Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (44)

42. ЕЛИ

Лятото е надвиснало тежко над земята. Небето пулсира с убийствен зной. Всичко изглежда предопределено и справедливо подредено. Тимъти спи. Оливър спи. Нед и аз оставаме. През тези месеци сме укрепнали много и кожите ни са потъмнели от слънцето. Живеем като в сън наяве, ежедневието ни плавно тече от задача в задача, от ритуал в ритуал. Все още не сме пълноправни братя, но Изпитанието ни е към своя край. Две седмици след онзи ден на копаене на гробове съм усвоил ритуала с трите жени и оттогава без усилие попивам всеки урок, на който ме учат братята.

Дните текат слети. Тук сме извън времето. Април ли беше, когато дойдохме при братята? На коя година и коя година ли е сега? Сън наяве, сън наяве. Понякога ми се струва, че Оливър и Тимъти са фигури от друг сън, сън, който ме е споходил отдавна. Започнал съм да забравям лицата им. Руса коса, сини очи, да, но после какво? Какви бяха носовете им, колко издадени бяха брадичките им? Лицата им чезнат. Тимъти и Оливър са си отишли, а Нед и аз оставаме. Все още помня гласа на Тимъти, топъл и плътен бас, добре овладян, красиво модулиран, със смътно носова аристократична интонация. И на Оливър, силен и чист тенор, резките твърди тонове, неутралния акцент, чистия американски на прериите. Към тях е моята благодарност. Те умряха за мен.

Тази сутрин вярата ми се поколеба. Само за миг, но беше плашещ миг. Бездна на несигурност се разтвори под мен след толкова много месеци чистосърдечна увереност. И видях дяволи с тризъби вили, и чух пронизителния смях на Сатаната. Връщах се от полето и случайно се бях загледал над плоската трънлива равнина към мястото, където лежаха Тимъти и Оливър. И ненадейно един тънък, злобно скрибуцащ глас в главата ми запита: Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук? Как може да си сигурен? Убеден ли си, че е възможно да си получил онова, което търсиш? За миг изпитах ужасен страх, представих си, че се взирам с почервенели очи в едно ледено бъдеще, видях самия себе си, как чезна, стапям се и се разсипвам на прах в един пуст, изпепелен свят. После мигът на съмнение ме остави така неочаквано, както бе дошъл. Навярно беше просто повей, задухал слепешком над континента към океана и спрял за миг само за да ме притесни. Бях обаче потресен от преживяното и затичах към къщата, за да намеря Нед и да му кажа за това. Но когато наближих стаята му, случилото ми се стори прекалено глупаво, за да го споделям с него. Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук? Как изобщо можех да се съмнявам? Странно отстъпление, Ели.

Вратата му беше отворена. Надникнах и видях, че седи омърлушен, стиснал главата си с ръце. Той някак усети присъствието ми. Бързо вдигна глава и смени отчаяната си или унесена физиономия с равнодушно изражение. Но очите му бяха напрегнати и ми се стори, че видях блясък на напиращи сълзи.

— Значи и ти го усети? — попитах.

— Какво да съм усетил? — Почти предизвикателно.

— Нищо. Нищо.

