П. Г. Удхаус
Нещо свежо в Бландингс (2)

I

В спалнята на четвъртия етаж на хотел „Гуелф“, разположен на булевард Пикадили, Достопочтеният^[1] Фредерик Трипуд седеше в леглото, свил колене до брадичката си, и гневно се взираше в новия ден. Нямаше кой знае колко ум в главата, но цялото налично количество бе обсебено от неизразимо страдание.

Току-що се беше сетил.

Така става в този живот. Събуждаш се свеж като краставичка, поглеждаш през прозореца, зърваш слънчицето, благодариш на Небесата за хубавия ден, започваш да планираш жизнерадостен обяд с верни и сговорни другари, с които снощи си се запознал в Националния спортен клуб, и изведнъж се сещаш.

— По дяволите! — изсумтя Достопочтеният Фреди. И след минутна пауза: — А колко бях щастлив!

Постоя известно време така, потънал в нерадостни мисли. След това взе телефона от нощната масичка и поиска да го свържат с един номер.

— Ало?

— Да? — отговори плътен глас от другия край на жицата.

— Ъъъ, таквоз, Дики, ти ли си?

— Кой се Обажда?

— Фреди Трипуд. Слушай, Дики, старче, трябва да те видя по дяволски важен въпрос. В къщи ли ще си бъдеш по обяд?

— Разбира се. Какво се е случило?

— Не е за телефона, но е адски неприятно.

— Чудесно. Между другото, Фреди, поздравления за годежа.

— Благодаря, старче. Много ти благодаря и прочее, но няма да забравиш в дванайсет да си там, нали? Довиждане.

Остави бързо слушалката и още по-бързо скочи от леглото, защото някой натискаше дръжката на вратата. Когато тя се отвори, той доста удачно имитираше енергичен млад мъж, изцяло зает с утринния си тоалет.

В стаята влезе възрастен плешив мъж със слабо лице и благ, завеян поглед, който се закова върху Достопочтения Фреди с неприкрита погнуса.

— Чак сега ли ставаш, Фредерик?

— Здрасти, родителю. Добрутро. След две секунди съм готов.

— Трябваше още преди два часа да си облечен и излязъл. Денят е прекрасен.

— Минутка, родителю. Само да се топна във ваната и да метна една-две дрешки.

И изчезна в съседната баня, а баща му се смъкна в един стол, опря връхчетата на пръстите си в пирамида и остана в тази поза, излъчваща неодобрение и потисната тревога.

Подобно на много бащи от неговия ранг, граф Емсуърт изживяваше кански мъки, породени от проблема, който (с изключение на случая с Лойд Джордж^[2]) е фактически единствената лъжичка катран в кацата с мед на британската аристокрация и който се нарича Какво По Дяволите Да Правя С По-Малкия Си Син^[3]. Безсмислени са всички опити да се захароса фактът, че По-Малкият Син е меко казано нежелан. Можете часове наред да спорите с кой да е британски благородник, можете до безкрайност да изтъквате облагодетелстваното му положение в сравнение с таткото-моруна, която във всеки момент може да бъде призована да се нагърби с издръжката на един-два милиона млади морунки, можете да му напомните също така, че всяко допълнително дете в семейството би спечелило овациите на бившия президент Рузвелт^[4], но не се надявайте да живне. Той не ще По-Малкия Си Син и туй то.

Освен че беше по-малък син и като такъв по рождение трън в очите на семейството, Достопочтеният Фреди рядко успешно съумяваше допълнително да вдигне кръвното на баща си по удивително разнообразни и изобретателни начини. Граф Емсуърт бе така устроен от иначе благосклонната към него Майка Природа, че никой и нищо на света не бе в състояние истински да всее смут в хрисимата му душевност, но Фреди с много пот на чело и вродена надареност бе успял нееднократно да го доближи до състоянието на тревожна напрегнатост. В изпълненията на Достопочтения имаше някакво постоянство, някакво усърдие, някаква упорита, да не я наречем магарешка настойчивост, които дълбаеха по тила на кроткия граф като прословутата китайска капка вода. Отделни прояви на идиотизъм биха били безсилни да нарушат вродената му невъзмутимост, но от деня, в който се роди и най-вече от момента, в който постъпи в Итън, Фреди не спря да възпламенява под носа на баща си бомба подир бомба.

