Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (30)

ГЛАВА XXXI

В дълбок кладенец от тъмнина седеше един осакатен робот. Той мълчеше в металната си тъмница от доста време. Беше студено и влажно, но да бъдеш робот предполагаше да не обръщаш внимание на тези неща. С ненормално усилие на волята обаче той успяваше да ги забележи.

Мозъкът му беше свързан с Централната интелектна сърцевина на Крикитианския военен компютър. Това не му харесваше, а още повече не харесваше на Централната интелектна сърцевина на Крикитианския военен компютър.

Крикитианските роботи, които бяха спасили това патетично метално създание от блатата на Скорншелъс Зета, бяха усетили почти веднага гигантската му интелигентност и ползата, която можеше да им донесе.

Те не се съобразиха с персоналните разстройства, до които това водеше — като студ, тъмнина, влага, теснота и самота — и не бяха направили нищо, за да ги намалят.

Той не беше щастлив от задачата си.

Освен всичко друго, простата координация на цялата военна стратегия заемаше само малка част от изключителния му мозък, остатъка от който беше безкрайно отегчен. След като беше разрешил всички важни математически, физически, химически, биологически, социологически, философски, етимологически, метеорологически и психологически проблеми във Вселената по три пъти, освен своя собствен, сега сериозно търсеше нещо, с което да се занимава, и се беше захванал с композиране на къси мъчителни песнички без дух и мелодия. Последното му творение беше приспивна песен.

— Сега светът заспива, вече спи — бръмчеше Марвин,

— Мрак не ще обгърне съзнанието ми,

Мога да виждам в инфрачервено,

Ах, как мразя нощта.

Той поспря да събере артистична и емоционална сила да свърже следващия куплет.

— Сега аз лягам да си спя,

Електрически овце се опитвам да броя.

Може би ще сънувам сладки неща,

Ах, как мразя нощта.

Главата му щракна, като сложната мрежа електроди, която го свързваше със централния Крикитиански военен компчтър, почти се откачи.

Един люк за поддръжка се отвори и една от чифт непокорни глави погледна вътре, докато другата продължаваше да се побутва с продължаващо мятане да гледа по този и онзи начин безкрайно нервно.

— О, това си ти — промърмори роботът. — Трябваше да знам.

— Здрасти, бебчо — каза Зейфод, — за какво си пееше преди малко?

— Аз съм — потвърди горчиво Марвин, — в особено искряща форма в момента.

Зейфод пъхна главата си през люка и се огледа.

— Сам ли си? — попита той.

— Да — каза Марвин, — седя тук изморен, спътници са ми болката и нещастието. И, разбира се, безкрайната интелигентност. И безграничната тъга. И…

— Йе — каза Зейфод. — Хей, за какво си свързан с това?

— Това — каза Марвин, сочейки с по-малко повредената си ръка всички електроди, които го свързваха с Крикитианския компютър.

— Тогава — каза Зейфод несръчно, надявам се, че ще ми спасиш живота. Два пъти.

— Три пъти — каза Марвин.

Главата на Зейфод веднага се завъртя (другата гледаше, храчейки, в съвършено грешна посока) точно навреме, за да види един смъртоносен робот-убиец точно зад него да се сгърчва и да започва да пуши. Той залитна назад и се отпусна до стената. Пропълзя под нея, пропълзя настрани, отметна главата си назад и започна да ридае неутешимо.

Зейфод погледна обратно към Марвин.

— Възгледите ти за живота трябва да са ужасни — каза той.

— Изобщо не ме питай — каза Марвин

— Няма — каза Зейфод и не го направи. — Хей, виж — прибави той, — вършиш ужасни неща.

— Което, предполагам, означава — каза Марвин, използувайки само една десетохилядимилионбилионтрилионгрилионна част от умствените си сили да направи този особен логически скок, — че няма да ме освободиш или нещо такова.

— Бебчо, знаеш, че бих желал.

— Но няма да го направиш.

