Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (19)

ГЛАВА XX

Докато Артър бягаше, като се хвърляше, щураше се и се задъхваше надолу по склона на планината, внезапно почувствува, че планината с целия си обем се задвижи много, много леко след него. Зароди се тътнеж, бучене, леко замъглено движение и близване от топлина и зад него. Той побягна с жестоко впечатление за страх. Земята започна да се плъзга и той внезапно почувствува мощта на думата „земеплъзгане“ по начин, който никога преди не беше изпитвал. Тя винаги беше за него само дума, но сега внезапно и ужасно почувствува, че пързалянето е странно и болезнено нещо, за да бъде правено от земя. Тази го правеше, а той беше отгоре и. Той се почувствува зле от страх и потрепера. Земята се плъзна, планината се размаза, той се подхлъзна, падна, стана, отново се подхлъзна и побягна. Лавината започна.

Камъните, а после скалите, а после балваните, които се надигнаха като тромави кученца, бяха само много по-голями, много по-твърди, и почти безгранично по-подходящи да те убият, ако паднат върху теб. Очите му танцуваха с тях, краката му танцуваха с танцуващата земя. Той бягаше като че ли бягането беше ужасно изпотяваща болест, сърцето му удряше в ритъма на разлудялата се геологическа жестокост около него.

Логиката на ситуацията — т.е. че той беше смело готов да oцелее, ако следващият предвещаващ инцидент от сагата на неговото неумишлено преследване на Аграджаг трябваше да се случи — беше напълно обречена да се удари в мозъка му или да упражни някакво възспиращо въздействие върху него в този момент. Той бягаше със смъртен страх във себе си и над себе си, който го сграбчваше за косата.

И внезапно той отново се препъна и беше запокитен напред от значителния си импулс. Но точно в този момент, когато трябваше да се удари в земята учудващо силно, той видя една малка морскосиня чанта, която лежеше директно пред него, а той знаеше, че я беше изгубил в системата за получаване на багаж на Атинското летище преди някакви си десет години по личната му скала за време, и за свое удивление той напълно пропусна земята и се понесе във въздуха с пеещо съзнание.

Той правеше следното нещо: летеше. Озърна се изумен около себе си, но нямаше съмнение, че правеше точно това. Никаква част от него не докосваше земята и никаква част от него не я достигаше. Той просто се носеше във въздуха, а около него фучаха балвани.

Сега обаче той можеше да направи нещо, за да ги избегне. Примигвайки без усилия, той се издигна във въздуха, и сега балваните пресичаха празното пространство между него и земята.

Той погледна надолу с напрегнато любопитство. От земята до него сега имаше тридесет фута празен въздух, празен, ако не броите балваните, които обаче не стояха за дълго в него, а скачаха надолу в желязната хватка на закона за гравитацията, който като че ли внезапно беше дал отсрочка на Артър.

Почти веднага му хрумна с инстинктивна точност, че съхранението е внедрено в мозъка, че не трябва да мисли за него и че ако го направи, законът за гравитацията внезапно бързо ще погледне в неговата посока и да реши да узнае какво по дяволите си мисли че прави той там горе, и внезапно да изгуби всичко.

Така че той започна да си мисли за лалета. Беше трудно, но си го мислеше. Той си мислеше за приятната здрава закръгленост на дъното на лалето, мислеше си за интересното разнообразие от цветове и се зачуди каква част от общия брой лалета, които растат или са растяли на Земята, могат да бъдат намерени в радиус от една миля около вятърна мелница. След малко беше опасно отегчен от този влак от мисли, почувствува как въздухът се изплъзва около него, почувствува, че се носи надолу към пътеките на подскачащите балвани, за които отчаяно се опитваше да не мисли, така че си помисли за Атинското летище и това полезно го накара да се раздразни за около пет минути — на края на които сепнато откри, че се носи на около двеста ярда над земята.

Той за момент се почуди как ще се върне долу, но внезапно отново отбегна това място за провокации, и се опита сериозно да погледне на ситуацията.

Той летеше, и какво трябваше да направи? Той погледна обратно към земята. Не я погледна сериозно, а се постара да я погледне лениво, както си беше между другото. Имаше две неща, които не можеше да не забележи. Едното беше, че изригването на планината като че ли беше престанало — имаше един кратер малко под върха, точно където скалата беше издълбана на върха на огромната пещерна катедрала, статуята му и тъжно поруганата фигура на Аграджаг.

Другото беше неговата чанта — тази, която беше изгубил на Атинското летище. Тя седеше дръзко на парче чиста земя, заобиколена от изморени камъни, но по чудо неулучена от нито един от тях. Защо трябваше да бъде така, той не можеше да каже, но откакто тази мистерия беше засенчена от чудовищната невъзможност за присъствието на чантата тук на първо място, това не беше размишление, което той беше почувствувал някак си достатъчно силно. Но това беше, тя си беше там. И чантата от гадна имитация на леопардова кожа като че ли беше изчезнала, което беше на добро, при все че беше изцяло необяснимо.

Той беше изправен лице в лице срещу факта, че ще трябва да прибере това нещо. Той беше там, летящ на около двеста ярда над повърхността на чужда планета, чието име той дори не можеше да си спомни. Но не можеше да пренебрегне простото положение на това малко късче от нещото, което трябваше да е негов живот тук, на толкова светлинни години от димящите останки от дома му.

