Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (39)

37. ЕЛИ

— Беше в началото на септември — започна Оливър. — Отидохме един ден с приятеля ми Карл на лов, само двамата. Да гоним гургулици и яребици. Цяла сутрин обикаляхме шубраците на север от градчето. Нищо. После стигнахме до едно езерце, вир по-скоро. Бяхме потни и мръсни. Оставихме пушките, съблякохме се и поплувахме. После седнахме на една голяма плоска скала да изсъхнем. С надеждата, че някоя птица може да прелети наблизо и ние само вдигаме пушките и пуф — без да ставаме дори. Карл беше на петнайсет, аз на четиринайсет, но вече бях по-едър от него, бях го надминал още през пролетта. Допреди година-две ми се струваше толкова възмъжал и голям, но сега ми изглеждаше дребничък и слаб. Дълго мълчахме. А после, тъкмо когато си помислих да му предложа да се облечем и да тръгваме, той се извърна към мен със странно изражение и видях, че оглежда тялото ми, слабините ми. И заговори нещо за момичетата, колко били глупави момичетата, как гадно пъшкали, когато лягаш с тях. Колко му било омръзнало да им говори за любов, докато ги накара да му пуснат, колко му било писнало от тъпите им увиснали цици, от грима им, от кикотенето им. Колко мразел да ги черпи със сода и да слуша дрънканиците им. Все неща в този дух. Аз се изсмях и отвърнах: Е, момичетата си имат своите недостатъци, но са единствената плячка в града все пак, нали? А Карл вика: Не, не са.

— Значи, сигурен бях, че ме пързаля — продължи Оливър. — И му казах: виж какво, Карл, изобщо не си падам по ебане на крави или овце. Или на гъски примерно, с които се оправяш напоследък. Той поклати глава. Изглеждаше раздразнен. Не ти говоря за животни, каза ми, с онзи тон, с който човек говори на малко дете. Този боклук е за тъпаци, Оливър. Опитвам се да ти обясня, че има и друг начин да се оправиш. Добър, чист начин. Без момичета. Без да ти се налага да се продаваш на момичетата и да правиш всичките идиотщини, които искат от теб, сещаш се какво имам предвид, нали? Просто е и играта е честна, всички карти са на масата. И искам да ти кажа нещо, Оливър, не го отхвърляй, преди да си опитал. Още не бях сигурен какво има предвид. Отчасти защото бях наивен и отчасти защото не исках да повярвам, че има предвид каквото си мислех, че може да има предвид. Изсумтях уклончиво, Карл сигурно по погрешка го взе за подкана да продължи, защото ми пусна ръка по бедрото. Ей, чакай, казах му, а той: „Не го отхвърляй, преди да си опитал, Оливър“. Продължи да говори тихо, чувствено. Думите се лееха от устата му, обясняваше ми как жените са просто животни и как щял да страни от тях през целия си живот. Как дори да се оженел, нямало да посегне на жена си освен за да й направи деца, но иначе, колкото до удоволствията, надявал се да си ги осигури само с мъже. Защото това било единственият свестен и честен начин. Ходиш на лов с други мъже, нали, играеш карти с други мъже, приказваш си с други мъже така, както никога не би могъл да си приказваш с жени, наистина да се отвориш изцяло. Тъй че защо да не стигне човек до края, а? Защо да не си вземеш сексуалното удоволствие също от мъже?

