Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (37)

35. ТИМЪТИ

Нед влезе в стаята ми. Превзетите стойки, намиганията, глупавата мазна усмивка. Винаги преиграва с педерастките си номера, когато нещо го е впрегнало сериозно.

— Прости ми, отче, че съгреших — каза с тъничък гласец.

Номерът с малкото момченце. Клепе с уши. Хили се. Върти очи. Беше възбуден и веднага загрях, че е от изповядването. След толкова време йезуитът в него отново се съживяваше. Искаше да си излее бълвоча, а аз трябваше да съм легенът. Изведнъж ми призля от мисълта, че трябва да седя тук и да слушам някоя от хлъзгавите му педалски истории. Защо по дяволите бях длъжен да приемам миризливите му тайни? Кой бях аз, че да слушам изповедите на Нед, впрочем? Казах му:

— Наистина ли ще ми кажеш най-голямата тайна в живота си?

Въпросът го изненада.

— Разбира се.

— Длъжен ли си?

— Дали съм длъжен? Тимъти, те го очакват от нас. А и все едно, искам го. — Явно го искаше, да. Цял трепереше, сърбеше го, беше изчервен и много възбуден. — Какво ти става, Тимъти, никакъв интерес ли не проявяваш към личния ми живот?

— Никакъв.

— Аха. И всичко човешко ти е чуждо.

— Не. Но не искам.

— Толкова по-зле, пич. Защото аз трябва да ти го кажа. Брат Хавиер твърди, че разтоварването на гузната ми съвест е необходимо за удължаването на земното ми пребиваване, така че ще си проветря душата, мой човек. Ще си я проветря.

— Щом ти се налага — въздъхнах примирено.

— Настани се удобно, Тимъти. Отвори ушите си широко. Никакъв избор нямаш, освен да го чуеш.

Чух го, и още как. Нед е душевен ексхибиционист като повечето от неговия вид. Иска да се въргаля в самоизобличенията си, в саморазкритията си. Разказа историята си много професионално, нахвърляше щрихите като писател, какъвто претендира да бъде, подчертаваше едно, бегло намекваше за друго. Разказа ми за нещо, което бях очаквал, нещо мръсно, педалска фантазия.

— Случи се — започна Нед, — преди още да се запознаеш с мен, през пролетта на първия ни курс, когато нямах още осемнайсет. Имах апартамент недалече от капмуса, с още двама мъже.

Естествено и двамата се оказаха хомо. Всъщност апартаментът бил техен. Били с осем-десет години по-големи от него и от много време живеели заедно в нещо като гейски еквивалент на брак. Единият бил грубоват, мускулест, доминиращият тип, асистент по френска литература и освен това заклет спортист — хобито му било алпинизъм, — а другият бил от по-стереотипните феички, нежен и ефирен, почти женствен, поетична интровертна душа, повечето време си стоял вкъщи, грижел се за домакинството, поливал саксиите и предполагам, че се е занимавал с шиене и плетене също така.

Все едно, двете гейчета си живеели щастливо на семейни начала, а после срещнали Нед в някакъв педалски бар, разбрали, че квартирата, в която живеел, не му харесвала, и го поканили да се премести при тях. Уговорката уж била само въпрос на настаняване. Нед щял да си има своята стая, да си плаща наема и дяла от режийните без никакви секс увлечения с тях двамата, понеже те много се обичали, нали разбирал. Уговорката действала първите един-два месеца. Но предполагам, че верността между обратните не е по-силна, отколкото при редовните, и присъствието на Нед в домакинството се оказало смущаващ фактор, както присъствието на някое добре сложено осемнайсетгодишно маце би смутило един обичаен брак.

— Съзнателно или не — продължи Нед, — подхранвах съблазън. Ходех гол из апартамента, флиртувах с тях, пусках небрежно ръка.

Напреженията се усилвали и неизбежната неизбежност се случила. Един ден любовниците се скарали за нещо — вероятно за Нед, той не беше сигурен — и мъжкарят избухнал. Женчото, цял разтреперан, потърсил утеха при Нед. Той „я“ утешил, като „я“ взел в леглото си. След това и двамата се чувствали гузни, но това не ги спряло да го направят след няколко дни отново, а след това го превърнали в редовна връзка, Нед и неговият поет, казвал се Джулиан. Междувременно другият, Оливър — хм, друг Оливър, не е ли интересно? — който явно не разбирал какво става между Нед и Джулиан, се пуснал на Нед и скоро двамата също започнали да спинкат заедно. Така за две седмици Нед успял да се посъешава до спукване и с двамата.

