Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (30)

28. НЕД

Братята са влюбени в нас. Няма по-подходящо определение. Стараят се да пазят лицата си безизразни, строги, жречески, сдържани, но не могат да скрият простата радост, която им носи присъствието ни. Ние ги подмладяваме. Избавили сме ги от цяла вечност еднообразие. От еон и половина не са имали послушници тук, не се е вливала нова кръв в обителта; една и съща общност на братя, петнадесет всичко. Ежедневно повтарящи се молитви, труд на полето, домакинска работа. А сега ние сме тук, за да бъдем преведени през ритуалите на инициация, и това за тях е новост, и те ни обичат за това, че сме дошли.

Всички участват в нашето просвещаване. Брат Антъни ръководи медитациите ни, духовните упражнения. Брат Бернард ни наставлява във физическите упражнения. Брат Миклош уклончиво ни въвежда в историята на ордена, предлага ни по свой, двусмислен начин подходяща информация за произхода и миналото му. Брат Хавиер е отецът изповедник, който след няколко дни ще ни преведе през психотерапията, която, изглежда, е централна част от целия процес. Брат Франц, братът-работник, ни показва задълженията като копачи и водоносци. Всеки от останалите братя си има своята особена роля, но засега все още не сме имали повод да се запознаем с тях. Тук има и жени, неясно колко на брой, може би само три или четири, може би десетина. Виждаме ги периферно, мярнат се тук, зърнем ги там. Винаги се държат на разстояние, минават от стая в стая по загадъчните си лични работи, никога не спират, никога не поглеждат към нас. Като братята, всички жени са облечени еднакво, в къси бели рокли вместо в опърпаните сини шорти. Тези, които съм видял досега, имат черна коса и едри гърди; Тимъти, Ели или Оливър също не са забелязали стройни блондинки или червенокоси. Приличат си много, поради което не съм сигурен за броя им. Изобщо не мога да кажа дали жените, които виждам, са различни, или са същите. На втория ден тук Тимъти попита за тях брат Антъни, но вежливо му бе отговорено, че е забранено да се задава пряк процедурен въпрос на който и да е член на Братството. Всичко щяло да бъде разкрито в подходящия момент, обеща брат Антъни. Трябва да се примирим.

Денят ни е програмиран изцяло. Ставаме с изгрева на слънцето. При липсата на прозорци зависим от брат Франц, който минава призори през спалното крило и чука по вратите. Банята е задължителното първо действие. След това отиваме на нивите за час работа. Братята сами си отглеждат цялата храна в една градина на около двеста метра зад сградата. Сложна напоителна система изпомпва вода от някакъв дълбок извор. Инсталирането сигурно е струвало цяло състояние, Къщата на черепите пък трябва да е струвала състояние и половина, но подозирам, че Братството е неописуемо богато. Както изтъква Ели, всяка самоподдържаща се организация, която може да увеличава авоарите си с 5 или 6 процента годишно в продължение на три-четири столетия, накрая ще притежава цели континенти. Братята отглеждат пшеница, билки и всевъзможни плодове, кореноплоди и така нататък. Представа нямам какво представляват повечето растения, които плевим и прекопаваме толкова грижливо. Ориз, боб, царевица и „люти“ зеленчуци като лук тук са забранени. Пшеницата, доколкото схващам, се поддържа с неохота, смятат я за духовно низша, но някак необходима. Преди да се превърне в хляб, минава през петкратно пресяване и десеткратно премилане, съпроводени със специални медитации. Братята не ядат месо, ние също няма да ядем, докато пребиваваме тук. Месото явно се смята за източник на разрушителни вибрации. Солта е в изгнание. Пиперът е извън закона. Черния пипер имам предвид — чушките са в менюто и братята ги обичат много, консумират ги като мексиканци по всевъзможни начини — пресни пиперки, сушени, на червен пипер, мариновани и пр. и пр., и пр. Сортът, който отглеждат, е лют. С Ели сме маниаци на подправките и ги използваме с охота, въпреки че ни докарват понякога сълзи в очите, но Тимъти и Оливър изобщо не се оправят. Друга любима храна са яйцата. Отзад има кокошарник, пълен с вдигащи врява кокошки, и яйцата под някаква форма се появяват в менюто три пъти на ден. Братята също така произвеждат слабоалкохолни билкови ликьори под надзорничеството на брат Морис, брата-дестилатор.