Изключиха го от Итън, задето се измъквал от училището посред нощ и бродел из улиците на Уиндзор под прикритието на изкуствен мустак. От Оксфорд го изритаха, защото изсипал от втория етаж пълна мастилница върху главата на заместник-декана на колежа. Прекара две години под грижите на скъп лондонски частен учител, за да се продъни на приемните изпити във Военната академия. За нула време успя да натрупа повече впечатляващи дългове и по-голяма тълпа съмнителни приятели, до един свързани по някакъв начин с конните надбягвания, от всеки друг свой непрокопсан връстник.

Подобни изяви лазят по нервите и на най-невъзмутимия родител, поради което лорд Емсуърт най-сетне тропна с крак. Това бе единственият случай в живота му, когато събра куража да действа решително и го стори с всичката си неизразходвана през годините енергия. Спря издръжката на сина си, затвори го в замъка Бландингс и го държа там толкова непреклонно, че до предишната вечер, когато пристигнаха заедно със следобедния влак, на Фреди кракът му не беше стъпвал в Лондон от близо година.

Вероятно, напук на тайните тревоги, именно мисълта, че отново е в любимата метрополия, стана причина Достопочтеният да даде воля на колкото гръмогласна, толкова и фалшива певческа проява, като пляскаше доволно из ваната в такт с песента.

Баща му се намръщи още повече и се зае да барабани раздразнено с пръсти. След малко обаче челото му се проясни и на лицето му изгря доволна усмивка. И той се беше сетил.

А лорд Емсуърт се сети за следното. В края на миналата есен съседното на Бландингс имение бе наето от някой си господин Питърс — американец, притежаващ неизброими милиони, хронично киселинен стомах и красива дъщеря на име Алин. Двете семейства се запознаха, а Фреди и Алин бяха насърчени да се сближат. И само преди няколко дни бе обявен техният годеж, с което единствената брадавица, загрозяваща в очите на лорда този тъй прекрасен свят, бе успешно отстранена.

Пеенето откъм банята се издигна до непоносими висоти, но лорд Емсуърт го слушаше, без да му трепне ухото. Невероятно е каква разтуха може да внесе в душата на човека, пардон аристократа, самата мисъл, че най-сетне ще се отърве от по-малкия си син. В течение на почти цяла година заточеният в Бландингс Фреди с неизчерпаема изобретателност бе стъргал като с пила по нервите на татка си. Бландингс бе обширно имение, но не чак толкова необятно, че баща и син да не се засичат сегиз-тогиз и при всяка подобна засечка на лорд Емсуърт му кипваше келят при многострадалния вид на младежа. За лорда паркът и градините на Бландингс бяха земната изява на Рая небесен. А чезнещият в плен Фреди витаеше сред тях с вид тъй смазан и съсипан, че би разплакал от умиление всеки сибирски заточеник.

Да, лордът се радваше, че Фреди е сгоден за Алин Питърс. Той харесваше Алин. Харесваше и господин Питърс. Изпитваше такова нескончаемо облекчение, че с почуда откри в душата си и някакво почти топло чувство към Фреди, който в момента изникна от банята по розова хавлия, за да открие с изумление, че бащиният гняв се е стопил и Всичко му е наред на света, както почти се е изразил поетът Тенисън.

Въпреки това не се отдаде на обичайното си губене на ценно време, а трескаво се зае с обличането. Винаги се чувстваше като в небрано лозе в присъствието на баща си, та изгаряше от желание час по-скоро да се озове другаде. Скочи толкова чевръсто в панталоните, че единият му крак попадна в джоба им и той тупна на пода.

Докато се мъчеше да се разграничи от крачолите, си припомни нещо, което се бе изтрило от паметта му.

— Между другото, родителю, снощи срещнах мой стар приятел и го поканих да дойде тази седмица в Бландингс. Нали нямаш нищо против и тъй нататък?

За секунда доброто настроение на лорд Емсуърт помръкна. Имаше богат опит със старите приятели на Фреди.

— Кой е той? Не забравяй, че през седмицата в Бландингс ще бъдат господин Питърс, Алин и всичките ти роднини. Ако е някой от…

— Не, не, всичко е наред. Не е от старата тайфа. Казва се Емерсън. Много прилично момче. Полицай или нещо такова в Хонконг. Твърди, че добре познава Алин. Запознали се на парахода на път за насам.

— Не си спомням да имаш приятел на име Емерсън.

— Ъъъ, всъщност снощи го видях за първи път. Но всичко е наред. Той е добро момче и тъй нататък в този смисъл.

