Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (2)

От автора за българското издание

Началото на 70-те години на XX в. бе революционен период в американското общество. Стари възгледи се преобръщаха с главата надолу и из страната се носеше гмеж от нови мирогледи и поведения. Убийството на Джон Ф. Кенеди през 1963 г. бе отприщило в нас центробежни сили. След това странната Виетнамска война, малката „полицейска акция“, която ескалира в сюрреалистична и непонятна борба, погълнала цялата морална и психическа енергия на страната, както и икономическата й същност в голяма степен, развихри период, в който пускахме косите си дълги, отхвърляхме конвенционалното облекло, за да навлечем шантави нови моди или да тръгнем съвсем голи, да експериментираме с променяща съзнанието дрога или с нови форми на сексуална свобода, да възприемем съвсем нов жаргон и, разбира се, безкрайно да се гневим на политиците, които ни бяха въвлекли, сякаш със затворени очи, в новия хаос, който бе ежедневната ни дажба. Беше време на — да, на лудост.

Научната фантастика, която винаги отразява културата на своята епоха, макар привидно да приема за свой предмет бъдещето, беше, разбира се, дълбоко повлияна от културната революция, която назоваваме Шестдесетте, но която в Съединените щати всъщност обхваща времето между 1966 и 1973 г. През тези години ние, писателите на научна фантастика, преживяхме собствената си революция. Това бе време, в което старият наративен стил на пълп списанията бе отхвърлен в полза на опит да се съчетаят утопичните, романтични дори теми на научната фантастика с методите на романистите от основното литературно русло, движение, което бързо бе етикирано като Ню Уейв.

Джудит Мерил, американски литературен критик, една от най-посветените му тълкувателки, характеризира основното намерение на писателите от Новата вълна като: „приложение на съвременни и понякога (макар и не в голяма степен) на експериментални литературни похвати спрямо типа съвременно/експериментално разсъждение, което е същината на научната фантастика“. Но, поясни тя, съдържанието на Ню Уейв е също толкова важно, колкото нейният стил: белетристика, взимаща под внимание неща като поп арта, студентския протест, новата сексуална революция, психеделиката и множество други прояви на глупаво звучащата фраза Flower Power (Силата на цветята).

Мнозина от писателите от Новата вълна бяха британци: Брайън У. Олдис, Дж. Г. Балард, Майкъл Муркок, Д. Г. Комптън. Но в Америка също, по онова време на буен кипеж, много утвърдени автори на научна фантастика, отегчени от ограниченията на старата НФ, също се възползваха от възможността да преоткрият себе си, без да съзнават, че се присъединяват към нещо, наречено Ню Уейв. Искаха просто да опитат нещо ново. Харлан Елисън, който бе написал много невзрачна литература в конвенционалния стил „пълп“, изведнъж се отприщи с такива смайващо сюрреалистични разкази като „Нямам уста, за да викам“ и „Звярът, който крещеше любов в сърцето на света“, които му спечелиха съвсем нова репутация на литературен новатор. Джон Брънър, писател от Великобритания, чиято кариера бе съсредоточена основно в Щатите, обърна гръб на евтината космическа опера и написа такива необикновени книги като „Човекът цял“ и „Stand of Zanzibar“. Прозата на Фриц Лейбър, винаги мрачна и загадъчна, стана още по-мрачна и по-загадъчна. Същото стана и с тази на Филип К. Дик и Филип Хосе Фармър.

После треската и фурорът на Шестдесетте започнаха да заглъхват и мнозина от бившите културни бунтовници започнаха да търсят по-подреден и конвенционален живот. Научната фантастика отново отрази по-мащабните културни промени в обществото, като се върна към конвенционалните разказвачески формули, и мрачните, наситени с хъс книги от периода на Новата вълна бързо бяха засенчени от праволинейната проза, дължаща вдъхновението си по-скоро на „Стар Трек“ и „Междузвездни войни“, отколкото на Джеймс Джойс, Уилям Фокнър и Томас Ман. Нещата до голяма степен си останаха такива и до днес.

