Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (40)

38. НЕД

Влиза Ели. Мрачен, влачи крака, загърнат в равинска печал, изгърбено олицетворение на Стената на плача. Хилядолетна скръб тежи на гърба му. Посърнал е. Много е затънал. Забелязал бях — всички го бяхме забелязали — колко добре откликва Ели на живота в Къщата на черепите. Беше във възход още от деня, в който дойдохме тук, високо до хребета, толкова високо, колкото никога досега не бях го виждал. Вече не. От последната седмица слиза надолу. А тези няколко изповедни дни сякаш го хвърлиха в най-дълбоката бездна. Тъжни очи, клюмнал нос. Кривата гримаса на самосъмнение, самопрезрение. Излъчва студ. Той е въплътеният вех-ис-мир^[1]. Какво душата ти гризе, възлюблен Ели?

Полафихме малко. Чувствах се отпуснато и леко, самият аз бях в голям възход в последните три дни, откакто изсипах на Тимъти случката с Джулиан и другия Оливър. Брат Хавиер си знае работата. Точно от изриването на целия боклук имах нужда. Да го изкарам навън, да го анализирам, да открия коя част от епизода ме наранява най-много. Така че с Ели бях спокоен и ведър, обичайната умерена злост общо взето отсъстваше. Не изпитвах желание да го жиля. Просто си седях и чаках, най-кроткият котарак, какъвто съм бил някога, готов да приема болката му и да го облекча от нея. Очаквах да избълва изповедта си в самопречистваща душата бързина, но не, още не. Заобикалките са отличителната черта на Ели. Искаше да говорим за други неща. Попита как оценявам шансовете ни в Изпитанието. Свих рамене и отвърнах, че рядко се замислям за тези неща. Просто си карам по дневния ни ред с плевене, медитиране, гимнастика и ебане, повтарям си, че всеки ден по всякакъв начин се доближаваме все повече до целта. Ели поклати глава. Обсебило го беше усещане за неизбежен провал. В началото бе убеден, че Изпитанието ни ще завърши успешно и последната капка скептицизъм се бе изцедила от него. Вярваше безрезервно в истината на Книгата на черепите и също така вярваше, че ще спечелим обещаната награда. Сега вярата му в Книгата бе непокътната, но самоувереността му бе разклатена. Проблемът, каза ми, бил Тимъти. Ели беше убеден, че търпимостта на Тимъти към Къщата на черепите е стигнала буквално до границата си и че след някой и друг ден той ще си тръгне и ще ни остави заклещени в непълно Вместилище.

— И аз мисля така.

— Какво можем да направим?

— Почти нищо. Не можем да го принудим да остане.

— Ако си тръгне, какво ще стане с нас?

— Откъде да знам, Ели? Ще си имаме неприятности с братята, това е сигурно.

— Няма да му позволя да напусне — заяви той с внезапна жар.

— Така ли? И как смяташ да го спреш?

— Още не съм го измислил. Но няма да му позволя да напусне. — Лицето му се разкриви в трагическа маска. — О, боже, Нед, не разбираш ли, че всичко се разпада?

— Всъщност мислех, че се събира.

— До един момент. До един момент. Вече не. Тимъти никога не е бил твърдо с нас, а вече дори не си прави труда да прикрие нетърпението си, пренебрежението си… — Ели издаде глава между раменете си като костенурка. — И онова с жриците. Следобедните оргии. Издънвам ги, Нед. Не мога да се владея. Страхотно е всичко това с отпускането, да, но не усвоявам сексуалните техники, които трябва да владея.

— Много рано се предаваш.

— Не виждам никакъв напредък. Още не съм успял да задържа и за трите. С две от тях, два пъти. С трите — не.

— Въпрос на практика.

— Ти справяш ли се?

— Доста добре.

— Разбира се. Защото на тебе не ти пука за жени. За тебе е само физическо упражнение, все едно вдигаш гирички. Но аз се впрягам, Нед. Приемам ги като сексуални обекти, това, което правя с тях, има огромно значение за мен и затова… затова… Нед, ако не овладея тази част, каква полза от упоритите ми усилия във всичко друго?

