П. Г. Удхаус
Нещо свежо в Бландингс (8)

I

— „Сложете размекнатото или стопено масло в тенджерка на слаб огън. Когато маслото се сгорещи, добавете лука и го запържете до розово, прибавете телешкото и задушавайте до златисто. Прибавете вода, покрийте тенджерката и задушавайте на бавен огън, докато стане крехко, след това прибавете подправките и наредете картофите върху месото. Похлупете и задушавайте, докато картофите омекнат, без да се разкашкат.“

— Естествено — реагира господин Питърс. — Не бива да се разкашкат. Точно така. Продължавай.

— „Полейте със сметана и задушавайте още пет минути“ — прочете Аш.

— Това ли е всичко?

— За тази рецепта — да.

Господин Питърс се намести по-удобно в леглото.

— Прочети ми рецептата за омари с къри.

Аш се изкашля.

— „Омари с къри — започна той. — Продукти: два еднокилограмови омара, две чаени лъжички лимонов сок, половин чаена лъжичка къри на прах, две супени лъжици масло, една супена лъжица брашно, една кафена чашка мляко, една чаена чаша галета, половин чаена лъжичка сол, четвърт чаена лъжичка чер пипер.“

— Продължавай.

— „Начин на приготвяне: разбийте на пухкава смес маслото и брашното, добавете млякото, лимоновия сок, кърито, солта и черния пипер. Извадете месото на омара от черупката и го нарежете на едносантиметрови кубчета“.

— Едносантиметрови кубчета — с копнеж повтори господин Питърс. — После?

— „Добавете последните към соса.“

— Как така последните? А, ясно, едносантиметровите кубчета. После?

— „Напълнете със сместа черупките на омарите, оваляйте ги в полятата с топено масло галета и ги запечете във фурната, докато галетата стане златистокафява. Количеството е за шест души.“

— Които след около час ще се чувстват като глътнали жива пантера — отмъстително се захили господин Питърс.

— Не е задължително — възрази Аш. — Ей сегинка мога да изям две порции омари, да си легна и да нанкам като къпано детенце.

Господин Питърс се изправи на лакът и се взря в него. Бяха в стаята на милионера, часът беше един през нощта и господин Питърс бе изразил желание Аш да му чете, докато заспи. Гласува против романа на Аш и измъкна от куфара си омачкана от употреба готварска книга. Обясни му, че откак са го налегнали храносмилателните грижи, извлича известна утеха от прочита й. Възможно е за някои хора да няма по-голяма скръб от тази да си спомняш времето щастливо, когато са в несгода^[1], но при господин Питърс случаят не беше такъв. В тези часове злочести четивата за унгарски гулаш и мозък ескалоп, заедно със спомена, че и той — днешният тревопасен и ядкояден мъченик, навремето е пребивавал в Аркадия, видимо го успокояваха.

 

 

Изминалите дни, тъй печално изсмукали жизнеността на Незаменимия Бакстър, имаха точно обратното въздействие върху господин Питърс. Той беше от натурите, които не признават половинчатите мерки. С каквото и да се захванеше, го вършеше с неизменната си бясна енергия. След първия страстен изблик на съпротива, той се превърна в образцов единствен ученик в училището на Аш за физическа култура и спорт. Сега, когато се връщаше в мислите си към Центъра на Мълдун, виждаше, че върши същите неща. Чак сега си спомни, че бе излязъл от Уайт Плейнс чисто нов човек. Професор Мълдун нямаше навика да оставя пациентите си да лентяйстват, но господин Питърс, след като се реши на първата крачка, нямаше нужда от подканяне. Беше работил упорито над лечението си, защото то бе непосредствената му задача. Трудеше се упорито и сега под ръководството на Аш, защото веднъж започнал, упражненията го заинтригуваха и завладяха. Аш, който очакваше несекваща съпротива, беше смаян и очарован от поведението на милионера. Природата наистина беше създала Аш за треньор. Той напълно се идентифицираше с пациента си и ликуваше при най-малките признаци на подобрение.