— Беше забавно — обясни той, — по някакъв изнервяш; начин. Всички тези тайни срещи, малките лъжи, страховете да не ни хване другият. — Бедата щяла да дойде неизбежно. И двамата по-възрастни педали се влюбили в Нед. Всеки от тях решил, че иска да скъса със стария си партньор и да заживее само с Нед. И се почнало. Нед получил предложения и от двете страни. — Просто не знаех как да се справя със ситуацията. По това време Оливър вече знаеше, че имам нещо с Джулиан, а Джулиан знаеше, че имам нещо с Оливър, но още никой не беше отправил открити обвинения. Ако се стигнеше до избор между тях, леко накланях към Джулиан, но не смятах аз да вземам съдбоносни решения.

Образът за себе си, който ми рисуваше Нед, бе на наивно невинно хлапе, заплетено в триъгълник не по свое желание. Безпомощен, неопитен, брулен от бурните страсти на Оливър и Джулиан, и т.н. и т.н. Но под повърхността изплуваше нещо друго, разкриваше ми се не в думи, а в подсмихвания, вулгарно бърчене на вежди и други невербални форми на коментар. Във всеки момент Нед действа поне на шест нива и когато почне да ти разправя колко е наивен и невинен, знаеш, че те пързаля. Историята под повърхността, която долавях, ми показваше един злобен подъл Нед, манипулиращ онези двамата нещастни педали за собствено забавление — появява се между тях, изкушава ги и ги съблазнява поред, тласка ги към съперничество за любовта му.

— Кулминацията дойде един уикенд през май — продължи той, — когато Оливър ме покани да отида с него на алпинистка експедиция в Ню Хампшир — без Джулиан. Обясни, че трябва да обсъдим много неща, а чистият планински въздух бил най-доброто място за това.

Нед се съгласил, което довело Джулиан до истерия.

— Ако заминете — изхлипал Джулиан, — ще се самоубия.

Нед изпитал погнуса от такова емоционално изнудване и просто казал на Джулиан да охлади малко — било само за уикенда, щели да се върнат в неделя вечерта. Джулиан обаче продължил с приказките за самоубийство. Без да му обръщат внимание, двамата с Оливър си стегнали багажа за екскурзията.

— Няма да ме видите жив повече! — изревал Джулиан.

Нед презрително имитира истеричния писък на Джулиан, докато ми го разказваше.

— Страхувах се, че Джулиан може би го казва сериозно. От друга страна, знаех, че е грешка да се поддаваш на такова истерично избухване. И също така — тайно, дълбоко в сърцето си — бях поласкан от мисълта, че съм толкова важен за някого, че да мисли за самоубийство заради мен.

Оливър му казал да не се тревожи за Джулиан.

— Тя винаги си е такава, мелодраматична — казал му, и въпросният петък двамата заминали за Ню Хампшир.

На другия ден късно следобед били високо в планината. Оливър избрал този момент, за да направи удара си. Ела да живееш с мен и да си мой любим, казал, и ще изпитаме всички наслади. Времето за шикалкавене било свършило — той поискал незабавно и окончателно решение. Избирай между Джулиан и мен, казал на Нед, и избирай бързо. Тук и сега.

— Вече бях решил, че всъщност не държа много на Оливър, той често се държеше грубо, нещо като хомосексуален Хемингуей — каза Нед. — А Джулиан, макар да го намирах за привлекателен, беше прекалено зависим и слаб, увиваща се лоза. Освен това когото и да изберях, знаех, че ме чака неизбежното — превзетите сцени на ревност, заплахи, бой с юмруци, какво ли не.

Тъй че Нед му обяснил учтиво, че не иска да става повод за скъсването между тях двамата, че много уважава връзката им и че вместо да прави такъв невъзможен избор, просто ще се махне от апартамента им. Оливър обаче започнал да го обвинява, че предпочита Джулиан, че двамата с Джулиан тайно са се наговорили да го изхвърлят. Спорът им се разгорещил, крещели си какви ли не обвинения и обиди и накрая Оливър заявил:

— Невъзможно е да продължа да живея без теб, Нед. Обещай ми, че ще ме предпочетеш пред Джулиан, обещай ми го веднага, или ще скоча.

