Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (5)

ГЛАВА VI

На Артър му се стори, че цялото небе внезапно се отдръпна и ги пропусна през себе си.

Стори му се, че атомите от мозъка му и атомите от космоса се втурнаха едни през други.

Стори му се, че беше издухан от вятъра на Вселената, и че вятърът беше той.

Стори му се, че беше една от мислите на Вселената, и че Вселената беше една от неговите мисли.

На хората, намиращи се на игрището за крикет Лорд’с им се стори, че още един Севернолондонски ресторант се беше издигнал, както те често обичаха да правят, и че това е Проблем на Някой Друг.

— Какво става? — попита Артър с явно страхопочитание.

— Излетяхме — каза Слартибартфаст.

Артър сепнато се излегна неподвижно в антиускорителната кушетка. Не беше сигурен дали е хванал космическа болест или е станал религиозен.

— Добре се движи — каза Форд с неуспешен опит да прикрие доколко беше впечатлен от това, което корабът на Слартибартфаст беше направил току-що — жалко само за декорите.

Секунда-две старият човек не отговори. Той гледаше уредите си с изражение на някой, който се опитва да превърне градуси по Фаренхайт в градуси по Целзий, докато през това време къщата му гори. После челото му се проясни и той се втренчи за момент в панорамния екран пред него, който показваше объркващо количество звезди, които се точеха като сребърни нишки около тях.

Устните му потрепераха като че ли се опитваше да каже нещо. Внезапно погледът му се метна тревожно към уредите, но после това изражение просто се замени със сериозна гримаса. Той пак погледна екрана. Той почувствува собствения си пулс. За момент се намръщи още повече, но после се отпусна.

— Грешно е да се опиташ да разбереш математиката — това само ме тревожи. Какво каза?

— Декорите — каза Форд, — жалко за тях.

— Дълбоко във фундаменталното сърце на Вселената — каза Слартибартфаст, — има причина.

Форд бързо се озърна. Той си помисли, че това дава оптимистична насока на нещата.

Вътрешността на кораба беше тъмнозелена, тъмночервена, тъмнокафява, нагъната и мрачно осветена, и необяснимо как, подобието на малко италианско бистро беше изпаднало в края на люка. Ивици светлина падаха върху саксии, гледжосани керемиди и върху всякакви малки безформени медни неща.

Увити с бамбук бутилки се таяха в сянката.

Уредите, които привлякоха вниманието на Слартибартфаст, като че ли бяха монтирани на дъната на бутилки, които бяха закрепени в бетон.

Форд се протегна и ги опипа.

Фалшив бетон. Фалшиви пластмасови бутилки, закрепени във фалшив бетон.

Фундаменталното сърце на Разума и Вселената можеше и да подскочи, си помисли той, това е боклук. От друга страна не можеше да не признае, че корабът се движи по такъв начин, че пред него Златно сърце приличаше на електрическа бричка.

Той се изтъркули от кушетката и стъпи на крака. Погледна Артър, който тихичко си пееше. Погледна екрана и не разпозна нищо. Погледна Слартибартфаст.

— Колко пропътувахме? — попита той.

— Около… — каза Слартибартфаст, — две трети от пътя през Галактическия диск, бих казал грубо. Да, грубо две трети, мисля.

— Странно нещо е — каза Артър спокойно, — че колкото повече и по-бързо някой пътува през Вселената, толкова повече му се струва, че е много нематериален, че се изпълва с дълбочина или по-скоро се изпразва от…

— Да, много странно — каза Форд. — Къде отиваме?

— Отиваме — каза Слартибартфаст, — да се опълчим срещу древния кошмар на Вселената.

— А нас къде ще ни оставиш?

— Ще се нуждая от помощта ви.

— Лошо. Виж, трябва все пак да ни заведеш някъде, където ще можем да се забавляваме — опитвам се да мисля за това — ще можем да се напием и може би ще слушаме екстремално зла музика. Момент, ще погледна. — Той извади своя екземпляр на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ и набра индексите, засягащи най-вече секса, наркотиците и рокендрола.

— Едно зло се надига от мъглите на времето — каза Слартибартфаст.

— Да, очаквах такова нещо — каза Форд. — Хей — извика той, показвайки им един случайно появил се пасаж, — Ексцентрика Галумбиц, виждали ли сте я? Тригърдата проститутка от Еротикон Шест. Някои хора казват, че ерогенните и зони започват на някакви си четири мили от истинското и тяло. Аз не съм съгласен, аз бих казал — на пет.

— Зло — каза Слартибартфаст, — което ще изпълни Вселената с огън и разрушение, и може би ще причини преждевременното и унищожение. Мисля си го — прибави той.

