П. Г. Удхаус
Нещо свежо в Бландингс (7)

I

В светлината на последвалите събития си струва да се отбележи, че по единодушното мнение на гостите в замъка Бландингс времето се тътреше с натежали от скука крака. Компанията бе затънала в тъпа апатия, която има равна на себе си само сред пътниците от първа класа на презокеански параход: хора, примирени с натрапеното им безделие и монотонността, нарушавана единствено от храненето. Гостите на лорд Емсуърт създаваха колективното впечатление, че ей сега ще се прозеят и ще хвърлят по едно око на часовниците си.

Това отчасти се дължеше на сезона, защото повечето гостувания в провинцията са отегчителни, ако се случат между ловните сезони за лисици и патици, но основният принос към скуката се дължеше на твърде схематичните представи на лорд Емсуърт за задълженията на един домакин.

Добрият домакин няма право да интернира в дома си цял полк роднини освен ако не покани жизнени и разговорливи външни хора, които да общуват с тях. Ако все пак стъпи накриво по такъв непростим начин, най-малкото, което може да стори, е да вложи къртовски труд в напъните си да измисля развлечения и да внася разнообразие в живота на потърпевшите. Лорд Емсуърт печално се проваляше във всяко отношение. С изключение на господин Питърс, Алин и Джордж Емерсън, всички поканени бяха членове на клана, а що се отнася до задължението му да ги забавлява, най-доброто, с което можеха да се похвалят, беше да го зърнат по време на хранене. Като домакин лорд Емсуърт беше върл последовател на школата „хората-обичат-да-се-забавляват-сами-когато-са-на-гости“. Размотаваше се из градината, наметнат с вехто сако, и от време на време изкореняваше гнусливо по някой плевел или влизаше в епични битки със стария шотландски автократ, който на теория служеше при него като главен градинар. Когато изобщо се сетеше за гостите си, налягаше го сънливо задоволство при мисълта, че са щастливи като него. Не можеше да си представи, че някой (с изключение на сина му Фреди, отдавна отписан като младеж с извратени вкусове, от когото нищо няма излезе) може да не примира от доволство от самия факт, че се намира в Бландингс, когато дърветата се покриват с цветове.

Една енергична домакиня би могла да спаси положението, но способностите на неговата сестра лейди Ан Уорблингтън в тази насока се свеждаха едва ли не до оставяне на всичко в ръцете на госпожа Туемлоу. Непрестанно пишеше писма в стаята си. Когато лейди Ан Уорблингтън не пишеше писма, което ставаше рядко, защото очевидно водеше неизчерпаема кореспонденция, тя лежеше в леглото с мигрена. Беше от домакините, които гостите им така и не успяват да съзрат, освен ако не влязат случайно в библиотеката и не станат очевидци на крайчеца на полата й, изчезващ през отсрещната врата.

Що се отнася до обичайните развлечения в провинциалните имения, гостите можеха да посещават на редовни начала билярдната, където със сигурност щяха да заварят лорд Стокхийт да играе на сто точки с братовчед си Алджърнон Устър — зрелище, заредено с крайно напрежение. Ако бяха почитатели на голфа, поради липсата на игрище в околността можеха да се утешат с главозамайващо натегнатата игра на часовников голф^[1]. Можеха и да се разходят по терасата с онези свои родственици, с които в момента по някаква случайност бяха в отношения, допускащи разговори, и да охулят домакина и останалите роднини.

Именно последното се бе оформило като любим начин на времепрекарване и сутринта, десет дни след като Джоун и Аш бяха регистрирали съдружието си, по терасите се шляеха току-що закусили двойки роднини. Полковник Хорас Мант се разхождаше с епископа на Годалминг и утешаваше висшия сановник, като обличаше във войнишки слова мислите, които духовникът не бе успял да сподави, но светият му сан не разрешаваше да произнесе. Лейди Милдред Мант, свързана с госпожа Джак Хейл по съребрена линия, споделяше топли мисли за баща си граф Емсуърт и способностите му да забавлява гостите си като домакин, които караха събеседничката й да се чувства нов човек. По-нататък можеха да се видят други роднини и сватове на Емсуъртови да спират от време на време и да жестикулират. Типична сцена от кротък и мирен английски семеен живот.

Облегнати на широката каменна балюстрада на най-горната тераса Алин Питърс и Джордж Емерсън наблюдаваха недоволстващите.

Алин едва чуто въздъхна. Но Джордж имаше отличен слух.