— Не.

— Виждам.

— Добре работиш.

— Да — каза Марвин. — Защо да спра сега, точно когато мразя всичко това.

— Трябва да намеря Трилиън и останалите. Хей, имаш ли някаква представа къде биха могли да бъдат? Искам да кажа, че имам да избирам от налична цяла планета. Може да ми отнеме малко време.

— Много са близко — каза милостиво Марвин. — Можеш да ги видиш оттук, ако желаеш.

— По-добре да отида при тях — увери го Зейфод. — Хм, може би имат нужда от помощ, нали?

Може би — каза Марвин с неочакван авторитет в печалния си глас, — но би било по-хубаво да ги видиш оттук. Това младо момиче — прибави неочаквано той, — е една от най-малко упадналите неинтелигентни форми на живот, с които съм имал безграничното удоволствие да не мога да не се срещна.

Зейфод се забави за миг-два, докато си проправяше път през този лабиринт от отрицания и изненадан излезе на другия край

— Трилиън? — попита той. — Тя е само едно дете. Умно, да, но темпераментно. Приемам, че не знаеш. Ако пък ли знаеш, не искам да чувам нищо. Свържи ни.

— …тотално манипулирани.

— Какво? — попита Зейфод.

Говореше Трилиън. Той се обърна.

Стената, до която ридаеше Крикитианският робот, беше светнала и разкриваше сцена, която явно се разиграваше в някаква незнайна част от Крикитианските Роботски военни зони. Това като че ли беше зала за съвещания от някакво естество, а на Зейфод не можеше да му стане ясно заради робота, свлякъл се до стената.

Той се опита да го премести, но роботът беше тежък от скръбта си и се опита да го захапе, така че той просто реши да гледа каквото може.

— Само си помислете за това — каза гласът на Трилиън, вашата история е само низ от нелепи невероятни събития. И аз разпознавам някое невероятно събитие, когато го видя. Вашата пълна изолация от Галактиката е абсурдна за начало. На самия и край с Прашен облак наоколо. Това е постановка. Очевидно е.

Зейфод се влуди и се разстрои, защото не можеше да вижда екрана. Главата на робота закриваше от погледа му хората, на които Трилиън говореше, неговата многофункционална бойна тояга закриваше фона, а лакътя на ръката му, която трагично притискаше веждата му, закриваше самата Трилиън.

— После — каза Трилиън, — този космически кораб, който катастрофирал на вашата планета. Това е наистина подходящо, нали? Имате ли представа за това каква е вероятността свободно носещ се космически кораб случайно да пресече орбитата на някоя планета?

— Хей — каза Зейфод, — тя не знае какво по дяволите говори. Видях този кораб. Фалшификация е. Няма съмнение.

— Може би, мисля — каза Марвин от килията си зад Зейфод.

— О, йе — каза Зейфод. — За теб е лесно да кажеш това. Току-що ти казах. Както и да е, не виждам каква полза има от това.

— И особено — продължи Трилиън, — вероятността да пресече орбитата на една планета в Галактиката, или в цялата Вселена, която ще бъде, доколкото знам, напълно травматизирана да го види. Не знаете какви са тези странности? Нито аз знам, но са големи. Това отново е постановка. Не бих се изненадала, ако този кораб е бил фалшификация.

Зейфод успя да премести бойната тояга на робота. Зад нея на екрана бяха фигурите на Форд, Артър и Слартибартфаст, които изглеждаха учудени и объркани от цялото това нещо.

— Хей, виж — развълнувано каза Зейфод. — Момчетата се справят велико. Ра ра ра! Дръжте ги, момчета.

— А какво ще кажете — попита Трилиън, — за цялата тази технология, която успяхте да създадете за броени дни? На повечето хора би им отнело хиляди години да направят всичко това. Някой ви дава това, което трябва да знаете, и някой настоява да го вършите.

