Сергей Лукяненко
Един ден през 2100 година…

Събуждайки се, веднага си спомних какъв ден е днес.

Особен.

Забележителен.

Решаващ.

Навършвам двайсет години; това означава, че днес всичко ще се промени…

Отметнах топлото одеяло и се приближих до прозореца. Трамбованият пръстен под приятно разхлаждаше босите ми крака. В тази колиба прекарах последната нощ преди двайсетгодишнината си, както всички мъже от племето.

Току-що се бе развиделило, жените се връщаха от кладенеца, говорейки си весело и споделяйки впечатленията си от изминалата нощ. Момичетата скромно вървяха отзад, навели очи. Със замряло сърце търсех сред тях онази, която скоро щеше да стане моя жена.

Вратата изскърца.

Аз се обърнах, надявайки се, че с нищо не съм издал мислите си, и се поклоних на шамана.

— Настъпи утрото на твоето изпитание — сухо каза шаманът. — Готов ли си, или ще прекараш още една година сред децата, неносещи копия?

— Не, мъдри — отговорих аз по правилата. — Чувствам в себе си сила и мога да вдигна копие.

— Върви — каза шаманът, отдръпвайки се настрани.

Пред хижата ме чакаше вождът. Както се полага, с три копия в ръка. Аз се поклоних на вожда и взех копията от него. Първото счупих веднага — то беше специално изтънено, на другото изтръгнах лошо закрепения накрайник, а третото целунах и благодарих на вожда за грижите.

— Да се върнеш — каза вождът. Лицето му беше сурово, но аз знаех, че и той, и шаманът ми желаят успех. — Имаш време до залез-слънце.

И аз побягнах — първо по улиците на селото, обсипван с насмешки и пожелания за неуспех от всички мъже, а от жените — понякога и камъчета. Ако някой в селото не ме харесваше, то от все сърце би ми пожелал неприятности, или би хвърлил по-голям камък, за да ми насини окото или да ми рани крака.

Но само една стара жена хвърли камък, опитвайки се да ме уцели. Тя хвърляше по всички, затова бях готов и се отдръпнах.

След като обиколих цялото село и показах на съплеменниците си, че не се боя от гнева им и съм чист по душа, се отправих към гората.

Там цялото вълнение ме напусна. Веднага намерих хубави следи, но те бяха старички и беше рисковано да вървя по тях. Тогава се отправих към малкия вир, за който не знаеше никой в селото. Качих се на едно дърво до мястото, където ручеят се разклоняваше, заобикаляйки голям камък, и зачаках.

Слънцето вече бе изминало половината от небесния кръг, когато глиганите най-накрая се появиха. Две големи самки, мъжкар и много прасенца. За по-добро не можех и да мечтая.

Когато свинете се приближиха към ручея и започнаха да пият, аз хванах копието по-удобно и скочих долу…

Главното е веднага да събориш мъжкаря. Не всеки в племето ще рискува да се изправи сам срещу звяра — кожата му е толкова дебела, че не може да се пробие, а зъбите му са по-страшни и от мечите. Но аз вярвах в силите си и рискувах.

Копието ми влезе право в окото на глигана и достигна до мозъка му.

Самките се разбягаха с грухтене, а глиганът още дълго тичаше край ручея, отслабвайки, но опитвайки се да ме достигне. Най-накрая падна. Хвърлих няколко камъка по него, после се приближих, извадих счупеното копие и за всеки случай го забих и в другото око. После отрязах ушите на глигана, покрих трупа с клони — доколкото можах — и се затичах към селото. Слънцето вече залязваше…

Чакаха ме. Отново всички закрещяха, обсипвайки ме с насмешки. Жените викаха, че не мога да хвана и заек, а мъжете — че просто съм заспал, а на всичкото отгоре съм загубил и копието. Но в очите на всички се четеше любопитство.

А аз се приближих до вожда и му връчих ушите на глигана.

Първо вождът ме наруга за това, че съм счупил копието, а после размаха ушите и каза, че в племето се е появил истински ловец. Който сам е убил глиган!

И всички завикаха, че съм истински мъж и съм достоен за всяко момиче в племето. А шаманът жигоса на рамото ми знака на мъж-ловец.

— Далеч ли е глиганът? — попита вождът, когато всички се поуспокоиха.

— Да, вожде — признах аз.

— Лошо — намръщи се вождът. — През нощта ще отмъкнат месото… Мисля, че духовете на предците ни няма да се обидят, ако не донесем глигана на рамо, както се полага на мъже?

Шамана се вслуша в духовете и кимна:

— Духовете искат своя дял от месото. Те казват — палете колата.

Вождът ми хвърли ключовете — нали сега аз съм истински ловец. Втурнах се към голямата колиба, запалих двигателя на всъдехода и го изкарах на улицата. Статичното поле моментално измете всичкия боклук наоколо, някой започна да псува, че му е влязъл прах в очите, но останалите се смееха. При мен се качиха още трима ловци и ние потеглихме през гората, издигайки се над дърветата.

Когато докарахме глигана, в селото вече горяха огньове, жените варяха царевица и колеха кокошки — защото дори голям глиган не стига за цялото село. И започна празникът, след който можех да хвана за ръката кое да е момиче и три пъти да й кажа: „Да идем в моя дом!“ И нито една няма да бяга от такъв ловец като мен.

Седях на най-почетното място, между вожда и шамана. Рамото малко ме болеше и шамана тайно ми подаде хапче за болката.

Вождът каза:

— Сега, когато вече си мъж, можеш да ходиш в мъжкия дом и да гледаш мъжки предавания по телевизията. За това, как небесните следотърсачи ходят сред звездите и воюват с чудовища, за онзи свят, който се намира в компютъра и се нарича „виртуален“, за градовете под водата и градовете на Луната, за рибите-делфини, които могат да говорят и за други чудеса.

Шаманът добави:

— И ако пожелаеш, можеш да отидеш в каменния град, там ще те сложат на едно легло, ще ти мушнат проводник в главата и след седмица ще научиш всичко. Как да управляваш звездни всъдеходи и да строиш подводни градове.

— Ние сме длъжни да ти кажем това — обясни вождът. — Вождът на вождовете нареди всяко племе да казва това на своите деца. И ние го казваме.

— Ако отидеш, няма да те укоряваме и да плюем след теб — измърмори шаманът.

Аз разбрах, че това е истина, но и че това е последното изпитание за мъжа. И отвърнах:

— Нима ловът на звездни чудовища е по-интересен от лова на глигани и мечки? Нима моите предци живеят в компютър? Нима е по-интересно да летиш, отколкото да се прокрадваш през гората? Аз няма да отида в каменния град, където живеят хиляди племена.

Вождът и шаманът се спогледаха одобрително.

— Погледни дъщеря ми — каза вождът. — Тя има красиво лице, широки бедра и здрави ръце. Ако поискаш да я вземеш при себе си, ще ти подаря две тенджери и топло одеяло с нова батерия.

И аз разбрах, че съм щастлив. Както са били щастливи моите предци — преди сто години, преди хиляда години и преди десет хиляди години.