Катрин Каултър
Невестата от Шербрук (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Клейбърн Хол, Уедърби

Близо до Харогейт, Англия

 

— Не е за вярване, татко — каза най-сетне Александра с изтънял от напрежение глас. Тя сякаш не можеше да откъсне поглед от листа, който баща й отново сложи на бюрото си. — Сигурен ли си, че самият граф Нортклиф иска да се ожени за Мелисанда? Дъглас Шербрук?

— Да, напълно — каза лорд Едуард, дук Беърсфорд. — Бедният глупак.

Той поглади с дългите си пръсти писмото, после отново го прочете на глас на най-малката си дъщеря. Когато свърши и я погледна, тя за миг му се стори някак разстроена. Изглеждаше бледа, но това може би се дължеше само на ярката слънчева светлина, която струеше през широките прозорци на библиотеката.

— Сестра ти сигурно ще изпадне във възторг, особено след като Огълторп не се представи на ниво преди четири месеца. Това ще подейства като истински балсам на наранената й гордост. Да не говорим, че самият аз бих прегърнал Нортклиф и поплакал на рамото му. Божичко, ами нали парите, които предлага, ще ме спасят, да не говорим за щедрите и великодушни условия.

Александра погледна неравния нокът на палеца си.

— Мелисанда ми каза, че още преди три години отказала на Дъглас Шербрук. Как ли не я молил, разправяше тя, по според нея бъдещето му било твърде несигурно, макар че бил наследник на графа, тъй като в края на краищата баща му бил още жив и настоявал Дъглас да остане в армията и да се сражава. Можело да го убият и тогава тя нямало да получи нищо, защото брат му щял да вземе титлата граф след смъртта на бащата. Мелисанда каза също, че да си бедна съпруга е много по-различно от това да си красива, но бедна девойка.

Дукът изсумтя и повдигна тъмните си вежди.

— Значи така ти каза, Алекс?

Александра кимна, после се отдалечи от баща си. Приближи се до широките прозорци, чиито завеси бяха дръпнати винаги независимо от сезона и времето, тъй като дукът обичаше да се наслаждава на великолепната гледка. Жена му непрекъснато недоволстваше и се оплакваше, че обюсонският килим ще избелее от яркото слънце, а Господ бил свидетел, че нямало пари да го сменят. Това за парите дукът често й го повтаряше и запушваше уши за кресливите й нападки.

Алекс заговори бавно:

— Значи Дъглас Шербрук е станал граф Нортклиф и иска да дойде и да се ожени за нея?

— Да. Дадох съгласието си и смятам веднага да се споразумеем. Слава Богу, той е заможен. Шербрукови винаги умно са използвали парите си и никога не са разхищавали имоти. Съюзите, които са сключвали, са увеличавали богатствата в хазната и авторитета им. Разбира се, женитбата с Мелисанда няма да му донесе и пукнат грош. Всъщност той трябва да ми плати добре за нея, и то много добре… Задължен е наистина добре да се грижи за нея заради великолепните шансове, който тя имаше досега да бъде омъжена за друг. В защита на сестра ти ще кажа, че достойнствата й не отстъпват на гордостта й.

— Не се съмнявам. Помня Дъглас като много приятен мъж. Учтив и приятен.

— Луда глава, такъв беше той — каза дукът. — Стана нортклифски наследник и отказа да разпродава. Не, че сега това има значение. Той оцеля и вече е граф, а това прави нещата съвсем различни. Смея да твърдя, че всички от рода Шербрук са открай време тори, и не ми се вярва Дъглас да е по-различен. Обзалагам се, че и той като баща си Джъстин Шербрук знае прекрасно какво прави. Но тези неща нямат никакво значение. Струва ми се, че трябва да поговоря със сестра ти.

Той млъкна за момент, загледан в профила на дъщеря си. Колко чиста и невинна е, помисли си, и все пак в наведената глава и ведрата светлина на сините и очи се таеше скрита сила. Финият прав нос, високите скули и меко оформената брадичка създаваха впечатление за покорност и отстъпчивост, което в действителност не беше така, поне доколкото я познаваше. Колкото и да беше странно, тя, изглежда, не съзнаваше своята твърдост дори когато спореше с него. Нейната богата тицианска коса беше опъната назад и откриваше малките уши, които той намираше, както и нея самата, за прекрасни. Тя не беше изключително създание като по-голямата си сестра Мелисанда, но допадаше на вкуса му, тъй като не беше суетна или обидчива, а притежаваше много доброта и съобразителност. О, тя имаше чувство за отговорност и никога не би противоречила на баща си, винаги би поела дълга си към семейството. Не можеше да се освободи от чувството, че тя страда, и се чудеше защо.

