Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (19)

17. НЕД

Албъкърки. Досаден град, много километри предградия, низ от евтини мотели покрай Път 66, жалка и безвкусна Стара част чак в другия край на всичко. Ако трябва да правя туристическа обиколка на Запада, бих предпочел поне Санта Фе, с неговите кирпичени магазинчета, хубавите му стръмни улички, с няколкото му автентични останки от испанското колониално минало. Но няма да стигнем до там. Тук най-сетне отбиваме на юг по 85 и 25, почти до мексиканската граница, до Лае Крусес, където хващаме Път 70 и той ни изстрелва към Финикс. Колко време вече се возим? Два дни, три, четири? Изгубил съм всякаква представа за време. Седя час след час, гледам как Оливър шофира, от време на време караме по малко аз или Тимъти, а колелетата съскат в душата ми, карбураторът гори в червата ми, границите на взаимодействие между пътник и превозно средство се размиват. Всички вече сме част от това ръмжащо чудовище, което ни търкаля на запад. Америка, болна, отровена, се е проснала зад нас. Чикаго вече е само спомен. Сейнт Луис е само един лош сън. Джоплин, Спрингфийлд, Тулса, Амарило — нереални, невеществени. Континент от измъчени лица и дребни душички — там, зад гърба ни. Петдесет милиона случая на остри менструални спазми избухват на изток — и ни е все тая. Пандемия от преждевременна еякулация плъзва из големите метрополии. Всички хетеросексуални мъже на възраст над седемнайсет в Охайо, Пенсилвания, Мичиган и Тенеси са пометени от изригване на хемороидална хеморагия, а Оливър продължава да кара, не му пука.

Обичам тази част на страната. Открита е, незадръстена, смътно Вагнерова, с хубава, вулгарно банална западнящина. Виждаш мъжете с тесните вратовръзки и високите шапки, виждаш индианците, спящи на праговете, виждаш пелина, избуял по хълмовете, и знаеш, че е правилно, че е точно така, както трябва да е. Бях тук лятото, когато навърших осемнайсет, главно в Санта Фе, спах с един приемлив, грубоват, със слънчев загар четиридесетгодишен дилър на индиански изделия. Член на Хомоинтерна. Виден, заслужил деец на Международната Перво-дево конспирация. Казват, че трябва да си педи, за да разпознаеш педи, но в неговия случай нямаше какво толкова да се разпознава: имаше си го фъфленето, акцента, просто си беше женичка. Наред с доста други неща, ме научи и да шофирам. През целия август му правех обиколките за изкупуване, посещавах му снабдителите; купуваше стари грънци за пет петака, продаваше ги на антикварно настроени туристи за петдесетарка. Ниски режийни, бърз оборот. Предприемах ужасни самотни пътувания, едва различавах съединителя от спирачката, на юг до Берналийо, на север до Фармингтън, чак до Рио Пуерко. Направих дори една дълга експедиция до хопите, обикалях какви ли не места, където в нарушение на местните археологически разпоредби фермерите грабят неразкопани рухнали пуеблота и свиват продаваема стока. Опознах също така много индианци, доста от които (изненада!) се оказаха гейове. Спомням си с добро чувство един страхотен навахо и един наперен мъжкар от таос, който след като се увери в акредитивите ми, ме откара в една кийва^[1] и ме въведе в някои от племенните мистерии, даде ми достъп до етнографски данни, за които мнозина учени ще са готови да си продадат препуциума, не се съмнявам. Страхотен опит. Изумителен. Смятам да обясня на света, че не само задникът ти се разширява, когато си гей.

Неприятност с Оливър днес следобед. Карах аз, хвърчахме някъде между Белън и Сокорро, чувствах се дързък и безразсъден, веднъж поне господарят на колата, а не просто натикан зад волана. Половин миля напред забелязах човек, крачеше бавно край пътя, явно стопаджия. Забавих инстинктивно. Стопаджия, ясно, и нещо повече, хипи, автентичният артикул от 1967-а: дългата мръсна коса, елечето от овча кожа на голо, кръпката със знамето на задника на протритите дънки, раницата, бос. Предположих, че се е запътил към някоя от комуните из пустинята, да си се тътри сам от никъде за никъде. Е, в известен смисъл ние също се бяхме запътили към „комуна“ и си помислих, че можем да го вземем. Задминах го и ударих рязко спирачката. Той вдигна очи, за миг мярнах може би проблясък на параноя, гледал беше сигурно сто пъти „Волният ездач“ и очакваше хубав „америкън гънфайър“, но страхът му изчезна, щом видя, че сме хлапета. Ухили се без няколкото си окапали зъба и само дето не чух как ломоти в смисъл, такова, леле, страхотно, че ме взимаш, мой човек, в смисъл, нали, тука никак не върви, мой човек… И тогава Оливър каза само:

— Не.