А в състоянието на господин Питърс определено имаше напредък. В наши дни не стават чудеса и очакването човек, упорито малтретирал телесата си години наред, да се оправи за един ден, беше прекалено, но за оптимист като Аш признаците, че се задава времето, когато господин Питърс щеше да се възкачи по стъпалата на мъртвото си „аз“ и да се устреми към по-възвишени цели^[2]. И макар че никога нямаше да се влее в редиците на щастливците, омели омар с къри и усмихнали се след това, можеше като нищо да се окаже същински змей сред агнешките котлети.

— Страхотен си — заяви възхитено господин Питърс. — Дързък си и не зачиташ по-възрастните и по-добрите от теб, но вършиш работа. А това е най-важното. Наистина започвам да се чувствам що-годе човешки. Знаеш ли, че тази сутрин усетих нов мускул в основата на гръбнака си! Тези нови мускули направо избиват като петна при шарка.

— Това е от Ларсеновите упражнения. Развиват цялото тяло.

— А ти си тяхна прекрасна реклама, ако изобщо се нуждаят от такава. Какво работеше, преди да постъпиш при мен, професионален боксьор ли беше?

— Откак съм тук, всички ми задават този въпрос. Струва ми се, че икономът ме смята за мошеник, защото не му отговорих. Пишех романи, детективски романи.

— Това, с което трябва да се занимаваш, е да ръководиш тук, в Англия, здравно заведение като онова на Мълдун у дома, в Америка. Но ако искаш, можеш да напишеш още една детективска история, като почерпиш вдъхновение от приключенията ни в замъка. Кога ще опиташ отново да вземеш скарабея ми?

— Тази нощ.

— Тази нощ? А Бакстър?

— Ще трябва да поема риска.

Господин Питърс се поколеба. През последните години беше изгубил навика да бъде благороден, защото диспепсията не търпи конкуренция и появи ли се на хоризонта, благородството хрисимо се оттегля на заден план.

— Знаеш ли — започна неловко той. — Напоследък много мислих и стигнах до извода: какъв смисъл има? Чудна работа, ако преди седмица някой ми беше казал, че ще произнеса тези думи, нямаше да му повярвам, но започваш да ми харесваш. Не искам да те вкарвам в беля. Да оставим дъртия скарабей да си стои на мястото. В края на краищата, какво толкова представлява един скарабей? Зарежи го и се придържай към задачата да бъдеш мой частен Мълдун. Ако те тревожи въпросът с парите, зарежи и него. Ще ти ги дам като заплащане за тренировките.

Аш остана като гръмнат. Не можа да повярва, че човекът, когото чува, е хлевоустият му работодател. Аш имаше дружелюбна натура и не можеше да се свърже задълго с някого, без да се постарае да установи приятни отношения с него, но в дадения случай се беше примирил със състоянието на неспирна кървава война.

Беше трогнат и ако някога бе мислил да се откаже от задачата си, сега почувства непреодолимото желание да я доведе до успешен край. Тази внезапна проява на човещина у господин Питърс му подейства като зов на бойна тръба.

— И през ум не ми минава — отсече той. — Много мило, че ми го предлагате, но знам колко държите на скарабея и ще ви го доставя, дори ако трябва междувременно да извия врата на Бакстър. Ако Бакстър е стоял на пост през цялото това време, вероятно вече е решил, че е безсмислено. Дадохме му десет нощи да охлади ентусиазма си. Предполагам, че сега е в леглото, потънал в сладки сънища. Наближава два часът. Ще почакам още десет минути и ще сляза долу.

Взе отново готварската книга.

— Легнете си удобно, а аз ще ви чета, докато заспите.

— Ти си добро момче — сънливо изрече господин Питърс.

— Готови ли сте? „Шпиковано свинско филе. Четвърт килограм тлъсто свинско“.

На устните на господин Питърс се появи лека усмивка. Очите му се затвориха и той задиша равномерно. Аш продължи с тих глас.

— „Четири големи свински филета, една чаена чаша галета, една чаена чаша бульон, две супени лъжици масло, една чаена лъжичка сол, половин чаена лъжичка чер пипер и една чаена лъжичка подправки за пилешко.“

Откъм леглото отекна лека въздишка.