Отново потъна в бездната на самосъжалението. Редях полагащите се окуражаващи думи: не се предавай, пич, не се продавай евтино. След това му напомних, че се очаква да ми се изповяда. Той кимна. Мълча повече от минута. Отчужден. Поклащаше се напред-назад. Накрая изведнъж изтърси нещо странно, без никаква връзка:

— Нед, знаеш ли, че Оливър е гей?

— Разбрах го още на втората минута.

— Знаеш го?

— Подобните се разпознават, не си ли го чувал? Видях го на лицето му още когато се запознахме. Казах си, този е гей, все едно дали го знае, или не. Един от нас е, явно. Стъклените очи, стегнатата челюст, изражението на потиснат копнеж, едва прикритата ярост на душа, на която не й е позволено да прави нещо, което отчаяно й се иска да прави. Всичко у Оливър го издава — самонаказващото академично обременяване, страстната му отдаденост в спорта, дори натрапчивото му поведение на жребец. Класически случай на латентна хомосексуалност.

— Не е латентна — каза Ели.

— Какво?

— Той не е просто потенциален гей. Имал е хомосексуално изживяване. Само едно, вярно, но му е направило дълбоко впечатление и е повлияло на цялото му поведение от четиринайсетата му година. Защо според теб помоли да е в една стая с тебе? Било е, за да провери самоконтрола си. Било е упражнение в стоицизъм за него през всички тези години, в които не си е позволил да те докосне. Но ти си това, което иска той, Нед, разбираш ли? Не е просто латентен. Съзнателно е, само че под повърхността.

Изгледах го озадачено. Това, което ми казваше, бе нещо, което можеше да се превърне в мое голямо предимство. Бях едновременно очарован и изненадан, както става винаги с подобни интимни клюки. Но в същото време ми се догади. Напомни ми за нещо, което ми се беше случило лятото в Саутхамптън. На един пиянски мръсен купон, където между двама мъже, живели близо двайсет години заедно, избухна особено злобен скандал. Единият неочаквано дръпна хавлиения халат на другия и ни го показа гол, пред всички. Откри му дебелия провиснал корем, почти неокосмените слабини и недоразвитите гениталии — като на десетгодишно момче — и изкрещя, че с това е трябвало да се примирява през всичките тези години. Този момент на излагане, това катастрофално демаскиране се превърна в предмет на сладки приказки по гей коктейли за седмици след това, но ми беше призляло, защото аз и всички останали в онази стая станахме неволни свидетели на нечие лично мъчение. И знаех, че разголеното тогава не беше само нечие тяло. Нямах нужда да научавам онова, което научих в онзи ден. Сега Ели ми казваше нещо, което, от една страна, можеше да е изгодно за мен, но от друга, ме превръщаше без мое желание в натрапник в чужда душа. Казах:

— Как го разбра всичко това?

— Оливър ми го каза снощи.

— В своята изпо…

— В своята изповед, да. Случило се в Канзас. Отишъл на лов из горите с негов приятел, с една година по-голям. Спрели да поплуват и когато излезли от водата, онзи го съблазнил, а Оливър се възбудил. И не го е забравил до ден днешен. Тръпката, чистата физическа наслада, въпреки че се е старал да не повтори никога повече изживяното. Затова си абсолютно прав, като казваш, че стегнатостта на Оливър, маниакалният му характер до голяма степен може да се обяснят с усилията му да потисне своята…

— Ели?

— Да, Нед?

— Ели, тези изповеди трябваше да останат само между двама.

Той прехапа устна.

— Знам.

— Ти нарушаваш личното пространство на Оливър, като ми казваш всичко това. И то точно на мен.

— Знам.

— Защо го правиш тогава?

— Мислех, че ще те заинтересува.

