Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (20)

18. ЕЛИ

С право бяха избрали този жесток и съсухрен терен за място на Къщата на черепите. Древните култове се нуждаят от мистична среда и романтична отдалеченост, ако искат да устоят на резките дисхармонични резонанси на скептичния и материалистичен двадесети век. Пустинята е идеална. Въздухът тук е болезнено син, почвата е тънка обжарена кора върху камениста твърд, растенията и дърветата са криви, бодливи, ексцентрични. В такова място времето е замръзнало. Модерният свят не може да се натрапи, нито да оскверни. Старите богове могат да процъфтяват. Старите песнопения се извисяват към небесата, незаглушени от рева на трафика и грохота на машините. Когато казах това на Нед, той възрази. Пустинята е твърде показна и натрапчива, каза, дори малко банална, подходящото място за такива съхранители на древността като Пазителите на черепите били тъкмо недрата на шумния град, където контрастът между тяхната и нашата структура ще е най-голям. Да речем някоя стара каменна сграда на Източна 63-та, където жреците биха могли с хладна невъзмутимост да извършват ритуалите си в обкръжението на артгалерии и фризьорски салони за пуделчета. Друга възможност, подхвърли, можело да е някоя едноетажна тухлена фабрична постройка в крайградски индустриален район, където да правят климатици и офисно оборудване. Контрастът е всичко, заяви. Несъвместимостта е съществена. Тайната на изкуството е в усета за подходящи съпоставяния, а какво е една религия, ако не категория на изкуството? Но мисля, че Нед просто ме пързаляше, както обикновено. Във всеки случай неговите теории за контраст и съпоставка не ми минават. Тази пустиня, тази суха пустош е съвършеното място за обителта на онези, които не ще познаят смъртта.

Щом се прехвърлихме от Ню Мексико в Аризона, оставихме зад себе си и последните следи от зимата. Към Албъкърки въздухът беше хладен, дори студен, но пък височината там е по-голяма. Теренът започна да се спуска, щом подкарахме към мексиканската граница и обърнахме към Финикс. Температурата се вдигна рязко, от 10 към 20 и дори по-високо. Планините станаха по-ниски и изглеждаха образувани от червеникавокафява почва, стрита на прах и напръскана с лепило. Имах чувството, че в такава скала мога да изровя дълбока дупка дори само с нокът. Крехки, уязвими полегати хълмове, практически голи. Марсиански пейзаж. И растителността тук е различна. Вместо тъмни ивици папрат и чворести ниски пинии вече пътувахме през гори от пръснати нашироко гигантски кактуси, стърчащи фалически от кафявата люспеста пръст. Нед започна да ни предава урок по ботаника. Онези там са сагуарос, с дългите разклонения, по-високи от телефонни стълбове, а тези, храстовидните синьо-зелени и безлисти, с бодливите клони, които все едно че са дошли от някоя друга планета, са пало верде, а пък онези там, топчестите с оплетените на кълба клони, са окотийо. Нед познава добре Югозапада. Чувства се тук съвсем като у дома си, понеже е прекарал известно време в Ню Мексико преди няколко лета. Нед всъщност навсякъде се чувства като у дома си. Обича да говори за международното братство на гейовете. Където и да отиде, е сигурен, че ще си намери подслон и приятелства сред „Своя вид“. Завиждам му понякога. Може би периферните травми от това да си гей в едно общество на „нормални“ си струват, ако знаеш, че има места, където винаги ще те приемат радушно. Ако не за друго, то защото си дете от племето. Моето племе съвсем не е толкова гостоприемно.