— „Начин на приготвяне: изтрийте филетата с влажна кърпа. Направете с остър нож дълбоки джобове по дължина. Нарежете свинското на дълги тънки ивици и шпиковайте с игла всички филета. Стопете маслото в бульона, добавете подправките и галетата и разбъркайте добре. Напълнете джобовете във филетата с получената плънка, сложете филетата…“

Откъм възглавниците се понесе похъркване, което придаде на рецитала въпросителна интонация. Аш остави книгата и се взря в мрака отвъд лъчите на нощната лампа. Работодателят му спеше.

Аш изгаси лампата и на пръсти отиде до вратата. Излезе в коридора, спря и се ослуша. Цареше пълна тишина.

Започна да се прокрадва надолу по стълбите.

II

Джордж Емерсън беше в стаята си и пушеше цигара. Очите му святкаха решително. Погледна към масата до леглото си и към това, което се намираше върху нея. Пламтящата решимост се разгоря във фанатична действеност. Така би изглеждал средновековен рицар, тръгващ на двубой с дракона, за да спаси изпадналата в беда девица.

Цигарата му догоря. Погледна часовника си, остави го и запали нова цигара. Поведение на човек, очакващ да удари определен час.

Докато пушеше новата цигара, обобщи мислите си. А те, естествено, бяха тясно свързани с Алин Питърс.

Джордж Емерсън се тревожеше за Алин Питърс. Гледайки я с влюбени очи, беше доловил нещо, което го разтърси дълбочинно. Тази сутрин на терасата тя се бе държала рязко с него, а за момиче с нейния ангелски характер подобно поведение бе равносилно на грубиянщина. Да, ако трябваше да нарече нещата с истинските им имена, тя му се беше сопнала. А това означаваше нещо. Означаваше, че Алин не е добре. Означаваше, че бледността и уморените очи са свидетелство, че не води полезен начин на живот.

Джордж Емерсън бе вечерял единайсет пъти в замъка Бландингс и на всяка от единайсетте вечери оставаше потресен от начина, по който Алин се отказваше от печените меса и се ограничаваше с постните зеленчукови кашички, разрешени от лекарите на многострадалния й татко. Жалостта на Джордж имаше обаче своите граници. Сърцето му не се свиваше от мъка по господин Питърс. Диетата на господин Питърс си беше негова работа. Но безобразното изтощително гладуване на Алин, само за да окаже морална подкрепа на родителя си, беше коренно различен въпрос.

В действителност Джордж си падаше материалист. В качеството си на пращящ от здраве младеж, свикнал обилно да похапва, той отдаваше първостепенно значение на храната като неразривна част от безупречния живот. Докато наблюдаваше Алин, сравни поведението й със собствените си изисквания и като реши, че единайсетте вечери, от които Алин се отказа, биха го убили с отсъствието си, стигна до извода, че любимата му е на ръба на гладната смърт. Беше уверен, че нито едно човешко същество не би издържало на системни тревни буламачи. Фактът, че господин Питърс очевидно издържаше, не го смущаваше. За него господин Питърс беше повече машина, отколкото човек. Преуспяващите бизнесмени често създават подобно впечатление у младите хора. Ако някой кажеше на Джордж, че господин Питърс я кара на петрол като лека кола, изобщо не би се учудил. Но Алин, неговата Алин, се отричаше от дъвкателните упражнения на пълноценни меса, които заедно с дар-словото издигат Човека над безмълвната твар. Това терзаеше Джордж.

Беше посветил целия ден на търсене на решение на проблема. Алин така преливаше от доброта, че дори той не би могъл да я убеди да оттегли моралната подкрепа за баща си и да се посвети на поддържането на собствените си сили, както си му беше редът. Налагаше се да измисли друг план на действие.

И тогава се сети за една нейна фраза.

Беше казала (горкото дете!): „Понякога наистина огладнявам. Особено късно през нощта.“

Проблемът бе решен. Тя трябваше да получи храна късно през нощта.

На масата до леглото му имаше плътен лист опаковъчна хартия. Върху него грижливо бяха подредени парче студен език, хляб, нож, вилица, сол, тирбушон и малка бутилка бяло вино. Масата приличаше на натюрмортите, които често могат да се видят по стените на всекидневните в предградията.