— Питах се кога ще го признаеш — рече той и се обърна с лице към нея.

— Какво да призная?

— Че не можеш да понесеш перспективата. Че мисълта да се окажеш свързана за цял живот като муха в паяжина с тая тълпа долу ти идва твърде нанагорна. Че си готова да развалиш годежа си с Фреди, да дойдеш при мен, да се оженим и да си заживеем щастливо.

— Джордж!

— Е, не означаваше ли точно това? Не си криви душата.

— Кое да означава какво?

— Въздишката.

— Не съм въздишала. Просто дишах дълбоко.

— Нима можеш да дишаш в тази атмосфера? Учудваш ме. — Хвърли на терасите враждебен поглед. — Виж ги само! Виж как пъплят наоколо като пияни бръмбари. Мило мое момиче, няма смисъл да се преструваш, че това няма да те убие. Ти вече вехнеш. Откак дойде, непрекъснато слабееш и ставаш все по-бледа. Велики Боже! Когато щастливо се установим в Хонконг, как ще си спомняме за всичко това и ще благодарим на щастливите си звезди, че вече не сме част от кошмара. Хонконг ще ти хареса. Много е живописен. Непрекъснато става нещо.

— Джордж, престани!

— Защо?

— Защото не е редно. Не можеш да говориш по този начин, когато и двамата се радваме на гостоприемството…

Див смях, подобен на вой, смути разговорите на по-близкостоящите разхождащи се роднини. Полковник Хорас Мант млъкна на половин дума и с негодувание се взря нагоре към причината за прекъсването.

— Бих искал някой да ми обясни младият Фреди ли е сгоден за госпожица Питърс или оня приятел Емерсън. Да ме обесят, ако съм я видял поне веднъж с Фреди, но затова пък е неразделна с Емерсън. Ако уважаемият ми тъст имаше капка ум в главата, щеше да загрее и да сложи край на това безобразие. Да ме… ще си изям ушите, ако това момиче не е влюбено в Емерсън.

— Не, не — възрази епископът. — Не, не. Положително не е, Хорас. Та за какво говореше, когато прекъсна?

— Казвах, че ако човек иска роднините му да не си говорят, докато са живи, най-доброто средство е да ги натъпче в проклетата си къща като стадо в кошара, въпросната къща да се намира на стотици мили от всякъде и да се отдаде на прекопаване на идиотските си лехи с мотичка, дявол да го вземе!

— Точно така. Точно така. Продължавай, Хорас. Намирам странна утеха в думите ти.

На терасата над тях Алин стреснато гледаше Джордж.

— Джордж!

— Съжалявам, но не бива така внезапно да ми пускаш подобни шегички. Каза, че сме се били радвали… Да, направо се наслаждаваме на гостоприемството му, нали?

— Това е прекрасен древен замък — защити мнението си Алин.

— И с това казваш всичко. Не можеш до края на живота си да живееш от пейзажи и архитектура. Трябва да се помисли и за човешкия елемент. А ти започваш…

— Ето го и татко — прекъсна го Алин. — Колко бързо върви. Джордж, забелязал ли си някаква промяна у него през последните дни?

— Не съм. Предпочитам да държа под око други членове на семейство Питърс.

— Изглежда някак по-добре. Почти спря да пуши и съм много доволна, защото пурите са страшно вредни за него. Докторът изрично подчерта, че трябва да ги спре, но той не му обръща внимание. Май прави и физически упражнения. Знаеш ли, спалнята ми е до неговата и всяка сутрин през стената чувам разни неща. Татко подскача и много пуфти. А една сутрин срещнах камериера му да се качва с чифт индийски бухалки и боксови ръкавици. Струва ми се, че баща ми най-сетне се взема в ръце.

Джордж Емерсън избухна.

— Крайно време беше! Колко още трябва да гладуваш до смърт, за да му вдъхваш смелост да се придържа към диетата си? Като те видя на вечеря, направо побеснявам. Това те убива. Ставаш все по-бледа и слаба. Не можеш да продължаваш така.

По лицето на Алин се изписа копнеж.

— Понякога наистина огладнявам. Особено късно през нощта.

— Имаш нужда от човек, който да се грижи за теб. Аз съм този човек. Можеш да си въобразяваш, че ме заблуждаваш, но на мен тия не ми минават. Казвам ти, че знам. Започваш да отстъпваш. Започваш да разбираш, че това не може да продължава. В най-скоро време ще дойдеш при мен и ще заявиш: „Прав беше, Джордж. Хайде да се измъкнем към гарата, без да казваме на никого, и да отпратим към Лондон да се оженим в кметството.“ Знам го! Не бих могъл да те обичам през цялото това време и да не го знам. Започваш да отстъпваш.

