Катрин Каултър
Невестата от Шербрук (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Той изскочи от дърветата като черна сянка и крещеше като луд. Гарт се изправи на задни крака, а Дъглас изглеждаше огромен и всяващ ужас върху гърба на жребеца. След няколко мига накара жребеца да му се подчини и го подкара встрани, като всъщност блокира пътя.

Усмихна й се, усмивката му беше зла.

— Хванах те — каза тон и в гласа му се преплитаха задоволство и гняв.

Александра дръпна юздите на Фани и тя спря, а момичето остана да седи на гърба на кобилата и да го гледа.

— Опитах се — започна тихо Алекс. — Наистина опитах, но ти разбираш, — не можех да понеса да остана повече в гората, да се крия и с всеки изминал момент да ми става все по-студено. Аз се ослушвах за теб, ето защо напредвах толкова бавно. Ослушвах се за теб, защото се страхувах, че ти ще обърнеш назад и аз ще се сблъскам с тебе. Но ти си много умен, нали, милорд? Много предпазлив. Ти просто седеше там и ме чакаше.

Той продължи да мълчи и само я гледаше. Тя повдигна брадичката си:

— Няма да се върна, Дъглас.

— Ще направиш точно това, което ти кажа, госпожо.

— Действията ти не са последователни. Ти не ме искаш. Не е ли това план да ме унижиш още повече? Искаш да ме придружиш обратно в Клейбърн Хол с въже около шията ми може би и да ме предадеш обратно на баща ми? Да съобщиш, че съм без никаква стойност, че не заслужавам твоето внимание? Не предполагах, че си толкова жесток.

Дъглас се намръщи. Гневът му беше справедлив със сигурност. А тя го караше да се оправдава, като го представяше за истинско чудовище. Той беше образован и благоприличен човек, с неоспорими умствени възможности и въпреки всичко тя го надвиваше. Никоя жена досега не бе успявала това, а тя го правеше доста непринудено. Той нямаше да го търпи. Щеше да я спре още сега.

— Ела тук — заповяда и той. — Връщаме се в Нортклиф Хол.

— Не!

— Как би ми попречила да те завлека обратно? Може би се готвиш отново да ме пронижеш с гребло? Е, независимо какво ти считаш за оръжие, няма да опиташ нищо повече. Не и този път. Няма да понасям повече насилието ти. Ще ми се подчиниш и ще бъдеш мирна и повече никакво непослушание. Сега ела тук.

— Няма!

Александра шибна Фани и заби пети в охранените хълбоци на кобилата. В следващия момент се чу силен гръм, който накара земята да потрепери, а дърветата покрай пътя да се разтресат. Последва ослепяваща светкавица, която разкъса дъжда и тъмнината. Гърмът удари едно кленово дърво.

Алекс подскочи, като почти щеше да падне от гърба на кобилата. Тя се завъртя, като наблюдаваше толкова изненадана и ужасена, че не можеше да повярва в това, което виждаше. Гърмът беше ударил един дебел клон в основата му. Клонът се счупи, като избълва дим и се строполи на пътя на една стъпка разстояние от предните копита на Гарт. Жребецът полудя от страх, започна да цвили и да се мята, после се понесе към гъсталака от клен.

Дъглас нямаше никакъв шанс. Той беше хвърлен и падна отстрани на пътя. Остана неподвижен.

Алекс изпищя, високо, истерично, ужасено. За миг тя се намери до него и коленичи, като се опитваше да го предпази от проливния плющящ дъжд.

Той не помръдваше. Накрая тя намери пулса му. Беше бавен и равномерен. За момент тя се отпусна назад върху глезените си, като го наблюдаваше:

— Събуди се, проклет да бъдеш, Дъглас!

Тя поклати глава, след това го зашлеви силно.

— Събуди се. Няма да позволя това! Ти не играеш честно, ама никак! Задържаш ме тук, защото си безпомощен. Не е правилно от твоя страна. Не, не мога да те оставя в това положение. Събуди се!

Той оставаше неподвижен. Очите му бяха затворени. Тогава тя видя кръвта, която се проточваше зад лявото му ухо. При падането се бе наранил в скала.

