Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (32)

30. ОЛИВЪР

Малка злополука, докато работехме на полето преди закуска. Минавах между две лехи с пипер и стъпих на остър камък. Усетих как започна да реже босата ми пета и бързо изместих тежестта, прекалено бързо обаче. Другото ми стъпало не бе готово да я поеме. Десният ми глезен поддаде. Нищо не ми оставаше, освен да се оставя да падна, както те учат да падаш на баскетболното игрище, когато си излязъл от равновесие и си изправен пред бързия избор да паднеш или да скъсаш куп сухожилия. Залитнах назад — и пльос, по задник. Изобщо не се нараних, но тази част от градините беше обилно напоена предната нощ и още разкаляна. Цопнах в някаква гъста лепкава локва и когато се вдигнах, се чу мляскащ звук. Шортите ми бяха станали на мазало — целият ми гъз беше кален и мокър. Какво пък, нищо сериозно, въпреки че не ми харесваше усещането за мократа кал, просмукваща се чак до кожата ми. Брат Франц притича да види дали не съм се наранил и му показах, че всичко е наред освен гащите ми. Попитах го дали мога да се върна до къщата да се преоблека, но той се ухили, поклати глава и отвърна, че изобщо няма нужда от това. Можел съм просто да си ги смъкна, да ги окача на някое дърво и до половин час слънцето щяло да ги изсуши. Окей, защо не? Изобщо не ме притеснява ходенето гол, пък и какво толкова да крия тук навън, сред голата пустиня? Тъй че смъкнах шортите, метнах ги на клона на едно дърво, избърсах си калта от задника и отново се заех с плевенето.

Беше само десетина минути след изгрев, но слънцето вече се издигаше и ставаше горещо, температурата, която трябваше да е спаднала до 7–10 градуса през нощта, бързо се вдигаше, мина двадесетте и запълзя към по-високите деления на термометъра. Усетих топлината по голата си кожа, потта започваше да избива на вадички и да се стича по голия ми гръб, задник и крака, и си казвах, че точно така трябва да е винаги, когато мъже са излезли на работа на полето в горещ ден, че е чисто и хубаво да си гол под яркото слънце, че няма никакъв смисъл да се увиваш с парче груб мръсен плат около слабините, след като можеш да се съблечеш чисто гол. Колкото повече мислех за това, толкова по-малко смисъл виждах изобщо в носенето на дрехи: стига времето да е топло и тялото ти да не обижда окото, защо трябва да се покриваш? Разбира се, много хора не са толкова хубави за гледане. За тях е по-добре да са облечени, предполагам, или поне за нас е по-добре, ако са. Но се радвах, че съм махнал калните шорти. Тук на открито, сред други мъже, какво толкова, по дяволите.