Щом приключим своя час служба на полето, ни извиква гонг, връщаме се по стаите си, за да се изкъпем отново, и след това е времето за закуска. Блюдата се сервират в едно от общите помещения. Менюто се изчислява по някакъв тайнствен принцип, който все още не ни е разкрит; като че ли цветът и съставът на това, което ядем, имат толкова общо с планирането на блюдата, колкото и хранителните му качества. Ядем яйца, супи, хляб, зеленчукови пюрета и прочие, всичко обилно поръсено с пипер; за пиене ни се предлага вода, някакъв вид пшеничена бира, а вечерта от билковите ликьори, но нищо друго. Оливър, който е любител на бифтеците, се оплаква много от липсата на месо. Отначало и на мен ми липсваше, но вече се приспособих напълно към този странен режим, Ели също. Тимъти недоволства тихо и гълта ликьорите. На обяда третия ден прекали с бирата и повърна на великолепния шистов под; брат Франц го изчака да приключи, след което му връчи парцал и безмълвно му посочи да изчисти мръсотията си сам. Братята явно не харесват Тимъти и може би се боят от него, защото е с цяла педя по-висок от който и да е от тях и поне с 40 кила по-тежък от най-тежкия.

След закуска идват сутрешните медитации с брат Антъни. Той не говори много, само ни осигурява духовен контекст с минимум думи. Срещаме се в другото задно крило на сградата, срещу спалното крило; то е изцяло посветено на монашеските функции. Вместо спални има параклиси, осемнайсет всичко, съответстващи предполагам на Осемнадесетте мистерии; те са също толкова оскъдно обзаведени и също толкова величествено строги като другите помещения, и съдържат многобройни великолепни образци на изкуство. Повечето са предколумбови, но някои от потирите и статуетките имат европейски средновековен облик, а има и няколко абстрактни предмета (слонова кост? камък?), които са ми напълно непознати. В тази част на сградата има и голяма библиотека, претъпкана с книги, ако се съди по вида на рафтовете; засега ни е забранено да влизаме в това помещение, въпреки че вратата никога не е заключена. Брат Антъни се среща с нас в параклиса най-близо до общото крило. Той е празен, с изключение на един от повсеместните черепи-маски на стената. Коленичи; ние коленичим; сваля от гърдите си своя малък нефритен медальон, който неизненадващо е изваян във формата на череп, и го поставя на пода пред нас като фокус за медитациите ни. Като върховен брат, брат Антъни притежава единствения медальон от нефрит, а брат Миклош, брат Хавиер и брат Франц са удостоени с правото да носят подобни медальони от излъскан кафяв камък — обсидиан мисля, или оникс. Тези четиримата са Пазителите на черепите, елитна група в братството. Това, над което брат Антъни ни приканва да размишляваме, е парадокс: черепа под лицето, присъствието на символа на смъртта, скрит под нашите маски на живи. Чрез упражнение „вътрешен взор“ от нас се очаква да се очистим от импулса към смъртта, като поглъщаме, напълно съзнателно, и едновременно с това унищожаваме символната мощ на черепа. Не знам доколко успява да го постигне всеки от нас: друго, което ни е забранено, е да споделяме за напредъка си. Съмнявам се, че Тимъти е особено добър в медитацията. Оливър очевидно е: взира се в нефритения череп с налудничава съсредоточеност, поглъща го, обкръжава го и мисля, че духът му продължава напред и прониква в него. Но дали се движи в правилната посока? Ели преди време ми се оплака за трудностите, които имал в достигането на най-висшите нива на мистично преживяване с дрога. Умът му е прекалено подвижен, прекалено скоклив и е провалил немалко наркотични „странствания“, мятайки се насам-натам, вместо да се отпусне и да навлезе плавно в Целостта. Тук е същото: мисля, че му е трудно да обхване цялото; по време на упражненията по медитиране изглежда натърпелив и напрегнат, като че ли се опитва насила да навлезе в област, която всъщност му е неподвластна. Колкото до мен, ежедневният час с брат Антъни по-скоро ми е приятен; парадоксът на черепа, разбира се, съвпада напълно с моя възглед за ирационалното и мисля, че се справям добре, макар да съзнавам възможността да се заблуждавам. Ще ми се да обсъдя степента на напредъка си, ако има такъв, с брат Антъни, но всякакви такива колебливи допитвания засега са забранени. Тъй че всеки ден коленича и се взирам в зеления череп, отпращам душата си и повеждам своята вечна вътрешна борба между разяждащ цинизъм и окаяна вяра.