Александра не осъзнаваше в началото, че се люлееше напред-назад върху него, като нареждаше на умряло, и беше толкова изплашена, че думите се давеха в гърлото й.

— Съвземи се, Дъглас! Не лежи така. — Гласът й бе силен и трябваше да предприеме нещо. Дъглас имаше нужда от нея. Тя погледна нагоре. И двата коня бяха изчезнали, вероятно на път за Шербруковите конюшни. Бяха сами. Валеше като из ведро. Дъглас беше в безсъзнание, може би умираше.

Какво да прави?

Наведе се над него и защити лицето му от дъжда. Само ако можеше да дойде на себе си. А ако не станеше? Ако той си останеше безмълвен като умрял, докато наистина умре?

Тя не можеше, не искаше да приеме подобно нещо. Не можеше да го повдигне или пренесе. Вероятно беше в състояние да го влачи по земята, но накъде?

Положи главата му в скута си, надвеси се над него, за да го предпази, доколкото беше възможно. Беше се схванала и й беше толкова студено, че по тялото й преминаха тръпки, после остана безчувствено.

— Боже Господи, да не се каниш да ме задушиш, жено?

Тя замръзна, невярваща, че е чула глас, глас, пълен с раздразнение и досада, приглушения му глас, извиращ от гърдите му. Бавно повдигна лице и го погледна. Очите му бяха отворени.

Косите й висяха около лицето му, тежка завеса от вир-вода кичури.

— Дъглас, добре ли си?

— Разбира се. Да не ме мислиш за хърба? Главата ме боли ужасно, но иначе съм добре. — Той спря за момент. Носът му беше на някакви си два инча от нейния. — Във всеки случай предпочитам да заровя лицето си между гърдите ти.

Тя остана вторачена в него. Нямаше да умре. Беше прекалено лош, прекалено несговорчив, прекалено самонадеян, за да умре. Тя се усмихна и каза:

— И конете избягаха. И двамата сме в капана. Не зная колко сме далеч от дома. Вали много силно. Зад лявото ти ухо има кръв. Удари си главата на скалата, не е кой знае каква, но си е скала и следователно твърда, а от това и кървиш. Беше в безсъзнание за минута-две. Ако ти помогна да се изправиш, направо ще подгизнеш. — Тя спря, като не знаеше какво още да каже, и се вгледа в него.

Дъглас бавно се вслуша в тялото си. Само главата му се обаждаше, но не беше нещо сериозно, само постоянно вътрешно пулсиране. „Раздвижвай се“, каза си той.

Надигна се до седнало положение и за момент главата му клюмна, след това я изправи и се огледа:

— Виждаш ли тясната пътека там? Близо сме до хижата на моя пазач на дивеча. Името му е Том О’Мали и от всичките ми хора той е единствен, който няма да припадне от притеснение, когато след полунощ пристигнем на прага му измокрени и в това жалко състояние. Хайде, Александра, помогни ми да се изправя и ще отидем там. Много е далече да се опитаме да тръгнем обратно към имението. — За момент в главата му проблесна, че тя бе назовала имението дом. Глупава мисъл. Тя не трябваше да го казва. Не беше неин дом и вероятно никога нямаше да бъде.

Дъглас остана безмълвен, докато се изправяше на крака, и осъзна, че се чувства малко замаян. Дори повече от малко. Раздразнението му беше очевидно, когато се обади:

— Трябва да се подпра на тебе. Достатъчно ли си силна да поемеш и от моята тежест?

— Да, разбира се — отговори тя и обви ръка около кръста му, после се вгледа в него през силния дъжд. — Готова съм, Дъглас. Няма да те изпусна.

Главата го болеше. Беше му студено и се чувстваше замаян. Погледна надолу към измокрената жена, която се притискаше към него. Беше му наполовина и въпреки всичко се опитваше да го крепи изправен. Не можеше да се сдържи и се разсмя.

— Истински Херкулес. Просто не мога да повярвам. Оттук, Александра.

Той падна и я повлече след себе си на колене.

— Надявам се, че не е коприва — каза тя, като се задъхваше, докато разчистваше съмнителните листа. — Добре ли си, Дъглас? Съжалявам, че те изпуснах, но този корен ме подведе.

