Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (24)

22. ЕЛИ

Ами ако Къщата на черепите не беше тук? Ако вървяхме по пътеката само за да се изправим пред стена от непроходими тръни и шипове? Признавам, че го очаквах. Цялата тази експедиция щеше да се окаже просто още един провал, поредното фиаско на Ели шменгегето. Черепът край пътя е лъжлив знак, ръкописът е красива измислица, вестникарската статия е фалшификат, „Х“-ът на картата е просто тъпа шега. Нищо няма пред нас освен кактуси и мескит, трънлива пустош, затънтена пустиня, и какво тогава? Да се обърна с достойнство към тримата си скапани от умора спътници и да кажа:

— Господа, измамили са ме, а аз ви подведох. Гонили сме вятъра.

С извинителна полуусмивка, играеща в крайчеца на устните. И тогава те ме хващат, спокойно, без злоба, понеже през цялото време са знаели, че накрая непременно ще се стигне точно до това, и ме събличат, забиват кол в сърцето ми, разпъват ме на някой огромен сагуаро, притискат ме до смърт под грамада плоски камъни, трият чоя в очите ми, изгарят ме жив, заравят ме до гуша в мравуняк, кастрират ме с нокти и през цялото време припяват тържествено: Шменгеге, шлемил, шлемазел, шмендрик, шлеп! Приемам търпеливо напълно заслуженото си наказание. Унижението не ми е чуждо. Провалът никога не ме е изненадвал.

Унижение? Провал? Като провала с Марго? Най-скорошното ми голямо поражение. Още боли. Миналия октомври, в началото на семестъра, дъждовна мъглива нощ. Бяхме се сдобили с първокласна плочка, уж „панамски червен“, стигнала до Нед уж по хомосексуалния ъндърграунд, и си подавахме лулата, Тимъти, Нед и аз; Оливър се въздържа, разбира се, отпива благочестиво някакво евтино червено вино. За фон звучи един от квартетите Разумовски, извисява се изразително над барабанния ритъм на дъжда: реем се нависоко, понесени от мистичната музика на Бетовен, втори челист необяснимо сякаш се вля в групата, дори обой в странни моменти, трансцендентален фагот под струните. Безумната петизмерна музикология на надрусания. Нед не ни беше излъгал: дрогата беше великолепна. И някак, без да се усетя, езикът ми се развърза, изпаднах в откровеничене, говорех и говорех, смъквах от себе си всичко, изведнъж казах на Тимъти, че това, за което най-много съжалявам, е, че в живота си изобщо, нито веднъж, не съм го правил с момиче, което бих могъл да оценя като наистина красиво.

Тимъти, съпричастен, загрижен, ме попита коя бих оценил като красива. Замълчах, изреждах наум опциите си. Нед услужливо ми предложи Ракел Уелч, Катрин Деньов, Лейни Казан. Най-сетне, изпаднал в изумително чистосърдечие, изтърсих:

— Смятам Марго за наистина красиво момиче.

Марго на Тимъти, гоише богинята на Тимъти, златокосото шиксе. Щом го казах, се понесох в бързия диалог с недомислено нахвърляни реплики, гласът ми отекваше в замаяния ми от канабиса ум, безкраен порой от думи. А след това времето, както става неизменно, когато си под влиянието на дрогата, се извъртя така, че чувах как се изпълнява целият ми сценарий, всяка реплика си идваше точно по реда. Тимъти ме пита много искрено дали Марго ме възбужда. Аз го уверявам също толкова искрено, че ме възбужда. Тогава той попита дали ще се почувствам по-малко непълноценен, по-уверен, ако го направя с нея. Този път колебливо, учуден каква игра ми играе, отвърнах с много смътни заобикалки и го чух как заяви, смайващо, че ще уреди всичко за другата нощ. Какво ще уредиш, попитах? Марго, отвърна ми. Щял да ме уреди с Марго в акт на християнска благотворителност.

