Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (2)

ГЛАВА II

Тази сутрин, две години по-късно, беше сладка и благоуханна, и той излезе от пещерата, която наричаше дом, поне докато не измислеше по-хубаво име, или докато не си намереше друга пещера.

Въпреки че гърлото му го болеше от тазсутрешния вик на ужас, беше в невероятно добро настроение. Той здраво се загърна в своя опърпан шлифер и погледна яркото утро.

Въздухът беше чист и уханен, вятърът леко поклащаше високата трева около пещерата, птиците си чуруликаха взаимно, пеперудите си подхвъркваха весело наоколо, и като че ли цялата природа беше в заговор да бъде толкова прекрасна, колокото вероятно можеше да бъде.

Все пак не само тези пасторални картинки караха Артър да се чувствува толкова бодър. Току-що му беше хрумнала чудесната идея как да се справи с ужасната самотна изолация, с нощните кошмари, с пропадането на всичките му опити за градинарство и с абсолютното безсмислие и безуспешност на своя живот тук, на предисторическата Земя, и тя беше, че той полудява.

Той погледна отново и извади парче от заешки крак, останал от последната му вечеря. Той го подъвка щастливо няколко минути и после реши да обяви своето решение.

Той се изправи и погледна света, квадратиран на полета и хълмове. За да прибави тежест на думите си, той затъкна един заешки кокал в косата си, и разтвори широко ръце.

— Ще полудея — обяви той.

— Хубава идея — каза Форд Префект, слизайки от скалата, на която беше седнал.

Мозъкът на Артър се преобърна. Челюстта му започна да се отпуска.

— Аз също полудявах за малко — каза Форд, — не ми прекъсвай доброто дело.

— Виждаш ли — каза Форд, — …

— Къде беше — го прекъсна Артър, сега, когато главата му престана да пресмята.

— Наоколо — каза Форд, — наоколо и наблизо. — Той се ухили по начин, който трябваше да бъде разглеждан като неразгневен. — Току-що си откачих мозъка от куката за малко. Считам, че ако останалият свят ме желае толкова лош като преди, просто ще ме повика отново. Наистина.

Той извади от своята очукана и разнебитена чанта СубЕта Сенс-О-Матика.

— Най-малко — каза той, — си мисля, че ме повика. Това нещо малко работи. — Той го разтърси. — Ако е фалшива тревога, ще полудея — каза той, — отново.

Артър разтърси глава и седна. Погледна нагоре.

— Мислех, че си мъртъв — простичко каза той.

— Аз също си го мислех по едно време — каза Форд, — и после реших да бъда лимон за две седмици. През цялото това време се забавлявах, като скачах в джин с тоник и излизах обратно.

Артър си прочисти гърлото и опита отново.

— Къде — попита той, — намери…?

— Джин с тоник ли? — попита бързо Форд. — Намерих едно малко езерце, за което си помислих, че е пълно с джин с тоник, и скачах в него. Поне вярвах, че си мисля, че това е джин с тоник.

— Може би — прибави той с хилене, което би накарало нормалните хора да подскачат по дърветата, — само съм си го представял.

Той изчака реакцията на Артър, но Артър знаеше по-добре от това.

— Продължавай — каза той безизразно.

— Въпросът е, виждаш ли — каза Форд, — че няма смисъл да полудяваш с цел да спреш да полудяваш. Трябва просто да спреш и да си запазиш нормалността за по-късно.

— И ти отново си нормален, нали? — попита Артър. — Питам просто за информация.

— Ходих в Африка — каза Форд.

— Да?

— Да.

— На какво приличаше?

— А това твоята пещера ли е? — попита Форд.

— Хм, да — каза Артър. Той се почувствува много странно. След почти четири години тотална изолация беше толкова зарадван и облекчен да види Форд, че още малко и щеше да заплаче. От друга страна, Форд беше личност, която почти веднага може да те ядоса.

— Много е хубава — каза Форд за пещерата на Артър. Трябва да я мразиш.

Артър не се обезпокои да му отговори.

— Африка беше много интересна — каза Форд. — Държах се много странно там.

Той се взря замислено в далечината.

— Започнах да бъда жесток с животните — каза той весело, — но само като хоби.

— Така ли? — попита Артър предпазливо.

— Да — увери го Форд. — Не искам да те разстройвам с детайли, защото те ще…

— Какво?