Той изпита желание да повърне, но не го направи, въпреки че много му се повдигаше. Остана на колене за момент, знаеше, че трябва да стане, знаеше, че нямаше да се предаде, така че се изправи, лицето му беше бяло, устата стисната, раздразнителността му преглътната.

— Не, грешката не беше твоя. Аз вече падах, когато ти се спъна в корена. Не те нараних, нали?

— Не, никак — отрече тя, като се опитваше да се изправи. Трепереше от студ и се пляскаше с длани.

— Слава Богу, не е коприва, иначе сега щяхме да бъдем целите ожулени. Да побързаме. Вече не е далеч.

Хижата на Том О’Мали беше разположена на края на тясната пътека в средата на малка полянка. Очевидно беше дом на някой, който държеше на самотата си. Хижата имаше наклонен покрив от як дъб, беше едноетажна и прясно боядисана. Имаше рози и орлови нокти, за които бяха полагани много грижи, така че те обвиваха стените на хижата. На Александра й приличаше на замък, тъмен като гроб.

— Не искам да ни застреля — каза тихо Дъглас и почука лекичко на стабилната врата, произнасяйки: — Том, Том О’Мали. — После почука по-силно. — Аз съм лорд Нортклиф! Хайде, човече, пусни ни да влезем.

Александра не знаеше какво да очаква, но много високият, изключително неприветлив човек на средна възраст, облечен напълно, остана доста спокоен при вида на господаря си на прага посред нощ, а тя не се надяваше на това. Той имаше дълъг и тънък нос, който потрепна, когато произнесе с нисък хриплив глас:

— О, милорд, но разбира се, че това сте вие. А това трябва да е новата графиня? Да, сигурно е тя, защото Уили от конюшнята ми каза за нея, че била приветлива и имала лека ръка с конете. Добре дошли, милейди. Ще направя огън, за да се затоплите. Няма значение, че сте измокрени. Подът ще изсъхне, в края на краищата дърво е. Влизайте, влизайте. Не стойте на този отвратителен дъжд.

— Това е Том О’Мали — представи го Дъглас на Александра. — Той и майка му пристигнаха в Нортклиф от Каунти Корк преди двайсет и пет години, слава тебе, Господи.

— Да, това съм си аз, милорд, а онова беше преди двайсет и шест години. О, имате кръв по лицето, милорд, ударили сте си главата. — Той сръчно зае мястото на Александра, като помогна на Дъглас да се настани на прост с висока облегалка стол пред огнището. — Поемете си дъх, милорд. Милейди — добави той, като се обърна към Александра, от която се стичаше вода много близо до един красив разноцветен килим, изработен ръчно от памук.

Тя бързо отстъпи встрани и възкликна:

— О, колко е красив, г-н О’Мали.

— Тъй, милейди, моята благословена майка го направи със собствените си сръчни ръце, да, така е, тя беше прекрасна жена. Елате тук сега и се стоплете. Нуждаете се от сухи дрехи. Нищо особено, нали разбирате, но сухи.

— Ще бъде чудесно, г-н О’Мали. Негово благородие и аз ви благодарим.

Тя се придвижи бързо до Дъглас, който седеше в стола, като гледаше втренчено в огнището.

— Главата ти още те боли, нали?

— Стъкни огъня, моля ти се — погледна той към нея.

Тя постъпи, както й заповяда, след това избърса ръце в подгизналата си пола. Той я изгледа и каза:

— Всъщност само се опитвах да повярвам, че съм с теб посред нощ в хижата на моя пазач на дивеч. Не е нещо, което съм очаквал. Не се вписва дори в списъка на най-страшните ми кошмари.

Тя навири брадичка.

— Нямаше да се намираш тук, ако не беше такъв инат. Дори нямаше да бъдеш тук, ако можеше по-добре да водиш коня си.

Като словесен удар не беше лошо. Дъглас искаше да й отговори с друг също толкова добър, но се почувства прекалено скапан. Успя само да произнесе:

— Не си прави повече шеги с мене. Млъкни и се приближи до огъня. Не, не ме гледай, като че ли предавам Богу дух. Главата ми ме наболява съвсем малко. А, ето го Том със сухите дрехи.