Прехвърлихме щатската граница и продължихме на запад към Финикс. Околността за известно време отново стана по-планинска, теренът — не толкова суров. Индианска земя, Пимас. Зърнахме за малко язовира Кулидж: спомени от географията в трети курс. Все още бяхме на около 150 км от Финикс, но започнахме да виждаме билбордове, които ни приканваха, не, заповядваха ни да отседнем в някой крайградски мотел: „Приятна ваканция в Долината на слънцето“. Слънцето вече ни въздействаше, тук, късно следобед, увиснало лениво над предното стъкло, мяташе снопове червенозлатист огън в очите ни. Оливър, който караше като робот, извади лъскави посребрени слънчеви очила и продължи невъзмутимо. Профучахме през някакво градче, наречено Маями. Без плажове, без дами с визон. Въздухът беше пурпурен и розов от изригващите от някакви високи комини пушеци. Миризмата и атмосферата бяха истински Аушвиц. Какво кремираха тук? Малко преди централната част на града видяхме огромна сива грамада с форма на боен кораб — отпадъци от медна руда; купчините шлака бяха хвърляни и трупани години наред. Вдясно от пътя се виждаше гигантски безвкусен мотел, предполагам за удобство на онези, които жадуват за близка гледка на екологичното изнасилване. Това, което кремират тук, е Майчицата Природа. Отвратени продължихме към ненаселена територия. Сагуаро, пало верде, окотийо. Гмурнахме се през дълъг планински тунел. Пуст самотен пейзаж. Дълги сенки. Зной, зной, зной. А след това, изведнъж, пипалата на градски живот, протягащи се от все още далечния Финикс: предградия, търговски центрове, бензиностанции, щандове с индиански сувенири, мотели, неонови светлини, щандове за бърза храна, предлагащи тако, хотдог, пържено пиле, сандвичи с ростбиф. Убедихме някак Оливър да спре и всички си взехме тако под зловещо жълтите улични светлини. И отново напред. Сиви огромни складове със слепи стени от двете страни на пътя. Страна на парите, дом на стичащо се богатство. Бях чужденец в чужда земя, нещастно, объркано, отчуждено юде от Горен Уестсайд, провиращо се през кактуси и палми. Безкрайно далече от дома. През тъпите плоски градчета с лъскави едноетажни банкови сгради от зелено стъкло с психеделични пластмасови табели. Пастелни къщи, розова и зелена мазилка. Земя, която никога не е виждала сняг. Веещи се американски знамена. Обикни или се махай! Точно пред нас Опитна ферма на Университета на Аризона. Далечни планини, посърнали в синия здрач. Ето, че сме на булевард „Апачи“ в град Темпе. Скърцане на колелета, пътят завива. И изведнъж сме в пустинята. Никакви улици, никакви билбордове, нищо. Ничия земя. Тъмни издути очертания вляво — хълмове, планини. Далече някъде напред близват фарове. Още пет минути и пустошта свършва: прехвърлили сме се от Темпе във Финикс и вече сме на улица „Ван Бюрън“. Магазини, къщи, мотели. „Продължавай до центъра“, казва Тимъти. Фамилията му, изглежда, държи главен дял в един от мотелите в централната част на града. Още десет минути през район с антикварни книжарници и евтини мотели и сме в центъра. Сгради на по десет-дванайсет етажа; банки, офис на местния вестник, хотели. Горещината е фантастична, поне трийсет градуса. А е краят на март. Какво ли е тук през август? Ето го нашия мотел. Статуя на камила пред входа, голяма палма, малко претъпкано фоайе. Тимъти ни регистрира. Ще имаме апартамент. Втори етаж, в дъното. Басейн.

— Кой е за плуване? — пита Нед.

— А след това мексиканско ядене — казва Оливър.

Духовете ни кипят. Това е Финикс в края на краищата. Наистина сме тук. Почти сме стигнали целта си. Утре се отправяме на север да търсим убежището на Пазителите на черепите.

Сякаш са минали години, откакто започна всичко това. Подхвърленото мимоходом, небрежно споменаване в неделния вестник. „Манастир“ сред пустинята, недалече от Финикс, където петнайсетина „монаси“ практикуват някакво тяхно си, особено разклонение на т.н. „християнство“. „Дошли са от Мексико преди около двадесет години и се вярва, че са се пренесли в Мексико от Испания някъде по времето на Кортес. Икономически независими, държат се настрана от външния свят и не окуражават посещения, въпреки че са сърдечни и вежливи с всеки, който случайно се натъкне на тяхната изолирана, обкръжена от кактуси обител. Декорът е странен, съчетание от средновековен християнски стил и някакво подобие на ацтекски мотиви. Преобладаващият символ, който придава на манастира суров, дори гротесков вид, е човешкият череп. Черепи се виждат навсякъде, ухилени, строги, в релеф или в триизмерно представяне. Един дълъг фриз с изображения на черепи като че ли е изработен по модел на това, което може да се види в Чичен Ица, Юкатан. Монасите са стройни, стегнати мъже, кожите им са гладки, потъмнели от слънцето и обрулени от вятъра. Много странно, но изглеждат едновременно и стари, и млади. Този, с когото говорих, отказа да се представи по име. Можеше да е на тридесет или на триста години — беше невъзможно да се разбере…“

Чиста случайност бе, че го забелязах, докато преглеждах разсеяно притурката на вестника. Чиста случайност, че фрагментите странни образи — фризът с черепи, старите млади лица — се загнездиха в ума ми. Чиста случайност, че само след няколко дни се натъкнах на ръкописа с Книгата на черепите в университетската библиотека.