— Те потиснат. Но може да ти е интересно да знаеш, че моите две ръце са отговорни за извратения вид на някои животни, които ти познаваш от по-късните векове. Опитах се да науча жираф да лети. Вярваш ли ми?

— Разкажи ми — каза Артър.

— По-късно. Ще ти спомена само, че ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ казва.

— ПЪ…?

— Пътеводителят. ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ. Помниш ли?

— Да. Помня, че го изхвърлих в реката.

— Да — каза Форд, — но аз го хванах с въдица.

— Не ми го каза.

— Не исках да го изхвърлиш отново.

— Стига толкова — допусна Артър. — Какво казва?

— Какво?

— Какво казва ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ?

— ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ казва, че съществува изкуство да се лети — каза Форд, — или по-скоро умение. Умението се заключава в това да се научиш как да се хвърлиш на земята и да не я улучиш.

Той се усмихна леко, посочи колената на панталоните си и вдигна ръце, за да се видят лактите му. Те бяха разкъсани и пробити.

— Досега не се справях много добре — каза той и протегна ръка. — Много се радвам да те видя отново, Артър — добави той.

Артър разтърси глава във внезапен пристъп на емоционалност и объркване.

— Не съм виждал никого от години — каза той, — никого. Почти мога да си припомня как се говореше. Практикувах да говоря с… да говоря с… как се казваха тези неща, с които ако говориш, хората те мислят за луд? Като Джордж Трети?

— Крале? — предположи Форд.

— Не, не — каза Артър. — Нещата, на които той е говорел. Ние сме заобиколени от тях по божията воля. Лично аз съм засадил стотици. Дървета! Практикувах да разговарям с дървета. За какво е това?

Форд все още държеше ръката си протегната. Артър я погледна неразбиращо.

— Ръкувай се — подсказа му Форд.

Артър го направи, отначало нервно, като че ли ръката можеше да се превърне в риба. После я сграбчи енергично с двете си ръце с придошло чувство на облекчение. Той я разтърси и я разтърси…

След малко Форд намери за необходимо да престанат. Те се изкачиха до върха на най-близката скална издатина и разгледаха околността.

— Какво стана с Голгафринчънците? — попита Форд.

Артър сви рамене.

— Повечето от тях не можаха да изкарат зимата преди три години — каза той, — а малкото, които преживяха до пролетта, казаха, че излизат във ваканция, и отплуваха на сал. Историята казва, че трябва да са оцеляли.

— Хх — каза Форд. — Добре, добре. — Той опря ръце на бедрата си и огледа празния свят. Внезапно той усети изблик на енергия.

— Тръгваме — каза развълнувано той и потръпна от енергията.

— Къде? Как? — попита Артър.

— Не знам — отговори Форд, — но току-що почувствувах, че сега е момента. Ще се случат някои неща. Тръгваме. — Той понижи гласа си до шепот.

— Открих — каза той, — изкривявания в коритото.

Той се взря проницателно в далечината и изглеждаше, че иска точно в този момент вятърът драматично да развее косата му, но точно в този момент вятърът беше зает да глупее с няколко листа наоколо.

Артър го помоли да повтори това, което току-що беше казал, защото изобщо не беще схванал значението му. Форд го повтори.

— Коритото? — попита Артър.

— Пространствено-временното корито — каза Форд, и тъй като вятърът духна леко точно в този момент, той се озъби срещу него.

Артър кимна, после прочисти гърлото си.

— Да не би да става дума — попита той внимателно, — за някакъв вид Вогонска пералня, или за какво говорим?

— Въртопи — каза Форд, — в пространствено-временния континуум.

— Аха — кимна Артър, — тия ли? Той ли? — Той пъхна ръцете си в джобовете на шлифера и погледна разбиращо в далечината.

— Какво? — попита Форд.

— Хм, кой — каза Артър, — точно е Еди^[1] тогава?

Форд го погледна сърдито.

— Ще ме слушаш ли? — изсъска той.

— Слушах те — каза Артър, — но не съм сигурен, че помага.

Форд го сграбчи за реверите на шлифера и му заговори толкова бавно и ясно и търпеливо, като че ли говореше на някого от счетоводния отдел на телефонна компания.

— Сигурно — каза той, — има някакви зони… — каза той, — на нестабилност… — каза той, — във фабриката — каза той…

Артър погледна глупашки към мястото, където Форд го беше хванал за шлифера. Форд продължи, преди Артър да успее да превърне глупавия поглед в глупава забележка.

