Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (25)

ГЛАВА XXVI

— Не знам — каза Зейфод за това, което изглежда му се случваше за тридесет и седми път, — те можеха да ме убият, но не го направиха. Може би са си мислили, че съм някакъв чудесен пич или нещо такова. Мога да разбера това.

Другите мълчаливо обмисляха отношението си към тази теория.

Зейфод легна на студения под на залата за управление. Гърбът му като че ли се бореше с пода, понеже болката туптеше през него и се блъскаше в главите му.

— Мисля — прошепна той, че има нещо грешно в тези анодни контета, нещо основно свръхестесвено.

— Те са програмирани да убиват всеки — посочи навън Слартибартфаст.

— Това — изхъхри Форд между удрящите тъпи звуци, — може би е то. — Той не изглеждаше напълно убеден.

— Хай, бейби — каза той на Трилиън, надявайки се, че това ще го извини за предишното поведение.

— Добре ли си? — каза той любезно.

— Да — каза той, — добре съм.

— Добре — каза тя и излезе да помисли. Тя се вгледа в големия визиекран над полетните кушетки и като щракна един ключ, превключи на него локални изображения. Едното беше пустотата на Прашния облак. Другото беше слънцето на Крикит. Третото беше самата тя. Тя ги превключваше гневно.

— Да, тогава това е „довиждане, Галактика“ — каза Артър, плясвайки коленете си, и стана.

— Не — каза сериозно Слартибартфаст. — Курсът ни е чист. — Веждите му се набраздиха до такава степен, че някой можеше да си отглежда там мънички зеленчуци. Той се изправи и закрачи наоколо. Когато отново проговори, това което каза, дотолкова го изплаши, че трбваше да седне отново.

— Трябва да слезем на Крикит — каза той. Дълбока въздишка разтърси умственото му състояние и очите му като че ли почти се разтракаха в орбитите си.

— Още веднъж — каза той, — пропаднахме патетично. Доста патетично.

— Това — каза Форд спокойно, — защото не се интересувахме достатъчно. Казвах ти го.

Той вдигна краката си на инструменталния панел и почука неправилно нещо на един от ноктите си.

— Но ако не решим да предприемем някакви действия — раздразнително каза старият човек, акто че се бореше срещу нещо дълбоко незасегнато в природата му, — тогава ние всички ще бъдем унищожени, ще умрем. Сигурно трябва да се интересуваме от това?

— Не достатъчно, за да искам да бъда убит преди това — каза Форд. Той си сложи някаква куха усмивка и я изпрати из стаята към всеки, който искаше да я види.

Слартибартфаст явно намери тази гледна точка за безкрайно съблазнителна и започна да се бори с нея. Той се обърна към Зейфод, който скърцаше със зъби и се обливаше в пот от болка.

— Със сигурност трябва да имаш някаква идея — каза той, — за това защо ти подариха живота. Изглежда доста странно и необичайно.

— Мисля, че дори не знаят — сви рамене Зейфод. Казах ти. Те ме удариха с най-слабите лъчи, само ме нокаутираха, нали? Те ме завлякоха в кораба си, захвърлиха ме в един ъгъл и ме зарязаха. Като че ли се радваха на присъствието ми там. Когато казвах нещо, ме нокаутираха отнова. Проведохме няколко велики разговора. „Хей … ъх!“ „Здравейте, вие там… ъх!“ „Чудя се… ъх!“ Забавлявах се с часове, така да знаете. — Той отново трепна.

Той си играеше с нещо в пръстите си. Той го вдигна. Това беше Златната пръчица — Златно сърце, сърцето на Безкрайно невероятностния двигател. Само тя и Дървената колона бяха преживели унищожението на Ключалката и бяха останали непокътнати.

— Чух, че вашият кораб можел малко да върви — каза той. — Така че бихте ли пожелали да ме прехвърлите на моя, преди да…

— Няма ли да ни помогнеш? — попита Слартибартфаст.

— Би ни харесало да остана да ви помогна да спасите Галактиката — настоя Зейфод, изправяйки се на раменете си, — но имам майката и бащата на чифт главоболия и чувствувам как се задават още много малки главоболия, но следващия път, когато се нуждаете от спасяване, съм на вашите услуги. Хей, Трилиън, бейби?

Тя бързо се огледа.

— Да?

— Искаш ли да дойдеш? Златно сърце? Вълнение и приключения и наистина диви неща?

— Аз слизам долу на Крикит — каза тя.