След като приключим своя час с брат Антъни, се връщаме на полето. Скубем плевели, торим — всичко е органично естествено, — засяваме и разсаждаме. Тук Оливър е в най-добрата си форма. Винаги се е стремял да отхвърли селяшкия си произход, но сега започва да се перчи с него, както Ели се перчи с юдейския си речник, въпреки че не е стъпвал в синагога след своя „бар мицвах“. При него синдромът е „по-племенен съм от теб“, а „етническото“ у Оливър е земеделското, тъй че той копае и плеви със забележителна енергия. Братята се опитват да го накарат да я кара по-полека: мисля, че енергията му ги ужасява, но също така се притесняват от риска да получи мозъчен удар; брат Леон, братът-лекар, му говори няколко пъти, изтъкваше, че предобедните температури са над трийсет и скоро ще са много повече. Въпреки това Оливър пухти настървено като трактор. За мен цялото това ровене в пръстта е приемливо странно и странно приемливо. Връзва се с романтизма „назад към природата“, който, подозирам, витае в сърцата на всички прекалено урбанизирани интелектуалци. Никога не съм упражнявал по-тежък ръчен труд от мастурбирането, тъй че полският труд за мен е както съсипващ, така и побъркващ, но се отдавам с охота на работата. Засега. Отношението на Ели към земеделието е доста подобно на моето, само че по-емоционално, по-романтично; говори, че извличал физическо обновление от Майката земя. А Тимъти, който, разбира се, никога не е трябвало да прави нещо повече от това да си върже връзките на обувките, заема позата на благородник: noblesse oblige, казва той с всеки свой вял жест, прави каквото му кажат братята, но дава много ясно да се разбере, че благоволява да цапа ръцете си само защото малката им игричка му се струва забавна. Е, всички копаем, всеки по своя си начин.

Към десет и половина сутринта става неприятно горещо и всички напускаме лехите, освен трима братя-земеделци, чиито имена все още не знам. Те прекарват всеки ден по десет-дванайсет часа на открито: като наказание може би? Останалите братя, както и Вместилището, се разотиваме по стаите си и се къпем отново. След това четиримата се събираме в другото крило за часа си с брат Миклош, брата-историк.

Миклош е набит и широкоплещест, с ръце като бедра и бедра като дънери. Създава впечатление на по-стар от другите братя, макар да признавам, че има нещо парадоксално в прилагането на сравнителна степен като „по-стар“ спрямо група неостаряващи мъже. Говори със смътен и неопределим акцент, а мисловните му процеси са забележително нелинейни. Бълнува, странства, хлъзга се най-неочаквано от тема на тема. Убеден съм, че е съзнателно, че умът му е по-скоро неуловимо проницателен и непредсказуем, отколкото сенилен и недисциплиниран. Може би през столетията се е отегчил от простия праволинеен дискурс. Знам, че на негово място и аз бих се отегчил.

