори и Мики надникна целомъдрено, загърната в хавлията. — Хайде, Дамата те чака. Ще ставаме рано.

Намерих друга тоалетна, свърших си работата и се добрах слепешком обратно при Бес, която ме посрещна със сънени въздишки. Хвана ме за ушите и ме придърпа между подскачащите си еластични цицорани. Едрите гърди, казваше баща ми, когато станах на петнайсет, са прекалено вулгарни; един джентълмен избира жените си по други критерии. Да, татенце, но от тях стават чудесни възглавници. Двамата с Бес отпразнувахме още веднъж пролетния ритуал. Заспах. В шест сутринта Оливър, напълно облечен, ме събуди. Нед и Ели бяха станали, също вече облечени. Всички момичета спяха. Закусихме тихо с кифлички с кафе и преди седем бяхме на пътя, ние четиримата, по Ривърсайд Драйв и на запад по Междущатска магистрала 80. Оливър караше. Железен пич.