Безгрижно свиване на рамене. Как може да си сигурен? Игри си играехме един с друг, преструвахме се. Но тази сутрин съмнението бе общо. Поквара бе завладяла и двама ни. Убеден ли си, че е възможно да си получил онова, което търсиш? Усетих как стена се издига между него и мен, за да ми попречи да му кажа за страховете, които бях изпитал, или да го попитам защо изглеждаше така смутен. Оставих го и отидох в стаята си, за да се изкъпя и да сляза за закуската. С Нед седнахме един до друг, но почти не си проговорихме. Предстоеше утринният ни урок с брат Антъни, но някак си почувствах, че не бива да ходя, и след като се нахраних, се върнах в стаята си. Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук? Обзет от смут, коленичих пред голямата мозаична маска-череп на стената. Взрях се в нея с немигащи очи, оставих се да я попия, да принудя хилядите късчета обсидиан и тюркоаз, нефрит и слюда да се стопят, да потекат и да се преобразят, докато черепът пред мен не се облече в плът, и видях лице върху хлътналите кости, и друго лице, и друго. Цял низ от лица, блещукащ, вечно изменчив низ от лица. Ето, че видях Тимъти, а след миг маската облече по-нежните черти на Оливър, после видях лицето на баща ми, което бързо се преобрази в лицето на майка ми. Как може да си сигурен? Брат Антъни ме гледаше от стената, говореше ми на непознат език и се превърна в брат Миклош, който мърмореше за изчезнали континенти и пещери, потънали в забрава. Убеден ли си, че е възможно да си получил онова, което търсиш? Ето, че видях крехкото боязливо момиче с големия нос, в което за малко се влюбих в Ню Йорк и се наложи да поровя за името му… Мики? Мики Бернщайн? И казах: „Здравей. Дойдох в Аризона, точно както ти казах“, но тя не отвърна. Мисля, че беше забравила кой съм. Изчезна, а на нейно място се появи намусеното момиче в мотела в Оклахома, а после едрогърдият демон, който бе прелетял покрай мен в Чикаго. Отново чух пронизителния смях, извисен от бездната. Зачудих се дали отново ще ме споходи онзи миг на опустошително съмнение. Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук? Д-р Николеску изведнъж ме погледна отгоре. Бледо лице, тъжни очи. Поклати глава и ме укори тихо, но и самопренебрежително, че съм постъпил жестоко с него. Не отрекох, но и не трепнах, нито извърнах очи, защото вината бе отнета от мен. Задържах уморените си клепачи широко отворени и се взирах в него, докато не изчезна. Убеден ли си, че е възможно да си получил онова, което търсиш? Появи се лицето на Нед. На Тимъти, пак. На Оливър. А после — моето. Лицето на самия Ели, основния подбудител на това пътуване, лекомисления водач на Вместилището. Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук? Огледах лицето си, осъдих недъзите му, върнах го назад до пълничкото закръглено лице от детството си… после отново го пренесох напред във времето до днешния ден, до новия и непознат Ели от Къщата на черепите и продължих напред, отвъд него, към онзи, когото не бях виждал досега, бъдещия Ели, извън времето, непоклатимия, неуязвимия, брата Ели, лице с гладка изпъната кожа, лице от камък. Докато се взирах в онзи Ели, чувах как Сатаната настоятелно повтаря своя въпрос: Как може да си сигурен? Как може да си сигурен? Как може да си сигурен? Не спираше да го повтаря и повтаря, биеше ме с този въпрос, докато екът не се сля в един-единствен оглушителен грохот. И нямах отговор за Него, стоях самотен на тъмно полярно плато, вкопчен във вселена, чиито богове са избягали, и мислех, ето, пролях кръвта на своите приятели, и за какво? И за какво? За това? Но после силата се върна в мен и извиках отговора си сред грохота на Неговия присмех, изкрещях, че се връщам към своята вяра, сигурен бях, защото бях сигурен.

— Вярвам! Вярвам! Отричам Ти Твоята победа!

И си показах своя собствен образ, крачещ по сияйните улици на далечно бъдеще, газещ през пясъците на далечни светове. Вечният Ели, обгърнал пороя на годините. И се разсмях, а Той също се разсмя и Неговият смях удави моя, но вярата ми не се поколеба, и най-сетне Той млъкна и ме остави да се смея последен.

След това се усетих, че седя с раздрано гърло и треперещ пред познатата мозаична маска. Нямаше повече превъплъщения. Времето на видения бе изтекло. Изгледах нащрек маската, но тя си остана каквато беше. Добре. Потърсих в душата си и не намерих в нея никаква утайка на съмнение. Този последен пожар бе изгорил всички затаили се нечистотии. Много добре. Станах, излязох от стаята и бързо закрачих по коридора, към онази част на сградата, където само голи греди стоят срещу откритото небе. Вдигнах очи, видях огромен ястреб да кръжи над мен, тъмен на фона на безмилостно голата синева. Ястребе, ти ще умреш, а аз ще живея. В това не се съмнявам. Завих и стигнах до залата, където се събирахме с брат Антъни. Братът и Нед вече бяха там. Явно ме чакаха, защото медальонът на брата още висеше на шията му. Нед ми се усмихна, а брат Антъни кимна. Разбирам, сякаш казаха. Разбирам. Тези бури ще идват. Коленичих до Нед. Брат Антъни свали медальона и постави малкия нефритен череп на пода пред нас. Вечен живот ти предлагаме.

— Нека извърнем вътрешния си взор към символа, който виждаме тук — каза кротко брат Антъни.

Да. Да. С ликуване, в очакване, без колебание, отдадох себе си отново на Черепа и неговите Пазители.