Александра не се помръдна, докато Дъглас отиде първи в малката спалия, за да свали измокрените си дрехи и облече сухи. Когато се появи, тя се засмя. Изглеждаше й чудесен в панталоните от домашен плат и ръчно изработена бяла ленена риза. Панталоните му бяха тесни и му се впиваха и тя осъзна, че не може да се обърне настрани толкова бързо, колкото се изисква от една лейди. Ризата се завързваше отпред, но Дъглас не си беше дал труда да върже всички памучни връзки по врата. За няколко мига тя забрави, че беше мокра, замръзнала и изпоцапана.

— Твой ред е, Александра. Изглеждаш доста зле. Не е нужно да казвам, че Том не разполага с рокли. Ще изглеждаш на нещо като мой близнак.

И така след десет минути господарят и господарката на Нортклиф Хол седяха на грубо скованата пейка в хижата на пазача и отпиваха от най-превъзходния чай, който някога бяха пили, облечени в дрехите на Том О’Мали.

Техните дрехи бяха проснати да съхнат наоколо. Графът каза:

— Благодарим ти Том, за твоето гостоприемство. Ако разполагаш с допълнителни одеяла, нейно благородие и аз ще спим тук около огнището.

Том О’Мали се вторачи, пребледня и с мъка си пое дъх:

— За нищо на света, милорд! Никога! Не искайте такова ужасно нещо от О’Мали. Сладката ми майка ще се върне от небесния си замък, за да ме набие, докато от носа ми потече кръв.

Графът възрази. Александра ги наблюдаваше и слушаше и двамата. Беше забавно и знаеше, че Дъглас ще загуби. Сега Том се молеше, като повтаряше:

— Не, милорд, моля ви, не ме карайте да го правя. Моята скъпа пренесла се в небитието майка сега в този момент ни гледа и ми крещи в ухото, милорд.

Дъглас отстъпи. Главата го болеше ужасно, а Александра имаше вид, сякаш бе готова да се срути на пода от изтощение. Тръгнаха към спалнята на Том О’Мали.

— Ризата ти стига до коленете — каза й Дъглас през тясното легло. — Можеш да я задържиш и като нощница.

— Разбира се, че ще го направя! Да не би да те е страх, че ще си я сваля и отново ще застана гола пред тебе? Или че ще правя парад, за да събудя някакъв интерес в тебе?

Дъглас поклати отрицателно глава:

— Мисля, че не ставаш за парад. — Той извърна поглед от нея. — А освен това правиш неща, които не очаквам.

— Не е нужно да се тревожиш, милорд, че ще направя точно сега нещо неочаквано. Ще се отървеш от мен веднага щом успея да уредя това. Никога повече няма да те отвратя по този начин.

— Не бях отвратен.

Алекс издаде звук, подобен на пръхтене, който прозвуча силно и доста странно в малката стая. Дъглас се разсмя.

— Имам намерение да ходя облечена в ризата на Том, докато изгние върху мен, ако е нужно.

— Вярвам, че подобна жертва няма да е необходима.

— И аз се надявам. — Тя кимна, докато се оглеждаше в малката стая. Беше по-чиста от нейната собствена спалия в Клейбърн Хол, мебелировката й оскъдна, но много добре изработена и поддържана. Покривката на леглото беше мека, в бледосиньо и красиво изплетена.

Тя разкопча колана си и започна да изхлузва домашно тъканите панталони. Първо трябваше да се справи най-малко с осем връзки и въпреки всичко тя се кикотеше, когато вече бе готова да се освободи от тях. В този момент изведнъж осъзна какво бе направила и къде се намираше и замръзна.

— Том е много висок, но толкова слаб, че панталоните наистина ми прилепват. — Тя погледна към Дъглас, докато говореше.

Той бе съблякъл ризата през глава и сега ръцете му се справяха с копчетата на панталоните. Той отвърна на погледа й, когато я чу да въздиша. На лицето му се изписа досада.

— За Бога — започна той и загаси единствената свещ. — Нямам намерение да те шокирам по начина, по който ти го направи с мене. Нима жените вярват, че мъжете не могат да се притесняват, когато си играят на съблазнителки? Няма значение, не искам да ми отговаряш. За разлика от тебе моето събличане ще протече на тъмно. Не протестирай.