Има две основни теми: възникването и развитието на Братството и историята на понятието за човешкото дълголетие. По първата е уклончив, сякаш е решен да не ни предложи ясни очертания. Ние сме много стари, повтаря непрекъснато, много, много стари, и няма как да се разбере дали има предвид братята, или самото Братство, макар да мисля, че може би са и двете; вероятно някои от братята са били в него от началото, животът им обхваща не просто десетилетия или столетия, а цели хилядолетия. Намеква за праисторически произход, пещерите на Пиренеите, Дордона, Ласко, Алтамира, тайно шаманско братство, устояло от зората на човечеството, но колко от това е вярно и колко — измислица мога да кажа толкова сигурно, колкото знам дали родословието на розенкройцерите наистина започва от Аменхотеп IV. Но докато брат Миклош говори, ме спохождат видения с опушени пещерни зали, примигващи факли, полуголи художници, облечени в кожите на космати мамути и мацащи с ярки пигменти по стените, лечители, извършващи ритуалното убийство на тур и носорог. А шаманите шепнат, плътно присвити един до друг, шепнат си Ние няма да умрем, братя, ще живеем и ще живеем, ще гледаме възхода на Египет и блатата на Нил, ще видим раждането на Шумер, ще доживеем да видим Сократ и Цезар, и Иисус, и да! все още ще сме тук, когато огнената гъба разцъфне над Хирошима, ярка като слънцето, и когато мъжете от металния кораб слязат по стълбата и закрачат по лунното лице. Но каза ли ми това Миклош, или го сънувах в маранята на обедния пустинен зной? Всичко е мъгливо, всичко е подвижно и се топи, и тече, докато заплетените му думи кръжат около себе си, кръжат, извиват се, танцуват, оплитат се. Той също така ни подсказва, със загадки и перифрази, за изгубен континент, изчезнала цивилизация, от която е произлязла мъдростта на Братството. А ние гледаме втрещени, ококорени, споглеждаме се скришом в изумление, без да знаем дали да се изсмеем скептично, или да зяпнем във възхита. Атлантида! Как го постига Миклош, как успява да извика в умовете ни образите за бляскава земя на злато и кристал, широки зелени булеварди, високи белостенни сгради, блестящи колесници, достолепни философи с дълги тоги, лъскавите инструменти на забравена наука, аурата на благодатна карма, резкия звук на странна музика, отекваща из залите на просторни храмове, посветени на неведоми богове. Атлантида? Колко тънко е въжето, по което стъпваме между фантазия и глупост! Никога не съм го чул да изрече името, но вкара Атлантида в ума ми още първия ден и вече се усилва убеждението ми, че съм прав, че той наистина приписва на Братството атлантски произход. Какво са тези изображения на черепи на фасадата на храма? Какво са тези ювелирни черепи, носени като пръстени и медальони във великия град? Кои са тези облечени в кафяво мисионери, които се прехвърлят на континента, проправят си път към планинските селища, изумяват ловците на мамути с електрическите си фенери и пистолети, държат високо свещения Череп и зоват обитателите на пещери да коленичат? А шаманите в изрисуваните пещери, присвити край своите пращящи огньове, шептят, съзаклятничат, накрая отдават почит на великолепните чуждоземци, покланят се, целуват Черепа, заравят идолите си, тлъстобедрите Венери и издяланите парчета кост. Вечен живот ви предлагаме, казват новодошлите, и им показват блещукащ екран, по който плуват образи на техния град, кули, колесници, храмове, скъпоценности, и шаманите кимат, кършат ръце и заливат с вода свещените си огньове, танцуват, пляскат с ръце, прекланят се, прекланят се, взират се в блещукащия екран, убиват своя охранен мастодонт, предлагат на своите гости приятелски пир. И така тръгва този съюз между планинци и островитяни в онова ледено утро, така започва преливането на кармата към скования от лед континент, пробуждането, предаването на знание. Така че когато идва земетресението, когато завесата е разкъсана и се разтърсват колоните, и черна плащаница надвисва над света, когато гневното море поглъща булевардите и кулите, нещо продължава да живее, нещо оцелява в пещерите, тайните, ритуалите, вярата — Черепът, Черепът, Черепът! Така ли беше, Миклош? И така ли е било през всички тези десет, петнадесет, двадесет хиляди години от минало, което сме предпочели да отречем? Блаженство бе да си жив в онази зора! И ти все още си тук, брат Миклош? Дойдохте до нас от зората от Алтамира, от Ласко, от самата обречена Атлантида, ти и брат Антъни, и брат Бернард и останалите, надживели Египет, надживели Цезарите, коленичили пред Черепа изтърпяхте всичко, трупахте богатство, копахте земята, придвижвахте се от земя на земя, от благословените пещери към новородените неолитни селища, от планините към реките, през цялата земя, до Персия, до Рим, до Палестина, до Каталуня, учихте езиците в тяхното развитие, говорихте на хората, представяхте се за хора на техните богове, градяхте храмове и манастири, кланяхте се на Изида, на Митра, на Йехова, на Иисус, този или онзи бог, попивахте всичко, понасяхте всичко, слагахте Кръста над Черепа, когато Кръстът бе на мода, усъвършенствахте изкуството на оцеляването, допълвахте се понякога, приемайки Вместилище, винаги търсехте нова кръв, макар вашата никога да не изтъняваше. А след това? Преместихте се в Мексико, след като Кортес съкруши народа му за вас. В земя, която разбира силата на смъртта, място, където Черепът винаги е властвал, донесен тук навярно също от родната ви страна от островния народ, а, атлантски мисионери също в Чолула и Теночтитлан, донесли истината на смъртната маска? Плодородна земя, за няколко столетия. Но вие държите на постоянното обновление и затова продължихте, взехте със себе си своята плячка, своите маски, своите черепи, своите статуи, палеолитните си съкровища на север, в новата страна, в празната земя, в пустинното сърце на Съединените щати, в земята на бомбите, в равнинната земя, и с трупаната от векове лихва съградихте най-новата своя Къща на черепите, а; Миклош, и ето ви тук, ето ни и нас тук. Така ли беше? Или всичко съм халюционирал, препъвал съм се в смътните ти и зацапани думи в един сън, изтъкан от евтина самозаблуда? Как мога да разбера? Как изобщо да го разбера? Разполагам само с това, което ми казваш, а то се размива, тръпне и бяга от ума ми. И виждам това, което е около мен, тази контаминация на първичната ви образност, от ацтекско въображение, от християнски визии, от атлантски възгледи, и мога само да се чудя, Миклош, как е възможно още да сте тук, когато мамутът е слязъл от сцената, и глупак ли съм аз, или пророк?

