Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (22)

20. НЕД

Вече сме станали и детективи. Разузнаваме из цял Финикс, опитваме се да намерим Къщата на черепите. Забавно е: да стигнеш толкова далече и да не можеш да осъществиш последната връзка. Но единственото, с което Ели разполага, е изрезката му от вестника, която поставя манастира „недалече на север от Финикс“. Това покрива почти целия щат. Трябва ни помощ. След закуска Тимъти взе изрезката и отиде при служителя на рецепцията — Ели беше прекалено срамежлив или си мислеше, че изглежда прекалено източняшки, за да попита сам. Хотелиерът обаче не знаеше нищичко за тази обител и ни посъветва да разпитаме в редакцията на вестника, била през улицата. Но вестникът беше вечерен, отваряше офиса след девет, а ние още живеехме по източно стандартно време, бяхме се събудили много рано. Все още беше само осем и петнайсет. Тръгнахме да се поразтъпчем и да убием тези четиридесет и пет минути, надничахме в бръснарници и вестникарски будки, във витрините на магазинчета за индианска керамика и каубойски аксесоари. Слънцето вече грееше ярко и термометърът на фасадата на банката гонеше 27°. Денят обещаваше да е горещ. Небето бе придобило онова жестоко пустинно синьо; планините отвъд границите на града бяха светлокафяви. Градът бе тих, рядко по някоя кола по улиците. Муден, замрял час в централен Финикс.

Почти не си говорехме. Оливър май още се мусеше заради скандала, който вдигна заради онова хипи. Явно се чувстваше сконфузен, и с основание. Тимъти го даваше надут и отегчен. Беше очаквал Финикс да е много по-оживен, да е динамичният център на динамичната икономика на Аризона и тишината тук го обиждаше. (По-късно, на миля-две на север от центъра, открихме, че нещата са доста динамични там, където вървеше истинският растеж.) Ели беше напрегнат и отчужден, несъмнено се чудеше дали не ни е прекарал за нищо през целия континент. А аз? Изнервен. Пресъхнали устни, сухо гърло. Стягането в скротума, което ме спохожда само когато съм много, много, много нервен. Стягам и отпускам бедрените си мускули. А ако Къщата на черепите не съществува? И още по-лошо: ако съществува? Тогава — край на сложния ми колеблив танц; ще трябва най-сетне да взема страна, да се посветя на реалността на култа, изцяло да се отдам на ритуалите на Пазителите или да се изсмея и да си тръгна. Какво ще избера? Надвисналата винаги заплаха на Деветата мистерия, призрачна, злокобна, изкусителна. Вечностите трябва да се уравновесят със смърти. Двама живеят вечно, двама умират начаса. Тази фраза таи за мен трепетна, нежна музика; блещука в далечините; напява съблазнително от голите хълмове. Боя се и в същото време не мога да устоя на хазарта, който поднася.

В девет отидохме в редакцията на вестника. Говорителят отново беше Тимъти. Отпуснатият му самоуверен маниер на човек от висшата класа уверено го придвижва през всякаква ситуация. Предимствата на възпитанието. Представя ни като студенти в колеж, извършващи проучване за дисертация по съвременното монашество, което ни отпрати от администратора и дежурния репортер към един от редакторите на рубрики, който погледна изрезката ни и каза, че не знае нищо за такъв манастир в пустинята (униние!), но имало един от екипа, който бил спец в отразяването на всякакви комуни, обиталища на религиозни култове и други подобни поселения в околностите на града (надежда!). Къде е в момента този човек? А, в отпуск е, отвръща редакторът (отчаяние!). Кога ще се върне в града? Не го е напускал, впрочем (възродена надежда!). Кара си отпуската у дома. Може да се съгласи да поговори с вас. По наша молба редакторът се обади и ни уреди покана в дома на спеца по шантавелите.

— Живее на Бетъни Хоум, малко след Сентръл, каре 64–00. Знаете ли къде е това? Просто тръгвате по Сентръл, по Кемълбек, Бетъни Хоум…

Десет минути каране. Оставяме зад себе си дремещия център, гмуркаме се на север в оживения район на града, с всичките му небостъргачи и търговски центрове, подминаваме го и навлизаме в квартал с впечатляващи на вид съвременни домове, наполовина скрити зад гъсти градини тропическа зеленина. Следва къса улица към по-скромна жилищна зона и стигаме до къщата на човека, който знае отговорите.

Гилсън. Четиридесетгодишен, тъмен загар, честни сини очи, високо лъскаво чело. Приятен тип. Да държи под око кръга луди около града явно му беше хоби, а не мания: не беше от маниакалния тип. Да, знаеше за Братството на черепите, макар да не го наричаше така. Предпочиташе израза „мексиканските отци“. Не, самият той не бил ходил там, обаче говорил с един, който бил ходил. Гост от Масачузетс, може би точно същият, който бил написал статията. Тимъти го попита дали може да ни каже къде е манастирът. Гилсън ни покани да влезем: малка къща, чиста, типичен юго-западняшки декор — черги навахо по стената, няколко грънци хопи в кремав и оранжев цвят по рафтовете. Извади карта на Финикс и околността.

