Катрин Каултър
Невестата от Шербрук (2)

ВТОРА ГЛАВА

Графът не се мръщеше. Беше напрегнат и в себе си усещаше, че ще се случи нещо, което никак нямаше да му хареса. Той ненавиждаше такива усещания, защото го караха да се чувства безпомощен и уязвим, от друга страна, бе глупаво да се прави, че не ги забелязва. В правителството цареше бъркотия, а проклетият глупак Адингтън се мотаеше като муха без глава, ето защо графът мислеше, че неговата превъзбуда произтича от страха му от Наполеон.

Като всички англичани, които живееха по южния бряг на Англия, той се тревожеше от нападение. Не изглеждаше вероятно, тъй като англичаните господстваха в Ламанша, но само един глупак би подценявал човек с военния гений на Наполеон и действията му, насочени с ненавист към всичко английско.

Дъглас слезе от жребеца си Гарт и закрачи към края на скалата. Сърфът биеше в основата й и изхвърляше на трийсет стъпки височина във въздуха пера от разбита в бяла пяна вода. Той пое соления въздух с дробовете си, почувства го грапав и мокър срещу лицето си. Вятърът беше силен и остър, разрошваше косите и навлажняваше очите му. Денят бе облачен и сив. Днес Франция не се виждаше, но когато небето беше ясно, можеше да види Булон оттук и пустия бряг на североизток към Кале. Той заслони очи с ръка и се взря в мрачната сивота. Облаците се плъзгаха и застъпваха, но не се разсейваха. По-скоро се удебеляваха и се притискаха един към друг. Не се обърна, когато чу да приближава кон и да спира близо до него.

— Знаех си, че ще бъдеш тук, Дъглас. Това е любимото ти място за размисъл.

Той се усмихна, когато се извърна да поздрави малката си сестра, седнала странично върху кобилата Фани.

— Разбирам, че не би трябвало да бъда толкова предвидим. Не те видях на закуска, Синджън, нито на обяд. Да не би мама да те е наказала за някаква пакост?

— О, не. Забравих, че времето минава. Учех си моите…

Тя се прекъсна, измъкна се леко от седлото и дойде при него. Беше високо, слабо момиче, с дълги крака и дива руса коса, която се увиваше гъста и къдрава около лицето й. Някога я носеше вързана с панделка отзад, но без съмнение панделката вече отдавна бе загубена. Очите й бяха живо небесносиньо, ясни като ден, изпълнени с хумор и интелигентност. Всички негови сродници имаха сините очи на Шербрукови и гъстите светли коси, въпреки че косата на Синджън беше още по-светла и сякаш пълна със слънчева светлина. Всички с изключение на него.

Дъглас беше предизвикателството. Очите му според неговата стара бавачка отпреди много години бяха тъмни като грях, о, и той приличаше на див келт, целият смугъл и черен, черната му коса го правеше да прилича на самия дявол.

Когато беше много малък, той дочуваше баща си да обвинява майка му, че му е сложила рога, защото синът им не приличал на нито един Шербрук, нито на портретите, нито от записките на рода. Дъглас си спомняше, че майка му се извиняваше разточително за това, което тя приемаше като нейна грешка във възпроизводството на този невъзможен Шербрукски наследник. Райдър обичаше да казва на Дъглас, че именно този негов не-Шербруксов вид караше всеки да му се подчинява на момента, защото изглеждаше строг и смразяващ.

Докато Дъглас гледаше сестра си, изражението му се смекчи. И тя като него носеше панталони от еленова кожа, свободна бяла риза и светлокафява кожена жилетка. Той знаеше, че майка им би започнала да вие на умряло, ако можеше да види малката си дъщеря пременена по този начин. Разбира се, майка им винаги викаше за нещо.

— Какво учеше?

— Не е важно. Ти отново се тревожиш, нали?

— Някой трябва да го прави, след като правителството ни не изглежда загрижено за нашата защита. Наполеон разполага с най-добре обучените и опитни войници в цяла Европа и те са способни да ни пометат.

— Вярно ли, че Фокс ще се върне и ще разгроми Адингтън?

— Чувам, че е болен, а и времето още не е достатъчно узряло за него да прогони Адингтън. Подвеждат го, а той е толкова либерален, колкото и Адингтън, но поне е водач, не е някой, който се колебае. Предполагам, че знаеш колкото мене за положението.