Нашата библиотека е истинска гениза^[1], склад от бракувани и любопитни неща, ръкописи и апокрифи, които никой не си е направил труда да преведе, дешифрира, класифицира или дори да огледа по-подробно. Предполагам, че всеки голям университет има подобен депозиториум, пълен с всевъзможни документи, придобити от завещания или изкопани на експедиции, чакащи (след двайсет години? след петдесет?) учените да ги удостоят с вниманието си. Нашата е по-обилно заредена от повечето, навярно заради трите поколения градящи империя библиотекари, които са събирали алчно, трупали са древните съкровища по-бързо, отколкото би могъл да се справи с тях цял батальон учени. При такава система някои неща неизбежно биват оставяни настрана, биват удавяни в пороя от нови придобивки и рано или късно остават скрити, забравени, осиротели. Така че имаме рафтове, отрупани с шумерски и вавилонски клинописни плочки, повечето извадени по време на прочутите разкопки в Месопотамия през 1902–1905 г. Имаме цели бъчви, пълни с непипани папируси от по-късните династии. Имаме десетки килограми материал от иракски синагоги, не само преписи на Тората, но също така брачни договори, дворцови решения, наемни договори, поезия. Имаме изписани пръчици от тамариск, извадени от пещерите на Тун-хуан, стар, пренебрегнат дар от Аурел Щайн. Имаме сандъци с енорийски регистри от плесенясали хранилища на студени йоркширски замъци. Имаме парчета от кодекси на Колумбово Мексико. Имаме купища пергаменти с химни и меси от манастири от четиринайсети век в. Пиренеите. Като едното нищо библиотеката ни може да съхранява „Розетския камък“, който да отключи тайните на писмеността Мохенджо Даро, може да съхранява учебника на император Клавдий по етруска граматика, може да съдържа некаталогизирани мемоарите на Мойсей или дневника на Йоан Кръстител. Тези открития, ако изобщо бъдат направени, ще се направят от други, ровещи в тъмните прашни складове под главната сграда на библиотеката. Но аз бях този, който откри Книгата на черепите.

Не търсех нея. Изобщо не бях чувал за нея. Изпросих разрешение да вляза в подземните складове, за да потърся едни ръкописи — каталонска мистична поезия, тринайсети век, придобити уж от барселонския търговец на антики Хайме Маура Гудиол през 1893 г. Професор Васкес Оканя, на когото уж сътрудничех при преводите от каталонски, беше чул за съкровището на Маура от своя професор, преди трийсет години, и имаше някакви смътни спомени, че е виждал въпросните ръкописи. След като огледах избелелите стари картончета, успях да разбера къде най-вероятно може да се намери колекцията на Маура и тръгнах да търся. Тъмно помещение. Запечатани сандъци. Безброй картонени папки. Никакъв късмет. Кашлям, задавен от прахта. Пръстите ми са почернели, лицето ми е мръсно. Ще опитаме още един сандък — и край. И изведнъж: корава червена папка, съдържаща шарен ръкопис на страници от фина хартия. Пищно изписано заглавие: Liber Calvarium. „Книгата на черепите“. Омайващо заглавие. Злокобно. Романтично. Отворих я. Изящен унциален шрифт с ясен плътен почерк от десети или единадесети век. Думите не бяха на латински, а на силно латинизиран каталонски. Преведох ги автоматично. „Знай това, о, Знатнородени: ние вечен живот ти предлагаме“. Най-проклетото начало, на което можеш да се натъкнеш. Да не би да бях сгрешил? Не. „Ние вечен живот ти предлагаме“. Останалото не беше лесно да се дешифрира като началото; най-отдолу на страницата и нагоре по лявата страна имаше осем красиво изрисувани човешки черепа, всеки отделен от следващия в рамка с колони и малък свод в романски стил. Само един от черепите още пазеше долната си челюст. Един беше килнат на една страна. Но всички се хилеха: лице след лице, сякаш казваха от гроба: „Добре би било да научиш нещата, които сме разбрали ние“.