— Не, Ели, тия на мен не ми минават. Човек с твоите морални възгледи, с твоя екзистенциален усет… мамка му, пич, не си мислил просто да поклюкарстваш. Дошъл си тук с намерението да издадеш Оливър пред мен. Защо? Да не би да ме подбуждаш да започна нещо с Оливър?

— Не точно.

— Тогава защо ми разправяш всичко това?

— Защото знам, че е грешно.

— Що за мърляво обяснение? Той се ухили смутено.

— Дава ми нещо, което да изповядам. За мен това нарушаване на доверието е най-отвратителното нещо, което съм правил. Да разкрия тайната на Оливър пред единствения, който е най-способен да се възползва от уязвимостта му. Окей, направих го и сега официално изповядвам, че съм го направил. Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa. Грехът беше извършен тук пред очите ти и сега ще ми дадеш опрощение, нали?

Избълва думите толкова бързо, че за момент не можах да проследя сложните византийски усуквания на обяснението му. Дори след като го разбрах, не можех да повярвам, че го казва сериозно. Накрая заявих:

— Това е шикалкавене, Ели.

— Нима?

— Това е циничен боклук, който няма да мине дори пред Тимъти. Нарушава духа и може би буквата на указанията на брат Хавиер. Брат Хавиер нямаше предвид да извършим грехове на място и после веднага да се разкаем. Трябва да изповядаш нещо реално, нещо от миналото ти, нещо, което те гложди отвътре години, нещо дълбоко и отровно.

— А ако нямам нищо такова за изповядване?

— Нищо ли, Ели?

— Нищо.

— Никога ли не си пожелавал баба ти да пукне на място, защото настоява да си облечеш чист костюм? Никога ли не си надничал в момичешката баня? Никога ли не си откъсвал крилцата на муха? Можеш ли честно да заявиш, че нямаш никакви дълбоко заровени поводи за гузна съвест, Ели?

— Нищо съществено.

— Можеш ли ти самият да бъдеш съдията за това?

— Кой друг? — Започваше да губи почва. — Виж, щях да ти кажа нещо друго, ако имах нещо за казване. Но нямам. Какъв смисъл да разиграваме големи сцени заради късане на крила на мухи? Живял съм си своето дребно животче с дребните си греховце, с които и през ум не би ми минало да те отегчавам. Не виждах никакъв възможен начин да изпълня указанията на брат Хавиер. После, в последния момент, ми хрумна тази работа с нарушаването на тайната на Оливър. И вече го направих. Смятам, че е достатъчно. Ако не възразяваш, искам вече да си ходя.

Пристъпи към вратата.

— Почакай — казах му. — Отхвърлям изповедта ти, Ели. Опитваш се да ме накараш да се примиря с един грях ad hoc, с преднамерена вина. Не става. Искам нещо реално.

— Това, което ти казах за Оливър, е реално.

— Знаеш какво имам предвид.

— Нямам какво да ти предложа.

— Не е за мен, Ели. За тебе е, за твоя ритуал на очищение. Аз го направих, Оливър също, дори Тимъти, а ти ми стоиш тука, лъжеш собствената си съвест, преструваш се, че не си направил нищо, заради което да си гузен… — Свих рамене. — Добре. Собственото си безсмъртие преебаваш, не моето. Върви си. Махай се.