Проблемът с подобни Супермени е, че им липсва сдържаност. Не знаят кога да си затворят устата. Перчат се и се дуят. А едно момиче като Алин Питърс не може да не бъде отблъснато от победоносните нотки. Супермените презират тактичността. Доколкото ми е известно, това е единствената разлика между тях и обикновените мъже.

По челото на Алин се появи бръчица и устните й се свиха в бунтовна гримаса.

— Изобщо не отстъпвам — отсече тя с глас, който за нея можеше да се нарече кисел. — Приемаш… прекалено много неща за сигурни.

Джордж оглеждаше пейзажа с очите на завоевател.

— Започваш да чувстваш, че тая глупост с Фреди си е чиста глупост, ако простиш повторението.

— Не е глупост — обидено изрече тя и в очите й бликнаха тревожни сълзи. — И бих искала да не му викаш Фреди.

— Той сам ме помоли. Той сам ме помоли.

Алин тропна с крак.

— Какво от това? Моля те, не го прави.

— Много добре, малката — съгласи се нежно Джордж. — Няма да правя нищо, с което да те нараня.

Фактът, че на Джордж Емерсън не му мина и през ум, че се държи с обидна покровителственост, е доказателство за жилавото тесто, от което са опечени Супермените.

II

Потънал в мрачни мисли, Незаменимия Бакстър въртеше педалите към Маркет Бландингс с цел да си купи тютюн. А мислите му бяха мрачни по няколко причини. Току-що беше забелязал Алин Питърс да тъне в доверителен разговор с Джордж Емерсън на горната тераса и това не му даваше мира, защото силно подозираше Джордж Емерсън. Мъгляво се опасяваше от него както от змия в тревата като влияние, разрушаващо системния напредък на събитията, засягащи договорената и вече скорошна сватба на госпожица Питърс с Достопочтения Фредерик Трипуд. Всъщност би било пресилено да твърдим, че имаше представа от непосилния и постоянен труд, който Джордж влагаше в змийската си роля. Ако можеше да чуе цитирания току-що разговор, Рупърт Бакстър вероятно би получил инфаркт. Все пак беше забелязал интимността, ширеща между двамата (както забелязваше повечето неща в близкото си обкръжение), и не я одобряваше. Вина според него носеше Достопочтеният Фреди. Ако Достопочтеният Фреди беше по-страстен възлюбен, щеше да прекарва времето си с Алин, а Джордж Емерсън щеше да заеме полагащото му се място в миманса. Но Фреди явно бе в плен на убеждението, че е направил всичко, което се очаква от един млад мъж, за да се сгоди, и сега се смяташе в правото си да не обръща внимание на момичето за известно време.

Тъй че Бакстър, докато натискаше педалите към Маркет Бландингс за тютюн, мрачно размишляваше за Фреди, Алин Питърс и Джордж Емерсън.

Размишляваше мрачно също така за господин Питърс и Аш Марсън.

Накрая заразмишлява за всичко в безнадеждна мрачност, защото през последната седмица почти не беше спал.

Гледката на млад човек, съвестно изпълняващ дълга си с цената на значителни неудобства, е мъчителна, но предлага такъв образец на блестящ морал, че не мога да не вмъкна кратко описание на начина, по който Рупърт Бакстър бе прекарал деветте нощи, изминали от срещата му с Аш в парадния вестибюл в малките часове на нощта.

В галерията, която опасваше вестибюла отгоре, имаше голям стол, разположен на няколко крачки от голямото стълбище. На този стол, екипиран с балтон, защото нощите бяха мразовити, и обувки с каучукови подметки, бе престоял Незаменимия Бакстър, без да пропусне нито една нощ, от един часа след полунощ до зазоряване, и чакаше, чакаше, чакаше. Подобно изпитание може да разклати и най-твърдата решимост. Майката Природа не бе предвидила Бакстър за нощна птица. Той обичаше леглото си. Знаеше за твърдението на лекарите, че недостатъчният сън прави хората бледи и мършави, а той винаги се бе стремил към прасковения тен на лицето, който се проявява в резултат на осем плътни часа под завивките. Един от английските крале с името Джордж, не помня точно кой, веднъж казал, че известен брой часове сън всяка нощ, в момента не се сещам точно колко, правят с човека нещо, което сега не ми идва наум. Бакстър бе съгласен с него. Цялото му същество се бунтуваше срещу прекарването на нощите връз стол, но това бе негов дълг и той го изпълняваше добросъвестно.

