Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Skulls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 16гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2008 г.)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Книгата на черепите

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-876-5

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Формат 84/108/32. Печатни коли 17

История

  1. —Добавяне

41. НЕД

Опитах се да взема Оливър да помогне с погребването на Тимъти, но той се цупеше в стаята си като Ахил в шатрата, тъй че работата се падна изцяло на Ели и мен. Оливър не искаше да отвори вратата си, не пожела дори да уважи почукването ми със сърдито ръмжене отвътре. Оставих го и се присъединих към групата извън сградата. Ели, застанал до падналия Тимъти, изглеждаше озарен от божествен пламък, преобразен. Сияеше. Лицето му бе зачервено и тялото му лъщеше от пот на утринната светлина. Обкръжаваха го четирима от братята, четиримата Пазители — братята Антъни, Миклош, Хавиер и Франц. Бяха спокойни и изглеждаха удовлетворени от случилото си. Брат Франц бе донесъл кирки и лопати. Гробището, каза брат Антъни, било недалече оттук, в пустинята.

Навярно заради ритуална чистота, братята отказаха да докоснат трупа. Съмнявах се, че двамата с Ели ще можем да пренесем Тимъти на повече от десетина метра, но Ели клекна, завърза стъпалата му, подложи рамо под прасците му и ми даде знак да го прихвана през кръста. Хоп! Напънахме се, дръпнахме и надигнахме отпуснатото почти стокилограмово туловище от земята, е, залитнахме малко. С брат Антъни начело поехме към гробището, другите братя ситнеха някъде назад. Слънцето вече печеше безмилостно. Усилието с носенето на ужасното бреме през тръпнещата знойна мараня на пустинята ме хвърли в състояние като след силна дрога. Коленете ми се огъваха, очите ми блуждаеха, имах чувството, че някаква невидима ръка ме е стиснала за гърлото. Навлязох в мъгла на превъртаща се многократно халюцинация. Виждах отново и отново в забавен каданс великия миг на Ели, стопкадри в критични интервали. Виждах затичания Ели, Ели, как се навежда да вдигне тежката базалтова топка, Ели, подгонил отново Тимъти, Ели го настига, Ели се извива като тласкач на гюле, мускулите му изпъкват в изумителен релеф, Ели бавно изпъва ръката си в удивително плавно движение, пресяга се сякаш за да потупа Тимъти по тила, но вместо това изящно и плавно забива каменния череп в по-крехкия на Тимъти, Тимъти се олюлява, рухва, замира. Отново. И отново. И отново. Гонитбата, замахът, сблъсъкът, великолепен кинообзор на ума. Кадрите се прекъсват от други познати образи на смърт, понесени като призрачни пластове мъгла: смаяното лице на Ли Харви Осуалд, когато Джак Раби се приближава към него, смачканото тяло на Боби Кенеди на кухненския под, отсечените глави на Мишима и съратника му, чинно поставени на генералското бюро, римският войник мушка с копието тялото на Кръста, ярката гъба, разгърната над Хирошима. И отново Ели, отново траекторията на древния камък, отново сблъсъкът. Стопкадър. Поетиката на края. Залитнах и едва не паднах, но прелестта на тези образи ме задържа, изпълни пукащите стави и пръскащите се мускули с нова сила. Така че останах прав, тътрещ се напред прилежен гробар, залитащ по ронливата пръст. Тъй както живеейки ежедневно умираме, тъй и умирайки ще живеем вечно.

— Стигнахме — заяви брат Антъни.

Гробище ли беше това? Не видях никакви надгробни камъни, никакви знаци. Ниските сиви растения със сбръчкани листа на жадната пустиня растяха на безразборни петна из голото поле. После огледах по-внимателно, сетивата ми бяха странно усилени от изтощението, и забелязах по терена неравности, тук петно, което сякаш бе хлътнало с педя, там кръпка, която изглеждаше малко по-издадена. Поставихме грижливо Тимъти на земята. Щом го пуснахме, тялото ми, облекчено, сякаш се възнесе. Имах чувството, че наистина ще полетя. Крайниците ми потръпваха и ръцете ми сами се вдигнаха настрани. Беше кратък отдих. Брат Франц ни връчи инструментите и започнахме да копаем гроба. Само той ни помагаше. Другите трима Пазители стояха отстрани като оброчни статуи, сдържани и отчуждени. Почвата беше камениста, но рохкава, изронена и корозирала от десетте милиона години аризонско слънце. Копаехме като роби, като мравки, къртиш и вадиш, къртиш и вадиш, къртиш и вадиш, всеки ровеше малката си яма, после сливаме трите. Понякога навлизахме в зоната на другия — Ели веднъж за малко щеше да прободе голото ми стъпало с кирката си. Но свършихме работата. Накрая пред нас зейна груб изкоп, дълъг може би около два метра, метър широк, метър и двайсет дълбок.