Погледът, който ми хвърли, беше ужасен — страх, обида и болка. И бързо излезе. Едва сега осъзнах, че нервите ми са се изопнали докрай. Ръцете ми трепереха, един мускул на лявото ми бедро пулсираше. Какво ме беше напрегнало така? Страхливото самоприкритие на Ели или разкритието му, че Оливър е на разположение? Реших, че и двете. И двете. Но второто — повече от първото. Помислих си какво ли би станало, ако отида веднага при Оливър. Поглеждам го право в леденосините очи. Знам истината за тебе, казвам му със спокоен, кротък глас. Знам всичко, как те е съблазнило едно приятелче, когато си бил на четиринайсет. Само не се опитвай да ме убеждаваш, че е било съблазняване, Ол, защото не вярвам в съблазнявания, все пак разбирам нещо от тия неща. Не съблазняването те разкрива, ако си гей. Разкриваш се, защото го искаш, нали? В теб е от самото начало, програмирано е в гените ти, в костите ти, в топките ти, просто чака подходящия повод, за да се прояви, и някой ти дава този повод, и тогава се разкриваш. Добре, Ол, получил си своя шанс и ти е харесало ужасно, а после си пропилял седем години в борба срещу него, а сега ще го направиш с мен. Не защото хитрините ми са неустоими. Не защото съм те замаял с дрога или пиячка. Няма да е съблазняване. Не, ти ще го направиш, защото го искаш, Ол, защото винаги си го искал. Не си имал куража да го направиш обаче. Добре, ще му кажа, ето ти го шанса. Ето ме. И след това ще отида до него, ще го докосна, а той ще поклати глава и ще издаде хриплив, дълбок гърлен звук, все още ще се бори, а после нещо в него изведнъж ще прещрака, седемгодишното напрежение ще рухне и той ще престане да се бори. Ще се предаде и най-после ще го направим. А след това ще лежим прегърнати, изтощени и потни, но страстта му ще се охлади, както става винаги след това. И вината и срамът ще се надигнат в него и — виждах го толкова живо! — ще ме пребие до смърт, ще ме блъска с юмруци, ще ме размаже на каменния под, ще го оплиска с кръвта ми. Ще стои над мен, докато се гърча от болка, и ще вие от гняв, защото съм му го показал пред самия него, лице в лице, и няма да може да понесе знанието за това, което е видял в собствените си очи. Добре, Ол, ако трябва да ме унищожиш, унищожи ме. Страхотно е, защото те обичам, и затова всичко, което ми причиняваш, е страхотно. А и изпълнява Деветата мистерия, нали? Дойдох тук, за да те имам и за да умра, и те имах, и сега в подобаващия мистичен момент ще умра и е страхотно, любими Ол, всичко е страхотно. А грамадните му юмруци трошат костите ми. И прекършеното ми тяло се извива и гърчи. И най-сетне застива. И се чува високо възбуденият глас на брат Антъни, припява монотонно текста на Деветата мистерия, и невидима камбана звъни, бум, бум, бум. Нед е мъртъв, Нед е мъртъв, Нед е мъртъв.

Фантазията бе толкова ярка и реална, че започнах да треперя. Усещах силата на този образ във всяка молекула на тялото си. Чувствах се все едно, че вече съм бил при Оливър, прегръщал съм се вече с него в пламенна страст, издъхнал съм вече под неистовата му ярост. Тъй че не изпитвах нужда да направя тези неща сега. Бяха осъществени, капсулирани в запечатаното минало. Вкусвах спомена си от него. Допира на гладката му кожа в мен. Гранита на мускулите му, неподатлив на жадно опипващите ми пръсти. Вкуса му на устните ми. Вкуса на собствената ми кръв, когато започна да ме млати. Усещането как тялото се предава. Екстаза. Камбаните. Извисения глас. Братята пеят реквием за мен. Унесох се в блянове.

След това осъзнах, че някой е влязъл в стаята ми. Вратата се отваря, затваря. Стъпки. Това също го възприех като част от фантазията. Не отворих очи. Реших, че е Оливър, и в сънния унес като след дрога бях убеден, че наистина е Оливър, трябваше да е Оливър. Затова бях объркан, когато най-сетне ги отворих и видях Ели. Седеше кротко, подпрял гръб на отсрещната стена. В предишното гостуване изглеждаше само потиснат, но сега — десет минути по-късно? половин час? — изглеждаше напълно съкрушен. Забити в пода очи, отпуснати рамене.

— Не разбирам — заговори той кухо. — Не разбирам как може да има някаква стойност това нещо с изповядването. Реална, символична, метафорична или друга. Мислех си, че разбирам, когато брат Хавиер ни го каза, но сега не мога да го проумея. Защо? Защо?

— Защото те го искат.