Другата част на това, което има да ни предаде брат Миклош, е по-малко елиптична, по-лесна за възприемане и овладяване. Представлява семинар по удължаването на живота, в който той хладнокръвно снове през време и пространство в търсене на идеи, които най-вероятно са се появили на света много след него. Преди всичко, защо изобщо да се съпротивляваме на смъртта, пита ни той? Не е ли тя естествен край, желано облекчение от мъките, свършек, който би трябвало предано да желаем? Черепът под лицето ни напомня, че всички същества загиват след отредения им срок, никое не прави изключение: защо да отхвърляме универсалната воля? Пръст си, и в пръстта ще се върнеш, нали така. Всяка плът е обречена да загине, отиваме си от света като щурци и е лошо човек да се бои от онова, което е неизбежно. О, но можем ли да сме такива философи? Ако съдбата ни е да си отидем, не е ли също тъй наше желание да отложим момента на изхода? Въпросите му са риторични. Седнали кръстато пред тази здрава и мускулеста кула на годините, не смеем да нарушим ритмите на мисълта му. Той ни гледа, без да ни вижда. Пита ни: ами ако човек би могъл наистина да отлага смъртта до безкрай, или поне да я запокити в много далечно бъдеще? Разбира се, съхраняването на здравето и силата е необходимо за целта: не си заслужава да се превърнеш в струлдбруг^[1], нали, стар и разлигавен, бръщолевещ и със сълзящи очи, разлагаща се плът в инвалидна количка, нали? Помислете за Титон, който измолил боговете да го избавят от смърт и те го дарили с безсмъртие, но не и с вечна младост; побелял, съсухрен, лежи и лежи в заключена стая, вечно старее, затворен в килията на гниещата си и изгнила плът. Не, трябва да търсим и жизненост, не само дълголетност.