Настроението на лорд Емсуърт бе прекалено лъчезарно, за да повдигне възраженията, които положително би предявил, ако се намираше в не толкова слънчево разположение на духа.

— Разбира се, нека дойде, щом желае.

— Благодаря, родителю.

Фреди довърши тоалета си.

— Ще правиш ли нещо определено тази сутрин, родителю? Аз смятам да мушна няколко залъка и да се поразтъпча наоколо. Ти закуси ли?

— Още преди два часа. Надявам се, че докато се разхождаш, ще намериш време да се обадиш на господин Питърс и да посетиш Алин. Аз ще отида там Веднага след обяд. Господин Питърс държи да ми покаже колекцията си от… май употреби думата скарабеи.

— О, ще намина, естествено. Не се тревожи. Ако пък не успея, ще се обадя по телефона на старчето и ще си почешем езиците. Е, да бягам да се подкрепя, а?

Лорд Емсуърт имаше няколко забележки по повод гореизложения монолог. На първо място, не му хареса, че Фреди нарече един от търговските крале на Америка „старчето“. На второ, поведението на сина му някак не се връзваше с полагаемото се отношение на младеж към годеницата му. Липсваше топлота. Но, заразмишлява той, нищо чудно това да е поредната демонстрация на Съвременния Дух. Във всеки случай нямаше смисъл да си блъска главата над този въпрос. Фреди, след като забърса обувките си с копринена носна кърпа и я пъхна грижливо в ръкава си, излезе с баща си от стаята и двамата слязоха във фоайето на хотела, където се разделиха — Фреди да мушне закуската си, а баща му да се поразтъпче из улиците, докато стане време за обяд. Лондон винаги беше изпитание за нервите на граф Емсуърт. Сърцето му принадлежеше на провинцията и столицата не криеше никаква привлекателна сила за него.

II

На един от етажите в една от сградите на една от улиците, стръмно спускащи се от Странд към брега на Темза, имаше врата с крещяща нужда от свежа боя, която носеше възможно най-скромния и неочебиен надпис в цял Лондон:

и нищо повече.

Разположена между врата, пищно нашарена с думите: „Компания за проучване на каучуковите плантации в Саравак и Нова Гвинея. Генерален директор Брадбъри-Еглстън“ и врата, принадлежаща на „Корпорация на рубинените мини в Бхангалу“, тя приличаше на дива теменужка, сгушена между орхидеи.

Надписът бе груб в своята простота. Ако го видите, ще се зачудите, стига изобщо да имате време да гледате и да се чудите на подобни неща — кой ли е този Джоунс и с какъв ли бизнес се занимава зад тази свенлива сдържаност.

В интерес на истината, подобни мисли бяха минали и през подозрителните мозъци на Скотланд Ярд, които от известно време проявяваха нездрав интерес към Р. Джоунс, но не установиха никакви занимания, различни от покупко-продажбите на антикварни стоки, малко залагания през сезона на надбягванията и отпускане на парични заеми. Нещо повече, Скотланд Ярд не можа да научи нищо за личността на самия господин Джоунс, поради което престана да се занимава него. Не че резултатите бяха удовлетворителни. По-точната дума би била смътни. Подозрението, че Р. Джоунс освен всичко останало препродава и крадени вещи, не спря да витае около личността му, но нямаше никакви доказателства.

Р. Джоунс лично се бе погрижил за това. Той се занимаваше с много дейности и бе един от най-заетите хора в Лондон, но полагаше огромни усилия да не оставя доказателства подире си.

Теоретически, ако можем да вярваме на събрата ми по перо Уилям Шекспир, който твърди, че слабите и с гладен вид мъже са опасни, докато охранените, с топчести лица и радващи се на добър нощен сън — безобидни^[5], Р. Джоунс беше извън всяко подозрение. Определено можеше да се твърди, че е най-закръгленият мъж в централната част на Лондон. Приличаше на топка, която пъхти, когато се изкачва по стъпала, макар да се пазеше от подобен алпинизъм, и се раздрусваше като пача, ако някой нетактичен познат го потупаше по рамото, за да привлече вниманието му. Но това ставаше по-рядко дори от изкачването, защото Р. Джоунс се движеше в среди, които смятаха, че нищо не представлява по-грубо и тежко нарушение на добрия тон от неочакваното потупване по рамото. Цареше разбирането, че този жест трябва да се остави в ръцете на блюстителите на закона, които получават заплата за него.