— Какво от това?

— Въпрос на покорство. Покорството развива дисциплина. Дисциплината развива контрол. Контролът дава власт да надмогнеш силите на разпада. Покорството е антиентропично. Ентропията е нашият враг.

— Леле, колко си сладкодумен.

— Сладкодумието не е грях.

Той се засмя и не отвърна. Виждах, че е на ръба. Че стъпва по остра като бръснач линия между здравомислието и лудостта. А аз, който цял живот бях залитал на този ръб, нямаше да съм този, който ще го подбутва. Изтече време. Фантазията ми за мен и Оливър се утаи и стана нереална. Не изпитвах неприязън към Ели. Нощта бе негова. Най-сетне ми заразказва за едно есе. Написал го, когато бил на шестнайсет, последната си година в гимназията. Есе за моралния упадък на Западната римска империя, с отражението му в разпадането на латинския в различните романски езици. Все още помнеше много от написаното. Цитираше дълги откъси, а аз го слушах с половин ухо. Учтиво се преструвах, че проявявам интерес, но нищо повече. Защото макар есето да ми звучеше гениално, забележителна изява на учен на каквато и да е възраст и определено изумително, че е написано от шестнайсетгодишно момче, точно в този момент не изпитвах огромно желание да слушам за тънките етически влияния, които може да се открият в развитието на френския, испанския и италианския. Но постепенно взех да проумявам мотивите на Ели да ми разказва всичко това и започнах да надавам ухо. Той всъщност ми се изповядваше. Защото бе написал това есе, за да бъде допуснат до конкурс, спонсориран от някакво учено общество, и с това си беше спечелил прилична стипендия, която осигурила записването му в колежа. Всъщност бе изградил на това цялата си академична кариера, тъй като есето било препечатано в авторитетно филологическо списание и го беше превърнало в знаменитост в тази тясна научна област. Макар да бил новак, други учени го споменавали — и го споменаваха — с възхищение в бележките си. Вратите на всички библиотеки бяха широко отворени за него. Нямаше да има възможността да открие самия ръкопис, който ни беше довел до Къщата на черепите, ако не беше написал това великолепно есе, от което зависеше славата му. И — каза ми го със същия безизразен тон, с който допреди малко ми разясняваше неправилните глаголи — съществената идея на тази теза не била негово дело. Беше я откраднал.

Аха! Грехът на Ели Щайнфелд! Никакви дребнави сексуални прегрешения, никакви момчешки авантюри с чукане отзад или взаимни мастурбации, никакви кръвосмесителни гушкания с умерено съпротивляващото се мамче. По-скоро интелектуално престъпление, най-прокълнатото от всички. Нищо чудно, че толкова се беше сдържал да го признае. Сега обаче изля уличаващата истина. Баща му, каза ми, като обядвал един следобед в „Бърза закуска“ на Шесто авеню, забелязал случайно някакъв сив съсухрен човечец. Седял сам и прелиствал някаква дебела тежка книга. Загадъчен том по лингвистичен анализ, „Диахронни и синхронни аспекти на езика“ на Зомерфелд. Заглавие, което нямало да говори нищо на стария Щайнфелд, ако наскоро не се бил бръкнал с 16,50 долара, не малка сума за семейството, за да купи същата на Ели, понеже много му трябвала. И ето ти го шока на разпознаването. Ето я надигащата се родителска гордост — моят син, филологът. Следва запознанство. Разговор. Незабавно представяне — един бежанец на средна възраст в „Бърза закуска“ няма защо да се бои от друг. „Моят син чете същата книга!“, споделя г-н Щайнфелд. Радостни физиономии. Човекът е родом от Румъния, бивш професор по лингвистика в университета в Клуж. Избягал от родината си през 1939-а с надеждата да стигне до Палестина, но вместо това по обиколен маршрут през Доминиканската република, Мексико и Канада накрая пристигнал в Съединените щати. Не успял да си намери академично назначение никъде и ето ви го: сега живее в кротка беднотия в манхатънския Горен Уестсайд. Хваща се да работи каквото намери: миене на чинии в китайски ресторант, коректури за фалирал набързо румънски вестник, оператор в информационна служба за инвалиди и прочие. И през цялото това време усърдно подготвя труда на живота си, структурален и философски анализ на упадъка на латинския в ранното средновековие. Ръкописът вече буквално е готов на румънски и той е започнал необходимия превод на английски, само че работата върви много бавно, защото все още не се оправя добре с английския, главата му е задръстена с други езици. Мечтае да довърши книгата, да си намери издател и след това да се изнесе в Израел.