Имало е такива, изтъква брат Миклош, които укоряват подобни стремления и проповядват пасивно приемане на смъртта. Напомня ни за Гилгамеш, който странствал от Тигър до Ефрат в търсене на бодливото цвете на вечността и го изгубил от гладна змия. Накъде тичаш, Гилгамеш? Живота, що търсиш, не ще го намериш, че когато боговете създадоха човеците, те отредиха смърт на човеците, но живота затаиха в свое владение. Да разсъдим над Лукреций, казва ни, Лукреций, който отбелязва, че е безсмислено да се стремим към удължаване на живота, защото колкото и много години да бихме могли да спечелим с такива дейности, то е нищо спрямо вечността, която трябва да прекараме в смърт. Като удължаваме своя живот, ние не можем да извадим от или да смалим и с една йота продължителността на състоянието ни в смърт… Можем да се борим да останем, но след време трябва да си отидем, и колкото поколения да сме добавили към своя живот, все пак ни очаква същата вечна смърт. И Марк Аврелий: Дори да живееш три хиляди години, и много мириади години, все пак помни, че никой не губи друг живот нежели този, в който сега живее… така най-дългото и най-късото се свеждат до едно и също… всички неща от вечността са сходни по форма и се въртят в кръг… все едно е дали човек ще види същите неща в течение на сто години, двеста или безкрайно време. И от Аристотел, откъс, който взимам присърце: Следователно всички неща на земята винаги са в състояние на преход, пораждат се и отпадат… никога не са вечни, след като съдържат противните качества.

Такава безперспективност. Такъв песимизъм. Приеми, предай се, покори се, умри, умри, умри, умри!

Какво учи юдейско-християнската традиция? Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъги; като цвете изниква и улита; като сянка бяга и се не спира. Погребалната мъдрост на Йов, придобита на висока цена. Каква новост ни носи свети Павел? Защото за мене животът е Христос, а смъртта — придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но, пита настойчиво брат Миклош, трябва ли да приемем такива поучения? (Намеква, че Павел, Йов, Лукреций, Марк Аврелий, Гилгамеш, всички те са късни палета с жълто на устата, безнадеждно постпалеолитни; подава ни отново мимолетен поглед към тъмните пещери, възвива назад по темата си към гъмжащото от турове минало.) Ето че излиза внезапно от онази долина на скръбта и в широк вико-кръговрат^[2] се връщаме на рецитация на аналите на дълголетието, гръмките имена, с които Ели ни проглуши ушите в зимните месеци, когато отплавахме на това приключение, на път далечен самотен последен възлюбен в потока, покрай Ева и Адам, от кривина на бряг към извивка на залив, и Миклош ни сочи Острова на Блажените, земята на хиперборейците, келтската земя на Младостта, персийската земя на Юима, о, Шангри-ла дори (вижте, вика старата лисица, аз съм съвременен, осведомен съм!) и ни дава капещия извор на Понсе де Леон, дава ни рибаря Главк, който пасе билки покрай морския бряг и зеленее с безсмъртие, дава ни приказки от Херодот, дава ни Утаракуру и нейното дърво Джамбу, развява сто искрящи мита покрай замаяните ни уши, така че ни се иска да извикаме: Ето, тук! Ела, Вечност! — и да коленичим пред Черепа; а после отново криви и обръща, повежда ни в мьобиусов танц, повлича ни назад към пещерите, оставя ни да усетим порива на ледените ветрове, смразяващата целувка на плейстоцена и хванал ни за ушите, ни обръща на запад, оставя ни да видим жаркото слънце, грейнало над Атлантида, бута ни напред по нашия път, залитаме и се тътрим към морето, към залезните острови, към потъналите чудеса и през тях към Мексико и неговите демоки-богове, неговите черепи-богове, към хилещия се Уицилопочтли и ужасната змийска Коатликуе, към червените олтари на Теночтитлан, към одрания бог, към всичките парадокси на живот-в-смъртта и смърт-в-живота, а пернатата змия се смее и поклаща щракащата си опашка, щрак-щрак, и сме пред Черепа, пред Черепа, пред Черепа, гонг прокънтява през мозъците ни откъм лабиринтите на Пиренеите, пием кръвта на биковете на Алтамира, танцуваме валс с мамутите на Ласко, чуваме дайретата на шамани, коленичим, докосваме камък с челата си, подаваме вода, плачем, потръпваме от ека на атлантските барабани, кънтящи през три хиляди мили океан в яростта на невъзвратимата загуба, а слънцето изгрява и светлината ни стопля, и Черепът се усмихва, и ръцете се разтварят и плътта полита и победата над смъртта е пред нас, но тогава часът е свършил и брат Миклош е напуснал, оставил ни е мигащи и изведнъж смутени, сами, сами, сами, сами. До утрешния ден.