Приятно е, след като човек досега е описвал предаността на Джордж към Алин само с помощта на говорните му възможности, да си представи тези хранителни продукти като доказателство номер едно за невероятната любов, която питаеше към нея. Защото пренасянето им в стаята не беше лесна работа. В къща с по-скромни измерения би нападнал килера без капка свян, но в замъка никой нямаше представа къде може да е той. Знаеше единствено, че се крие някъде зад вратата, тапицирана със зелено сукно, покрай която минаваше на път за стаята си. Да тръгне да го дири, лутайки се из помещенията на прислугата, беше немислимо. Единственото, което можеше да направи, беше да отиде до Маркет Бландингс и да закупи продуктите.

Фортуна му даде рамо от самото начало, като повели Достопочтеният Фреди също да се запъти нататък с двуместния си автомобил. Беше се съгласил Джордж да заеме второто място в колата, но, както му се стори, с известен недостиг на ентусиазъм. Не му предложи никакво обяснение за посещението си в Маркет Бландингс и когато пристигнаха, пролича недвусмисленото му желание да се отърве от Джордж при първа възможност. Тъй като това напълно устройваше и Джордж, който изгаряше от нетърпение час по-скоро да се отърве от Достопочтения, той не прояви любопитство и двамата се разделиха, без да се отдават на взаимни откровения. След това Джордж отиде до бакалницата, а после в една от странноприемниците на Маркет Бландингс (не „Гербът на Емсуърт“), откъдето купи бялото вино. Съмняваше се в качеството му, защото беше младеж с изискан вкус и не вярваше на провинциалните изби, но реши, че каквото и да е виното, то ще развесели Алин в малките часове на нощта.

След това изтрамбова пеша целия обратен път до замъка с покупките под мишница.

Но точно в замъка започнаха истинските терзания и изпитания за любовта му. Ходенето пеша се оказа твърде неприятно за толкова едър мъж, но бе нищо в сравнение с подвига да изкачи скришом товара си до стаята. Като истински Супермен Джордж разбираше напълно деликатността на положението. Човек не може да внася крадешком храна и напитки в стаята си, когато е в чужда къща, защото, ако го спипат, ще хвърли сянка върху гостоприемството и щедростта на домакина си. Подобно на пренасящ депѐша през вражеските бойни линии, Джордж се прикриваше, излизаше от прикритията, навеждаше се, клякаше и притичваше. Моментът, когато най-сетне се озова в стаята си със здраво заключена зад гърба си врата, беше измежду най-щастливите в живота му.

Споменът за това изпитание правеше предстоящите му действия да изглеждат като нищо работа. От него се искаше само да отиде до стаята на Алин, да чука тихо по вратата, докато чуе отвътре признаци на пробуждане, да се втурне в сенките и да се върне в леглото. Разчиташе на интелигентността на Алин, която при намирането на студен език, хляб, нож, вилица, сол, тирбушон и бутилка бяло вино върху изтривалката си, щеше да знае какво да прави с тях и може би дори щеше да се сети чия любяща ръка ги е оставила там.

Във всеки случай второто не беше от особена важност, защото, така или иначе, възнамеряваше сутринта да й разкрие чия е била ръката. Друг мъж може и да предпочете анонимността, но не и Джордж Емерсън.

Оставаше му само да чака, докато времето напредне достатъчно, за да осигури безопасност на експедицията му. Погледна отново часовника си. Наближаваше два. Къщата трябваше вече да е заспала.

Взе студения език, хляба, ножа, вилицата, солта, тирбушона и бутилката с бяло вино и напусна стаята.

Цареше пълна тишина. Започна да се прокрадва надолу по стълбите.

III

На стола в галерията, опасваща парадния вестибюл, загърнат в балтон и надянал обувки с каучукови подметки, седеше Незаменимия Бакстър и се взираше в мрака. Първоначалният безгрижен екстаз, който му помагаше да понася бденията, отдавна се бе изпарил и на негово място царуваше умората. Едва държеше очите си отворени, а когато успяваше, тъмнината сякаш ги притискаше. Истината е, че на Незаменимия Бакстър му беше писнало.

Времето бе спряло.

Мислите на Бакстър започнаха да блуждаят. Знаеше, че това е фатално, и се насили да ги мобилизира. Опита да се съсредоточи върху една тема. Скарабеят му се стори подходящ обект, но го подведе. Тъкмо се концентрира върху него и ето че се понесе към древния Египет, диспепсията на господин Питърс и десетина други разклонения.