— …във фабриката на пространство-времето — каза той.

— А-а-а, тази — каза Артър.

— Да, тази — потвърди Форд.

Те стояха сами на един хълм на предисторическата Земя и се взираха непоколебимо един в друг.

— И те са направили какво? — попита Артър.

— Те — каза Форд, — са създали зоните на нестабилност.

— Наистина ли? — попита Артър; очите му не трепнаха в този момент.

— Наистина — каза Форд с подобна степен на очна неподвижност.

— Добре — каза Артър.

— Виждаш ли? — попита Форд.

Получи се малка пауза.

— Трудността при този разговор е — каза Артър след някакъв замислен поглед, който премина по лицето му като планинар, който лази по трудна скала, — че той е много различен от повечето ми разговори напоследък. Които, както ти обясних, водих почти само с дървета. Те не бяха като този. Може би освен когато си говорех с боровете, които понякога малко затъваха.

— Артър — каза Форд.

— Здрасти? Да? — каза Артър.

— Само повярвай във всичко, което ти казах, и всичко ще стане много, много просто.

— А, да, но не съм много сигурен, че вярвам в това.

Те седнаха и успокоиха мислите си.

Форд извади своят Суб-Ета Сенс-О-Матик. Той издаваше неопределени бръмчащи звуци и една мъничка лампичка неясно примигваше.

— Плоска батерия? — попита Артър.

— Не — каза Форд, — има движещо се изкривяване във фабриката на пространство-времето, въртоп, зона от нестабилност, и то тук някъде, в близост до нас.

— Къде?

Форд завъртя устройството в бавен лек плъзгащ полукръг. Внезапно лампичката светна.

— Там — каза Форд, сочейки с ръка. — Там, зад това канапе.

Артър погледна. За негова голяма изненада, на полето пред тях имаше едно кадифено драпирано Честърфилдско канапе. Той интелигентно се извъртя към него. Засукани въпроси заподскачаха в мозъка му.

— Защо? — попита той, — в това поле има канапе?

— Казах ти! — извика Форд, скачайки на крака. — Въртопи в пространствено-временния континуум.

— И това е неговото канапе, така ли? — попита Артър, борейки се с краката си и, надявайки се, макар и не много оптимистично, с чувствата си.

— Артър!! — му извика Форд, — това канапе е тук поради пространствено-временна нестабилност, върху което се опитах да привлека вниманието на тотално омекналия ти мозък. Това е изскочило от континуума, това са останки от пространствено-временно крушение, но няма значение какво е, ние трябва да го хванем, защото това е единственият начин да се измъкнем оттук.

Той бързо излази по скалата и изчезна в полето.

— Да го хванем? — промърмори Артър, а после се намръщи от объркване, когато видя канапето, което лениво се поклащаше и се носеше през тревата.

В изблик на неочаквано вътрешно наслаждение той скочи от скалата и трескаво се хвърли да преследва Форд и нелогично появилата се мебел.

Те се носеха диво през тревата, скачайки, смеейки се, подвиквайки си да бягат към канапето по този или онзи път. Слънцето огряваше замечтано полюшкващата се трева, малки полски животни лудо бягаха от пътя им.

Артър се почувствува щастлив. Той беше ужасно зарадван, че денят му беше дал толкова много, опирайки се на плана. Само преди двадесет минути той щеше да полудее, а сега вече гонеше Честърфилдско канапе по полетата на предисторическата Земя.

Канапето се поклащаше насам-натам и изглеждаше от една страна солидно като някои от дърветата, покрай които се носеше, а от друга страна ефирно като вълнуваща се мечта, когато прелиташе като призрак през някои други.

Форд и Артър търчаха хаотично след него, но то се извърташе и се изнизваше, като че ли следваще своя собствена сложна математическа топография, както и си беше. Все още го преследваха, а то все още танцуваще и се въртеше, докато изведнъж се обърна и се потопи, като че ли пресичаше границата на мястото на катастрофата, и те се озоваха над него. С вълнение и вик те скочиха отгоре му, слънцето примигна, почувствуваха се обгърнати от болезнена пустота, и неочаквано изскочиха в средата на игрището за крикет Лорд’с в гората Сейнт Джон, Лондон, в края на последния квалификационен мач от Австралийските серии през 198–, като на Англия и трябваха само двадесет и осем пробега, за да победи.