— Говореше много бързо, не ме оставяше да възразя и с една дума. Правеше така, че всичко да звучи почти разумно и логично, и в същото време ръката му беше на мен. Отпуснал я беше съвсем небрежно там, на бедрото ми, както отпускаш ръката си на нечие рамо, докато говориш нещо, без жестът да означава нищо особено. И търкаше с ръка нагоре-надолу, нагоре-надолу и ми говореше бързо, а ръката му се придвижваше все по-близо и по-близо до слабините ми. И той се надървяше, Ели, надървяше се, а аз също. И това най-много ме удиви, че аз също. Ставаше ми. С онова чисто синьо небе над нас и без никакво човешко същество на пет мили наоколо. Страх ме беше да се погледна долу. Срам ме беше от това, което разбирах, че се случва с мен. За мен беше откритие, че друг може да ме възбуди така. — Оливър въздъхна. — Само веднъж, повтаряше той. Само веднъж, Оливър, и ако не ти хареса, никога повече няма да ти го споменавам, но не трябва да го отхвърляш, преди да си го опитал, чуваш ли? Не знаех как да му отговоря и не знаех как да го накарам да си махне ръката от мен. А после ръката се придвижи по-нагоре, чак до ей тука и още по-нагоре и… Виж, Ели, в смисъл, не искам да ставам прекалено описателен. Ако това те притеснява, просто ми кажи и ще се опитам да го опиша в по-общ план…

— Кажи го както ти е нужно да го кажеш, Оливър.

— Посягаше все по-нагоре и после ме стисна за… за члена, Ели, държеше го, както го държат момичетата. И значи двамата бяхме голи до онова езерце, в което преди малко бяхме плували, в края на гората, а думите му се изливаха в главата ми. Разправяше ми как можем да си го направим един на друг, как става между мъже. Всичко знам за това, казваше. Научих го от зет ми. Разбираш, той мрази сестра ми, женени са само от три години и не може да я понася, миризмата й не може да търпи и как си пили ноктите непрекъснато. Всичко у нея не може да търпи и една нощ ми каза, „Дай да ти покажа какво е кеф, Карл“. И беше кеф. Тъй че дай да ти покажа какво е кеф, Оливър. А после ще ми кажеш с кого ти е било по-гот, с мен или с Криста Хенрич, с мен или с Джуди Бийчър.

Клисавата миризма на пот бе натежала в стаята. Гласът на Оливър беше напрегнат и рязък. Всяка дума излиташе със силата на стрела. Очите му бяха оцъклени, лицето — зачервено. Все едно беше изпаднал в някакъв транс. Ако не беше Оливър, щях да помисля, че е надрусан. Тази изповед му струваше огромна вътрешна цена. Разбрал го бях още в момента, в който влезе. Стегнатите челюсти, стиснатите устни. Изглеждаше толкова странно възбуден, колкото го бях виждал само няколко пъти. И започна несвързания си, колеблив разказ за някакъв ден в края на лятото в горите на Канзас, когато бил момче. Докато разказът се разгръщаше, се опитвах да предположа посоката и да предвидя развръзката. Явно беше предал Карл по някакъв начин, предполагах. Измамил ли го бе в подялбата на улова? Патрони ли му беше откраднал, докато Карл е бил с гръб към него? Прострелял ли го беше при някаква неочаквана караница и после да е казал на шерифа, че е било злополука? Нито една от тези възможности не ме убеждаваше. Но се оказах неподготвен за същинския обрат, за плъзгащата се ръка, за изкусното съблазняване. Провинциалният фон — пушки и дивеч из горите — ме беше подвел. Простодушната ми представа за „отрасналия в Канзас“ не бе оставила място за хомосексуални авантюри и други прояви на онова, което за мен си беше чиста проба урбанистична упадъчност. Но ето ти Карл, мъжествения ловец, който опипва невинния млад Оливър. И ето ти по-големия Оливър, който сега седи свит пред мен и с мъка изтръгва думите някъде отвътре. После заизлизаха все по-леко. Оливър вече се бе увлякъл в ритъма на разказа си и макар терзанието му да не изглеждаше по-малко, описанието му стана по-пищно, сякаш изпитваше някаква мазохистична гордост да ми разголва целия епизод. Не беше толкова изповед, колкото самоунижение. Историята се разгръщаше неумолимо, щедро оцветена с красноречиви подробности. Оливър описва девствената си свенливост и притеснение, постепенното си поддаване на горещите увъртания на Карл, критичния момент, в който колебливата му ръка най-сетне потърсила тялото на Карл. Нищо не ми спести. Карл не бил обрязан, както научих. И в случай, че не съм запознат с анатомичните последствия от този факт, Оливър грижливо ми описа как точно изглежда един необрязан член, както спаднал, така и в ерекция. Описа ми също милувките с ръце и въвеждането му в тънкостите на оралните удоволствия, а накрая ми обрисува картината с двете гъвкави младежки тела, гърчотещи се в страстен коитус край бистрото езерце. Евангелска страст имаше в думите му. Беше извършил кощунство, затънал беше в греховете на Содом, омърсил се беше до седмото коляно и всичко това — в една следобедна хлапашка игра. „Добре де — искаше ми се да кажа, — добре, Оливър, хубаво, направили сте го там с приятелчето ти, какво чак толкова? Все пак основно си хетеро, нали? Всеки прави глупости с други момчета като малък, а Кинсли отдавна ни е казал, че поне един на всеки трима юноши стига до климакс с…“ Но не казах и дума. Това беше големият момент за Оливър и не исках да го принизя. Това беше оформящата личността му травма, беше яхналият го демон с огнените очи и той го изливаше докрай, за да го оценя. Вече беше набрал неудържима инерция. Помете ме съкрушително с финалния оргазмичен изблик. И се отпусна. Изцеден, замаян, с мъртвешко лице, със замъглени очи. Чакаше присъдата ми, предполагам. Какво можех да кажа? Как да го съдя? Замълчах.