Означава ли това, че периодът на Ню Уейв от 1966–1973 г. беше едно ексцентрично и незначително отклонение в историята на научната фантастика?

Не. Ексцентрично може би, но не и незначително. Онези години бяха време на разюздани крайности в научната фантастика, както и в европейската и американска цивилизация като цяло, и като повечето литературни революции, Новата вълна произведе наред с малкото истинска класика много отвратителни нелепици. В реакцията си срещу баналността на старите белетристични модели писателите от Новата вълна понякога ужасно прекаляваха в своеволните си капризи и самоугаждане: някои от тях дори са готови да го признаят днес. Но едва ли може да се каже, че всичко беше напразно.

Дълготрайният ефект от шеметния период на Ню Уейв бе в неохотното приемане на факта, че научната фантастика би могла и би трябвало да е нещо повече от праволинейно подредения пълп-наратив, включващ конфликт между бегло характеризирани стереотипни фигури, който неизбежно води до победата на доброто над злото. За първи път в научната фантастика стана допустимо да се пишат сложни наративи за сложни хора, въвлечени в сложни умозрителни ситуации. На пълнотата на характерите, емоционалната дълбочина и богатството на прозата вече престана да се гледа като на нещо, което един писател трябва да отбягва, какъвто бе в общи линии случаят с научната фантастика през доминираната от списанията ера от първата половина на двадесети век.

Самият аз се оказах заразен от възбудата на Новата вълна, въпреки че никога не съм се смятал за последовател на каквото и да било революционно движение. Но кариерата ми ме отнесе в траекторията на Ню Уейв от ранната ми праволинейна проза за списания до такива необичайни творби от 60-те, като романите „Тръни“ и „Син човешки“, и купищата експериментални разкази.

„Книгата на черепите“, която написах в края на 1970 и началото на 1971, бе продукт на втората половина от периода Ню Уейв. Белег за собственото ми двойствено, консервативно донякъде място в научната фантастика бе това, че макар да нямах никакви колебания в писането на една толкова необичайна по форма и тон (за научна фантастика) книга като „Книгата на черепите“, все пак изпитвах някакво смътно съмнение, вкоренен в НФ на пълп списанията от 40-те и 50-те, доколко книгата, която пиша, изобщо представлява научна фантастика.

Дефинирането на научната фантастика е рискована работа, меко казано. Мисля, че знам какво е тя, но и като писател, и като редактор, понякога съм нарушавал дефиницията си. Въпросът е, както е казал писателят и критик Деймън Найт, какво точно сочим, когато посочим нещо и го наречем „научна фантастика“? Мога да я определя посредством детайлите: разказ за роботи е научна фантастика, разказ за междупланетно пътешествие е научна фантастика, разказ за машина на времето е научна фантастика и пр. и пр., като трупам множество специфични случаи с надеждата, че ще се обединят в едно голямо обобщение. Но това не е много добър начин да се определи нещо. („Този дъб е дърво, този явор е дърво, но тази гигантска папрат дърво ли е? Този осемнадесетметров кактус дърво ли е?“) Къде точно е дървесното на дъбовете и яворите и в какво отношение папратта и огромният кактус споделят това качество, и в какво отношение не го споделят?

Мога също да определя научната фантастика, както често е правено, като проза за взаимодействието между човешки същества и технология. Това ще покрие ужасно много територия, но изглежда, изключва такива книги като собствената ми „Да умираш отвътре“ (която е за телепатията) и „Отворете място! Отворете място!“ на Хари Харисън (която е за демографията). Мога, и понякога го правя, да се спра на възгледа, че научната фантастика се дефинира от определена странност, от елемент на нереалност, на фантастичност; но вие разбирате колко безполезна е тази дефиниция, след като квалифицира „Алиса в страната на чудесата“ като научна фантастика, точно както дефиницията „хора и технология“ квалифицира „Ароусмит“ като такава. Не мисля, че „Алиса в страната на чудесата“ е научна фантастика, и не бих причислил и „Ароусмит“ на Синклер Луис към жанра. Но „Книгата на черепите“…