— Сега сте тука — каза и потупа с пръст по картата. — За да излезете от града, минавате оттук, магистралата Черния каньон, безплатно е, хващате я ето тук и карате на север. Следваш знаците за Прескът, само че няма да ходиш чак там, разбира се. Значи ей тук, виждаш ли, малко извън границите на града, миля-две някъде, излизаш от магистралата… карта имате ли? Дай да ти го отбележа. И хващаш ей този път тука — после обръщаш по този, нали, на североизток — караш, мисля, шест-седем мили… — Скицира няколко зигзага на пътната ни карта и накрая едно голямо „X“. — Не, това още не е манастирът. Тука оставяте колата и вървите пеш. Пътят там става само тясна пътека, никаква кола не може да мине, даже и джип, но младоци като вас, няма да имате никакъв проблем, само някакви си три-четири мили, право на изток.

— А ако го изтървем? — попита Тимъти. — Манастира, не пътя.

— Няма — увери ни Гилсън. — Но ако стигнете до индианския резерват Форт Макдоуъл, ще знаете, че малко сте се отдалечили. Ако видите езерото Рузвелт, ще знаете, че сте се отдалечили доста.

Когато си тръгнахме, ни помоли да се отбием в къщата му на връщане и да му разкажем какво сме открили.

— Обичам да си попълвам папките — рече. — Мислех да ида да огледам. Но нали знаете как е, толкова много неща да свършиш и толкова малко време за всичко.

Разбира се, казахме му „ще ви разкажем всичко“. И пак в колата. Оливър шофира, Ели е навигаторът, картата е разгъната в скута му. На запад до магистрала Черния каньон. Широка суперавтострада, напечена от предобедната жега. Никакъв трафик, само няколко огромни камиона. Поехме на север. Всичките ни въпроси скоро щяха да получат отговор; несъмнено щеше да има и нови. Вярата ни, или може би просто наивността ни, щяха да се отплатят. Изпитах мраз в палещия зной. Чух могъща увертюра да се надига от бездната. Злокобна, Вагнерова, туби и тромбони се вливат в мрачна пулсираща музика. Завесата се вдигаше, макар да не бях сигурен дали влизаме в последния акт, или в първия. Вече не се съмнявах, че Къщата на черепите съществува. Гилсън говореше за нея съвсем делово; не беше мит, просто поредната проява на подтика към духовността, който тази пустиня, изглежда, пробуждаше у човечеството. Щяхме да намерим манастира и щеше да е истинският, прекият наследник на описания в Книгата на черепите. Нова сладостна тръпка: ами ако се озовем лице в лице със самия автор на древния ръкопис, онзи на хилядите години, свободния от оковите на времето? Всичко е възможно, ако имаш вяра.

Вяра. Колко от живота ми бе оформен от тази четирибуквена дума? Портретът на художника като сополанко. Енорийското училище, течащият му покрив, вятърът, свирещ в прозорците, които така отчаяно се нуждаят от маджун, бледите сестри, стоманени зад строгите си очила, поглеждат ни навъсено из коридора. Катехизисът. Добре измитите момченца, бели ризи, червени връзки. Отец Бърки ни учи. Закръглен, млад, с розово лице, вечните капки пот на горната му устна, издутата мека плът, провиснала над свещеническата яка. Трябваше да е бил, мм, на двайсет и пет — двайсет и шест някъде. Млад, настървен в обета си за безбрачие с още неспаружения си пенис, чуди се в тъмните часове дали изобщо си е струвало. За Нед, седемгодишния, той беше въплъщението на Светото писание, свиреп, огромен. Винаги с пръчката в ръка — и я прилагаше в действие при това: прочел си беше Джойс^[1], играеше си ролята, боравеше с шибалката. Ето, че ме кара да стана. Ставам разтреперан, иска ми се да се насера в гащите и да побегна. Носът ми тече. (Носът ми течеше непрекъснато, докато не станах на дванайсет; образът на собственото ми детство е зацапан с тъмно петно, лепкаво мръсно мустаче. Пубертетът запуши тапата.) Ето, че китката ми се вдига към носа: бързо забърсване.

— Отвратително! — Отец Бърки, воднистосините му очи блясват. Бог е любов, Бог е любов; какво тогава е отец Бърки? Пръчката изсъсква във въздуха. Мълниите на ужасяващо бързия му меч. Сочи раздразнено към мен. — Символът на вярата! Веднага!