Тревожеше се, че се изнизват нощ подир нощ, а заподозреният Аш не влизаше в хитроумно поставения капан, докато той все по-трудно оставаше буден. Първите две-три бдения прекара, без да мигне, с опряна на парапета на галерията брадичка и уши, наострени да уловят и най-лекия шум. Но не съумя да поддържа дълго това съвършено състояние. На няколко пъти се улови да клюма, а миналата нощ буквално се бе стреснал и събудил, когато навън се бе развиделило. Тъй като последният му спомен преди това беше за катранен, непроницаем за човешко око мрак, отчаянието го сграбчи в ноктите си, докато тичаше към музея. Облекчението му при вида на непокътнатия скарабей се примеси с мисълта какво би могло да му се случи.

Поради това Бакстър имаше всички основания да е мрачен, докато напредваше с велосипеда към Маркет Бландингс за тютюн.

След като купи тютюна и понаблюдава половин час живота и мислите на градчето (беше пазарен ден и нормалната му мъртвешка скука бе временно заменена от весели прасета, които играеха на гоненица с пазачите си, и едно биче, ловко издебнало шишкав фермер в стратегическия момент, когато завързваше обувката си), Бакстър тръгна към „Гербът на Емсуърт“ — най-приличната от единайсетте странноприемници, които гражданите на Маркет Бландингс съумяваха по някакъв чудодеен начин да поддържат. В повечето градчета на провинциална Англия, ако подобен род заведения не надхвърлят броя на жителите им, печелят отлично. Само когато са в съотношение две към едно преживяват трудни времена, съпроводени от ругатни на съдържателите по адрес на правителството.

Бакстър не търсеше препълнения бар, преливащ от честни британски селяци, много от които също бяха на ръба на преливането. Целта му бе ресторантът за по-изискана публика на първия етаж, където плешив сервитьор, същински първи братовчед на костенурката, с тътрене на краката поднасяше обяд на желаещите. Липсата на сън бе довела Бакстър до състояние, в което присъствието и бърборенето на гостите в Бландингс по време на храненето бяха станали непоносими. Целта му бе да обядва в „Гербът на Емсуърт“ и след това да подремне в някое кресло.

Разчиташе да е сам в помещението, защото Маркет Бландингс с малки изключения не обядваше, но с разочарование и раздразнение установи, че стаята вече бе окупирана от мъж в костюм от кафяв туид.

Окупирана е точната дума, защото първият поглед пораждаше впечатлението, че мъжът запълва стаята. Бакстър не беше виждал толкова дебело човешко същество от почти забравените дни, когато беше чест посетител на циркове и панаири.

Мъжът беше около петдесетгодишен, с прошарена коса, мораво лице и общо излъчване на приветлива веселост.

За неудоволствие на Бакстър той го ангажира в разговор веднага щом седна на масата. Стаята беше само с една маса, която имаше недостатъка да обединява всички седнали в една компания. Беше невъзможно Бакстър да се затвори в себе си и да остане глух за задевките на непознатия.

Но дори да седеше на метри от него, едва ли щеше да успее да се усамоти, защото дебелият беше не само приказлив по рождение, но и както се разбра от встъпителните му забележки, в душата му се бяха насъбрали неизречени слова поради липсата на подходяща жертва.

— Добрутро — започна той. — Какъв прекрасен ден.

Полезен за фермерите. Може ли да се преместя Във вашия край на масата, сър? Сервитьор, отнеси говеждото ми, където е седнал господинът.

Накара стола до Бакстър жално да изскърца и пак започна.

— Адски тихо място, сър. Не можах да открия жива душа, с която да си поприказвам, откакто пристигнах вчера следобед, с изключение на глухонемите селяци. Дълго ли ще останете тук?

— Живея извън града.