Беше свикнал много добре с преждевременното развитие на сестра си, не ставаше въпрос в другия смисъл, а като ерудиция, интерес към теми и предмети, който би трябвало да се намират на разстояние от години извън нея, неща, които щяха да причинят появата на празна усмивка като доказателство за пълно отсъствие на интерес у много дами и джентълмени, Освен това по всичко личеше, че тя го разбира по-добре от братята му, от майка му или от останалите многобройни роднини Шербрук. Той я обичаше много.

— Не, грешиш — каза му тя. — Сигурно си видял много, когато беше в Лондон миналата седмица, и си говорил с всичките тези мъже. Още не си ми казал какви са последните настроения във военното министерство. Още нещо, Дъглас, ти въоръжи всички мъже от нашите ферми и някои от селата също. Ти непрекъснато ги обучаваш. — Изведнъж тя се разсмя като малко момиче, каквото всъщност беше. — Беше толкова смешно да наблюдавам господни Далтън, който си въобразяваше, че сразява жабарите с чворестата си тояга!

— Той беше най-добрият при отстъпление и криене. По-добре да бях обучавал жена му. От нея щеше да излезе зъл и в мозъка на костите войник, от когото французите щяха да се страхуват.

Изведнъж светлосивите очи на Синджън приеха сив оттенък и тя каза неочаквано:

— Тази нощ видях Невестата девица.

— Дочух да го казваш на приятелките си. Аудиторията ти беше такава, че го оцени въпреки своята наивност, която смущава. Но, мое скъпо момиче, всичко това са глупости и ти го знаеш. Сигурно на вечеря си яла ряпа, която е превърнала сънищата ти във фантоми.

— Всъщност четях в библиотеката.

— Охо? Моля се да не се издадеш пред майка си, ако си имала шанса да изядеш с кориците гръцките ми драми. Реакцията й би зашеметила всеки.

Тя се усмихна разсеяно.

— Тях ги прочетох преди две години, Дъглас.

Той плесна с длан челото си.

— Би трябвало да се досетя.

— Мисля, че най интересната се казва „Лизистрата“, но не разбрах как жените могат да спрат съпрузите си да се бият само защото те са ги заплашили, че…

— Да, знам какво са направили тези жени — каза бързо той, беше му едновременно ужасно и забавно. Изгледа я, чудеше се дали да опита някакво конско евангелие, или поне да изрази протест срещу читателските й навици. Преди да измисли нещо подходящо, Синджън продължи замислено:

— Когато към полунощ се качих по стълбите, видях да се процежда светлина под вратата на стаята, която е до твоята. Отворих колкото се може по-тихо и тя беше там, стоеше до леглото, цялата облечена в бяло. И тихичко плачеше. Изглеждаше точно така, както я описваха във всички разкази. Беше много красива, с дълга и права до кръста коса и толкова руса, едва ли не бяла. Обърна се, погледна ме и после просто изчезна. Преди да изчезне, заклевам се, тя искаше да каже нещо.

— От ряпата е — настоя Дъглас. — Забрави, че си яла. Не вярвам в духове. Нито един интелигентен човек не вярва в явления с духове.

— Това е, защото не си я виждал, а освен това не се доверяваш, че именно жена може да каже откровената истина. Затова предпочиташ зеленчуците за обяснение.

— Ряпа, Синджън, ряпата.

— Много добре, но аз я видях, Дъглас.

— Защо става така, че само жени я виждат?

Синджън вдигна рамене.

— Не знам дали се появява само на жени. Всички предишни графове са писали за нея, че се явява само на жени, но кой знае? Според моя опит джентълмените не са склонни да признаят нещо извън обикновените неща. Те не биха поели риска да изглеждат смешни, може би това е причината.

Дъглас заговори толкова саркастично, колкото бе способен.

— Твоя опит, а? Значи ти мислиш, че нашата Невеста девица е стояла над леглото и е оплаквала непокътнатостта на своето моминство, защото е знаела, че младоженецът никога няма да дойде? Така тя е била обречена да не стане никога съпруга и майка?

— Може би.

— По-вероятно момичето да се е омъжило повторно след година, да е родило шестнайсет деца, както е правила всяка добра жена, живяла през шестнайсети век, и да е умряла от старост с провиснала и посивяла коса и с изпадали зъби.

— Съвсем не си романтичен, Дъглас.