— Не?

— Газ.

— Имаме място.

— Не искам да губим време.

— Боже мой, Оливър, тоя тип е безвреден! И тук сигурно минава не повече от кола на час. Ако беше в неговото положение…

— Откъде знаеш, че е безвреден? — попита Оливър. Хипито вече беше на трийсетина метра зад нас. — Може да е от хората на Чарлз Менсън — продължи тихо Оливър. — Може би номерът му е да корми индианците, които се държат с хипита прекалено сантиментално.

— Охо! И докъде още можеш да стигнеш с параноята, Оливър?

— Газ, казах — повтори той със заплашителния си глас на човека от прерията, с гласа тип „торнадото иде“, с гласа „до довечера да те няма в този град, негро“. — Не ми харесва. И вони. Надушвам го чак оттук. Не го искам в колата.

— Аз карам сега — отвърнах. — Аз решавам дали…

— Потегляй! — каза Тимъти.

— И ти ли?

— Оливър не го иска, Нед. Няма да му го натрапиш въпреки желанията му, нали?

— Боже, Тимъти…

— Освен това колата е моя и аз също не го искам. Дай газ, Нед.

Отзад се чу гласът на Ели, тих и смутен:

— Чакайте малко. Мисля, че тук имаме морален проблем. Ако Нед иска…

— Ще караш ли? — попита Оливър. Имах чувството, че ще изкрещи. А той никога не крещеше. Погледнах го в огледалото. Лицето му беше червено и запотено, една вена ужасяващо изпъкваше на челото му. Налудничаво, психотично лице. Не можех да рискувам да стигнем до бой заради някакво хипи стопаджия. Поклатих тъжно глава и точно когато хипито посегна да отвори задната врата, откъм страната на Оливър, изгърмяхме напред с рев и го оставихме сам и слисан сред облака изхвърлени от ауспуха газове. Прави му чест, не ни размаха юмрук, нито се изплю подир нас, само раменете му се смъкнаха — и си продължи да върви. Може би всъщност беше очаквал минавка. След като престанах да го виждам, погледнах отново Оливър. Лицето му отново беше спокойно. Вената беше спаднала, червенината се бе отцедила. Но в него все още имаше някаква странна, смразяваща напрегнатост. Сурово присвити очи, стиснати зъби. Чак след трийсетина километра, когато напрежението поспадна, попитах:

— Защо го направи, Оливър?

— Кое?

— Защо ме накара да прецакам хипито?

— Искам да стигна там, където отивам. Мен видял ли си ме да взимам стопаджии досега? Стопаджиите винаги те забъркват в неприятности. Ако не друго, просто те бавят. Щеше да се наложи да го откараш по някой страничен път до комуната, час-два извън графика.

— Едва ли. Освен това каза, че вонял. И че ще извади нож. За какво беше всичко това, Оливър? Не си ли търпял ти самият достатъчно параноични говна заради своята дълга коса?

— Може би не разсъждавах разумно. — И това да го каже Оливър, който никога в живота си не е разсъждавал другояче освен разумно. — Може би толкова бързам да стигнем, че казвам неща, които не мисля сериозно. — И това Оливър, който никога не казваше неща, които да не са грижливо обмислени. — Не знам. Просто ме обзе вътрешното чувство, че не бива да го качваме. — И това Оливър, който се е отказал от „вътрешното чувство“ още когато се е учил да ходи до тоалетната сам. — Съжалявам, че кипнах, Нед.

И след десетина минути мълчание добави:

— Мисля обаче, че трябва да се разберем за едно. Оттук до края на пътуването никакви стопаджии. Окей? Никакви стопаджии.