— Съчувствам ви. Не бих искал подобно нещо. Наложи се да дойда по работа и няма да съжалявам, когато я свърша. Честна дума, цяла нощ не можах да мигна от тази тишина. Тъкмо започнах да се унасям и някаква чудовищна птица изчурулика пред прозореца, та подскочих като попарен. Близо до стаята ми има и някаква проклета котка, която мяука. Лежа в леглото и чакам на нокти следващото измяукване. Бог да ме пази от провинцията. Може да е добра за вас, ако имате уютен дом и едно-две приятелчета, с които да си бъбрите след вечеря, но положително нямате представа какъв ад е животът в подобен град — ако това тук се величае град, в което не се и съмнявам. Един човек ми каза, че сутрин прожектират филми и аз забързах към киното само за да открия, че прожекцията е в друг ден. Само във вторник и петък. Каква дупка! Надолу по улицата има църква. Обясниха ми, че била нормандска или нещо такова. Във всеки случай била стара. По правило не съм голям черковник, но отидох да й хвърля едно око. И тогава някой ми подшушна, че от края на главната улица имало прекрасен изглед. Отидох да погледна и него и тогава установих, че вече съм видял всичко и съм изчерпал възможностите за развлечения, предлагани от града. Освен ако няма още някоя църква. Толкова съм смазан, че съм готов да разгледам и методистки параклис, стига да има такъв.

Комбинацията от чист въздух, недостиг на сън и близостта на храната унесоха Бакстър в дрямка. Изяде вцепенен обяда, като едва-едва отговаряше на забележките на събеседника си, който, от своя страна, сякаш нито желаеше, нито очакваше отговори. Стигаше му, че самият той говори.

— С какво се занимават хората в такова място? Имам предвид, когато потърсят развлечения. Предполагам, че е различно, ако си отраснал тук. Нещо като далтонизъм. Не го забелязваш. Гостите са тези, които страдат. Няма какво да правят в подобна дупка. Тук отвън има едно местенце, от което би станало прекрасна писта за конни надбягвания. Естествени бариери. Всичко. Не са се сетили да направят нещо от него. Човек се отчайва от събратята си. Ако аз…

Бакстър се унесе. С все още набодено на вилицата парче говеждо изпадна в онова полуспящо, полубудно състояние, с което Природата замества през деня същинския сън на нощта. Дебелият или не забеляза, или не му пукаше и продължи да дърдори. Гласът му се лееше като плътен поток и залюля Бакстър в сладка дрямка.

Внезапно потокът прекъсна. Бакстър рязко вдигна глава и запримигва. Имаше странното впечатление, че някой току-що каза: „Здрасти, Фреди!“ и че отворилата се врата бе бързо затворена.

— Ъ? — сепна се той.

— Да? — попита дебелият.

— Какво казахте?

— Говорех за…

— Стори ми се, че казахте: „Здрасти, Фреди!“. Събеседникът му снизходително го изгледа.

— Когато ви погледнах, ми се стори, че спите. Трябва да сте сънували. Откъде-накъде ще казвам: „Здрасти, Фреди“?

Главоблъсканицата беше нерешима. Бакстър не се и опита да търси отговор. Но някъде в ъгълчето на съзнанието му се гушеше беглото убеждение, че когато се събуди, мярна на вратата лицето на Достопочтения Фредерик Трипуд, разкривено в предупредителна гримаса.

И все пак, какво би търсил Достопочтеният Фреди в „Гербът на Емсуърт“?

Хрумна му едно решение на затруднението. Беше сънувал, че е видял Фреди и е чул думите, които, както подсказваше Здравият Разум, събеседникът му едва ли би изговорил. Дори Достопочтеният Фреди да влезеше в стаята, дебелият, който очевидно беше някакъв досадник, положително нямаше да знае кой е той и не би се обърнал към него толкова фамилиарно. Да, вероятно това бе обяснението. В края на краищата на сън се случват всякакви небивалици. Миналата нощ, когато заспа на стола, сънува, че седи зад стъклена витрина в музея и се плези на лорд Емсуърт, господин Питърс и иконома Бийч, които се опитваха да го откраднат, изпаднали в заблудата, че е скарабей от времето на Хеопс от Четвърта династия — нещо, което никога не би сторил наяве.

Да, положително беше сънувал.

 

 

В спалнята, където се беше втурнал да се скрие, когато откри, че ресторантът е зает от Незаменимия Бакстър, Достопочтеният Фреди седеше на паянтов стол и се чумереше.

Изрече любимото си изречение.

— Човек не може да направи крачка, без да налети на оня проклетник Бакстър!

Чудеше се дали Бакстър го е видял. Чудеше се дали Бакстър го е познал. Чудеше се дали Бакстър беше чул Р. Джоунс да го поздравява със „Здрасти, Фреди!“

Питаше се дали ако всичко това беше станало, Р. Джоунс щеше да прояви достатъчно присъствие на духа и природна изобретателност да обясни поздрава си.