Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (7)

5. ОЛИВЪР

Предпочитам да карам, вместо да ме возят. Въртял съм геврека по десет-дванайсет часа, и то много пъти. От моя гледна точка, съм в по-голяма безопасност, когато карам аз, отколкото когато кара друг, защото никой друг не е толкова заинтересован да опази живота ми, колкото самия мен. Някои шофьори според мен всъщност ухажват смъртта — заради възбудата или както би казал Нед, заради естетиката в това. Майната й на естетиката. За мен в цялата вселена не съществува нищо по-важно от живота на Оливър Маршал и държа да имам толкова контрол над ситуациите „живот или смърт“, колкото мога да получа. Така че смятам повечето време да шофирам аз. През цялото това пътуване дотук всъщност карам аз, въпреки че колата е на Тимъти. Тимъти е моята противоположност — той предпочита да го возят, вместо да шофира. Нещо като проява на класово съзнание може би. Ели не може да кара. Така че опираме до мен и Нед. Нед и аз, през целия път до Аризона. Тимъти хваща волана само от време на време. Казано честно, мисълта да си поверя живота на Нед ме ужасява. Да речем, че си остана тук с крака на газта и продължа да карам и да карам цяла нощ? Можем да сме в Чикаго до утре следобед. В Сейнт Луис утре късно вечерта. В Аризона — вдругиден. И почваме да търсим къщата с черепите на Ели. Искам да кандидатствам за безсмъртие. Готов съм.

Психически съм напълно настроен. Вярвам на Ели безусловно. Боже, вярвам! Искам да вярвам. Цялото бъдеще се разтваря пред мен. Ще видя звездите. Ще прескачам от свят на свят. Капитан Бъдеще от Канзас. А тези тъпаци искат първо да спрем в Ню Йорк, за една нощ в града, нощ по баровете за самотници! Вечността чака, а те не могат да подминат „Максуелс Плъм“. Ще им се да им кажа за какви задръстеняци ги мисля, но трябва да съм търпелив. Не искам да ми се смеят. Не искам да мислят, че съм изгубил хладнокръвието си заради Аризона и черепите. Първо авеню, пристигаме.