Когато и двамата лежаха по гръб на разстояние не повече от два инча помежду си, Александра каза:

— Том никак не беше изненадан да ни види.

— Том е от коляното на флегматичния род О’Мали. Той е добър човек, въпреки че не ми харесва да му отнемам леглото. Висок е колкото мене, а проклетото легло е прекалено късо. Ще трябва да потърся някое ново за него. Това е най-малкото, което мога да направя.

Дъглас се раздвижи и изруга, когато с лакът я удари по главата.

— По дяволите, жено, косата ти е още мокра. Да не би да искаш да умреш от някоя проклета треска? Разпръсни я върху възглавницата да съхне. — Той продължи да мърмори за глупавите безразсъдни жени под носа си, докато Алекс направи ореол от косата си.

— Не трябва да използваш ругатни, когато говориш с мен.

— Ела, легни и аз ще разпростра косите далеч от главата ти. Не си го направила как го трябва.

Тя почувства топлия му дъх върху бузата си, а дългите му пръсти се заровиха в косите и в търсене на мокрите кичури.

— Ето — гласът му звучеше отегчено. — Сега спи. Уморен съм. Страшно много ме изтощи с безразсъдството си.

Какво да правя, се питаше Алекс и този въпрос я измъчваше, докато накрая заспа до съпруга си в леглото на пазача на дивеч.

Дъглас се събуди, чувствайки се много горещ и възбуден. Членът му беше твърд и го притесняваше, така че за момент беше дезориентиран. Никога не беше чувствал такова свирепо желание, такова непреодолимо желание, желание, което го изгаряше и напираше в него, караше го да забрави кой е и къде се намира. Усети, че Александра е опряла бузата си на голото му рамо, а десният й крак лежеше върху голия му корем. Ленената риза, в която бе облечена, беше увита около кръста й и той усещаше всяка педя от нейната вълшебна женственост. Искаше да докосне гърдите й, да почувства плътта им, тяхната нежност. Той я видя да стои там покрай неговия стол, гола, ръцете й отпуснати и той, е, той я бе унизил напълно.

Не беше хубаво от негова страна. Но какво би трябвало да направи? Ако беше взел това, което му предлагаше, щеше да признае, че е отстъпил и я приема, а това би означавало, че тя е победителка, че проклетият й баща е победител, и всичко това само защото се бе съблякла по хубавата си бяла кожа и му бе позволила да я гледа? Тя му се бе предложила. Сега той проклинаше, но това не помагаше. Мъжествеността му причиняваше болка, истинска болка от желанието. Е, защо не? Сега тя бе почти гола и притисната до него. Защо да не почувства похот? Беше нормален мъж, нали? Отстъпи. Сега, изглежда, нищо нямаше значение. Беше тъмно, бяха сами, дъждът се сипеше като из ведро и трополеше шумно по покрива. Всичко, което бе действително, всичко, което бе непоклатимо, всичко, което имаше значение, всичко, което призоваваше за решения и страх от последствията, беше много, много далеч. И можеше да бъде пренебрегнато за известно време.

Той се обърна лекичко към нея и ръката му я погали по гърдите. Тя изстена. Ниският нежен звук го накара да замръзне, след това сърцето му заби необуздано. Искаше да влезе в нея веднага. Да върви по дяволите, болеше го от желание. Той изруга отново дори когато ръката му хвана нейната за момент. Бързо развърза ризата й отпред. Съблече я, като я остави само увита около кръста й. Защо не се събуждаше? Той почти не я виждаше, но вече знаеше, че гърдите й са прекрасни. Искаше да я гали, да я целува, да усети вкуса й. Не мислеше и не преценяваше нито едно от последствията от подобни действия. Наведе глава и пое зърното на гърдата и в устните си. Тя беше гореща, толкова невероятно гореща и толкова сладка, че не издържаше. Намираше се в окаяно състояние и си го знаеше.