— А тя дали ще…

— Естествено. Тя те смята за готин.

— Всички те смятаме за готин, Ели — каза Нед.

— Но аз не мога да… тя не… как… какво…

— Ще ти я подаря — великодушно заяви Тимъти аристократът с благородническия си жест. — Не мога да оставя приятелите си в състояние на неудовлетвореност и несподелен копнеж. Утре в осем, у тях. Ще й кажа да те чака.

— Прилича на уловка. Прекалено лесно. Нереално.

— Не говори глупости. Приеми го като косвено изживяване. Все едно гледаш филм, само че по-интимно.

— И по-сетивно — подхвърли Нед.

— Будалкаш ме — казах на Тимъти.

— Честна скаутска! Твоя е!

Почна да ми описва креватните предпочитания на Марго, специалните й ерогенни зони, малките сигнали, които използват помежду си. Улових духа на изживяването, понесох се все по-нависоко, напуши ме смях, започнах да припокривам графичните описания на Тимъти със собствените си похотливи фантазии. Разбира се, когато се съвзех след час-два, бях убеден, че Тимъти все пак ме е избудалкал, и това ме натика в черна пропаст. Защото винаги съм бил убеден, че Марготата на този свят не са за мен. Тимътитата ще си чукат легионите Маргота, но аз никога няма да имам и една от тях. Всъщност обожавах я от разстояние. Образец на шикси, цветът на арийската женственост, стройна и с дълги крака, четири пръста по-висока от мен (колко много повече изглежда, когато момичето е по-високо от теб!), копринена златна коса, лукави сини очи, вирнато носле, сочни игриви устни. Силно момиче, жизнено, баскетболна звезда (Оливър много ценеше способностите й на игрището), отлична студентка, остър и проницателен ум. Плашеше направо, беше вцепеняващо съвършена, от онези безукорни женски същества, които аристокрацията ни ражда в такова изобилие, за да властват царствено във фамилните имения или за да разхождат, важни и недостъпни, фризирания си пудел по Второ авеню. Марго за мен? Моето потно и космато тяло да лежи върху нейното? Четинестата ми буза да се трие в нейната копринена кожа? Да бе, и жабите ще се съешат с комети. За Марго сигурно изглеждах като нещо грубо и недодялано, жалкия представител на по-низш вид. Всякаква връзка между нас би била неестествена, сплав от сребро и месинг, смес от алабастър и въглища. Избих от ума си целия проект. Но на обяд Тимъти ми напомни за срещата. Невъзможно е, казах, хвърлих му пет-шест измислени набързо извинения. Той отмете жалките ми увъртания. Явяваш се в осем в апартамента й, каза. Бях ужасен.

— Караш я да проституира, Тимъти. Какво очакваш от мен? Влизам, смъквам си ципа, скачам й? Няма начин. Не можеш да накараш една фантазия да се сбъдне с махване с вълшебната пръчица.

Тимъти сви рамене.

Реших, че въпросът е приключил. Същата вечер Оливър имаше баскетболна тренировка. Нед отиде на кино. Някъде към седем и половина Тимъти си намери извинение. Работа в библиотеката, каза, ще се видим в десет. Останах сам в общия ни апартамент. Неподозиращ нищо. Улисан в писане на доклада си. Точно в осем един ключ се превъртя в ключалката, вратата се открехна, влезе Марго: пленителна усмивка, разтопено злато. За мен! Паника, ужас.

— Тимъти тук ли е? — попита тя и невъзмутимо заключи. Тътен в гърдите ми.

— В библиотеката е — изломотих. — Връща се в десет. Нямаше къде да се скрия. Марго се нацупи.

— Бях сигурна, че е тук. Е, кофти късмет. Много ли си зает, Ели? — Смигва ми, сините й очи искрят. Сяда на дивана, усмихва ми се.