— Казвам го първо на теб, Алекс — изрече бавно дукът, — защото искам да разбера твоето мнение. Макар майка ти да те смята за безлична и пълна сянка на Мелисанда, аз не мисля така и затова ми се иска да знам какво мислиш за тази партия.

Стори му се, че тя леко трепна и сбърчи вежди при тези думи, защото майка й целеше да понижи самочувствието й чрез непрекъснатите сравнения със сестра й. Той се вгледа в нея:

— Да не те тревожи нещо, скъпа моя?

— О, не, татко. Само дето…

— Само какво?

Тя сви рамене.

— Малко се съмнявам, че Мелисанда ще се съгласи точно сега. Тя поиска и тази година да се покаже в обществото, нали разбираш — следващата седмица заминаваме. Навярно ще изчака да й бъдат представени и други кандидати. Сподели ми, че ловът на женихи й харесва. Според нея Огълторп е гадно безгръбначно и ужасно й олекна, когато майка му го накара да се откаже от предложението си още преди да го беше направил.

Дукът въздъхна.

— Да, сестра ти беше права по отношение на него, но не това е най-важното. Нали разбираш, Алекс, парите играят определяща роля във всяко едно решение. Светските разходи в Лондон, тези по поддържането на къщата на Карлтън стрийт, парите за тоалетите на Мелисанда и за тези на майка ти — всичко това излезе прекалено скъпо. Гледах на него като на инвестиция, защото нямах друг избор. А сега с предложението на граф Нортклиф да се ожени за нея аз ще бъда обезпечен и няма допълнително да се охарчвам в Лондон.

Разбира се, дукът съзнаваше, че един втори сезон на Мелисанда лишаваше Александра от дебют в обществото. И всичките тези разноски… Той прокара ръка през тъмно червеникавите си коси. Какво да прави? После продължи, говореше повече на себе си, отколкото на дъщеря си:

— Да не забравяме и Реджинълд, двайсет и пет годишния ми наследник, който играе комар във всички прославени лондонски вертепи, трупа огромни дългове към шивача си Уестън, към обущаря си, дори към Рандъл и Бридж за „украшенията“, както нарича той дрънкулките за любовниците си. Мили Боже, да не повярваш каква гривна с рубини купи на една от ония танцьорки от операта. — И той отново поклати глава. — О, Алекс, толкова време бях притеснен и най-после товарът се смъкна от раменете ми. Много добре знаеш какви икономии се опитвах да правя, но колко трудно беше да обясня на майка ти необходимостта от тях. Тя нямаше представа за реалността, когато с недоумение ми заявяваше, че за вечеря се поднасят поне по три яденета. Нито пък Мелисанда. Ти ме разбираш донякъде, но какво би могла да сториш. Колкото до Реджинълд, той е пройдоха, Алекс, и въпреки цялата ми вяра, това едва ли ще се промени.

Дукът отново замълча. Сега на устните му играеше лека усмивка. Беше спасен. Почувства се обнадежден и нямаше да позволи на Мелисанда да вири хубавата си главичка и да му разправя, че не я е грижа. А ако се противопостави, би могъл да я заключи на хляб и вода.

— Какво мислиш, Алекс? Нали нямаш нищо против? Ти си достатъчно чувствителна и разбираш, че нямаме пари, че…

— Всичко е наред, татко — усмихна се Алекс. — Мелисанда е толкова красива, лъчезарна и жизнерадостна, така непосредствена. Никой няма да ми обърне внимание, ако отидем в Лондон, така че няма за какво да съжалявам. Говоря ти искрено. Самата мисъл за среща с онези безсърдечни дами ме ужасява, мама казва, че те могат с едно мръдване на веждата да те изхвърлят завинаги от обществото. Не се тревожи, тук съм си много добре. На тоя свят има и други неща освен приеми, пътешествия, венециански закуски и изтрити от танци подметки.

Имаше и други неща, но техният брой беше печално оскъден.

— Омъжи ли се веднъж Мелисанда за графа, тя ще изпълни дълга си към теб. Като графиня Нортклиф ще те въведе в нови кръгове и ти ще можеш да се запознаеш с подходящи млади джентълмени. Тя наистина ще го направи, защото това е нормалният начин за намиране на достойния съпруг.

— Младите джентълмени не ми изглеждат толкова привлекателни, татко.

— Глупости. Твърде малко са младите мъже наоколо, а доколкото ги има, те виждат само сестра ти и си губят и малкото разум, който притежават. Ти си мило момиче, умна си и в мозъка ти има не само дантелки, любовници и…

— И ако не те бива, поне помогни на другите.

— Да не би да се опитваш да перифразираш г-н Волтер?

— Може би, но това е истината. Какво да го увъртаме.

— Ти също си много хубава, Алекс. Едва ли можеш да подцениш прекрасната си коса, която има същия оттенък като моята!