За момент повдигна глава и тя отново изпъшка, като главата и падна на една страна. Той я целуна по шията и пръстите му я погалиха по гърдата. Искаше устните и. Искаше тя да стене в устата му, да го изпълни със страстта, която предизвикваше у пея. Когато устните му се долепиха до нейните, той отново усети горещината, която излъчваше. Беше толкова гореща, гореща от страст към него. Тя отново изпъшка.

Беше почти полудял, тялото му се мяташе, членът му напираше срещу бедрото му. Защо, по дяволите, не се будеше?

— Остави ме да ти сваля тази смешна риза.

Тя изстена и той спря, като се намръщи. Разбира се, че щеше само да стене, ако това, което той правеше, я изпълва със страст.

— Александра — каза той тихо и леко я потупа с длан по бузата. Изгаряше.

За момент той не искаше да повярва. Тя простена отново и се изплъзна от него. Боже Господи, не стенеше от желание по него, не стенеше, за да го съблазни, а защото изгаряше от температура.

Почувства се като животно, ужасно виновен, след това изпита желание да се присмее на себе си за собствената си измама. Поклати глава, сериозността на положението достигна съзнанието му. Беше болна. Беше много болна. Той отрезня, похотта му замря. Беше виждал много мъже, обхванати от треска след битки. И толкова много от тях бяха умрели. Прекалено много. Но поне знаеше какво да прави. Все още валеше силно, Нямаше как да доведат лекар. Всичко зависеше от него самия. Дъглас бързо се изправи и отиде в предната стая.

— Том — извика той тихо.

— Милорд, нещо се е случило ли?

— Да, нейно благородие е болна. Трябва да и свариш билков чай, а аз ще я окъпя в студена вола, за да смъкна температурата й. Намират ли ти се някакви специални лекарства, които биха могли да й помогнат?

Том не разполагаше с лекарства, но имаше от чудесния билков чай на майка си.

Когато Дъглас се върна при Александра със запалена свещ в ръка, разбра, че докато е водил разговора с Том, е бил почти гол. Той се закани с пръст сам на себе си, положи свещта върху малката нощна масичка до леглото и бързо навлече панталоните на Том. Допря длани до бузите й, след това до раменете й. Беше потънала в пот. Том донесе съд със студена вода и мека кърпа.

Дъглас изправи ръцете и краката и, после започна методично да я измива от лицето до пръстите на краката. Когато студената мокра кърпа се върна към лицето й, тя се опита да се извие настрани, но той я държеше здраво и й каза тихо:

— Недей, Александра. Стой мирна. Сега ти си болната. Стой мирна.

Знаеше, че не може да го разбере. Избърса лицето и, като задържа студената кърпа няколко секунди. Тя обърна лице към дланта му, като се опита да се зарови в кърпата.

— Да, много си гореща, нали? Не, няма да спра да правя това, обещавам. Знам, че така ти е добре. Знам, че изгаряш. Довери ми се поне сега.

Кърпата премина през шията й към раменете. След това и вдигна и усети, че самата тя бе станала вряла. Треската беше нападнала тежко Алекс.

Обърна я по корем. И отново и отново минаваше с кърпата по тялото и. Опитваше се да не я гледа, опитваше се да не признава как се чувства, когато я гледа, опитваше се да не отдава значение на факта, че членът му беше възбуден въпреки болестта й — тя не беше готова за него, а може би нямаше да го желае дори и да не беше болна.

— Александра — обърна се той към нея. — Слушай ме сега. Ти си много болна, но искам бързо да се оправиш. Чуваш ли ме? Спри с тези глупости. Отвори очи и ме погледни. По дяволите, отвори очи.

Тя ги отвори. Погледна го и очите й бяха бистри.

— Здрасти — отрони тя. — Боли ли те главата, Дъглас?

— Кой го е грижа за главата ми? Ти как се чувстваш?

— Боли ме всичко.

— Знам. Така по-добре ли ти е? — И той постави кърпата върху гърдите и корема й.

— О, да — отговори тя и затвори очи.

Дъглас продължи да го прави, докато Том почука на вратата, носейки специалния чай на майка си.

Дъглас покри Алекс и я повдигна да се облегне на възглавниците. Седна до нея и я обхвана с ръка:

— Събуди се отново, Александра. Искам да пишеш този чай. Важно е да пиеш течности, иначе ще получиш обезводняване, което може да е фатално. Хайде, отвори уста.