Обвиняваше за всичко дебелака от странноприемницата. Ако не му беше натрапил присъствието и приказките си, щеше да се наспи сладко-сладко следобеда и да се заеме със среднощната си мисия на свежа глава. Започна да размишлява върху дебелака.

И по някакво странно съвпадение кого мислите видя след няколко секунди? Същия този дебелак.

Срещата се осъществи по доста особен начин, въпреки че на Бакстър всичко му се стори напълно логично и последователно. Катереше се, облечен с пижама и с цилиндър на глава, по външната стена на Уестминстърското абатство, когато дебелакът внезапно надникна от прозорец, който Бакстър не беше забелязал до момента и подвикна: „Здрасти, Фреди!“ Бакстър тъкмо отвори уста да му обясни, че не се казва Фреди, когато се озова на Пикадили, където се разхождаше в компанията на Аш Марсън. Аш изрече: „Никой не ме обича!“ и трагизмът на тези думи преряза Незаменимия Бакстър като остър нож. Отвори уста да му отговори, но Аш изчезна и Бакстър откри, че не е на Пикадили, а пътува в самолет с господин Питърс и кръжи над замъка. Господин Питърс държеше бомба и я милваше с любов и нежност. Обясняваше на Бакстър, че я бил откраднал от музея на граф Емсуърт. „Направих го с резен студено говеждо и туршия“, говореше той и Бакстър кимна с убеждението, че това е единственият възможен начин.

„Гледай сега как ще я пусна“, продължи господин Питърс, затвори око и се прицели в замъка. „Трябва да го направя по лекарско предписание.“ Пусна бомбата, а Бакстър веднага се оказа в леглото си и я гледаше как приближава. Беше уплашен, но и през ум не му минаваше да се махне оттам. Бомбата падаше бавно, въртеше се и се носеше като перце. Наближаваше все повече и повече. След това удари с грохот и стена от огън…

Бакстър се събуди от звуците на борба и трясък. За секунда се поколеба между кошмара и реалността, но сънят веднага избяга и той разбра, че във вестибюла под него става нещо шумно и интересно.

IV

Ако се обърнем към извора, единственият случай, при който възниква какъвто и да било сблъсък, е когато две тела нарушат природния закон, че дадена точка в дадена равнина в даден момент трябва да се заема само от едно тяло. Близо до основата на голямото стълбище имаше една точка, която слизащият надолу Аш и качващият се нагоре Джордж Емерсън трябваше да пресекат по набелязаните си маршрути. Джордж, движейки се тихо и бързо, стигна до точката в два часа, една минута и три секунди, а Аш, който също поддържаше прилична скорост, пристигна там в два часа, една минута и четири секунди, но внезапно спря да върви и полетя в компанията на Джордж Емерсън, който смени посоката на движението си и се понесе надолу. Ръцете му бяха около врата на Джордж, а Джордж се бе вкопчил в кръста му. След съответното количество време стигнаха до основата на стълбището и по-точно до малката масичка, отрупана със старинен порцелан и снимки в рамки.

Именно нея и най-вече старинния порцелан чу Бакстър.

Джордж Емерсън помисли, че е налетял на крадец. Аш не знаеше на какво е налетял, но знаеше, че иска да го отърси от себе си, тъй че промуши ръка под брадичката на Джордж и бутна нагоре. Джордж, разделил се безвъзвратно със студения език, хляба, ножа, вилицата, солта, тирбушона и бутилката бяло вино, забеляза, че разполага с две свободни ръце, които могат да му свършат работа, обгърна Аш с лявата и го ръгна в ребрата с дясната. Аш дръпна лявата си ръка от врата на Джордж и я пренесе в помощ на дясната. Използва и двете да натисне гръкляна на Джордж. Това накара Джордж, вече озовал се на земята под Аш, здраво да сграбчи ушите на Аш и да ги извие, с което облекчи натиска върху гръкляна си и принуди Аш да издаде първия гласен звук след експлозивното „Ох!“, което и двамата изпуснаха в момента на стълкновението. Аш отстрани ръцете на Джордж от ушите си и го фрасна с лакът в ребрата. Джордж ритна Аш в кокалчето на левия глезен. Аш преоткри гръкляна на Джордж и с пресни сили започна да го извива. Всички се забавляваха отлично, докато Незаменимия Бакстър, хукнал надолу по стълбите, не се препъна в краката на Аш, не отхвръкна напред и не се блъсна в друга масичка, също отрупана със старинен порцелан и снимки в рамки. Парадният вестибюл на замъка Бландингс беше по-скоро втора всекидневна и лейди Ан Уорблингтън, когато не се лекуваше от мигрена в спалнята си, сервираше там следобедния чай. Поради това в него бяха тъй щедро разхвърляни неизброими масички. Всъщност бяха не по-малко от пет-шест, очакващи с изплезен език някой да се блъсне в тях и да изпотроши товара им.