— Правя един доклад… За неправилните форми на глагола…

— О, много интересно! Искаш ли да се напушим? Разбрах. Бяха го нагласили. Заговор, за да ме направят щастлив, все едно дали ми харесва, или не. Почувствах се покровителстван, използван, подигран. Да й кажа ли да се разкара? Не, шмендрик, не изтъпявай. Тя е твоя за два часа. По дяволите моралните превземки. Целта оправдава средствата. Ето ти го шанса и няма да получиш друг. Приближавам се наперено до канапето. Ели, наперено, да! Тя извади два дебели джойнта, навити професионално. Запали опитно единия, дръпна дълбоко, подаде ми го; китката ми затрепера, само дето не бутнах горящия край на джойнта в ръката й в трепета си, докато го вземах. Силен стъф. Закашлях се, тя ме потупа по гърба. Шлемил. Шлеп. Вдиша, смигна ми съзаклятнически. Тревата обаче не ми подейства изобщо. Прекалено напрегнат бях, а адреналинът в мен избиваше ефекта, преди да може да се задържи. Усещах миризмата на потта си. Фасът догоря бързо. Марго, вече надрусана, поне външно, предложи да изпушим другия. Поклатих глава.

— После.

Тя стана и закрачи из стаята.

— Ужасно топло е тук…

Какво клише! Умно момиче като Марго би трябвало да е способно на нещо по-добро. Разкърши ръце. Прозя се. Носеше тесни панталонки над коленете и къса блузка. Без сутиен, без пликчета явно: под гънките, плътно прилепнали в кръглото й задниче, не личаха ръбове от бельо. Ах, Ели, наблюдателно дяволче, милият и вещ експерт по женската плът!

— Колко горещо е тук! — повтаря тя сънено, опиянена. Горнището се смъква. Удостоява ме с невинна усмивка, все едно, че ми казва: всички сме стари приятели, няма смисъл да ни гризат глупави табута, защо циците трябва да са по-свещени от лактите? Гърдите й бяха средно големи, пълни, щръкнали, възхитително твърди, безспорно най-великолепните гърди, които бях виждал. По филмите е по-лесно — нямаш отношение аз — ти със ставащото на екрана. Завъртя номера с астрологията, в желанието си да ме отпусне, предполагам. Боклуци за близостта на планетите с този или с онзи дом, успявах само да измърморя нещо в отговор. Плавно мина на гледането на ръка — новата й торба с финтове, мистериите на линиите.

— Циганите гледат главно да те минат — казва сериозно, — но това не значи, че няма нещо вярно в основната идея. Виждаш ли, целият ти бъдещ живот е програмиран в ДНК молекулите и те определят линиите на дланта ти. Дай да погледна. — Хваща ръката ми, придърпва ме до себе си на канапето. Колко идиотски се чувствах, направо девственик в държането си, ако не в опита и квалификацията, трябваше да ме убеждават в очевидното. Марго се наведе над дланта ми, зашари по нея с пръст. — Ето тази тук, линията на живота, виж, о, колко е дълга, много дълга е! — Хвърлях крадешком погледи към циците й, докато ми въртеше номера с гледането. — А това тук е венериният хълм. Виждаш ли тази линия, как се скосява тук? Казва ми, че си мъж на силните страсти, но ги сдържаш, много ги потискаш. Така ли е? — Добре. Ще ти играя играта, Марго. Ръката ми изведнъж е около раменете й, дланта ми се плъзга по гърдите й. — О, да, Ели, да, да! — Преиграва. Прегръдка; мокра целувка. Устните й бяха разтворени и направих очакваното. Но никаква страст не изпитвах, никаква. Всичко изглеждаше формално, фарс, нещо програмирано; не можех да се съотнеса към него, към цялата идея да правя секс с Марго. Нереално, нереално, нереално. Дори когато се поотдръпна от мен и си свали панталонките, и ми показа стегнатото си момчешко дупе и жълтеникавите си къдрици, не изпитах никакво желание. Тя ми се усмихна, подкани ме. За нея беше толкова апокалиптично, колкото здрависване, целувчица по бузата. За мен галактиките се разместваха. А колко лесно трябваше да е. Смъкваш джинсите, качваш й се, вкарваш й го, ох ах ох ах, страхотно! Но страдах от секс-в-главата; твърде погълнат бях от представата за Марго като недостижим символ на съвършенството, за да осъзная, че Марго си е съвсем достъпна и дори изобщо не е толкова съвършена — бял белег от операция на апендикса, грубоватите мускули, малко прекалено тънките бедра.

