Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (17)

15. ОЛИВЪР

Когато бях на шестнайсет, много мислех да се самоубия. Честно. Не беше преструвка, романтична юношеска драма, израз на онова, което Ели би нарекъл „пожелателна маска“. Беше искрена философска позиция, ако ми е позволено да използвам този впечатляващо звучащ израз, до която достигнах логично и съзнателно.

Това, което ме доведе до размишленията за самоубийство, беше преди всичко смъртта на баща ми на трийсет и шест. Стори ми се непоносима трагедия. Не че баща ми по какъвто и да било начин представляваше някакво специално човешко същество, освен за мен. Беше просто един канзаски фермер в края на краищата. Ставаш в пет сутринта, в девет и половина си в леглото. Никакво сериозно образование. Единственото, което четеше, бе провинциалният вестник и понякога Библията, макар че повечето от второто надскачаше възможностите му. Но работеше здраво през краткия си живот. Беше добър човек, всеотдаен. Първо, това бе земя на баща му и баща ми се трудеше на нея от десетгодишен, с няколко години навън, в казармата. Отглеждаше си пшеницата, изплащаше си кредита, докарваше поминък повече или по-малко, успя дори да купи още четиридесет акра и мислеше да я разшири повече. Междувременно се оженил, родили му се деца. Беше простоват човек — изобщо нямаше да може да разбере каквото и да било от случилото се в тази страна през десетте години след смъртта му, — но беше свестен човек по свой си начин и си беше спечелил правото на щастлива старост. Да си седи на верандата, да пафка с лулата, да излиза на лов есента, да остави на синовете си да вършат същинската тежка работа, да гледа как отрастват внуците му. Не получи щастливата си старост. Не получи дори зрялата си възраст. Ракът се плъзна във вътрешностите му и той умря бързо, умря в агония, но бързо.

Това ме накара да се замисля. Щом можеш да бъдеш отрязан така, щом трябва да живееш живот под смъртна присъда през всичките си дни и никога да не знаеш кога ще бъде изпълнена, защо да живееш изобщо? Защо да даваш на Смъртта удовлетворението да дойде и да те поиска, когато си най-малко готов за това? Махай се, махай се рано! Избегни иронията да бъдеш накълцан като наказание, че си постигнал нещо в живота си!

Житейската цел на баща ми, както я разбирам, бе да спазва Божиите закони и да изплати ипотеката на земята си. Успя с първото и почти бе приключил с второто. Моята цел бе по-амбициозна: да се сдобия с образование, да се издигна над пръстта на нивите, да стана доктор, учен. Не звучи ли грандиозно? „Нобелова награда за медицина за д-р Оливър Маршал, който се изкатери над дъвчещото тютюн невежество на Зърнения пояс, за да се превърне в пример за вдъхновение за всички нас“. Но нима моята цел се различаваше по нещо, освен в степента, от тази на баща ми? И за двама ни в края на краищата се свеждаше до упорит труд, до честно усилие.

Не можех да го приема. Да пестя пари, да взимам изпити, да кандидатствам за стипендия, да уча латински и немски, анатомия, физика, химия, биология, да си троша главата с труд много по-тежък от всичко, което бе познавал баща ми — и след това да умра? Да умра на четиридесет и пет или на петдесет и пет, или може би като баща ми, на тридесет и шест? Точно когато си готов да започнеш да живееш, е време да си ходиш. Защо изобщо да полагаш всичките тези усилия? Защо да отстъпваш на иронията? Виж президента Кенеди: целият този разход на енергия и умения, за да стигне до Белия дом, и после — куршум в черепа. Животът е загуба. Колкото повече успяваш да надмогнеш себе си, толкова по-горчиво е да умреш. Аз, със своите амбиции, със своите подтици, аз само се подготвях за още по-стремглаво пропадане. След като рано или късно щях да умра, бях решен да измамя Смъртта, като си ида сам, преди по принуда да се плъзна към неизбежната зла шега, която ме очакваше.

Така си казвах на шестнайсет. Съставих си списък на възможните начини да се измъкна. Срязване на вените? Пускане на газта? Полиетиленов плик на главата? Да се блъсна с колата? Да потърся тънък лед през януари? Разполагах с петдесет различни плана. Подреждах ги по степен на приемливост. Преподреждах ги. Претеглях бързите и болезнени видове смърт спрямо бавните и леки. Близо половин година проучвах самоубийството така, както Ели изучава неправилни глаголи. Почнаха да мрат дядовците и бабите ми. И кучето ми умря. По-големия ми брат го убиха във войната. Майка ми получи първия си сърдечен удар и лекарят ми каза насаме, че няма да издържи повече от година, което се оказа вярно. Всичко това трябваше да подсили решението ми: махни се, Оливър, махни се, махни се веднага, преди житейските трагедии да са се приближили до тебе още повече! Ще умреш, също като другите, тъй че защо да го протакаш? Умри сега. Умри веднага. Спести си куп неприятности. Колкото и да е странно обаче, интересът ми към самоубийството бързо заглъхна, въпреки че философията всъщност не се промени. Започнах да планирам напред, вместо да приемам, че ще изчезна през следващите няколко месеца. Престанах да правя списъци с възможните начини да се убия. Реших да се боря със Смъртта, вместо да й се предавам. Ще отида в колеж, ще стана учен, ще науча всичко, което мога — и навярно щях да избутам малко назад границата на страната на Смъртта. Вече знам, че никога няма да се самоубия, просто няма да го направя, никога. Ще продължа да се боря до края, а ако стане така, че Смъртта да се изсмее в лицето ми, какво пък — аз ще се изсмея в нейното. А в края на краищата — ами ако Книгата на черепите е истинска!? Ами ако изход от смъртта наистина съществува! Шегата ще е срещу самия мен тогава, ако си бях срязал китките преди пет години.

Сигурно съм карал вече шестстотин километра, а още няма и обед. Пътищата тук са страхотни — широки, прави, пусти. Амарило е пред нас. А след това Албъкърки. И след него Финикс. А след това, най-сетне, ще започнем да откриваме много неща.