Синджън се обърна да проследи един ястреб, който прелетя ниско над главите им с широко разтворени гладки крила — красива гледка. След това се усмихна на Дъглас и в усмивката и трепкаше удоволствие. Това го порази. Тя беше малко момиче, само на петнайсет години, а тази прекрасна естествена усмивка даваше обещание за жената, в която щеше да се превърне. Той осъзна, че практически това го изплаши до смърт.

— Но аз я видях, Дъглас, както са я видели и други. Знаеш, че я е имало тази млада дама, а нейният съпруг, с когото са се оженили само три часа преди това, е бил убит. Когато е чула вестта, тя се е самоубила. Била е само на осемнайсет голини. Толкова го е обичала, че не е могла да живее без него. Трагедия. Записана е в пълни подробности от Олдън Шербрук, първия граф Нортклиф. Дори татко писа веднъж за нея.

— Знам, но можеш да бъдеш сигурна, че аз няма да напиша и дума за този несъществуващ призрак. Това са дрънканици, и то съобщавани от истерични жени. Бъди сигурна, че твоята Невеста девица ще приключи своя път с мен. Несъмнено всички наши предци са измисляли тези разкази през дългите зими, когато са били отегчени и са търсели начин да забавляват себе си и семействата си.

Синджън леко поклати глава и докосва с пръсти ръкава на палтото му.

— Не може да ти се излезе наглава. Не ти ли казах? Моите приятелки Елинор и Люси Уигинс, — те и двете са влюбени в теб. Те шепнат, кискат се по най-отвратителния начин и твърдят, че ще им се подгънат коленете дори само ако им се усмихнеш. — И след това момичешко признание тя добави: — Ти си роден водач, Дъглас, и се отличаваш в армията, така както се отличаваш и тук. А аз наистина видях Невестата девица.

— Надявам се да е истина. Колкото до тебе, прекаляваш с репите и с развратните гръцки драми. Дай на Елинор на Люси още някоя и друга година, и Райдър ще бъде този, който ще привлече техните въздишки.

— О, Господи — сбръчка вежда Синджън. — Трябва Райдър да обещае, че няма да ги прелъсти. Ще му бъде много лесно. Та те са толкова глупави. — Синджън млъкна, защото Дъглас очевидно отново се бе разсеял.

Той си мислеше, че е длъжен да защитава това, за което бе отговорен, както преди много години неговият предтеча барон Сандърли бе спасил Нортклиф от войските на Кръглоглавите и бе успял благодарение на превъзходното си лукавство да убеди Кромуел в лоялността на своето семейство, както по-късно и Чарлз Втори. През следващите поколения родът Шербрук бе продължавал да се рафинира в изящното изкуство на хитростта и лукавството, за да запази себе си и земите си непокътнати. Те бяха доставяли любовници с големи умствени и физически дарби на крале и министри, бяха се отличавали в дипломацията и бяха служили в армията. Носеше се слух, че кралица Ана била влюбена в едни генерал Шербрук, който бил по-малък син. В крайна сметка бяха се обогатили и запазили сигурността на Нортклиф.

Той тръсна глава и отстъпи назад от ръба на скалата. Наскоро бе имало буря и почвата под краката му не беше никак устойчива. Предупреди Синджън, след това отново бе погълнат от мислите си, докато седеше на голия камък.

— Те трябва да те оставят на спокойствие, Дъглас.

— Знам — не се и потруди да си даде вид на несведущ. — По дяволите, но те имат право и аз се държах като упорито копе… глупак. Трябва да се оженя и да направя дете на жена си. Едно от нещата, които научих в армията, е, че животът е по-чуплив и от крилете на пеперуда.

— Да, и твоето дете трябва да бъде бъдещият граф Нортклиф. Аз много обичам Райдър, както и теб, но той не иска тази титла. Всичко, което той желае, е да премине през този живот със смях и любов, а не да го прекара с управителя на имението, забил очи в счетоводните книги или изслушвайки оплакването на фермерите за това, че им текат покривите. Той не дава и пет пари нито за фукането и престижността, нито за колениченето. Райдър не е сериозна натура. — Тя се засмя, поклати глава и блъсна с върха на ботуша си скалата. — Така е, той не става за граф. Иначе е чудесен, разбира се.

— Какво, по дяволите, означава това?

Синджън само вдигна рамене.