„Още повече“ си помисли той, "че чантата, ако все още е в състоянието, в което я изгубих, трябва да съдържа консерва, в която би се съдържал единственият гръцки зехтин, оцелял във Вселената.

Бавно, внимателно, инч по инч той започна да се плъзга надолу, въртейки се леко от страна на страна, също както нервен лист хартия би чувствувал пътя си към земята.

Добре се справяше, и се чувствуваше добре. Въздухът го държеше, но го пропускаше през себе си. Две минути по-късно той се носеше само на два фута над чантата, но тогава се сблъска с един сериозен проблем. Той се носеше леко. Той се намръщи, но отново толкова фино, колкото можа.

Ако вдигнеше чантата, щеше ли да може да я носи? Не можеше ли излишното тегло просто да го дръпне право към земята?

Не можеше ли простото действие на докосване на земята внезапно да прекрати тази, каквато и мистериозна сила да беше, която го държеше във въздуха?

Не можеше ли да бъде по-добре за него просто да реши в този момент и да слезе от въздуха за момент обратно на земята?

Ако го направеше, щеше ли да може да лети отново?

Чувството, когато си позволи да го почувствува, беше толкова екстазно, че той не можа да понесе мисълта, че може да го загуби, може би завинаги. С това безпокойство в мозъка си той отново се издигна мъничко нагоре, само за да се опита да изпита изненадващото и безпомощното движение. Той се издигна и се понесе. Опита се да изпълни няколко пикирания.

Беше ужасяващо. С протегнати пред себе си ръце и с развети зад себе си коса и шлифер той се гмурна в небето, изпълни тялото си с въздух на около два фута над земята и отново се издигна, спирайки се на върха на издигането и се задържа там. Просто се задържа и остана да си виси там.

И това, разбра той, беше начинът за вдигане на чантата. Той щеше да пикира и да хване чантата в най-ниската точка на полета си. Щеше да я отнесе със себе си нагоре. Можеше да се поклаща малко, но беше сигурен, че ще може да я носи.

Той потренира с още един-два лупинга, като ставаше все по-добър и по-добър. Въздухът по лицето му, пъргавината и гъвкавостта на тялото му — всички заедно го караха да чувствува едно освобождение на духа си, което не беше изпитвал откакто, откакто от, както можеше да прецени, своето рождение. Той се понесе по вятъра и разгледа пейзажа, който беше, както откри, доста гаден. Имаше измъчен и опустошен вид. Той реши повече да не гледа пейзажа. Само щеше да вдигне чантата, и после… Той не знаеше какво ще прави след като вдигне чантата. Той реши просто да я вдигне и да види какво ще се случи след това.

Той се обърна срещу вятъра, тръгна срещу него и се завъртя. Понесе се по потока му. Той не разбираше, но тялото му се люлееше в този момент.

Той се наведе под въздушното течение, потопи се и пикира.

Въздухът се хвърли срещу него, той потрепери през него. Земята се поклати несигурно, отърси от идеите си, и леко се надигна да го посрещне, предлагайки му чантата с начупени пластмасови дръжки срещу него.

На половината път възникна внезапен опасен момент, защото не можеше повече да вярва, че прави такива неща, и следователно беше много близко до това да не може да ги прави, но се оправи с времето, плъзна се над земята, леко провря ръка през дръжките на чантата и започна да се издига, но не можа да го направи и внезапно падна, натърти се, одраска се и се замята по каменистата земя.

Той се заклатушка мигновено на краката си и се залюшка безнадеждно наоколо, развявайки чантата около себе си с агония на печал и разочарование.

Краката му внезапно бяха приковани към земята по начина, по който винаги са били. Тялото му беше като неконтролируем чувал с картофи, който се въртеше, препъвайки се, по земята, а мозъкът му имаше цялата лекота на торба с олово.

Той увисна и се залюля, и го заболя от виене на свят. Той се опита безнадеждно да побегне, но краката му бяха прекалено отслабнали. Той се препъна и залитна напред. В този момент си спомни, че в чантата, която сега носеше, няма само консерва с гръцки зехтин, но и бутилка необлагаемо с мито гръцко вино, и в приятния шок от това откритие той пропусна да забележи най-малко десет секунди да забележи, че отново лети.

Той се изкашля и извика от облекчение и удоволствие, и абсолютна физическа наслада. Той пикира, изви се, плъзна се и се хвърли във въздуха. След това нагло седна на едно въздушно течение и провери съдържанието на чантата. Той се почувствува по особен начин, представяйки си усещането на ангел по време на радостния му танц на върха на игла, докато бива преброяван от философите. Той се засмя с удоволствие на откритието, че чантата съдържа освен зехтина и виното и чифт напукани слънчеви очила, някакви бански гащета, пълни с пясък, малко намачкани пощенски картички от Санторини, голяма и грозна хавлия, няколко интересни камъчета и различни късчета хартия, изпълнени с адреси на хора, за които той с облекчение си помосли, че няма да види никога повече, дори ако причината за това беше тъжна. Той изхвърли камъчетата, сложи си очилата и пусна листчетата да се носят по вятъра.

Десет минути по-късно, носейки се лениво през един облак, той си удари кръста в едно голямо и напълно изпаднало коктейлно парти.