— Какво стана след това? — попитах накрая.

— Поплувахме, измихме се, облякохме се, тръгнахме и застреляхме няколко диви патици.

— Не, имам предвид след това. Между тебе и Карл. Как се отрази на приятелството ви.

— На връщане казах на Карл, че ако още веднъж се доближи до мен, ще му пръсна шибаната глава.

— И?

— Никога повече не ми посегна. Една година по-късно излъга за възрастта си, взеха го в морската пехота и го убиха във Виетнам. — Оливър ме изгледа предизвикателно. Явно очакваше друг въпрос, нещо, за което беше сигурен, че неизбежно ще запитам. Но нямах повече въпроси. Чистата непоследователност, несвързаността на смъртта на Карл с останалото беше прекъснала за мен нишката на разказа. Последва дълга пауза. Чувствах се глупаво, като изгубил дар слово. След това Оливър каза: — Това беше единственият път, в който съм преживявал някаква гей връзка. Абсолютно. Вярваш ми, нали, Ели?

— Разбира се.

— И трябва. Защото е истина. Беше само онова с Карл тогава, когато бях на четиринайсет, и толкова. Знаеш ли, една от причините да се съглася да вземем гей за съквартирант беше нещо като изпитание. Да видя дали ще се изкуша. Да разбера какви са естествените ми наклонности. Да видя дали онова, което направих тогава с Карл, е било еднократно, случайна работа, или би могло да се повтори при възможност. Е, възможност имаше. Но съм убеден, знаеш, че изобщо не съм го правил с Нед. Знаеш го, нали? Въпросът за физическа връзка никога не е възниквал между Нед и мен.

— Разбира се.

Погледът му се беше спрял на мен. Пламенен. Още ли очакваме, Оливър? Какво? Каза ми:

— Има още нещо, което трябва да ти споделя.

— Давай, Оливър.

— Само едно. Малка бележка под линия, но съдържа целия смисъл на разказа. Защото изолира вината за мен. Вината ми, Ели, витае не в това, което направих. Тя е в това, което изпитах.

Нервен кикот. Нова пауза. Трудно му беше да изрече последното, което трябваше да сподели. Извърна очи от мен. Мисля, че съжаляваше, че не го оставих на мира за по-дълго и че не беше приключил изповедта си пет минути по-рано. Накрая заяви:

— Ще ти кажа. Хареса ми, Ели. С Карл. Получих истинска тръпка. Цялото ми тяло сякаш изригваше. Беше може би най-големият кеф в живота ми. Никога не се върнах към това, защото знаех, че е грешно. Но го исках. Все още го искам. Винаги съм го искал. — Трепереше. — Трябваше да се боря, всеки миг от живота си. Но едва съвсем наскоро разбрах колко упорито всъщност съм се борил. Това е всичко. Това е цялата работа, Ели. Това е всичко, което имам да кажа.