В този момент Дъглас осъзна, че е взел решение, нещо повече — той вече знаеше за коя ще се ожени. Самият Райдър я спомена по време на срещата им. Момичето, в което бе влюбен преди три години, красивата и блестяща лейди Мелисанда, дъщерята на дук Беърсфорд. Тя го бе желала, бе плакала, когато той замина, и го обсипа с ругатни, нарече постъпката му предателство, но преди три години той бе призван в армията, призван да разгроми Наполеон и да спаси Англия.

Сега бе призван единствено да спаси Нортклиф и рода Шербрук. На глас той каза:

— Името и е Мелисанда и тя е на двайсет и една, дъщеря е на Едуард Чеймбърс, дук Беърсфорд. Запознахме се, когато беше на осемнайсет, но я изоставих, защото тогава нямах желание да се женя. По дяволите, бях се прибрал вкъщи само заради онази куршумена рана в рамото ми. Много вероятно е тя да се е омъжила отдавна и да е станала вече майка. Синджън, тя беше толкова красива, толкова смайваща и безгрижна, толкова жива, а зад нея стоеше името Чеймбърс, старо и благородническо, загубило от блясъка си по времето на нейния дядо. Преди три години имаше малка зестра, но аз не се интересувах от това. Тя можеше да дойде при мен единствено по ризата на гърба си. Е, брат й е също негодник и сега той внася нов аромат в Лондон с прахосничеството си. Той е развратен и пройдоха, проиграва всяка гвинея, до която се докопа. Навярно с него ще свърши коляното на Чеймбърс.

— Мисля за благородно от твоя страна, Дъглас, че не те е грижа за зестрата. Мама непрекъснато повтаря, че точно тя определя дали женитбата е сполучлива. Може би пък твоята Мелисанда те чака. Аз бих го направила. Възможно е никой да не я е взел за жена, защото няма пари, независимо от факта, че е дъщеря на дук и е красавица. Ами ако се е омъжила за някого, но сега е вдовица? Възможно е съпругът й да е бил достатъчно услужлив, да е починал и така да е решил всичките ти проблеми.

Дъглас се засмя на тези думи и кимна. Добре му беше, че може да изговаря мислите си и плановете си пред Синджън. Да, той харесваше Мелисанда, намираше нейното безгрижно поведение за очарователно, а умните и ходове интригуващи. Той бе желал да я отведе в леглото си, бе искал да я види разрошена как му шепне нежности, а в очите й свети обожание към него.

— Ако Мелисанда е все още свободна — каза тихо Синджън, — тогава ти няма защо да се тревожиш, че ще прахосаш време в Лондон, за да търсиш друго подходящо момиче.

— Имаш право. — Той стана и изтупа брича си. — Ще пиша веднага на дук Беърсфорд. Ако Мелисанда с все още неангажирана — Господи, това звучи, сякаш говорим за състезателна кобила, — е, тогава, аз бих могъл да замина веднага за Харогейт и да се венчая за нея на място. Мисля, че ще я харесаш, Синджън.

— Ще я харесвам, ако харесва на тебе, Дъглас. Мама няма да я одобри, но това няма значение.

— Права си. Знаеш ли, че тя единствена не ми опява да се оженя и да осигуря наследник?

— Това е, защото не желае да преотстъпи никому властта си на господарка на Нортклиф. Наследствената къща на Шербрук е очарователна, но тя я презира.

— Понякога ме ужасяваш, моето момиче, наистина. — Той докосна разветите й от вятъра коси, след това обгърна брадичката й в широката си длан. — Ти си облагороден сорт.

Тя прие спокойно тази проява на обич и каза:

— Знаеш ли, Дъглас, чудех се защо Невестата девица ни навести точно сега, но ми се струва, че има смисъл. Мисля, че се появи, защото е знаела, че ти възнамеряваш да се жениш. Може би появяването й е поличба, навярно тя се опитва да предупреди теб или твоята Мелисанда за нещо, което ще те сполети, ако не внимаваш.

— Глупости — отбеляза граф Нортклиф. — Обаче ти си великолепна, въпреки че си с прекалено развинтено въображение.

— „Да, има по земята и небето

неща, Хорацио, които нашата нещастна,

нещастна философия не е

дори сънувала.“

— А, Синджън, ще ти отговоря: „Смири се, смири се вече, неспокоен дух!“

— Понякога си много труден. Дъглас.

— Цупиш се, защото по-добре от тебе познавам Шекспир, нали?

Като израз на доброто си настроение тя го наръга в ръката.

— Ти си твърде земен, Дъглас, но може би ще се промениш след женитбата.