И докато вървях напред по лехата с пипера и се потях, голотата ми навя мисли за други времена, преди години, когато все още откривах тялото си и телата на другите. Предполагам, че горещината съживи в мен някакъв фермент на паметта, образи, които волно закръжиха из главата ми, мъглив, лек и безформен облак от спомени. Долу при ручея, горещ юлски следобед, когато аз… колко годишен… Единайсет, да, единайсет, годината, когато баща ми умря. Бях с Джим и Карл, приятелите ми, единствените ми двама наистина близки приятели, Карл на дванайсет, Джим мой връстник, и търсехме кучето на Карл, песа, дето беше избягал сутринта. Вървяхме по дирята му, проследихме го нагоре по течението, кучешко лайно тук, жълта локвичка до дървото там, минахме миля, после две, нищо, запиляло се беше някъде това куче, а вече беше жега, бяхме подгизнали от пот, песът така и не се намери. Стигнахме до дълбоката част на потока, оттатък фермата на Медън, където е достатъчно дълбоко за плуване, и Карл рече: „Хайде да поплуваме“, а аз викам: „Ама не си взехме плувки“, а двамата ми се изсмяха и почнаха да си свалят дрехите. Е, събличал се бях пред баща си и братята си, и дори бях плувал гол от време на време, но все още бях толкова ограничен, толкова свързан с правилния начин да се вършат нещата, тъй че изречението, че не сме си взели плувки, излезе от устата ми, без да мисля. Но се съблякох. Оставихме си дрехите на брега и загазихме по плоските камъни към по-дълбоката част на потока, първо Карл, после Джим, след него аз, скочихме и се плацикахме двайсетина минути, а после излязохме и бяхме мокри естествено, тъй че седнахме на брега да изсъхнем на слънцето, след като нямахме и кърпи. Тази част беше нова за мен, просто така да си седя гол с други хора на открито, без водата да скрива телата ни. И се гледахме. Карл, с година по-голям от Джими и мен, беше започнал вече да се развива, топките му бяха по-големи, имаше черно валмо косми отдолу — аз също имах малко косми, но нали съм рус, не си личеше, — беше горд с онова, дето си го имаше, и лежеше с корема нагоре, да си го покаже. Видях, че и той ме гледа, и се зачудих какво си мисли. Сигурно се присмива на пишката ми, защото е много малка, пишка на малко момче, а неговото е мъжки кур? Все едно, беше ми хубаво да съм на слънце, топлината по кожата ми, изсушава ме, загаря слабините ми, където съм бял като рибешки корем. А после Джим изведнъж нададе някакъв врясък и сграбчи коленете си с ръце над слабините и аз се озърнах, и ето ти я Сиси Медън, която трябваше да е някъде на шестнайсет или седемнайсет тогава. Излязла бе да упражнява коня си на нещо. Гледката с нея се е запечатала в ума ми: пълничка тийнейджърка с дълга рижа коса, впити сини шорти, бяла блузка, от която напращелите й гърди направо изригваха, седеше на хлътналия гръб на дорестата кобила, гледаше ни и се смееше. Скочихме на крака в паника, Карл, аз, Джим, едно, две, три и затичахме като подивели, на зигзаг, всеки накъдето свари, опитвахме се отчаяно да стигнем някъде, където Сиси Медън няма да може да види голотиите ни. Помня го онова отчаяние, нуждата да избягаш на всяка цена от онзи момичешки поглед. Нямаше нищо добро за скривалище обаче. Единствените дървета бяха зад нас, долу при дълбоката част на потока, където бяхме плували, но Сиси беше там. Напред се простираха само шубраци и трева, недостатъчно висока. Не можехме да мислим като хората. Пробягах стотина-двеста метра, стъпалата ми целите се нарязаха от острите камъчета, тичах с все сила, малкият ми пишок пляскаше в тялото ми — никога не бях тичал гол и откривах голямото неудобство, — а най-сетне просто се хвърлих по лице в тревата, свих се, опитвах се да се скрия като щраус. Толкова голям беше срамът. Трябва да съм стоял свит така петнайсет минути и накрая чух гласове, и разбрах, че Карл и Джим са дошли да ме потърсят. Изправих се предпазливо. Те се бяха облекли, а Сиси не се виждаше никаква. Трябваше да извървя целия път обратно до потока гол, за да си взема дрехите — струваше ми се, че вървя мили, и дори ме беше срам, че съм с тях, двамата облечени, аз гол-голеничък — и им обърнах гръб, докато се облека. След четири дни видях Сиси Медън в киното — стоеше във фоайето и си говореше с Джо Фокнър, а тя ми се ухили и ми намигна, и ми се искаше да се свра в търбуха на земята. Сиси Медън ми го видя, казах си и тези пет думи се превъртяха в главата ми поне милион пъти, докато траеше филмът, тъй че не можах да обърна внимание на ставащото на екрана.

Но срамът, който изпитах на единайсет, онова смущение заради полуоформеното ми мъжество, скоро изчезна. Тялото ми наедря, развих се физически, пораснах висок и след това нямах никаква причина да се срамувам от тялото си. Помня още много плувни експедиции и нито веднъж повече не изтърсих онова за взимането на плувки. Понякога с нас имаше дори момичета, цяла тайфа за плацикане на голо, четири момичета и пет момчета примерно, сваляме кротко дрехите зад различни дървета, момичетата тук, момчетата там, после всички се втурваме като луди към потока, пишоци и цици подскачат и се люшкат. А във водата можеш да видиш всичко доста добре, щом заскачат наоколо. А след това понякога се чифтосваме, като станахме по на тринайсет-четиринайсет, първите ни плахи опити в чукането. Помня как така и не можех да се отърва от удивлението си от вида на момичешките тела, толкова равни в скута, толкова празни. И бедрата им по-широки от нашите, задниците им по-големи и по-меки, като кръгли розови възглавници. Цялото голо къпане, което правех като тийнейджър, ме караше да се връщам към онзи случай с Карл, Джим и Сиси Медън и да се смея на глупавата си свенливост. Особено онзи път веднъж, когато Били Медън дойде да плува с нас. Беше ни връстничка, но изглеждаше точно като по-голямата си сестра и някак си, докато стоях на края на потока до Били и гледах луничките, спускащи се надолу между едрите й гърди, и тъмните бенки, опръскали големия й задник, имах чувството, че срамът от онази случка със Сиси вече е заличен, че голотата на Били е изравнила резултата между мен и момичетата Медън, че всичко това вече не означава нищо.