Но блъскането и трошенето на масички е задача, изискваща време и системен подход, а нито Джордж, нито Аш, разбрали, че в интимния им спор се намесва и разбрали, че в интимния им спор се намесва и трета страна, изпитваха желание да останат на място и да свършат работата докрай. Аш силно възразяваше срещу идеята да бъде разкрит и да дава сметка за присъствието си на мястото на катастрофата в този час на нощта, а Джордж, осъзнаващ факта, че езикът и аксесоарите му са поръсили пода на парадния вестибюл, изпитваше сходна неохота да се заплита в мъчителните обяснения, които би наложило едно разследване. Като по взаимно съгласие и двамата пуснаха противника. Постояха за миг задъхани и бързо-бързо се изнесоха — Аш в предполагаемата посока на зелената сукнена врата към помещенията за прислугата, а Джордж към стълбището за стаята си.

Едва смогнаха да напуснат полесражението и Бакстър изпълзя изпод руините на масичката, която бе изсипал отгоре си, и започна пипнешком да търси ключа за осветлението, намиращ се в близост до основата на стълбището. Предпочете да пълзи на четири крака, защото този начин на придвижване, макар и по-бавен, бе по-сигурен от избрания преди няколко минути.

И така, Незаменимия Бакстър продължи да пълзи и както си пълзеше, протегнатата му предпазливо напред ръка усети Нещо — нещо неживо, влажно, лепкаво и леденостудено, съприкосновението с което го изпълни с неназоваем ужас.

Да твърдим, че сърцето му спря, би било неточно от медицинска гледна точка. Сърцето не спира. Каквито и да са преживяванията на собственика му, то продължава да бие. По-правилно е да се каже, че Бакстър се чувстваше като човек, качил се за пръв път на бърз асансьор, откъснал съществена част от жизненоважните му вътрешности и оставил ги няколко етажа по-надолу, без никаква надежда да си ги възвърне. На мястото на по-интимните части от тялото му зейна огромна, студена празнина. Гърлото му бе сухо и свито. Плътта по гърба му настръхна. Защото знаеше какво е докоснал.

Колкото и болезнена и ангажираща вниманието да се бе оказала срещата с масичката, Бакстър нито за миг не забрави, че зад гърба му, съвсем наблизо, се вихри яростна битка между неведоми сили. Усещаше, че такава битка едва ли би оставила без телесни наранявания едната или другата страна, а може би и двете. И вече знаеше, че е станало нещо по-страшно от телесно нараняване — бе коленичил пред смъртта.

Нямаше съмнение, че човекът е мъртъв. Обикновена загуба на съзнание не би могла да предизвика тази смразяваща студенина.

Вдигна глава в мрака и неистово изрева към онези, които се приближаваха.

Искаше да извика: „Помощ! Убийство!“, но страхът го лиши от членоразделна реч.

Това, което се чу, беше: „Мощ! Бий!“

В резултат на което откъм стълбището някой започна да го обстрелва с пистолет.

 

 

Когато долу започна суматохата, граф Емсуърт спеше дълбоко и кротко като младенец. Стресна се, седна в леглото и се заслуша. Да, несъмнено в къщата имаше крадци. Запали нощната лампа и скочи от кревата. Грабна пистолета от чекмеджето и така въоръжен тръгна да проверява какво се върши из замъка. Завеяният пер не беше презрян страхопъзльо.