Когато Нед стигна до тази част от разказа, очите му заблестяха странно, с някакъв дяволски блясък. Истински се наслаждаваше на себе си. Омагьосан беше от красноречието си. По някакъв начин — аз също. Той продължи:

— Беше ми писнало да ме притискат със заканите си за самоубийство. Да те дърпат на две страни, всеки да диктува всеки твой ход със заплахата, че ще сложи край на живота си, ако не се съгласиш. „Мамка му — казах на Оливър, — и ти ли ще ми въртиш този номер? Ебал съм те. Хайде, скачай. Не ми пука. Изобщо“. Предполагах, че Оливър блъфира, както правят обикновено, когато говорят такива неща. Оливър обаче не блъфираше. Не ми отговори, не се спря да помисли дори. Просто пристъпи на ръба. Погледна ме, лицето му беше спокойно, кротко. След това полетя надолу на седемстотин метра, удари се в една скала, отскочи като изтървана парцалена кукла и се свлече чак до подножието. Всичко стана толкова бързо, че не можех да го осъзная — заканата, заядливият ми рязък отговор, скокът… Разтреперих се. Закрещях като луд.

През първите минути, продължи Нед, обмислял най-сериозно да скочи и той. После се овладял някак и започнал да се спуска по планинската пътека, доста се затруднил без Оливър, който да му помага. Два часа му отнело, докато се спусне, а когато стигнал долу, вече се било стъмнило. Представа нямал къде е тялото на Оливър, а наоколо нямало нито щатска полиция, нито телефони, нищо. Стигнал някак до шосето и продължил на стоп до колежа. (Тъй като още не можел да шофира, му се наложило да остави колата на Оливър в подножието на върха.)

— По целия път назад бях в пълна паника — каза ми. — Хората, които ме взимаха, мислеха, че съм болен, един дори поиска да ме откара до болница. Единственото, което изпитвах, бе чувство за вина, вина, вина, вина, че съм убил Оливър. Чувствах се виновен за неговата смърт, все едно че аз го бях бутнал.

Както и преди, думите на Нед ми казваха едно, а израженията му ми говореха друго. „Вина“, изричаше той, а телепатично улавях „задоволство“. „Виновен за смъртта на Оливър“, казваше, а отдолу подсказваше „възбуден, че някой се самоубива от любов към мен“. „Паника“, казваше, а мълчаливо се хвалеше: „щастлив от успеха си в манипулиране на хора“. Продължи:

— Опитвах се да се убедя, че вината не е моя, че нямах основание да си мисля, че Оливър говори сериозно. Но не се получаваше. Оливър беше гей, а гейовете по определение са нестабилни хора, нали? Да. И след като заяви, че ще скочи, не трябваше да го предизвиквам, защото само това му трябваше, за да пристъпи през ръба.

На вербално ниво Нед ми казваше: „Бях невинен и глупав“, а отдолу звучеше: „Бях мръсна кучка“. Той продължи:

— А след това се замислих какво ще кажа на Джулиан. Дошъл бях в дома им, флиртувал бях с двамата, докато не получих каквото искам, застанах между тях и в крайна сметка станах причина за смъртта на Оливър. А сега Джулиан беше останал сам и какво трябваше да направя? Да се предложа като заместител на Оливър? Да се грижа вечно за горкичкия Джулиан? Ужас! Прибрах се някъде към четири сутринта, ръката ми толкова трепереше, че едва успях да вкарам ключа в ключалката. Превъртял бях в ума си поне осем речи за пред Джулиан, всякакви обяснения и самооправдания. Но както се оказа, не ми потрябва нито едно.

— Джулиан е избягал с портиера? — предположих.

— Джулиан си беше срязал китките, след като го оставихме в петък — каза Нед. — Намерих го във ваната. Мъртъв поне от ден и половина. Разбираш ли, Тимъти? Аз убих и двамата. Разбираш ли? Те ме обичаха, а аз ги унищожих. И оттогава винаги нося вината със себе си.

— Изпитваш вина, че не си го приел достатъчно сериозно, когато са те заплашили да се самоубият?

— Изпитвам вина, че изпитах страхотна тръпка, когато го направиха — каза Нед.