— Звучи като лошо време — каза Форд, — като не съм достатъчно пиян, че да мога да не го забележа. Тук — каза той, допирайки пръст в екрана на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ, — е наистина едно порочно място, на което можем да отидем, и си мисля, че ще отидем. Какво ще кажеш, Артър? Престани да си мантруваш^[1] и ми обърни внимание. Изпускаш важни неща.

Артър се надигна от кушетката си и разтърси глава.

— Къде отиваме? — попита той.

— Да се опълчим срещу древния кош…

— Може би — каза Форд. — Артър, ние отиваме да се забавляваме някъде в Галактиката. Нали можеш да възприемеш тази идея?

— За какво Слартибартфаст изглежда толкова разтревожен? — попита Артър.

— За нищо — каза Форд.

— За Съдбата — каза Слартибартфаст. — Елате — прибави той с внезапна тежест в думите си, — има много неща, които трябва да ви покажа и да ви разкажа.

Той тръгна към една зелена вита стълба от ковано желязо, поставена неизвестно защо в средата на помещението, и започна да се изкачва по нея. Артър намръщено го последва.

Форд намусено пусна ПЪТЕВОДИТЕЛЯ обратно в чантата си.

— Моят доктор казва, че имам смущения във функциите на жлезата ми за обществен дълг и природна недостатъчност на морални клетки — си промърмори той, — и следователно съм извинен от участие във спасяването на Вселената.

Въпреки това той се заклатушка по стълбите след тях.

Това, което намериха горе, беше толкова глупаво, или поне приличаше на такова, че Форд разтърси глава, зарови лице в ръцете си и се отпусна до една саксия, която се разби в стената.

— Централната изчислителна зала — каза необезпокоено Слартибартфаст, — тук се извършва всяко изчисление, засягащо по какъвто и да е начин кораба. Да, знам на какво прилича, но всъщност това е сложна четириизмерна топографска карта на серии от много сложни математически функции.

— Прилича ми на шега — каза Артър.

— Знам на какво ти прилича — каза Слартибартфаст и влезе вътре. Когато и Артър направи същото, внезапно нещо неопределено му проблесна какво може да значи всичко това, но отказа да го повярва. Невъзможно е Вселената да работи така, помисли той, невъзможно. Това, си помисли той, би било толкова абсурдно, колкото… той прекъсна тази линия на мислите си. Повече от реално абсурдните неща, за които той можеше да се сети, вече се бяха случили.

И това беше едно от тях.

Това беше голям стъклен сандък, или кутия — всъщност беше стая.

В нея имаше маса, една дълга маса. Около нея имаше около дузина дървени столове. На нея имаше покривка за маса — мръсна червено-бяла карирана покривка за маса, изпъстрена със случайни дупки от цигари, всяка от тях навярно разположена на точно изчислена математическа позиция.

Върху покривката имаше полуизядени италиански ястия, оградени с полуизядени франзели и наполовина изпити чаши с вино, с които апатично си играеха някакви роботи.

Всичко това беше напълно изкуствено. Клиентите-роботи бяха обслужвани от робот-келнер, робот-виночерпец и робот-метрд’отел. Мебелите бяха изкуствени, покривката за маса беше изкуствена, и всяко отделно късче храна беше напълно способно да покаже всичките си механични характеристики.

И всичко това заедно участвуваше в малък танц — сложен процес, включващ манипулации с менюто, сметки, портфейли, чекови книжки, кредитни карти, часовници, химикалки и книжни салфетки, като всичко това като че ли беше на ръба на насилието, но никога не отиваше по-нататък.

Слартибартфаст влезе вътре, и после стана ясно, че може да прекара остатъка от деня лениво бъбрейки с метр д’отела, докато един от клиентите-роботи, едно авторори, запълзя бавно под масата, споменавайки за нещо, което възнамерява да направи на някакво момче върху някакво момиче.

Сларибартфаст се стовари на мястото, което току-що се беше освободило, и хвърли присвит поглед на менюто. Скоростта на процеса около масата като че ли някак си незабележимо се ускоряваше. Оборваха се аргументи, хора се опитваха да доказват разни неща на салфетки. Те си махаха страховито едни на други и се опитваха да изпитват парчета пиле. Ръката на келнера започна да се движи по сметката много по-бързо, отколкото човешка ръка можеше да се справи, и после още по-бързо от това, което човешкото око можеше да следва. Стъпките се ускориха. Скоро необичайно и настойчиво спокойствие се възцари над групата и секунди по-късно като че ли моментът на консенсус беше внезапно достигнат. Нова вибрация разтърси кораба.

Слартибартфаст излезе от стъклената стая.

— Бистроматика — каза той. — Най-могъщата изчислителна сила, позната на паранауката. Елате в Залата за Информационни илюзии.

Той се понесе напред и ги остави объркани.