Тя се усмихна и дукът облекчено реши, че нещата се уреждат. Граф Нортклиф току-що беше предложил да го избави от неизбежния финансов крах, а в същото, време да го отърве от най-голямата дъщеря — поредица от обстоятелства, които биха запълнили сърцето и кесията на всеки баща.

— Вярвам, че този път Мелисанда ще приеме да се омъжи за Дъглас Шербрук — рече Александра. — Както казах, той е много приятен мъж и заслужава да има това, което иска.

Пръстите й мачкаха плисетата на бледожълтата муселинена рокля. Без да вдига поглед, тя тихо добави:

— Той заслужава щастие. Може би Мелисанда ще го обикне и ще го направи щастлив.

Лицето на дука се сви в гримаса. Той си представи как Мелисанда превръща живота на мъжа си в серия от забавни срещи, докато дойде оня миг, в който той не й откаже нещо. Тогава… при тази мисъл дукът изтръпна. Не му беше времето толкова да се притеснява. Това нямаше да бъде негов проблем. Той обаче щеше да се моли за граф Нортклиф, след като вържеше работата в кърпа.

— Отивам да доведа Мелисанда, татко.

Дукът проследи с поглед дъщеря си, докато излизаше от библиотеката. Тук ставаше нещо странно. Той я познаваше добре, защото беше любимката му, рожбата на сърцето и ума му. Припомни си неочакваната и скованост, треперенето на ръцете й. Тогава през ума му мина налудничавата мисъл — ами ако тя желае граф Нортклиф? Той поклати глава, опита се да си припомни времето преди три години, когато Александра беше само петнайсетгодишна и безкрайно срамежлива, със сплетени около главата тъмнокестеняви плитки и все още детска закръгленост. Не не, тя е още толкова млада. Ако изпитваше нещо към Дъглас Шербрук, това не е нищо повече от моминско увлечение.

Все още се колебаеше дали е разумно това, което прави, после осъзна, че не му остава друг избор. Боговете му бяха предложили дар от небето и той нямаше ла позволи да отиде в чужди ръце, който нито го заслужаваха, нито се нуждаеха толкова от него. Ако Александра наистина изпитваше нещо към графа, той можеше само да съжалява, но не биваше да променя намерението си. Ако графът искаше Мелисанда, той щеше да я има. Дукът седна а очакване на по-голямата си дъщеря.

Разговорът между дук Беърсфорд и първородната му дъщеря протече точно както си го беше представял. Две минути след като и съобщи решението си, Мелисанда изпадна в страхотен гняв. Тя беше безкрайно красива, когато изпадаше в така присъщата й ярост… Страните й пламваха, очите й, сини като езерото Патли Бридж към края на лятото, блестяха и хвърляха искри. Нейните гъсти черни коси, по-тъмни от беззвездното среднощно небе, пробляскваха в сумрака на библиотеката, къдриците й подскачаха в унисон с надигащия се гняв. Тя пое дълбоко въздух, разтърси още веднъж къдрици и изкрещя:

— Той си мисли, че само като си мръдне пръста, и аз ще хукна подир него и ще му позволя да прави с мен, каквото си поиска, и то след цели три години!?!

Дукът разбираше гнева й. Нейната гордост беше накърнена, а родът Чеймбърс беше широко известен с лесната си наранимост и уязвимост. Но той знаеше и как да се справя с дъщеря си, затова, когато заговори, гласът му беше изпълнен със съпричастие към чувствата, които я вълнуват:

— Съжалявам, ако преди три години те е наранил Мелисанда. Но недей, не се опитвай да се връщаш към миналото, скъпа моя, защото аз знам истината и тя е по-различна от тази, която си поднесла на доверчивата си сестра. Това не е важно сега, но трябва винаги да помниш какво стана тогава. Преди да тръгне, графът изясни мотивите си, както тогава ми се стори, съвсем ясно. Сама виждаш, че оставаш единствената, която в случая има последната дума. Беше и единствената, която спечели неговото благоразположение и го задържа. Сега той доказва, че само ти можеш да съединиш в едно любовта и опората.

Мелисанда беше най-красивото създание, което херцогът беше виждал. Той се гордееше, че тя му беше родна дъщеря. Беше прелестна и от рождение я пазеха и й угаждаха. А защо да не я разглезват и да не дават всичко, което поиска, би попитала жена му? Тя беше толкова красива, толкова съвършена, че го заслужаваше. И Джудит щеше да каже, че Мелисанда заслужава най-малкото дук, а не някакъв граф, бил той най-богатият наоколо. Но изобилието от дукове не беше толкова голямо, едни бяха с единия крак в гроба, а други не бяха представителни. Бащата се вгледа в дъщеря си, опитвайки се по вида й да налучка думите, които биха поласкали нейната чувствителност и биха излекували наранената й гордост.

