Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (27)

25. ЕЛИ

Колкото и да превъртах малката размяна на реплики с брат Антъни, не можех да се примиря. Будалкаше ли ме той? Престорено незнание? Престорено знание, каквото всъщност няма? Какво беше онова изражение — коварна усмивка на посветения или не казваща нищо усмивка на блъфиращия?

Възможно е, казвах си, да познават Книгата на черепите под някакво друго име. Или в хода на преселението си от Испания в Мексико, а от Мексико в Аризона да са извършили някакво фундаментално преустройство на теологичната си символика. Бях убеден, въпреки двусмисления отговор на брата, че това място трябва да е прякото продължение на каталунския манастир, в който е бил написан откритият от мен ръкопис.

Изкъпах се. Най-великолепната баня в живота ми, върхът на баните, тяхното „акме“^[1]. Излязох от голямата вана и видях, че дрехите ми са изчезнали и вратата е заключена. Навлякох избелелите омачкани и тесни шорти, които ми бяха оставили. И зачаках. И чаках. Нищо за четене, нищо за гледане освен една чудесна маска на опулен череп, мозаична творба, безброй късчета нефрит, слюда, обсидиан и тюркоаз, съкровище, шедьовър. Помислих да си взема втора баня, просто за да убия времето. И тогава вратата се отвори — не чух никакъв ключ, никакво изщракване на ключалка — и влезе някой, който на пръв поглед ми заприлича на брат Антъни. Вторият поглед ме увери, че е друг: малко по-висок, малко по-тесен в раменете, малко по-светла кожа, но иначе същата мургава стегната набита псевдо-пикасова физика. Каза със странно тих, дрезгаво звучащ глас като на Питър Лори^[2]:

— Аз съм брат Бернард. Моля, последвайте ме.

Коридорът сякаш се удължаваше, докато крачехме по него. Тътрехме се напред, брат Бернард водеше; очите ми през повечето време бяха приковани в странно изпъкващия му гръбнак. Босите стъпала по гладкия каменен под, приятно усещане. Загадъчни затворени врати от тежко дърво, от двете страни: стаи, стаи, стаи, стаи. Гротескни мексикански артефакти на цената на милион долара, окачени по стените. Всички богове на всички най-мрачни кошмари ме гледаха опулени. Лампите бяха запалени и жълтата светлина се лееше от аплиците с форма на черепи — поредният малък мелодраматичен нюанс. Когато наближихме челната секция на сградата, която явно бе П-образна, надникнах над дясното рамо на брат Бернард и за миг изумен зърнах неоспоримо женска фигура, на дванайсет-петнайсет метра пред мен. Видях как излезе от последната стая в това спално крило, прекоси бавно пътя ми — сякаш се носеше над пода — и изчезна в главната част: ниска крехка жена, облечена в нещо като плътно прилепнала минипола, едва стигаща до средата на бедрото, от някаква мека надиплена бяла тъкан. Косата й беше тъмна и лъскава, латино коса, и се спускаше под раменете й. Кожата й беше с тъмен загар, в силен контраст с бялото й облекло. Гърдите й стърчаха изразително; не можех да се усъмня в пола. Не видях ясно лицето й. Изненада ме, че в Къщата на черепите има не само братя, а и сестри, но може би беше просто слугиня, защото всичко тук беше безукорно чисто. Знаех, че няма смисъл да питам за нея брат Бернард; той носеше мълчанието си както рицар би носил броня.

Най-сетне ме вкара в някаква голяма зала за церемонии, явно не същата, в което ни посрещна брат Антъни, защото не забелязах следи от капак, водещ към тунела. Фонтанът тук като че ли беше с друга форма, по-висок и с формата на лале, но фигурата, от която изтичаше водата, изглеждаше досущ като в другата зала. През рехавите греди на тавана видях косата светлина на много късен следобед. Въздухът бе горещ, но не толкова душен, колкото преди.

Нед, Оливър и Тимъти вече бяха тук, всички само по шорти. Изглеждаха напрегнати и озадачени. Оливър имаше онова изцъклено изражение, което го спохожда в моменти на голям стрес. Тимъти се опитваше да изглежда невъзмутим, без никакъв успех обаче. Нед ми смигна, било за поздрав или на подигравка.