Тя се подчини. Задави се с чая и той наклони чашата така, че да изтича много тънка струйка. Беше търпелив. Тя изпи цялата чаша. След това отново изстена. Отново и положи назад и се зае да измива с кърпата тялото и.

След около час треската беше преминала. Алекс скоро започна да трепери и да се тресе от студ.

Дъглас не се поколеба. Пропълзя при нея в леглото и я притисна до себе си. Тя също се устреми към него, като се опитваше да се зарови, а краката и се блъскаха в неговите, лицето и беше под дясната му ръка. Той се усмихна, когато направи опит да изправи тялото и. Скоро се обля в пот, но не се дръпна от нея, а я притисна още повече към себе си, сякаш искаше да покрие всяка педя от нея. Странно беше, че е толкова гореща, а същевременно толкова студена отвътре. Много е странно, помисли си Дъглас, като опря бузата си до челото й. Косата й поне сега беше суха. Напълно осъзнаваше, че носи отговорност за Алекс, както и това, че ръцете му я галеха, плъзгайки се нагоре и надолу по гърба й. По дяволите!

Тя изстена леко, а носът й се заби в едно от ребрата му съвсем близо до сърцето. Усети нещо съвсем непонятно и нежелателно, когато топлият й дъх погали като с перце кожата му.

Събуди се на зазоряване. Утрото беше сиво и мрачно, а дъждът продължаваше да се лее, изгубил съвсем малко от силата си. Нямаше да е в състояние да я заведе обратно в имението. Никаква карета не би могла да пътува до хижата на Том, а той не можеше да рискува да я носи през целия път. Беше много болна.

Накара я да пие още чай, като шепнеше ласкави думи или я заплашваше, докато чашата се изпразни. Том тръгна за имението, за да вземе лекарства от госпожа Пийчъм, както и дрехи за двамата.

Дъглас продължаваше да я държи в прегръдките си и да я измива с мократа кърпа. Треската й се усилваше и спадаше на цикли, безкрайни цикли, които го плашеха до смърт.

Беше толкова уплашен, че започна да се моли.

Очакваше госпожа Пийчъм да дойде с Том, защото тя бе отгледала всичките Шербрукови, откакто той се помнеше, но тя не се появи. Само Финкъл, някогашният му паж бе придружил Том. Финкъл, як и силен, току-що бе минал четиридесетте и беше почти толкова нисък, колкото Александра. Той каза без предисловие:

— Този идиот докторът е на легло със счупен крак. Аз ще ви помагам, милорд. Донесъл съм всички видове лекарства. Нейно благородие ще се оправи за кратко време.

Дъглас продължаваше да се грижи за нея, като ту я насилваше да пие чай, ту да яде от гъстата овесена каша, приготвена от Том, ту миеше Александра. Към края на един от най-дългите дни в живота си Дъглас разбра, че тя ще оживее. Бе забравил собственото си главоболие и бе учуден, че усеща подутината над лявото си ухо, където се бе ударил в скалата при падането.

Стоеше надвесен над леглото, втренчен в нея, и знаеше, че треската бе отстъпила, че само ако тя поиска, можеше да получи подобрение.

— Да не си посмяла ла се предаваш точно сега — каза й той. — Ще те нашляпам хубаво само ако си посмяла да се предадеш.

Тя лекичко изстена и се опита да се обърне на една страна. Помогна и, след това подгъна одеялата, така че да й е удобно.

— Ще се справи — обади се от прага безстрастно Финкъл. — Нейният дух е достоен за член на Шербруковия род.

Дъглас отиде до вратата и внимателно я затвори след себе си. Той се обърна към слугата си:

— Престани да се правиш на нахален пред мене. Тя е само временно член на рода, докопала се до това чрез измама и предателство и само защото е болна, не означава, че ще бъде моя съпруга по задължение.

Финкъл, който беше на служба при негово благородие от единайсет години, отговори:

— В момента не мислите ясно, милорд. Тя ще живее благодарение на всемогъщия Бог, който живее над нас, и вие сте този, който я спаси. Веднъж щом спасите живота на някого, вие не можете да изхвърлите спасения като стар ботуш.

