Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (11)

9. НЕД

От сутринта сме навъртели седем, осем или деветстотин километра, а едва ли сме си казали и по една дума. Нишки на напрежение са ни стегнали и ни държат разделени. Ели е сърдит на Тимъти. Аз съм сърдит на Тимъти. Тимъти е ядосан на Ели и на мен. Оливър е отегчен от всички ни. Ели е сърдит на Тимъти за това, че не му позволи да вземе с нас онова малко тъмнокосо момиче, дето го свали предната нощ. Симпатиите ми са на страната на Ели. Знам колко му е трудно да си намира симпатични жени и каква болка е изпитал, че се налага да се раздели с нея. Но Тимъти беше прав — да я вземем бе немислимо. Аз имам свой повод за негодувание от Тимъти заради намесата му в моя сексуален живот в бара за самотници: можеше просто да ме остави да отида с онова момче в квартирата му и да ме вземе на сутринта! Но не, Тимъти се боеше, че ще ме пребият до смърт през нощта — знам как става, Нед, рано или късно педалите винаги ги пребиват до смърт — тъй че нямаше да ме пусне извън полезрението си. Какво го бърка, ако ме пребият до смърт, докато гоня мръсното си удоволствие? Ами защото това би разбило мандалата. Четириъгълната рамка, свещения диамант. Трима не могат да се представят на Пазителите на черепите и аз съм необходимият четвърти. Тъй че Тимъти, който дава много ясно да се разбере, че не вярва и една троха в мита за Къщата на черепите, въпреки това е твърдо решен да ни отведе непокътнати до олтара. Харесва ми тази негова решимост — тя съдържа подходящите противоречиви резонанси, подходящия кръг от сблъскващи се абсурди. Това пътуване е една скапана дивотия, казва Тимъти, но мамка му, копелета, ако не го изминете и вие до края!

И други напрежения има тази сутрин. Тимъти е кисел и отчужден, предполагам, защото не му допада бащинско-даскалската роля, която трябваше да изиграе снощи, и негодува, че сме му я натрапили. (Със сигурност си мисли, че нарочно сме му свили номер.) Освен това подозирам, че подсъзнателно ми е ядосан, че посветих чара си на онова тъжно животно Мери. Геят си е гей според Тимъти и той вярва, може би с право, че аз просто се подигравам с нормалните, като се бъркам в хетеросекс с грозни момичета.

А Оливър е още по-мълчалив от обикновено. Предполагам, че му изглеждаме лекомислени и ни презира заради това. Горкичкият целенасочен Оливър! Човек, който сам се е създал, както ни напомня от време на време с по-скоро имплицитното си, отколкото експлицитно неодобрение на манталитета ни. Съвестна фигура тип Линкълн. Измъкнал се от житната пустош на Канзас, за да се домогне до високия статут на студент в предмедицинската програма на покрития с най-дебела патина на традицията национален колеж и на когото по каприза на сляпата съдба се е наложило да дели един апартамент и съдба с: (1) хомо с поетични наклонности; (2) отроче на безделници богаташи; (3) невротичен схоластичен евреин. Докато Оливър се посвещава на спасяването на човешки живот чрез ритуалите на Асклепий, аз си драскам модерни безсмислици, Ели пък превежда и тълкува древни и забравени безсмислици, а Тимъти изрязва талони за промоции и играе поло. Само ти, Оливър, имаш социално значение, ти, който си се заклел да бъдеш лечител на човечеството. Ха! Ами ако храмът на Ели наистина съществува и ни дарят с онова, което търсим? Къде отива лечителското ти изкуство тогава, Оливър? Защо ти е да си доктор, щом някакво си мъмбо-джъмбо може да ти позволи да живееш вечно? Ах, тогава! Сбогом! Свърши се с професията на Оливър.

Вече сме в Западна Пенсилвания или Източно Охайо, забравям кое е. Крайната ни цел за нощта е Чикаго. Километрите се въртят. Обкръжават ни голи зимни хълмове. Бледо слънце. Избеляло небе. От време на време по някоя бензиностанция, крайпътен ресторант — намеци за сивия, бездушен град зад горите. Оливър шофира два мълчаливи часа и хвърли ключовете на Тимъти, който кара половин час, омръзна му и ме помоли да поема волана. Аз съм Ричард Никсън на автомобила — напрегнат, нервен, разсеян, вечно бъркащ и извиняващ се, тотално некадърен, а въпреки душевните си недостатъци Никсън стана президент. Въпреки пълната липса на координация и внимание аз имам шофьорска книжка. Ели си има теория, според която всички мъже американци можели да се разделят на такива, които могат да шофират, и такива, които не могат да шофират, като първите били подходящи само за размножаване и физически труд, докато вторите въплъщавали истинския гений на расата. Мен ме смята за предател на духа, защото знам кой крак да сложа на спирачката и кой на газта, но мисля, че след като преживя един час мое шофиране, започна да ревизира суровата си оценка. Аз не съм шофьор, аз съм просто маскарад. „Линкълн континентъл“-ът на Тимъти за мен е като автобус. Колебая се, забавям рязко. Дайте ми фолксваген и ще покажа класа. Оливър, винаги лош пътник, най-сетне се изнерви и ми каза, че иска пак да хване волана. И ето го, седи отпред нашият златен колесничар и ни откарва напред към залеза.

Една книга, която четох наскоро, извлича структурална метафора за обществото от етнографски филм за някакви африкански бушмени на лов за жираф. Бяха ранили едно от едрите животни с отровни стрели, но трябваше да тръгнат след плячката си през голата Калахари и да я гонят, докато падне, което щеше да отнеме седмица или повече. Бяха четирима, свързани в здрав съюз. Главатарят, водачът на ловната група. Шаманът, майсторът и магьосникът, който зовеше свръхестествена помощ, когато се наложи, а иначе служеше като проводник между божествената харизма и реалностите на пустинята. Ловецът или Красавецът, прословут със своята пъргавост, бързина и физическа издръжливост, който понасяше най-големите тежести на лова. Накрая Клоунът, дребен и чудат, който се подиграваше с мистериите на Шамана, с красотата и силата на Ловеца, със самоувереността на Главатаря. Тези четирима образуваха цялостен организъм, всеки от тях бе жизненоважен за целия лов. Оттук авторът развиваше полярностите на групата, като включваше две от противовъртящите се спирали на Йейтс: Шаманът и Клоунът са лявата спирала, идеалисткото, а Ловецът и Главатарят са дясната спирала, оперативното. Всяка спирала реализира възможности, недостъпни за другата, но заедно образуват стабилна група, в която всички умения са балансирани. Оттам вече се развива върховната метафора, растяща от племенното към националното: Главатарят става Държавата, Ловецът става Армията, Шаманът става Църквата, а Клоунът става Изкуството. В тази кола носим макрокосмоса. Тимъти е нашият Главатар. Ели — нашият Шаман. Оливър е нашият Красавец, нашият Ловец. И четвъртият съм аз, Клоунът, Клоунът.