От урока си по история отиваме на обяд. Яйца, пюре от люти чушки, бира, корав черен хляб. След обяда — час за лична медитация, всеки в стаята си, опитваме се да придадем смисъл на всичко, което са ни налели в главите. После прозвучава гонгът, зове ни отново на полето. Вече се е възцарил пълният следобеден зной и дори Оливър проявява малко сдържаност: движим се бавно, чистим кокошарника, връзваме разсадите, предлагаме помощта си на неуморните братя-фермери, които са се трудили от сутринта. Два часа; цялото Братство е тук освен брат Антъни, който стои сам в Къщата на черепите. (Точно в такова време пристигнахме тук.) Най-сетне сме освободени от робията. Потни, изпечени от слънцето, се дотътряме до стаите си, къпем се отново и отдъхваме, всеки сам, до вечеря.

Още едно ядене. Обичайното меню. След вечеря даваме дежурство в почистването. Когато наближи залез-слънце, отиваме с брат Антъни, а повечето вечери и с още четирима-петима от останалите братя, до един нисък хълм малко на запад от Къщата на черепите, за да изпълним там ритуала на изпиване на слънчевия дъх. Това се прави, като заемаш чудновата и неудобна поза, приклекнал и със скръстени нозе — съчетание от позата лотос и спринтьорско навеждане за старт, — и гледаш право в червеното кълбо на снишаващото се слънце. Точно в момента, в който си мислим, че ще пробие ретините ни, трябва да затворим очи и да медитираме над спектъра от цветове, течащ от слънчевия диск към нас. Указано ни е да се съсредоточим върху вкарването на този спектър в телата си, той навлиза през клепачите и достига по синусите и носовите отвори до гърлото и в гърдите. По същество се очаква, че слънчевото излъчване ще се утаи в сърцето и ще породи животворна топлина и светлина. Станем ли истински вещи в това, уж сме щели да можем да прехвърляме поетото излъчване до всяка точка на тялото си, която се окаже в нужда от специално укрепване — бъбреците, да речем, или гениталиите, или панкреаса, каквото и да е. Братята, които клечат до нас на билото, вероятно правят такова прехвърляне точно сега. Извън възможностите ми е да преценя колко стойност има тази практика; не мога да разбера как би могла да струва и пет пари, от научна гледна точка, но Ели настойчиво твърди, че с живота са свързани много повече неща, отколкото казва науката, и ако техниките на дълголетие тук разчитат на метафорични и символични преориентирания на метаболизма, водещи до емпирични промени в телесния механизъм, то вероятно за нас е от огромна важност да пием слънчевия дъх. Братята не ни показват свидетелствата си за раждане; трябва да изпълним тази дейност на вяра.