Тук имаме роман, чието действие се развива в началото на 70-те в Съединените щати, напълно съвременна обстановка, тъй като точно тогава го писах. Разказващите (те са четирима и се опитах всеки да говори с индивидуална интонация и стил, а какво мъчително упражнение се оказа това!) са американски младежи, тръгнали на великденска ваканция. Абсолютно нищо научнофантастично в това. Но нищо фантастично няма и през първия час на „Кинг Конг“, а „Кинг Конг“ определено се превръща в научна фантастика, след като динозаврите се появят на екрана. Накрая четирите момчета от „Книгата на черепите“ пристигат в Аризона, закъдето са тръгнали в търсене на вечен живот. И тъй като придобиването на безсмъртие е една от класическите теми в научната фантастика, а аз съм заявил още в самото начало на книгата, че те търсят точно това, може би този факт сам по себе си е достатъчен, та книгата да се квалифицира като научна фантастика. Разбира се, търсенето на безсмъртие е научнофантастично до самата си сърцевина, все едно дали героите наистина го намират, или не.

И все пак, все пак си мисля, че това е същината на проблема: — книгата не звучи като научна фантастика, поне като научна фантастика от вида, който съм свикнал да чета вече от над 50 години. Къде е простичката, функционална проза от страхотното старо списание на Джон Кембъл „Astounding Science Fiction“, в което се родиха толкова много научнофантастични класики? Тези момчешки приказки за дрога и „Сарджънт Пепър“, за Джойс и Киркегор, за секса, нормален, както и хомосексуален, за нравите в кънтри клубове и шумни барове, за всевъзможни още неща, които така и нямаше да влязат в „Astounding“. Къде е мършавият сивоок Кимбъл Кинисън, къде е Джилбърт Госейн и множественият ум? Къде е капитан Кърк? Люк Скайуокър? Нещата в книгата звучат ужасно много като в мейнстрийма на белетристиката, нали? Никакви космически кораби, никакви роботи, никакви машини на времето, никакви галактически империи, нищо от познатата ни НФ среда, и помен няма от тъканта на разказите, които пълнеха любимите евтини списания — а тъкмо те преди всичко ни зарибиха към научната фантастика преди толкова време.

И все пак безсмъртието — това все пак е научнофантастична тема!

Реално ли е обаче това безсмъртие, за което пиша? Каква е истинската история на монасите от пустинята на Аризона? Дали наистина са оцелели от времената на пещерите Ласко, от ерата на изгубената Атлантида? Ако са, то книгата трябва да е научна фантастика по всякое определение, без оглед на тъканта и средата: роман, в който щъкат 25 000 годишни мъже, трябва да е научна фантастика, нали? Освен, разбира се, ако тези 25 000 годишни мъже не са никакви 25 000 годишни мъже, а просто сбирщина сектанти, пробутващи някаква шарлатания, а тази възможност определено съществува в книгата. Тогава научна фантастика ли е, или не?

Не знам. Всичко зависи от това дали вие, като Ели, Нед, Оливър и Тим, можете да приемете разказа на братята и да приемете цената. Ако смятате, че са наистина безсмъртни, то книгата е наистина научна фантастика. Ако смятате, че всичко е само някакъв налудничав култ, какво пък, книгата се оказва нещо като мрачна социална сатира, предполагам, с научнофантастични оттенъци. Просто не знам. Не бях там. Питайте Ели. Питайте Тим. Или решете сами.

„Книгата на черепите“, във всеки случай, бе написана в едно особено чудновато време в живота на Америка и до голяма степен е книга, чиито корени са в тази чудатост. Освен това е логичен представител на новия вид научна фантастика, която се разви по онова време. Романът, който написах точно преди нея, „Второто пътуване“, беше определено научна фантастика, но с нахъсан и ругателен тон, присъщ по-скоро за съвременната не-научнофантастична белетристика. Романът, който написах точно след нея, „Да умираш отвътре“, е за един телепат и поради това се квалифицира като НФ, но стилът му го превръща донякъде в граничен случай. И в трите книги се долавя известно усещане за съвремие, известен мейнстрийм подход, който отсъства в други мои романи от този период, неизменно научнофантастични и ни най-малко маргинални, като „Стъклената кула“ и „Светът вътре“.