Така че се издъних. Да, съблякох се и да, изтичахме до леглото, и да, не можах да го вдигна, и да, Марго ми помогна, и най-после либидото триумфира над унижението, надървих се и затреперих, дивият бик от пампасите, нахвърлям й се, дращя, стискам, плаша я с бясната си настървеност, изнасилвам я направо, само дето фитилът гасне в критичния момент на проникването и тогава… о, да, издънка след издънка, гаф след гаф, Марго е ту уплашена, ту й е смешно, ту е загрижена, докато най-после дойде консумирането, последвано от почти моментално изригване, последвано от бездни самоунижение и кратери погнуса. Не можех да я погледна. Изтъркалях се, скрих се под възглавниците, ругаех себе си, ругаех Тимъти, ругаех Дейвид Лорънс.

— Искаш ли пак? — попита Марго, галеше потния ми гръб.

— Моля те, иди си — отвърнах. — Моля те. И не казвай на никого нищо.

Каза, разбира се. Всички го научиха. Моята непохватност, абсурдната ми некомпетентност, моите седем вида колебливост, кулминиращи накрая в седем вида импотентност. Ели шменгегето, издънил големия си шанс с най-страхотната курва, до която се е докосвал. Поредният от серията ми толкова грижливо спретвани провали. А тук можеше да имаме още един, бъхтене през гората от кактуси до крайното разочарование, и те най-спокойно щяха да кажат в края на пътеката:

— Ха, че какво друго трябваше да се очаква от Ели? Но Къщата на черепите беше там.

Пътеката се виеше под лек наклон, водеше ни през все по-гъстите храсталаци чоя и мескит, и в един момент изведнъж излязохме на открито. Пред нас се изпъваше низ от черни базалтови черепи, подобни на онзи, който бяхме видели, но много по-малки, някъде колкото баскетболни топки, подредени в пясъка през половин метър. От другата страна на редицата, на петдесетина метра по-натам, бе самата Къща на черепите, кацнала като сфинкс в пустинята: доста голяма едноетажна постройка с плосък покрив, с грапава жълто-кафява мазилка. Седем колони от бял камък украсяваха сляпата фасада. Ефектът беше на сурова простота, нарушена единствено от фриза, минаващ по фронтона: релеф от черепи, в ляв профил. Хлътнали скули, кухи ноздри, огромни кръгли очи. Устите бяха зяпнали в зловещи усмивки. Широките остри зъби, очертани грижливо, изглеждаха готови за жестока захапка. А езиците — ах, наистина злокобен нюанс, черепи с езици! — езиците бяха извити елегантно, върховете се подаваха съвсем леко, бляскаха като раздвоени змийски езици. Десетки и десетки повтарящи се черепи, влудяващо еднакви, замръзнали в странния си покой, редяха се, докато се изгубят от поглед при ъглите на сградата; навяваха онова кошмарно усещане, което долавям в повечето предколумбово изкуство на Мексико. Щяха да са по на място, струваше ми се, по корниза на някой олтар, на който с обсидианови ножове изтръгват сърца от тръпнещи гърди.