Когато слънцето залезе, се отправяме към едно от по-големите общи помещения, за да изпълним последното си задължение за деня: часа по гимнастика с брат Бернард. Според Книгата на черепите поддържането на тялото гъвкаво е съществено за удължаването на живота. Е, това не е новина, но, разбира се, някакъв специален мистично-космологичен аспект съобщава техниката на Братството за поддържане на тялото гъвкаво. Започваме с дихателни упражнения, важността на които брат Бернард ни е обяснил по обичайния си лаконичен начин; има нещо общо с преподреждане на отношението ти към вселената от явления тъй, че макрокосмосът се оказва вътре в теб, а микрокосмосът отвън, мисля, но се надявам да си го изясня в по-голяма степен с времето. Също така съдържа много езотерична материя, включваща развиване на „вътрешното дишане“, но явно все още не се смята за важно за нас да го разбираме. Все едно, клякаме и дишаме енергично, изхвърляме всички нечистотии от дробовете си и всмукваме добър, чист, духовно одобрен вечерен въздух; след дълъг период на вдишване и издишване се прехвърляме на упражнения в сдържане на дъха, което ни оставя замаяни и възбудени, а след това на странни хитрини по „пренасяне на дъха“, в които се учим да насочваме вдишванията си към различни части на телата си, точно както правим по залез със слънчевата светлина. Всичко това е тежък труд, но свръхпроветряването на организма предизвиква задоволителна еуфория: ставаме лекомислени и оптимистични и лесно се самоубеждаваме, че сме поели по пътя към вечния живот. Може и да сме, ако кислород = живот, а въглероден двуокис = смърт.

Когато брат Бернард прецени, че сме се надишали достатъчно, започваме с въртенето и гърченето. Упражненията всяка вечер са различни, все едно че ги извлича от репертоар с безкрайно разнообразие, развиван през хиляда столетия. Сядаш кръстато с пети на пода, пляскаш с ръце над главата, допираш лактите пет пъти рязко в пода. (Охх!) Допри лявата ръка до лявото коляно, вдигни дясната над главата, вдишай десет пъти дълбоко. Повтори с дясната ръка на дясното коляно, лявата ръка горе. Сега двете ръце високо над главата, клатиш силно глава, докато зад затворените ти клепачи не засвяткат искри. Ставаш, опираш длани на бедрата, извиваш се рязко настрани, докато торсът не се наведе под ъгъл деветдесет градуса, първо наляво, после надясно. Застани на един крак, другия го сгъни до брадичката. Скачаш като луд. И тъй нататък, включително много неща, за които все още не сме достатъчно гъвкави да ги постигнем — стъпалото увито около главата или сгъване на ръцете навътре, или изправяне с кръстосани крака, и прочие. Даваме всичко от себе си, но то никога не е достатъчно, за да удовлетвори брат Бернард; той безмълвно ни напомня с гъвкавостта на собствените си движения за голямата цел, към която сме се устремили. Готов съм вече да науча всеки момент, че за да спечелиш вечния живот, е абсолютно необходимо да усвоиш изкуството да натикаш лакътя си в устата: трудно е, пич, но иначе си обречен да издъхнеш край пътя.

Брат Бернард ни докарва почти на ръба на изтощението. Самият той изпълнява всяко упражнение, което иска от нас, не пропуска нито едно навеждане или извивка и докато се върти и подскача, не издава никакви особени признаци на напрежение. Най-добрият от нас в тези пластики е Оливър, най-лошият е Ели; все пак Ели се старае да ги изпълни с необикновен тромав ентусиазъм, достоен за възхищение.

Най-сетне сме освободени, обикновено след около деветдесет минути работа. Останалото е свободно време, но не се възползваме от свободата си; към този момент си готов да рухнеш в леглото и го правим, защото много скоро ще дойде утрото и бодрото троп-троп-троп на брат Франц на вратата ми. Тъй че бягай да спиш. Спя дълбоко и здраво, по-здраво, отколкото съм спал някога.

Толкова за ежедневието ни. Какво означава всичко това? По-млади ли ставаме тук? По-стари ли ставаме? Ще се сбъдне ли сияйното обещание на Книгата на черепите за някои от нас? Дали това, което правим всеки ден, има смисъл? Черепите на стените не ми дават никакви отговори. Усмивките на братята са непроницаеми. Не обсъждаме нищо един с друг. Крача към аскетичната си стая, чувам палеолитния гонг да кънти в собствения ми череп, бам, бам, бам, почакай и виж, почакай и виж, почакай и виж. А Деветата мистерия виси над всички нас като меч.