Р. Джоунс беше около петдесетгодишен, с прошарена коса, мораво лице, приветлив с приятелите си и още по-приветлив със случайните си познати. Завистливи приближени бяха изчислили, че приветливостта му към случайните познати и особено към случайно познатите млади мъже от висшето общество с пълни кесии и празни глави му носи стотици лири годишен доход. Спокойната външност и приветлив маниер излъчваха нещо, което неудържимо привличаше определен тип младежи. За негово щастие точно този тип най-много си струваше да бъде привличан и от финансова гледна точка.

Фреди Трипуд бе омагьосан от чара му по време на краткия си, но бурен живот в Лондон. За първи път се срещнаха на надбягванията в Дерби и оттогава в очите на Фреди Р. Джоунс заемаше мястото на незаменим съветник, философ и приятел, място с нищо неразличаващо се от онова, което заемаше в очите на много младежи от същата порода.

Поради тази причина точно в дванайсетия час на тази пролетна утрин Достопочтеният почука с бастунчето си по стъклото и изрази задоволство и облекчение, когато вратата му отвори самият собственик.

— Виж ти! — весело възкликна Р. Джоунс. — Кого виждат очите ми? Бъдещият младоженец!

Р. Джоунс бе очарован не по-малко от граф Емсуърт, че Фреди скоро ще се задоми с толкова богато момиче. Внезапното затваряне на кранчето с издръжката на Фреди болезнено го беше цапнало през джоба. Естествено, имаше и други източници на доходи, но малко от тях бяха толкова леснодостъпни и постоянни като Фреди в дните на неговия разцвет.

— Същински блуден син, завърнал се с подвита опашка в стадото след тежки времена! Старият родител тропна с крак и спря финансите, а? Срам и позор! Но предполагам, че нещата са се поразхлабили след годежа, а?

Фреди седна и тъжно задъвка дръжката на бастунчето си.

— Не чак толкова, че да се забележи с невъоръжено око, Дики. Нали знаеш как става, старче. Нещата са си същите. Успях да се измъкна от Бландингс за една нощ, защото родителят трябваше да дойде в Лондон, но ще се върнем с влака в три часа. Що се отнася до парите, не мога да изкопча и петарка. Истината е, че съм страшно закъсал и затова дойдох при теб.

Дори дебелите приветливи мъже имат своя момент на униние. Лицето на Р. Джоунс помръкна и от устата му се зарониха несвързани слова за трудни времена и загуби на борсата. Както бяха установили и в Скотланд Ярд, той даваше пари назаем, но не и на младежи в неблаговидното положение на Фреди.

— Не, не, не искам да се бъркаш в кесията — побърза да го успокои Фреди. — Не съм дошъл за това. Всъщност днес сутринта успях да изкопча петстотин от най-добрите. Тази сума трябва да ти стигне.

— Зависи за какво — отвърна Р. Джоунс, който бе страстен поддръжник на становището, че парите никому не са стигнали. Приветливостта му обаче се върна като с вълшебна пръчица. В главата му забръмча мисълта, която тъй често го спохождаше — че светът е пълен с кретени. Искаше му се да зърне поне с едно око кукуто, отпуснало на Достопочтения Фреди Трипуд заем от петстотин лири.

Фреди бръкна в джоба си, извади табакера и измъкна от нея изрезка от вестник.

— Чете ли по вестниците за клетия Пърси? За делото, искам да кажа.

— Пърси?

— Лорд Стокхийт.

— А, делото срещу Стокхийт за неспазено обещание за женитба? Направих нещо повече. И през трите дни на процеса бях в съда. — Р. Джоунс нададе доволен кикот. — Приятелче ли ти е? Братовчед, а? Бих искал да видиш каква гледка беше на свидетелската скамейка, подложен на кръстосан разпит от Джелико и Смит! Най-забавното нещо, което съм чувал! А писмата му до момичето! Практиката в съда е да ги четат на глас и всички…

— Спри, моля те! Дики, старче, недей! Знам всичко. Четох репортажите. Изкараха клетия стар Пърси пълен идиот.

— Е, Майката Природа вече се е погрижила за това, но и те й помогнаха с каквото можаха. Братовчед ти сигурно се чувства като оскубан петел.

Вятърничавото лице на Достопочтения Фреди се сгърчи от болезнен спазъм. Разшава се в стола.

— Дики, старче, не говори така. Направо ми призлява.

— Защо? Толкова ли сте близки?