— Бих искал да се запозная с момчето ви — казва румънецът изведнъж.

Внезапен изблик на съмнение у бащата на Ели. Да не би да е някакъв извратен? Досадник, опипвач на момчета? Не! Това е свестен мъж, евреин, учен, меламед. Член на международното братство на жертвите. Как би могъл да навреди на Ели? Разменят се телефонни номера. Договаря се среща. Ели отива в квартирата на румънеца — малка стаичка, натъпкана с книги, ръкописи, научни списания на над десет езика. Ето, прочети това, казва достойният човек, това, това и това, есетата ми. И поверява писанията в ръцете на Ели. Тънки, гъсто напечатани листове, без разредка, без полета. Ели се връща у дома, чете. Умът му разперва криле, излита. Далече! Този дребен човечец се е домогнал до всичко! Разпален, Ели се заклева да научи румънски, да стане асистент на своя нов приятел, да му помогне колкото може по-бързо да преведе своя шедьовър. Двамата, старият мъж и момчето, трескаво планират сътрудничество. Градят замъци в Румъния. Ели със свои пари ксерокопира ръкописите, за да не може някой гой в съседната квартира да заспи със запален фас и да унищожи капиталния научен труд с безразсъден пожар. Всеки ден след училище Ели бърза към задръстената стаичка. После, един следобед, никой не отговаря на почукването му. Бедствие! Портиерът идва, ръмжи сънено, лъха на уиски. Отваря. Вътре лежи румънецът, с пожълтяло лице, вкочанен. Емигрантското дружество плаща погребението. Някакъв племенник, останал мистериозно неспоменат, се материализира и завлича всички книги, всички ръкописи към неизвестна съдба. Ели е останал с ксерокопието. Сега какво? Как да стане посредникът, чрез който този труд да стане известен за човечеството? Аха! Конкурсът за есе за стипендията! Седи на пишещата машина часове наред. В собствения му ум границата между него самия и починалия му познат става размита. Те вече са сътрудници. Чрез мен, мисли си Ели, великият мъж говори от гроба. Есето е завършено и в ума на Ели не съществува никакво съмнение в стойността му. Очевидно е шедьовър. Нещо повече, той изпитва особеното удоволствие да знае, че е спасил труда на живота на един несправедливо пренебрегнат учен. Предава изискуемите шест копия на членовете на конкурсната комисия. През пролетта идва препоръчаното писмо, с което го уведомяват, че е спечелил. Поканен е в мраморната зала и там получава чек за повече пари, отколкото може да си представи, и възхитените поздравления на плеяда изтъкнати академици. Скоро след това идва първата покана от професионално списание. Кариерата му е тръгнала. Само че по-късно Ели осъзнава, че в своето триумфално есе, кой знае как, е забравил напълно да почете автора на труда, на който се основават идеите му. Никакво признание, никаква бележка, нито един цитат, никъде.

Тази грешка с пропуска го смущава, но той чувства, че е много късно да поправи това недоглеждане. Отдаването на полагащото се уважение става още по-трудно през следващите месеци, след като есето му вече е публикувано и започва научната дискусия.

Той живее в ужас от мига, в който някой стар румънец ще стане, стиснал в ръката си няколко редки списания, издадени в предвоенна Румъния, и ще извика високо, че този нагъл младеж безсрамно е откраднал идеята на неговия покоен и изтъкнат колега, нещастния д-р Николеску. Но обвиняващият румънец не се появява. Изтекли са години. Есето вече е прието като творба на Ели. Наближава краят на началния му курс, няколко прочути университета се състезават за честта да го приемат.