— Достатъчно е — каза брат Франц.

Запъхтени, плувнали в пот и замаяни, хвърлихме инструментите и отстъпихме. Бях на ръба на изтощението и едва се държах на крака. Задави ме пристъп на суха кашлица. Надвих го и го обърнах, нелепо, на хлипове. Брат Антъни каза:

— Сложете мъртвеца в земята.

Просто така? Без ковчег, без саван, без нищо? Пръст при пръстта? Така изглеждаше. Намерихме последния резерв енергия и надигнахме Тимъти, люшнахме го, пуснахме го леко. Той остана да лежи на гръб, счупената му глава бе отпусната в пръстта, очите — не издаваха ли изненада? — бяха вторачени в нас. Ели посегна, склопи ги, леко извърна главата на Тимъти настрани, поза повече като в сън, по-удобен начин да прекараш вечния си покой. Четиримата Пазители застанаха на четирите ъгъла на гроба. Братята Миклош, Франц и Хавиер опряха длани на медальоните си и сведоха глави. Брат Антъни, взрян право напред, зареди кратка заупокойна на плавния непонятен език, на който братята говореха на жриците. (Ацтекски? Атлантски? Майчиният кроманьонски?) За финалните фрази превключи на латински и изрече нещо, което след това Ели ми каза, потвърждавайки предположението ми, че било текстът на Деветата мистерия. След това даде знак на двама ни да заринем гроба. Хванахме лопатите и почнахме. Сбогом, Тимъти! Златен англосаксонски потомъко, наследнико на осем поколения грижлив подбор! Кой ще притежава ценните ти книжа, кой ще продължи фамилното име? Пръст при пръстта. Тънък слой аризонски пясък покрива вече якото ти тяло. Като роботи ровим в пръстта, Тимъти, и ти изчезваш от очите ни. Както бе отредено в началото. Както е писано в Книгата на черепите преди десет хиляди години.

— Всички обичайни дейности са отменени в този ден — заяви брат Антъни, след като зарихме гроба. — Днес ще прекараме в медитация, в пост, ще се посветим на размишление над Мистериите.

Но се оказа, че за нас има още работа, преди да започнат размишленията. Върнахме се в Къщата на черепите с намерение първо всички да се окъпем и заварихме брат Леон и брат Бернард в коридора пред стаята на Оливър. Лицата им бяха като маски. Посочиха вътре. Оливър лежеше проснат на гръб върху нара си. Явно беше взел кухненски нож и като хирург, какъвто така и не доживя да стане, бе свършил с него забележителна работа по себе си. По корема и гърлото. Не беше пощадил и предателя между бедрата си. Срезовете бяха дълбоки и нанесени от уверена ръка. Дисциплиниран докрай, непоклатимият Оливър се беше заклал с характерна вярност към методологията. Ако аз бях започнал, едва ли щях да издържа довършването на такъв проект повече, отколкото да вървя по лунни лъчи. Но Оливър винаги бе притежавал необикновена сила на съсредоточаване. Огледахме резултатите с някак странно равнодушие. Аз съм много гнуслив, Ели също, но в този ден на изпълнение на Деветата мистерия се оказах очистен от всякакви подобни слабости.

— Има един сред вас — изрече брат Антъни, — който се отказа от вечността заради своите събратя от четиристранната фигура, за да могат те да проумеят смисъла на самоотрицанието.

Да.

И се затътрихме отново към гробището. А след това, заради греховете си, изтърках със собствените си ръце съсирените петна от доскорошната стая на Оливър. А накрая се окъпах, седнах сам в стаята си и потънах в размисъл над Мистериите на Черепа.