Заеквам:

— Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, всичко видимо… и невидимо…

Млъквам. Дрезгав шепот зад мен, Сенди Долан:

— И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния…

Коленете ми треперят. Душата ми трепери. Предната неделя след месата двамата със Сенди Долан отидохме да надничаме в прозорците и видяхме сестра му да се преоблича, на петнайсет години, гърдичките с розови цицки, черни косми долу. Черни косми. И на нас ще ни поникнат косми, прошепна Сенди. Бог дали ни видя, че я шпионирахме? На Божия ден, и такъв грях! Пръчката перва предупредително.

— … И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който… се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария… — Да. Вече съм в сърцевината, в мелодраматичната част, която толкова обичам. Говоря по-уверено, по-високо, гласът ми е чисто, звънливо сопрано. — … И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан… И възкръсна в третия ден… и възлезе на небесата…

Отново съм объркан. Сенди, помогни ми! Но отец Бърки е прекалено близо. Сенди не смее да проговори.

— … възнесе се на небесата…

— Вече е там, момче — сопва се свещеникът. — Давай нататък! И възлезе на небесата…

Езикът ми е залепнал за небцето. Всички са ме зяпнали. Не мога ли да си седна? Не може ли Сенди да продължи? Седем години, Господи, трябва ли да знам цялото верую?

Пръчката… пръчката…

Невероятно, подсказва ми самият свещеник.

— И седи отдясно…

Благословен да е. Вкопчвам се в подсказаното.

— Седи отдясно…

— На Отца! — И лявата ми ръка си получава шибалката. Горещ, изгарящ, жилещ, изтръпващ удар като силно изпукване на счупена пръчка, от който треперещата ми длан се свива като лист в огъня: и от звука и болката от очите ми бликват парещи сълзи. Може ли да си седна вече? Не, трябва да продължа. Очакват го от мен. Старата сестра Мери Джоузеф, с набръчканото лице, чете на глас едно от стихотворенията ми в аудиториума, одата ми за Великден, след това ми казва, че имам голяма дарба. Хайде, продължавай. Веруюто, веруюто, веруюто! Не е честно. Ударихте ме, сега би трябвало да ми позволите да седна. — Продължавай — казва неумолимият отец. — И седи отдясно…

Кимам.

— И седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви. — Най-лошото е свършило. С разтуптяно сърце, минавам бързо през останалото. — И в Духа Светаго… в една света, вселенска и апостолска църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век — изломотих. — Амин. — Трябваше ли да се свърши с „амин“? Толкова съм объркан, че не знам. Отец Бърки се усмихва кисело; смъквам се на пейката изцеден. Ето ти я вярата. Вяра. Детето Христос в яслата и пръчката, шибаща кокалчетата на пръстите ти. Студени коридори; навъсени лица; сухата, прашна миризма на свято. Един ден ни посети кардинал Къшинг. Цялото училище изпадна в ужас; едва ли щеше да е толкова страшно, ако самият Спасител бе излязъл от килера с учебниците. Сърдитите лица, ядосано прошепнатите предупреждения: стойте в редица, пейте вярно, и не шушукайте, покажете почитта си. Бог е любов, Бог е любов. И броениците, разпятията, портретите на Девата, петъчната риба, кошмарът на първото причастие, ужасът от влизането в изповедалнята — целият апарат на вярата, отломките от столетията… е, разбира се, трябваше да захвърля всичко това на боклука. Да избягам от йезуитите, от майка си, от апостолите и мъчениците, свети Патрик, свети Брендан, свети Дионисий, свети Игнаций, свети Антоний, света Тереза, света Таис разкаяната блудница, свети Келвин, свети Нед. Превърнах се във вонящ прокълнат апостат, съвсем не първия от фамилията ми, който отпадна от вярата. Щом отида в пъкъла, ще срещна изобилие от чичовци и братовчеди, които се въртят на шишовете си. А сега Ели Щайнфелд иска нова вяра от мен. Всички знаем, казва Ели, Бог е неуместен, смущаващ. Да признаеш Неговото съществуване е все едно да признаеш, че имаш пъпки на гъза. Ние просветените, които всичко сме видели и знаем що за боклук е, не можем да се накараме да се преклоним пред Него, колкото и да искаме да позволим на тоя дърт кучи син да взима всички трудни решения вместо нас. Но почакай, казва Ели! Зарежи своя цинизъм, откажи се от плиткото си неверие в невидимото! Айнщайн, Бор и Томас Едисон унищожиха способността ни да прегърнем Отвъдното, но не би ли прегърнал с радост „Тук и сега“? Вярвай, казва Ели. Вярвай в невъзможното. Вярвай, защото е невъзможно. Вярвай, че получената история на света е мит и че митът е това, което оцелява от истинската история. Вярвай в Черепите, вярвай в техните Пазители. Вярвай. Вярвай. Вярвай. Извърши акт на вяра и живот вечен ще е твоята награда. Тъй рече Ели. Вървим на север, на изток, на север, на изток отново, вървим на зигзаг през трънливата пустош и трябва да имаме вяра.