Седнах на един сандък и бързо запрелиствах ръкописа. Около двадесет страници някъде, всичките украсени с гробищни гротески — кръстосани кости, срутени надгробни камъни, един-два разчленени таза. И черепи. Черепи, черепи, черепи. Моменталният превод ми беше непосилен; голяма част от речника беше мътна, нито латински, нито каталонски, а на някакъв междинен език. Но общият смисъл бързо ставаше ясен. Текстът беше адресиран към някакъв принц от абата на манастира под негова закрила и представляваше по същество покана към принца да се оттегли от земния свят, за да се посвети в „мистериите“ на монашеския орден. Монашеските практики, твърдеше абатът, били предназначени да се победи Смъртта, под което се разбираше не триумфът на духа в другия свят, а по-скоро триумфът на тялото в този. „Вечен живот ти предлагаме“. Съзерцание, духовни и физически упражнения, подходяща диета и прочие — това бяха порталите към вечния живот.

Цял час упорит труд ми даде следните пасажи:

„Петата мистерия е тази: че черепът лежи под външния лик, тъй както смъртта лежи редом с живота. Но, о, Знатнородени, парадокс има в това, понеже смъртта е спътница на живота, а животът е вестителят на смъртта. Ако би могъл само да проникнеш през външния лик и да достигнеш до черепа отдолу, и с него да се сдружиш, би могъл да [нечетимо]…“

„Шестата мистерия е тази: че нашият дар винаги ще бъде презиран, че ние вечно ще сме бежанци сред хората, тъй щото ще бягаме от едно място на друго, от пещерите на север към пещерите на юг, от [нечетимо] на полята до [нечетимо] на града, и тъй е било през стотиците години на моя живот и стотиците години на моите предходници…“

„Деветата мистерия е тази: че цената на един живот трябва винаги да е живот. Знай, о, Знатнородени, че вечностите трябва да се уравновесят със смърти, и поради това те молим предопределеният баланс да се съхрани с охота. Двама от вас ние се наемаме в своето лоно да вземем. Двама трябва да отидат в мрака. Тъй както живеейки, ежедневно умираме, тъй и умирайки, ще живеем вечно. Има ли един сред вас, който ще откаже вечността заради своите братя от четиристранната фигура, за да могат те да проумеят смисъла на себеотричането? И има ли един сред вас, когото другарите му са готови да принесат в жертва, та да могат да проумеят смисъла на изключването? Нека жертвите сами се изберат. Нека те определят качеството на своя живот чрез качеството на своята кончина…“

Имаше още, всичко осемнадесет мистерии, плюс заключително слово, всичко това абсолютно непонятно. Бях запленен. Грабна ме вътрешното обаяние на текста, мрачната му красота, злокобната му прелест, кънтящият му като гонг ритъм, а не толкова някаква непосредствена връзка с аризонския манастир. Да изнеса ръкописа от библиотеката бе невъзможно, разбира се, но се качих горе, излязох от подземията като мрачния призрак на Банко и си уредих кът за проучване дълбоко в нишите на хранилището. После се прибрах и се изкъпах. Не казах нищо за откритието си на Нед, но той май забеляза, че вниманието ми изцяло е погълнато от нещо. Върнах се в библиотеката, въоръжен с нов бележник и речниците ми. Ръкописът вече лежеше на предоставеното ми бюро. До десет вечерта, до часа на затваряне, се борих с него в оскъдно осветената си килия. Да, нямаше съмнение: тези испанци твърдяха, че владеят техника за придобиване на безсмъртие. Ръкописът не даваше реални подробности за процедурите им, а просто твърдеше, че са успешни. Имаше много символика за „черепа под лицето“. Бяха твърде силно привлечени от образността на гроба, като за култ, ориентиран към живота. Навярно това бе необходимото противоречие, усетът за сблъсък на противоположности, на който Нед придаваше толкова значение в естетическите си теории. Текстът даваше ясно да се разбере, че някои от тези почитащи черепа монаси, ако не всички, са преживели столетия. (Дори хиляди години? Един двусмислен пасаж в Шестнадесетата мистерия намекваше за произход по-древен от фараоните.) Дълголетието очевидно беше печелило неприязънта на околните: на селяците, на пастирите, на благородниците. Многократно бе трябвало да местят обиталището си, винаги да търсят място, където да могат да упражняват практиките си в мир.