„Книгата на черепите“ беше публикувана през лятото на 1972 г. от старото високопочитаемо мейнстрийм издателство „Charles Scribner’s Sons“, издатели на Хемингуей, Фицджералд и Томас Улф, и бе приета с известно объркване и от критиците извън сферата на НФ, които смятаха, че е научна фантастика, и от критиците в научната фантастика, които смятаха, че е мейнстрийм. Дори фантастът Джеймс Блиш, един от най-проницателните критици, бе озадачен от нея, когато я представи в прегледа си За едно от списанията за НФ, решил най-сетне, „условно“, че се квалифицира като фантазия заради темата „търсене на безсмъртие“. Той поне я хареса. („Моля ви, купете я и я четете многократно. Сигурен съм, че ще я намерите за важна, заслужаваща и твърде вероятно — по-хармонична, отколкото аз съм в състояние да я възприема. За едно обаче съм съвсем убеден: тя е толкова ненатрапчиво, толкова безупречно написана, че с цялата си обърканост опасно се доближава до най-поетичния съвременен научнофантастичен роман, който съм чел“.) Зарадвах се, разбира се, на такава похвала от писател, когото толкова уважавах. След повече от тридесет години това е оценката, която ценя най-високо. Но дори Блиш се затрудняваше къде точно в жанра да постави книгата.

Независимо от тези неясноти същата година тя бе номинирана за наградите „Хюго“ и „Небюла“ заедно с „Да умираш отвътре“, което трябваше да реши въпроса дали тези книги са научна фантастика. (Роман, номиниран от стотици хора за „Най-добрия НФ роман за годината“ е ipso facto научна фантастика, нали?) На финалното гласуване за „Хюго“, която се дава от читатели на научна фантастика, „Черепите“ и „Да умираш отвътре“ финишираха след три романа, които и като НФ, и като литература според мен бяха много скромни. Това беше доста поучително. Номинациите за „Небюла“, наградата, давана от писатели на научна фантастика, включваше две книги от доста по-висок калибър, но все едно, защото един и същ съвсем обикновен роман от добре познат автор^[1] отнесе и двете награди в онази година, и толкова с демократичния процес.

През годините обаче „Книгата на черепите“ запази страстна аудитория и, както разбирам, опърпани копия от стари издания се предават от ръка на ръка с голяма почит. Освен това тя бе център на сериозен интерес в Холивуд около 1977 г. и много изтъкнати режисьори бяха на ръба да направят от нея филм, преди да се намеси някакъв обрат на съдбата в типично холивудски стил. Радвам се, че книгата отново ще стане достъпна за днешните читатели, на които някои детайли и социални модели от 70-те вероятно ще изглеждат старомодни и представляващи само исторически интерес, но които все пак, вярвам, ще бъдат увлечени от загадките на фабулата й точно толкова, колкото бяха читателите й при първото публикуване преди цяло поколение.

И още нещо в добавка: „Книгата на черепите“ е много американска книга, пълна с позовавания към американската култура от период, който вече е далече назад във времето. Въпреки това тя бе публикувана и намери ентусиазирани читатели в много страни по света, тъй че в историята, която разказва, трябва да има нещо универсално. Архивите ми показват, че е била преведена на немски, японски, френски, холандски, испански, италиански, иврит, полски, чешки, сръбски, словенски, корейски и гръцки. Сега предстои и българско издание. Особено съм доволен от това, тъй като през годините много мои книги бяха издадени на български, а това ми подсказва, че имам силна аудитория в тази страна. Ето защо с голямо удоволствие предлагам на своите български читатели романа, който смятам за един от най-добрите си.