— Знам, знам — прибави тя в отговор на невидима забележка. — Знам, че не разбирате какво става. Точно това е становището ми. Никога изобщо не разбирате нищо. Като тази бомба Супернова.

— Откъде знаете за това? — попита един невидим глас.

— Просто знам — каза Трилиън. — Очаквате да повярвам, че сте достатъчно досетливи да откриете нещо брилянтно и да сте много умни, за да разберете и как да си служите с него? Това не е само глупаво, това е видимо тъпо.

— Хей, какво е това с бомбата? — попита тревожно Зейфод Марвин.

— Бомбата Супернова? — попита Марвин. — Една много много малка бомба.

— Да?

— Която ще унищожи цялата Вселена — прибави Марвин. Добра идея, ако питаш мен. Само че те не могат да я накарат да проработи.

— Защо не, ако е толкова брилянтна?

— Такава е — каза Марвин, — но те не са. Те са я конструирали много отдавна, още преди да бъдат затворени в плика. Те са прекарали последните пет години, като са я строили. Мислят, че са я поправили, но не са. Те са глупави колкото всяка друга органична форма на живот. Мразя ги.

Трилиън продължаваше.

Зейфод се опита да отмести Крикитианския робот, като го дръпна за крака, но той го ритна и изръмжа, и после изпадна в нов пристъп на ридания. После внезапно изпълзя встрани и продължи да изразява чувствата си на пода, встрани от пътя на всички.

Трилиън седеше сама в средата на залата изморена, с трескаво пламтящи очи.

Строени пред нея бяха бледоликите и сбръчкани Върховни господари на Крикит, неподвижни зад широкия и изкривен контролен пулт, втренчени в нея с безпомощен страх и омраза.

Пред тях на еднакво разстояние от контролния пулт и средата на залата, където седеше Трилиън, като на съдебен процес имаше стрйна бяла колона, висока около четири фута. На варха и беше прикрепен един малък бял глобус, около три, може би четири инча в диаметър.

До нея стоеше един Крикитиански робот с многофункционална бойна тояга.

— Всъщност — обясни Трилиън, — вие сте страшно глупави. (Тя се потеше. Зейфод почувствува, че това беше непривлекателен за обсъждане в този момент въпрос.) Вие сте толкова отчайващо глупави, че се съмнявам, много се съмнявам, че сте могли да построите бомбата за последните пет години правилно без помощта на Хактар.

— Кой е този пич Хактар? — попита Зейфод, разкършвайки рамене.

Той не чу дали Марвин му отговори. Цялото му внимание беше насочено към екрана.

Един от Върховните на Крикит направи леко движение с ръка към робота, който вдигна тоягата си.

— Нищо не мога да направя — каза Марвин, — свързан е към независима верига.

— Почакайте — каа Трилиън.

Върховният направи още едно леко движение. Роботът спря. Трилиън внезапно се усъмни в собственото си мнение.

— Откъде знаеш за всичко това? — попита Зейфод Марвин в този момент.

— Компютърни записи — каза Марвин. — Имах достъп.

— Вие сте много различни, нали? — попита Трилиън Върховните Господари. — По-различни от вашите светски приятелчета долу на земята. Вие прекарвате целия си живот тук горе, незащитени от атмосферата. Вие сте много уязвими. Останалата част от расата ви е много уплашена. Те не искат да вършите това. Вие сте извън опасност, защо не проверите?

Крикитианският Върховен стана нетърпелив. Той отправи един жест, който беше напълно различен от предишния, към робота.

Роботът замахна с тоягата си и удари малкия бял глобус.

Малкият бял глобус беше бомбата Супернова.

Това беше много много малка бомба, която беше конструирана да доведе Вселената към край.

Бомбата Супернова полетя във въздуха, удари се в задната стена на съвещателната зала и я вдлъбна много лошо.

— А тя откъде знае за всичко това? — попита Зейфод.

Марвин запази намусена тишина.

— Вероятно само блъфира — каза Зейфод. — Горкото дете, не трябваше никога да я оставям сама.