— Мога да правя каквото си поискам с проклетото измамно момиче. Толкова ли бързо забрави какво направиха тя и баща й, както и моят любим братовчед Тони?

— Сестра й, лейди Мелисанда, каза, че нейно благородие, която лежи сега тук, никога не е боледувала. Тя каза още, че е много вероятно това е някаква уловка, за да спечели симпатиите ви, но каза също, че е неин дълг да дойде и сама да се увери.

— О, Господи — произнесе Дъглас и се обърна към вратата, сякаш очакваше Мелисанда да се появи всеки момент.

— Тя не е тук, милорд.

— Как я спря?

— Казах й, че нейно благородие съвсем не се преструва и че е много възможно тя самата да се зарази от тази треска, която обезобразява външния вид за цял живот. Казах й, че треската винаги оставя белези но лицето на жените.

Дъглас остана вторачен в слугата си.

— Боже мой, много добра работа си свършил.

— Лорд Ратмор също се съгласи, че нещата стоят точно така и че самият той е бил свидетел на подобно явление много пъти. Той обаче каза също, че това не би могло да я задържа. Разчиташе на нейния егоизъм и любезно попита дали би искала да я докара дотук да види сестра си и сама да се погрижи за нея, ако наистина е болна, а не се преструва. Лейди Мелисанда изпищя. Доста силно. Лорд Ратмор се разсмя.

— Много добре си се справил, Финкъл, както и братовчед ми, разбойникът. Сега, тъй като трябва и няма кой друг, ще се върна при момичето, за да я видя. Защо госпожа Пийчмън не дойде с теб?

— Тя и Холис решиха, че не трябва.

— Ха! Холис решил! По дяволите с неговото вмешателство! Защо той иска това момиче да остане като графиня Нортклиф, за мен не е понятно. Той би трябвало да помни много добре към кого трябва да е лоялен.

Финкъл се задоволи само да хвърли едни поглед на господаря си:

— Разочаровате ме, милорд — каза той и остави Дъглас сам.

— Е, добре, по дяволите — изруга Дъглас.

След няколко минути той вече се намираше под завивките до Александра. Очакването му се потвърди. Отново и беше студено. Студът идваше отвътре навън.

По-късно през същата нощ, когато тя се сгуши в него и двамата бяха голи и затоплени, той реши да я вземе. Щеше да и достави удоволствие, нямаше никакво съмнение. Това щеше да я направи фантастично щастлива и в това нямаше съмнение. В края на краищата тя се опита да го съблазни. Беше лейди, млада лейди със съвършено потекло и възпитание, която въпреки всичко си бе съблякла дрехите пред него. Е, той би могъл да я задържи. Може би тя щеше да му прилегне, както която и да е друга. Добрият Бог знаеше, че баща й щеше да падне на колене и да шепне благодарствени молитви. Всеки щеше да бъде доволен с изключение може би на самия него. А, но тя вероятно щеше да му подхожда, както която и да е друга жена.

За съжаление не беше хубава като Мелисанда.

Но на земята не съществуваше друга млада лейди с красотата на Мелисанда.

Нямаше смисъл да се опитва да издирва друга жена с равна на нейната хубост. От друга страна, той нямаше да следи за всеки мъж, който попадаше в полезрението на Александра дали му е взела напълно ума. Нито щеше да се тревожи дали флиртува с мъжете, на които взимаше ума. Намръщи се при тая мисъл, защото Мелисанда не само флиртуваше, а флиртуваше като отвързана. Тя скачаше в потока от комплименти, които мъжете изсипваха върху хубавата й глава. И той за първи път започна да се чуди дали Тони ненавижда въздействието, което тя оказва върху всеки мъж, който не е умрял и се намира на възраст между десет и осемдесет години. Чудеше се дали някой ден няма да попита братовчед си.

Съмняваше се. Все още искаше да убие Тони.

Александра извика леко до него. Дъглас несъзнателно я целуна по челото и я придърпа по-близо до себе си.

Какво да прави?

Щеше да го обмисли. Представяше си облекчението и радостта на лицето й, когато й каже, че е решил да я остави при себе си.

Защо да не я направи божествено щастлива?