И този гнусен епизод, каза Ели в заключение, би могъл да послужи за метафора на целия му интелектуален живот. Всичко в него е фалш, без дълбочина, ключовите идеи са заети. Стигнал е далече в цаката да представя синтетичния маскарад за оригиналност, плюс известни безспорни умения да асимилира синтаксиса на древните езици, но не е направил никакъв истински принос към съкровищницата на човешкото знание. Никакъв, което за неговата възраст можеше да е оправдано, стига да не си беше спечелил така мошенически преждевременна репутация на най-проникновения мислител, навлизал в областта на лингвистиката след Бенджамин Уорф. А какво беше той всъщност? Голем^[2], куха черупка, Потьомкинско село на филологията. От него вече се очакваха чудеса на научно прозрение, а какво можеше да даде? Нищо не му останало да предложи, призна ми с горчивина. Отдавна бил използвал до последно ръкописите на румънеца.

Възцари се чудовищна тишина. Не можех да го погледна. Това бе повече от изповед. Беше харакири. Ели се беше самоунищожил пред мен. Винаги съм бил леко подозрителен, да, за привидната му задълбоченост. Защото макар безспорно да имаше чудесен ум, схващанията му по някакъв странен начин винаги ми бяха изглеждали като дошли от втора ръка. Какво можех да му кажа? Да цъкна с език като свещеник и да му кажа, да, чедо, съгрешил си тежко? Той го знаеше. Да му кажа, че Бог ще му прости, защото Бог е любов? Самият аз не го вярвах. Навярно можех да пробвам с доза от Гьоте, да кажа: изкуплението от греха чрез упорит труд винаги е на разположение, Ели, давай напред, пресушавай блата, строй болници и пиши гениални есета, които не са откраднати, и всичко ще е наред. А той седеше, чакаше опрощение, чакаше Светът да вдигне ярема от него. Лицето му беше безизразно, очите — празни. Съжалявах, че не ми беше изповядал някакъв жалък плътски грях. Оливър само беше набил чепа на приятелчето си, нищо друго, грях, който за мен изобщо не беше грях, просто весела игричка. Така че угризението на Оливър бе нереално, продукт на конфликта между естествения повик на тялото му и условията, наложени от обществото. В Атина Перикъл нямаше да има какво да изповяда. Грехът на Тимъти, какъвто и да беше, със сигурност бе нещо също толкова плитко, изникнало не от морални абсолюти, а от местни племенни табута. Сигурно беше спал с някоя домашна пачавра, сигурно беше гледал скришом как се чукат родителите му. Моето прегрешение беше по-сложно, защото гибелта на други ми бе донесла радост, самият аз може би бях предизвикал съзнателно гибелта на други, но дори то бе някак доста заплетена психология, нещо илюзорно при краен анализ. Не и това. Ако в ядрото на бляскавите научни постижения на Ели лежеше плагиатство, тогава в ядрото на самия Ели нямаше нищо. Той беше кух. Беше празен — и какво опрощение можеше да му предложи човек за това? Добре, Ели беше опитал да се измъкне преди малко. Сега и аз можех. Станах, отидох при него. Взех ръцете му в своите, вдигнах го и му казах вълшебните думи: разкаяние, изкупление, опрощение, избавление. Стреми се вечно към светлината, Ели. Никоя душа не е прокълната во веки веков. Работи упорито, залагай над себе си, бъди настойчив, търси себепознанието и ще те осени божествената милост, защото слабостта ти иде от Него и Той не ще те укори за това, ако Му покажеш, че можеш да я превъзмогнеш. Той кимна вяло и ме остави. Помислих за Деветата мистерия и се зачудих дали изобщо ще го видя повече.

Дълго крачих умислен из стаята. После Сатаната ме разпали и отидох да потърся Оливър.