— Не, не. Става дума… Работата е там, че… Дики, самият аз съм затънал във вонящата кал, изплескала бедния Пърси.

— Какво? Съдят те за неспазено обещание за женитба?

— Не съвсем… още не. Виж сега, ще ти разправя всичко. Помниш ли, дето миналата година на Пикадили играха един водевил, „Момичето от Дъблин“? В балета участваше едно момиче.

— Участваха много момичета. Помня ги прекрасно.

— Не. Говоря за едно от момичетата… Джоун Валънтайн. Най-скапаното в цялата работа е, че никога не съм се срещал с нея очи в очи.

— Фреди, Вземи се в ръце. Какъв е проблемът?

— Не разбираш ли? Ходех всяка вечер да гледам водевила и се почувствах страхотно хлътнал по това момиче…

— Без да си се срещал с нея?

— Да. По онова време бях голямо магаре.

— Не, не! — великодушно вмъкна Р. Джоунс.

— Трябва да съм бил голямо магаре, иначе нямаше да бъда голямо магаре — мъдро му опонира Фреди. — Та както вече казах, започнах да й пиша писма, в които изливах голямата си любов и… и…

— Съдържаха ли недвусмислено предложение за женитба?

— Ъ?

— Питам дали писмата са съдържали недвусмислено предложение за женитба.

— Не помня. Сигурно. Бях страшно вътре.

— Но защо не си се срещал с нея?

— Тя не искаше. Не кандиса дори да обядва с мен. Не отговаряше и на писмата ми… Просто ми отказваше по разсилния. И тогава…

Гласът му замря и Фреди напъха топката на бастунчето в устата си като замаян.

— И тогава какво? — извади го от транса Р. Джоунс.

Младото Фредиво лице красиво поруменя. Очите му зашариха по стаята. След дълга пауза смутолеви една почти неразбираема дума.

— Стихове!

Р. Джоунс се разтърси, сякаш през тялото му пуснаха мощен ток. Очичките му весело засвяткаха.

— Посвещавал си й стихове!

— Цели километри, старче, цели километри! — простена Фреди.

Изричането на тези думи го хвърли в паника.

— Не виждаш ли в каква мръсотия съм се натикал? Онова момиче сигурно пази писмата. Не помня дали недвусмислено съм и предложил женитба, или не, но от всяко положение разполага с достатъчно материал да предприеме съответните стъпки, още повече след като накиснаха клетия Пърси да плаща купища пари и съдебните преследвания за неспазени обещания за женитба излязоха на мода. И сега, когато публикуваха съобщението за годежа ми, тя положително ще запретне ръкави. Вероятно отдавна чака сгодния случай. Не разбираш ли, че всички козове са у нея? Не можем да допуснем да се яви в съда. Онези стихове ще изтикат сватбата ми в безкрайността. Сигурно ще се наложи да емигрирам! Родителят ще ме утрепе. Тъй че виждаш в какво съм се нацедил, нали, Дики?

— И какво искаш от мен?

— Не разбираш ли? — учуди се Фреди. — Искам да изнамериш онова момиче и да вземеш писмата. Не мога да го сторя сам, погребан съм в дълбоката провинция. Освен това не бих се справил. Нужен е човек умен и убедителен.

— Благодаря за комплимента, Фреди, но в случая ще е нужно нещо по-солидно от умението да убеждавам. Спомена ли преди малко за някакви петстотин лири или така ми се е чуло?

— Ето ги, старче, в банкноти. Донесох ги специално за целта. Ще се заемеш ли наистина? Смяташ ли, че пет стотака ще свършат работа?

— Мога да опитам.

Фреди се изправи с почти ведро изражение. Някои хора съумяват да вдъхнат у част от събратята си доверие, а у друга част — не. Скотланд Ярд може би се чумереше на Р. Джоунс, но за Фреди той бе олицетворение на всичко полезно и надеждно на този свят. Развълнувано му разтръска ръката.

— Това е върховно, старче. Оставям всичко в твоите ръце. Пиши ми, когато стигнеш донякъде. Довиждане и хиляди благодарности.

Вратата се затвори. Р. Джоунс остана на мястото си, а пръстите му с наслада се заровиха в хрущящите банкноти. Гърдите му се затоплиха от усещането за пълно и ненарушимо доволство. Представа си нямаше дали мисията му ще успее, но в интерес на истината тази мисъл изобщо не го тревожеше. Знаеше само, че Небесата неочаквано са се разтворили и в скута му са тупнали петстотин лири.