Докато си мислех за тези неща и скубех плевелите в лехата с пипера на братята, с голия ми задник, затоплен от катерещото се слънце, се сетих и за други неща, зареяни в дълбоките вирове на спомените ми, стари събития, мрачни, неприятни и полузабравени, които нямах никакво желание да си спомням. Цяло заплетено кълбо от спомени. Моя милост, гол през онези дни, с други хора. Момчешки игри, някои не толкова невинни. Нежелани образи бликнаха като мътен пролетен порой от миналото ми. Застинах, пометен от вълни на страх. Мускулите се стягат, тялото — лъснало от пот. И ми се случи нещо срамно. Усетих познато пулсиране долу, усетих как ми се втвърдява, и погледнах, и да, да, ето, вдигаше се, твърд. Искаше ми се да умра. Искаше ми се да се хвърля по лице на земята. Беше като онзи път, когато Сиси Медън ни беше видяла да плуваме, когато трябваше да измина целия път обратно гол до потока, докато Карл и Джим вече се бяха облекли, и бях изпитал наистина какво е да си гол и засрамен между облечените. И сега отново същото: Нед, Ели, Тимъти и братята, всички бяха по шорти, а аз гол, и изобщо не ме притесняваше, докато изведнъж не започна да става това, и вече се чувствах така все едно ме показват на телевизията. Всички щяха да ме зяпнат, да видят, че съм възбуден, да се зачудят какво ме е възбудило, що за мръсни мисли са минали през ума ми.

Къде можех да се скрия? Как можех да се прикрия? Гледаше ли ме някой от тях?

Всъщност, като че ли не забелязваше никой. Ели и братята бяха далече напред по реда. Тимъти се тътреше лениво отзад, почти извън погледа ми. Единственият наблизо беше Нед, може би на петнайсет стъпки зад мен. Бях с гръб към него и срамът ми бе прикрит. Молех се да спадне. След миг щях да се върна към нормалното, щях да мога да се върна по реда до дървото, на което висяха гащетата ми. Да. Ето, спадна. Всичко е наред. Обърнах се.

Нед се сепна гузен, направо подскочи, когато погледите ни се срещнаха. Беше се изчервил. Извърна очи. И аз разбрах. Нямаше дори нужда да погледна издутата предница на шортите му, за да разбера какво става в главата му. Вече от петнайсет или двайсет минути се беше отдал на малките си перверзни фантазми, оглеждал бе тялото ми, съзерцавал бе задника ми, улавял беше от време на време други сладки нещица по мен. Сънувал бе наяве извратените си сънища за мен. Какво пък, нищо изненадващо. Нед е педал. Нед винаги ме е желаел, макар никога да не е посмявал да ми се пусне. А и аз все пак му бях пред очите, целият, изкушение, провокация. Все пак ме стъписа това страстно изражение, толкова явно, така неприкрито. Това ме потресе. Да те желае така друг мъж. Да си обект на копнежите му. И изглеждаше толкова смутен и сконфузен, когато минах покрай него да си взема шортите. Все едно че го бях хванал незащитен, издал истинските си намерения. А какви, моля, що за намерения самият аз бях издал? Моите „намерения“ бяха щръкнали на 18 санта пред мен. В нещо много дълбоко сме нагазили тук, дълбоко, гадно и сложно. То ме плаши. Дали гейските вибрации на Нед не влизат в главата ми по някакъв телепатичен начин и не разбуждат стари срамове? Странно е, нали, че ми стана точно сега. Божичко. Мислех, че разбирам поне себе си. Но непрекъснато откривам, че не знам нито едно проклето нещо със сигурност. Не знам дори кой съм. Що за личност искам да съм? Екзистенциална дилема, нали, Ели, нали? Да избереш собствената си съдба. Изразяваме своите идентичности чрез сексуалната си същност, нали? Не мисля така. Не искам да мисля така. И все пак не съм сигурен. Слънцето печеше в гърба ми. За няколко минути толкова се бях надървил, че сега чак ме болеше. И учестеният дъх на Нед зад мен. И миналото, кипнало в мен. Къде ли е Сиси Медън сега? Къде е Джим? Къде е Карл? Къде е Оливър? Къде е Оливър? О, Господи, мисля, че Оливър е едно много, много болно момче.