Освен тях в залата имаше и десетина братя.

Всички изглеждаха излети като от един калъп. Дори да не бяха буквално истински братя, трябваше да са най-малкото братовчеди. Никой не беше висок повече от метър и седемдесет. Всичките плешиви. С издута гръд. Смугли. Издръжливи на вид. И те само по дочени шорти. Един, у когото ми се стори, че разпознах брат Антъни — той беше, да — носеше на гърдите си малък зелен медальон; други трима имаха подобни украшения, но от по-тъмен камък, може би оникс. Жената, която беше пресякла пътя ми, я нямаше.

Брат Антъни ми посочи да застана с приятелите си. Заех позиция до Нед. Тишина. Напрегнатост. Идеше ми да прихна и едва се сдържах. Колко нелепо беше всичко това! Кои си мислеха, че са тези надути дребосъци? Защо беше този брътвеж за черепи, този ритуал на сблъсъци? Брат Антъни ни гледаше строго, все едно че ни съди. Никакъв звук не се чуваше, освен собствения ни дъх и веселото бълбукане на фонтана. Малко сериозна музика за фон, моля, маестро. Mors stupebit et natura, сит resurget creatura, judicanti responsura. Смърт и Природа стоят удивени, щом се вдигне отново Творението, за да отвърнат на Съдника. Да отвърнат на Съдника. Ти ли си нашият съдник, брат Антъни? Quando Judex est venturus, cuncta stricte discussurus! Щом Съдията дойде, всичко точно да отсъди. Никога ли нямаше да проговори? Вечно ли трябваше да стоим така, замръзнали между раждане и смърт, между утроба и гроб? А! Следваха сценария! Един от по-низшите братя, без медальон, отиде до една ниша в стената и взе тънка книга, изящно подвързана с лъскав червен марокен, връчи я на брат Антъни. Нямаше нужда да ми казват, знаех коя е книгата. Liber scriptus proferetur, in quo totum continetur. Писаната книга ще се донесе, в която всичко се съдържа. Unde mundus judicetur. Отгдето светът ще бъде съден. Какво мога да кажа? Царю страховито могъщи, ти, който търсещи спасение даром спасяваш, мен избави, о, извор на милост! Брат Антъни вече гледаше право в мен.

— Книгата на черепите — заговори той тихо, спокойно, звънливо, — има малко читатели в днешно време. Как се случи така, че попаднахте на нея?

— Стар ръкопис — казах. — Скрит и забравен в една университетска библиотека. Изследванията ми… случайно откритие… любопитството ме подтикна да го преведа…

Братът кимна.

— И след това дойдохте при нас? Как стана това?

— Вестникарско описание — отвърнах. — Нещо за изображенията, за символиката — решихме да опитаме, във ваканция сме и си помислихме, че можем да дойдем да видим дали… дали…

— Да — каза брат Антъни. Без въпросителна интонация. С ведра усмивка. Лицето му се извърна срещу мен, явно очакваше да кажа какво следва по-нататък. Бяхме четирима. Бяхме прочели Книгата на черепите и бяхме четирима. Exaudi orationem теат, ad te omnis caro veniet. Не можех да проговоря. Стоях онемял в безкрайния взрив от мълчание, надявах се, че Нед ще изрече думите, които не можеха да се изтръгнат от устните ми, че Оливър ще ги каже, дори Тимъти. Брат Антъни чакаше. Чакаше мен, готов беше да чака до последния тръбен зов, ако трябва, до последния акорд. Говори. Говори. Говори.

Проговорих. Чувах гласа си извън тялото ми, като на плейбек:

— Ние четиримата… прочели и разбрали Книгата на черепите… прочели и разбрали… желаем да се подложим… желаем да преминем през Изпитанието. Ние четиримата… ние четиримата се предлагаме… предлагаме се като кандидати… ние четиримата се предлагаме за… — Поколебах се. Верен ли беше преводът ми? Щеше ли да разбере избора ми на думата? — За Вместилище.

— За Вместилище — повтори брат Антъни.

— Вместилище. Вместилище. Вместилище — отекнаха братята в хор.