— И все пак — каза тя след няколкото мига мълчание, — въпреки всичко той желае твърде много. Не го искам, татко. Трябва да му отговориш, да информираш негово нахално величество, че го намирам противен, да, точно така, безкрайно противен, приличен на Огълторп, който беше отвратителен като жаба. Не го искам и ще се омъжа за друг.

Тя замлъкна и заснова наоколо, обхванала пламтящите си страни с ръце.

— О, Боже, ами ако той смята, че е разбил сърцето ми преди три години и затова не съм се омъжила? Ами ако е повярвал, че съм се привързала към него? Не мога да понеса това татко, просто не мога. Какво да правя?

Дукът утешително въздъхна. Гордост, помнели си той, проклетата гордост. Е добре, той ще й вдъхне гордостта на цялото си родословие. Приливът на вдъхновение го накара да се усмихне.

— Горкият — изрече той с натъжен глас и поклати глава.

Мелисанда се обърна към баща си, премигвайки смутено:

— Какво горкият?

— Е, граф Нортклиф, разбира се. Човекът те желае от три години, явно страда повече, отколкото ти и аз бихме могли да си представим. Той те иска, Мелисанда, но се чувства изцяло отдаден на Англия, като почтено разграничава онова, което приема за свой свещен дълг. Той не пренебрегна честта си въпреки страстното си желание да те има. За това ти едва ли би могла да го виниш. Сега той се опитва да възстанови нещата. Привързан е към тебе. И коленичи пред теб, скъпа моя, с молба да му простиш и да бъдеш така добра да се омъжиш за него.

Дукът не възнамеряваше да казва на дъщеря си, че преди девет или десет месеца графът е напуснал армията.

Едва ли трябваше Мелисанда да научи, че макар и вече свободен, той не бързаше да се жени за нея.

— Беше доста объркан — каза Мелисанда бавно. — И макар че го карах да се посвети на абсурдния си дълг, той наистина изглеждаше много объркан.

— Той е граф Нортклиф и имението му е едно от първите в Англия.

— Да, това е истина.

— Той притежава и състояние, и име. Все още влиза и в сметките на правителството. Дочух, че е съветник на военния министър и на Адингтън. — Дукът замълча и ловко вмъкна: — Човек с неговото положение има безкрайна нужда от елегантна и способна жена, която да контролира обществените му задължения. А доколкото си спомням, той е и представителен мъж. Чувам че е много търсен на приемите в Лондон.

— Той с много мургав. Сигурно е космат. Аз не харесвам толкова тъмни мъже, а пък е и граф.

— Преди три години доста ти допадаше.

— Може, но тогава бях много млада. Сигурно е станал още по-безжалостен. Не се смееше често, беше твърде сериозен. Да, усмивките му бяха доста редки.

— Тогава беше сериозно ранен.

— Въпреки всичко рядко проявяваше чувство за хумор тогава, когато на мен ми беше забавно. Грешка беше, че забелязах това, но не му обърнах внимание.

— Но, скъпа моя, как би могъл да бъде толкова жесток, когато те обожава? Той изпитва искрено уважение към теб и това е учудващо за неговия характер. — Дукът казваше истината, макар по отношение на дъщерите си да беше като със завързани очи. Той искаше да ги види колкото е възможно по-скоро омъжени.

— Не по-малко учудваща е предаността му към неговата страна?

— Сега той ще бъде предан и на теб, неговата съпруга, не само към страната. Ти си умно момиче, Мелисанда. С такъв предан съпруг можеш да уреждаш нещата, както си искаш. Ах, как ще засияеш, като заемеш полагащото ти се място като графиня Нортклиф в лондонското общество!

Дукът спря, съзнавайки, че всички семенца са добре посадени, напоени, наторени. Може би малко бе прекалил. Сега трябва да изчака да види дали самата тя ще поиска семената да покълнат. Не се решаваше да я заплашва, но щеше да го стори, ако Мелисанда дръзнеше да откаже.

При обикновени обстоятелства замисленият й вид щеше да го направи особено внимателен, сега гладкото й чело беше свъсено, а тя внимаваше да не си позволява излишни мимики, който намаляваха красотата й. Но те й придаваха по-земен вид. Слава Богу, скоро друг щеше да се тревожи от гневните и изблици, цупения и пристъпи на ярост, които неизбежно влошаваха храносмилането му. Въпреки това мъжът, който би станал неин съпруг, безспорно щеше да притежава една от най-красивите жени на Англия.

Дукът се питаше дали това е достатъчно. Харесваше граф Нортклиф, смяташе го за приятен млад човек. И тъй като беше отново здрав, той сигурно бе станал по-ведър и усмихнат. Не си го спомняше като прекалено сериозен или суров.

И най-важното — дукът щеше да разполага с крайно нужните му за финансовата независимост на имението средства.