Дъглас си помисли за огромната страст, на която планираше да се наслади, когато отведе в леглото си Мелисанда.

— Понякога, моето момиче — каза той глупаво усмихнат, — ти си приятно схватлива.

 

 

Графът не бе намръщен, когато се върна в Нортклиф Хол. Всичко щеше да се нареди. Той бе наследил необяснимия Шербруков късмет, както го бе имал и всеки първороден син от рода Шербрук през последните неизброими поколения. Този късмет никога не му бе изневерил и Дъглас нямаше да бъде спохождан повече от тревоги.

Той спря до сестра си в преддверието, когато майка им, лейди Лидия, връхлетя с настоятелното искане Джоун незабавно да смени тези крайно отблъскващи дрехи и да се опита, поне да се опита да заприлича на млада лейди, напук на всички пречки, които Дъглас и братята му — а те положително насърчават глупавото момиче — поставят по пътя й.

— Разбирам, че очакваме гости, мамо? — попита Дъглас, след като отпрати Синджън със съучастническо намигване.

— Да и ако Олджърнонови… Алмърия е такава педантка, знаеш я! Ако види това дете в брич и с коса като — Тя се запъна…

— Като Медуза, мамо — каза бързо Синджън.

— Една отвратителна вещица от една от прашните ти книги, осмелявам се да кажа. Ела, Джоун. О, Дъглас, моля те, въздържай се да наричаш сестра си с това абсурдно име пред Олджърноновн.

— Знаеш ли, че Алджърнон означава „бакендбардовите“? Това е било прякор на Уилям дьо Пърси, който носел брада, когато всички други джентълмени били гладко обръснати и той…

— Достатъчно! — тросна се очевидно раздразнена графиня Нортклиф, благородната вдовица. — Стига с остроумията, млада лейди. Непрекъснато ти повтарям, че джентълмените не харесват умните жени. Те ги нервират и потискат собствените им умствени способности. Това именно ги кара да посягат към бутилката с бренди. Или бягат в игралните домове. Освен това не желая повече да чувам това глупаво Синджън. Името ти е Джоун Илейн Уинтроп Шербрук.

— Но на мен ми харесва Синджън, мамо — каза момичето и почувства как ръката на майка й се стяга болезнено около ръкава на ризата. — Райдър ми го измисли, когато бях на десет години.

— Млък! — каза нищо неподозиращата бъдеща бивша господарка на Нортклиф. — Ти не си свети Джон, нито си света Джоун… Синджън е мъжки прякор. Боже мой, ти получи това нелепо прозвище само защото Тайсън реши, че си Жана д’Арк…

— И тогава — продължи Дъглас — той реши да я измъчва и така тя се превърна в Сейнт Джоун, или Синджън.

— Както и да е, няма да го търпя повече!

Дъглас не каза нищо. Той самият едва ли си спомняше, че истинското име на сестра му е Джоун, и предположи, че на майка му ще й се наложи още дълги години да чува само Синджън.

Дъглас отиде в библиотеката, за да напише и изпрати писмото си до дук Беърсфорд. Нямаше да споделя плановете си с никого, докато дукът не покажеше своето одобрение. Разбира се, и Мелисанда. Имаше доверие в Синджън, тя щеше да си мълчи. Осъзна, че бе склонен повече да се довери на малката си сестра, отколкото на братята си. В края на краищата тя никога не се напиваше. Той харесваше името Синджън, но се колебаеше дали да се противопостави на майка си. Някои от нейните привички го отвращаваха. Понякога бе лоша и злобна както със слугите, така и с децата и съседите си. Интелектът й беше разреден като супа от костенурка, самата тя бе пълна и с розови бузи, къдриците й бяха наредени стегнато като наденици около лицето й и имаше поне тройна брадичка. Говореше непрекъснато за дълга си, за бремето да отгледаш четири деца. Не беше сигурен дали я обича, тъй като понякога тя беше нетърпимо досадна. Знаеше, че баща му трудно я изтърпяваше, така му беше казал самият той, преди да умре.

Беше ли Синджън права? Наистина ли майка му оставаше настрани от женитбената буря, защото не искаше бъдещата му съпруга да й отнеме юздите, с които управляваше имението? Той се опита да си представи, че Мелисанда жадува да надзирава Нортклиф и ще поиска от майка му да й предаде ключовете, но подобно нещо не успя да се оформи в представите му. Вдигна рамене, това нямаше значение.

И какво лошо имаше в един простичък прякор като Синджън?