Врата не видях. На десетина метра пред фасадата обаче се виждаше вход към подземие: зееше тъмен и загадъчен като портал към долния свят. Моментално съобразих, че трябва да е вход към Къщата на черепите. Отидох и надникнах. Мрак. Смеем ли да влезем? Не трябваше ли да изчакаме някой да се появи и да ни покани? Но никой не се появи, а горещината беше жестока. Спогледахме се. Деветата мистерия пареше в ума ми, както навярно и в умовете на приятелите ми. Можехме да влезем, но не всички щяхме да излезем. Кой да живее, кой да умре? Неволно започнах да избирам кандидати за унищожение, да претеглям на везните приятелите си, бързо предадох Тимъти и Оливър на смъртта и се отказах, отстъпих от прекалено готовата си някак присъда, заместих Оливър с Нед, Тимъти с Оливър, Нед с Тимъти, Тимъти с мен самия, мен с Нед, Нед с Оливър, въртях и въртях, без окончателно решение, без изход. Вярата ми в истинността на Книгата на черепите бе по-силна от всякога. Усещането ми, че стоя на ръба на безкрая, бе по-силно и ужасяващо от всякога.

— Хайде — казах хрипливо, със съкрушен глас, и направих няколко колебливи стъпки напред.

Каменно стълбище водеше стръмно надолу в подземието. На метър и осемдесет — два метра под повърхността се озовах в тъмен тунел, широк, но нисък, най-много метър и шейсет. Въздухът беше хладен. На смътните лъчи светлина успях да зърна украса по стените: черепи, черепи, черепи. Един християнски символ на се виждаше никъде в този тъй наречен „манастир“, но символиката на смъртта бе повсеместна. Нед отгоре извика:

— Какво виждаш?

Описах тунела и ги подканих да ме последват. Заслизаха колебливо: Нед, Тимъти, Оливър. Присвит, продължих напред. Въздухът стана още по-хладен. Вече не можех да виждам нищо освен смътното червеникаво сияние при входа. Опитах да броя крачките си. Десет, дванайсет, петнайсет. Със сигурност трябваше вече да сме под сградата. Изведнъж пред мен изникна лъскава преграда, монолитна плоча, която запълваше тунела изцяло. Едва в последния момент осъзнах, че е там, когато улових ледения й блясък на сумрачната светлина, и спрях, преди да съм се блъснал в нея. Задънен тунел? Да, разбира се, а в следващия момент щяхме да чуем как двадесеттонна каменна плоча бавно затваря входа на тунела и след това щяхме да сме в клопката, щяха да ни оставят тук да умрем от глад или задушаване, а в ушите ни щеше да ехти чудовищен смях. Но нищо толкова мелодраматично не последва. Опрях колебливо длан в студената каменна плоча, която преграждаше пътя ни, и — ефектът беше съвсем в стил Дисниленд, великолепен театрален трик — плочата поддаде, плъзна се плавно встрани. Противовесът беше съвършен — най-лекото докосване бе достатъчно, за да я отвори. Стори ми се съвсем правилно, че трябва да влезем в Къщата на черепите по този оперен маниер. Очаквах меланхолични тромбони и хор да започнат „Реквием“ отзад напред: Pietatis fons, те salva, gratis salvas salvandos qui, majestatis tremendae rex.^[1] Отгоре — отвор. Запълзяхме към него, присвити. Отново стълби. Нагоре. Излязохме един по един в огромно квадратно помещение, стените бяха от някакъв зърнист светъл пясъчник. Покрив нямаше, само десетина дебели черни греди на интервали от метър и петдесет — два метра, пропускащи слънчевата светлина и задушаващия зной. Подът беше от виолетовозелени шисти, с някак мазна, лъскава структура. В средата на помещението имаше малък басейн от зелен нефрит, висока около метър човешка фигура се издигаше от него; главата й представляваше череп, от челюстите му се изливаше вода и пляскаше в басейна. В четирите ъгъла на залата се извисяваха каменни статуи в стила на маите или ацтеките и изобразяваха мъже с изгърбени остри носове, жестоки тънки устни и огромни обеци. От другата страна на залата срещу изхода на подземието имаше врата и в рамката й стоеше някакъв мъж, толкова неподвижен, че отначало взех и него за статуя. Когато излязохме и четиримата, той каза с дълбок, отекващ глас:

— Добре дошли. Аз съм брат Антъни.