Три дни упорит труд ми донесоха благонадежден превод на може би 85 процента от текста и работна представа за останалото. Свърших го главно сам, въпреки че се консултирах с професор Васкес Оканя за някои от по-затрудняващите фрази; криех обаче от него характера на проекта си. (Когато ме попита дали съм намерил колекцията на Маура Гудиол, отговорих уклончиво.) До този момент все още възприемах всичко това като очарователна фантазия. Чел бях „Изгубен хоризонт“ още като момче; помнех Шангри-ла, тайния манастир в Хималаите, монасите, практикуващи йога, великолепието на удивителната фраза: „Това, че още жив сте, отче Перолт“. Човек не може да приеме нещо такова на сериозно. Представях си как публикувам превода си, например в „Спекулум“, с подходящия коментар по средновековната вяра в безсмъртието, с позовавания на мита за Презвитер Йоан, на сър Джон Макдевил, на историите за Александър. Братството на черепите, Пазителите на черепите, неговите върховни жреци, Изпитанието, на което трябва да се подложат заедно четирима кандидати, само на двама от които е отредено да оцелеят, намекът за древни мистерии, предавани от хилядолетия — какво пък, това можеше и да е приказка, разказана от Шехерезада, нали? Направих си труда грижливо да прегледам превода на Бъртън на „Хиляда и една нощ“, всичките шестнадесет тома, с мисълта, че маврите може да са донесли тази приказка за черепи в Каталуня през осми или девети век. Не. Каквото и да бях открил, не беше фрагмент от „Хиляда и една нощ“. Може би беше част от цикъла за Карл Велики тогава? Или някакви непроучени досега романски небивалици? Зарових дълбоко в обемистите индекси на средновековни митологични мотиви. Нищо. Върнах се още по-назад. Станах експерт по цялата литература, посветена на безсмъртието и дълголетието, само за седмица. Титон, Матусал, Гилгамеш, Утаракурус и дървото Джамбу, рибарят Главк, даоистките безсмъртни, да, всичко. И изведнъж: внезапното прозрение, пулсиращата вена на челото, дивашкият вик, който доведе студентите помощник-библиотекари на бегом от всички ъгли на редиците рафтове. Аризона! Монасите, които дошли от Мексико, а преди това отишли в Мексико от Испания! Фризът с черепите! Намерих статията в неделната притурка. Зачетох я като в делириум. Да. „Черепи се виждат навсякъде, ухилени, строги, в релеф или в триизмерно представяне… Монасите са стройни, стегнати мъже… Този, с когото говорих… можеше да е на тридесет или на триста години — беше невъзможно да се разбере…“ Това, че още жив сте, отче Перолт. Изумената ми душа се ужаси. Можех ли да повярвам на такива неща? Аз, скептикът, безбожникът, материалистът, прагматикът? Безсмъртие? Многовековен култ? Възможно ли беше? Пазителите на черепите да живеят сред кактусите? Цялата тая работа да не е никакъв средновековен мит, никаква легенда, а съвсем реална институция, проникнала дори в нашия автоматизиран свят — и аз мога да я посетя, когато ми хрумне? Да се предложа за кандидат. Да се подложа на Изпитанието? Ели Щайнфелд доживява зората на тридесет и шести век. Беше повече от неправдоподобно. Отхвърлих връзката между ръкописа и вестникарската статия като безумно съвпадение; размислих след това и успях да отхвърля отхвърлянето си; а после се придвижих още по-напред, към приемането. За да мога изобщо да се доближа до него, се налагаше да извърша формален акт на вяра, първия, който изобщо съм постигал. Принудих се да се съглася, че би могло да съществуват сили, непонятни за съвременната наука. Наложих си да надмогна вечния навик да отхвърлям непознатото, докато не стане познато с помощта на неопровержими доказателства. Съюзих се драговолно и с радост с привържениците на летящи чинии, с вярващите в Атлантида, със сциентолозите, с твърдящите, че Земята е плоска, с обществото на фортеанците, с макробиотиците, с астролозите, с целия онзи легион на доверчивите, в чиято компания рядко се бях чувствал удобно дотогава. Накрая повярвах. Повярвах изцяло, макар да допусках възможността за грешка. Повярвах. После казах на Нед, а малко след това на Оливър и Тимъти. Размахах стръвта под носовете им. Вечен живот ти предлагаме. И ето ни във Финикс. Палми, кактуси, камилата пред хотела: тук сме. Утре е финалната фаза от нашето търсене на Къщата на черепите.