Колко оперна беше станала цялата сцена! Да, изведнъж аз пеех тенор в „Турандот“, зовях да ми зададат фаталните загадки. Приличаше ми на нелепа, безсмислена и надута театралщина, разиграваща се напук на всякакъв разум в свят, в който от орбитални спътници се излъчват сигнали, дългокоси момчета търсят дрога, а палките на щатсполицай трошат глави на демонстранти в петдесет американски града. Как бе възможно изобщо да стоим тук и да скандираме за черепи и за вместилища? Но предстоеше още по-странна странност. Важно и тържествено брат Антъни даде знак на онзи, който бе донесъл книгата, и той отново отиде до нишата. Този път извади масивна, грижливо излъскана каменна маска. Връчи я на брат Антъни, който я намести на лицето си. Друг от братята с медальони пристъпи и затегна каишките на тила. Маската покри лицето на брат Антъни от горната устна до темето. Придаде му вид на жив череп. Хладните му светли очи блеснаха към мен през дълбоките каменни кухини. Разбира се.

Каза:

— Вие четиримата съзнавате условията, наложени по силата на Деветата мистерия?

— Да — заявих аз. Брат Антъни зачака. Получи очакваното „да“ от Нед, от Оливър и сдържано — от Тимъти.

— Подлагате се следователно на това Изпитание не в дух на лекомислие, а съзнавайки както опасността, така и отплатата. Предлагате се изцяло и без уговорки. Дошли сте тук, за да се включите в тайнство, не за да играете игра. Покорявате се изцяло на Братството и особено на Пазителите. Ясни ли са тези неща?

Да, да, да… и най сетне — да.

— Елате при мен. Ръцете ви на маската ми. — Докоснахме я предпазливо, сякаш ни беше страх да не ни удари ток от студения сив камък. — От много години не е идвало Вместилище в нашата общност — каза брат Антъни. — Ценим присъствието ви и ви отдаваме своята благодарност затова, че дойдохте сред нас. Но сега съм длъжен да ви кажа, че ако мотивите ви да дойдете при нас са били нищожни, не ще напуснете тази Къща, преди кандидатстването ви да приключи. Нашето правило е тайната. Започне ли веднъж това Изпитание, вашият живот ни принадлежи и сте под нашата възбрана да напуснете тази обител. Това е Деветнадесетата мистерия, за която не може да сте прочели: ако един от вас напусне, останалите трима са обречени за нас. Ясно ли е това напълно? Не можем да позволим никаква промяна в решенията и вие ще се пазите взаимно, като знаете, че ако сред вас има отстъпник, останалите ще загинат без изключение. Това е мигът за оттегляне. Ако условията са твърде строги, отдръпнете ръцете си от моята маска и ще разрешим на четирима ви да си отидете в мир.

Поколебах се. Това не бях го очаквал: смъртно наказание заради оттегляне по средата на Изпитанието! Сериозни ли бяха? Ами ако след няколко дни разберяхме, че нямат нищо ценно, което да ни дадат? Трябваше ли да сме длъжни тогава да останем тук, месеци и месеци, и месеци наред, докато най-сетне ни кажат, че Изпитанието ни е свършило и че отново сме свободни? Тези условия ми се сториха невъзможни; почти отдръпнах ръката си. Но си спомних, че съм дошъл тук, за да извърша акт на вяра, че предавам един безсмислен живот с надеждата да спечеля смислен. Да. Аз съм ваш, брат Антъни, независимо от всичко. Задържах дланта си на маската му. Все едно, как можеха тези дребни мъже да ни попречат, ако решим да си тръгнем? Това беше просто поредният ритуал, като маската, като хоровото припяване. Така че се примирих. Нед също като че ли имаше съмнения; погледнах го предпазливо и видях как пръстите му за миг потрепериха, но се задържаха. Дланта на Оливър изобщо не се отлепи от ръба на маската. Тимъти изглеждаше най-колебливият; намръщи се, погледна с гняв и нас, и брата, на челото му изби пот, всъщност отдръпна пръстите си може би за три секунди, а след това с жеста „какво толкова, по дяволите!“ отново ги лепна за маската толкова силно, че брат Антъни едва не залитна. Свърши се. Обрекохме се. Брат Антъни смъкна маската си и каза:

— Тази вечер ще вечеряте с нас. А утре сутрин ще започне.