Беше нисък и широкоплещест, облечен само с избелели сини дочени панталони, срязани до средата на бедрото. Кожата му беше с тъмен загар, почти махагонова на цвят. Широкият му череп беше съвсем плешив. Вратът му беше къс и дебел, раменете широки и силни, гръдта издута, ръцете и краката му здрави и мускулести; създаваше впечатление за съкрушителна сила и жизненост. Целият му облик и излъчваната от него вещина по някакъв непонятен начин ми напомниха за Пикасо: невисок, стегнат, неостаряващ мъж, способен да устои на всичко. Представа си нямах на каква възраст може да е. Определено не беше млад, но далеч не и състарен. На петдесет? Шейсет? Добре съхранени седемдесет? Тази неподвластност на възрастта бе най-изумителното в него. Изглеждаше незасегнат от времето, съвсем непокътнат: така би трябвало да изглежда един безсмъртен, помислих си.

Той се усмихна топло — видяха се два реда съвършени широки зъби — и каза:

— Само аз съм тук да ви поздравя. Толкова малко гости ни спохождат и не очакваме никого. Другите братя са на полето и няма да се върнат до следобедните молитви. — Говореше съвършен английски от странно безкръвния, лишен от акцент вид: акцент Ай Би Ем, да го наречем. Гласът му беше плавен и мелодичен, фразите спокойни, уверени. — Моля, смятайте се за добре дошли, за толкова дълго, колкото пожелаете да останете. Имаме помещения за гости и ви каним да споделите обителта ни. Повече от един следобед ли ще отседнете при нас?

Оливър ме зяпна. Тимъти и Нед също. Аз трябваше да съм говорителят значи. Усещах в гърлото си вкус на бронз. Абсурдът, пълната нелепост на това, което трябваше да кажа, се надигна и слепи устните ми. „Обърни се и бягай, обърни се и бягай — викаше един глас в главата ми. — Бягай. Бягай. Бягай докато можеш“. Успях насила да изтръгна една-едничка хриплива сричка:

— Да.

— В такъв случай трябва да ви настаним. Заповядайте.

Обърна се да напусне залата. Оливър ме изгледа свирепо и рязко прошепна:

— Кажи му!

Кажи му. Кажи му. Кажи му. Хайде, Ели, избълвай го. Какво толкова може да те сполети? В най-лошия случай да ти се изсмеят. Това изобщо не е ново, нали? Тъй че кажи му. Всичко се свежда до този момент, цялата реторика, цялата самонапомпваща се хипербола, всички нахъсани философски спорове, всички съмнения и контрасъмнения, цялото возене. Тук си. Смяташ, че това е точното място. Така че кажи му какво търсиш тук. Кажи му. Кажи му.

Брат Антъни, доловил шепота на Оливър, спря, погледна ни през рамо и каза кротко:

— Да?

Замаян, затърсих думите и най-сетне ги намерих.

— Брат Антъни, трябва да знаете… че ние всички прочетохме Книгата на черепите…

Ето. Казах го.

Маската на несъкрушимо спокойствие на брата се смъкна само за миг. Видях проблясък на… изненада? озадаченост? объркване? — в тъмните му загадъчни очи. Но бързо се овладя.

— Нима? — Гласът му беше твърд като преди. — Книгата на черепите? Що за странно име! Каква ли ще е тази Книга на черепите?

Хвърли ми бляскава мимолетна усмивка като лъча на морски фар, прорязал за миг гъстата мъгла. Но след тази пилатовска шега не изчака за отговор. Невъзмутимо излезе и щракна небрежно с пръсти след себе си в знак, че трябва да го последваме.