Когато начело на пъстра сбирка роднини по пижами и пеньоари пристигна на полесражението, наоколо цареше непрогледен мрак. Беше начело, защото при срещата си с роднините на горния етаж заповяда: „Пуснете ме да мина пръв. Въоръжен съм.“ И те го пуснаха. Не може да се отрече, че беше изключително мило от тяхна страна да не се блъскат напред, да не се мотаят в краката му или нещо такова, а да се държат скромно и себеотрицателно — гледка, която галеше окото. Когато лорд Емсуърт заповяда: „Пуснете ме да мина пръв“, младият Алджърнън Устър, който беше на крачка от челната позиция, рече: „Да, за Бога, по дяволите!“ и се оттегли в задните редици. Епископът на Годалминг промълви: „На всяка цена, Кларънс, без съмнение, положително.“

Лорд Емсуърт пипнешком стигна до основата на стълбите и спря. В парадния вестибюл цареше непрогледност и крадците сякаш временно бяха преустановили бойните действия. И тогава един от тях, мъж с груб пресипнал глас, заговори. Лорд Емсуърт не можа да го разбере. Звучеше като: „Мощ! Бий!“ Вероятно някакъв кодиран сигнал към съучастника му. Лорд Емсуърт вдигна пистолета и го изпразни по посока на гласа.

За свой невероятен късмет Незаменимия Бакстър не бе променил четирикраката си поза. Без съмнение точно това отърва лорд Емсуърт от главоболието да си търси нов секретар. Изстрелите изсвистяха над главата на Бакстър един след друг, общо шест на брой, и си намериха цели, различни от особата му.

Куршумите се разположиха както следва. Първият строши един прозорец и се стрелна навън в нощта. Вторият улучи гонга за вечеря и произведе крайно необичаен звук, конкуриращ Сетната тръба, възвестяваща Второто пришествие. Третият, четвъртият и петият се забиха в стената. Шестият и последен изстрел улучи в лицето портрета в естествена големина на прабабата на лорд Емсуърт по майчина линия и го разкраси до неузнаваемост. Човек не би могъл да се сърди на прабабата на лорд Емсуърт по майчина линия, задето въпреки външността си, достойна за всеки самоуважаващ се закоравял пират, беше разрешила да я рисуват в тежкия класически стил отпреди сто години, и то като Венера, раждаща се от морската пяна (подходящо драпирана, естествено), но бе невъзможно да се отрече, че куршумът на правнука й завинаги премахна от замъка Бландингс едно от най-изтъкнатите му страшилища.

След като изпразни револвера, лорд Емсуърт извика със задавен глас: „Кой е там? Говорете!“, сякаш бе усетил, че е изиграл ролята си в разтопяването на ледовете и е дошъл ред на натрапника да се представи и да поеме своя дял от светското общуване.

Незаменимия Бакстър не отговори. Нищо на света не би могло да го накара да произведе и най-малкия звук, издаващ местонахождението му на опасния психопат, способен всеки момент да презареди пищова и да възобнови опитите си да увеличи броя на труповете в парадния вестибюл. Обясненията, смяташе той, можеха да се отложат за по-късен час, когато някой с капчица здрав разум се сетеше да запали лампите. Размаза се върху килима с горещи, безмълвни молитви. Бузата му се притисна интимно към трупа, но въпреки че примижа и потрепери, не извика. Шестте изстрела му бяха достатъчни да се прости завинаги с виковете.

Отгоре се дочу гласът на епископа:

— Кларънс, ти май го уби.

Друг глас — на полковник Хорас Мант, изрева:

— Запалете проклетите лампи, няма ли кой да се сети, по дяволите?

Компанията в един глас взе да настоява за светлина.

Светнаха лампите в другия край на залата. Шест револверни изстрела, дадени в два и петнайсет през нощта, са способни да вдигнат на крак дори заспалата прислуга. Помещенията й бръмчаха като кошер. Истерични женски писъци цепеха въздуха. Икономът Бийч по розова копринена пижама, в чието притежание никой не би го заподозрял, водеше надолу по стълбите процесия от мъжки представители на прислугата, не толкова, защото настояваше да ги води, а защото те го избутаха на преден план. Коридорът зад зелената сукнена врата се пренасели и прозвучаха викове господин Бийч да отвори вратата и да надникне да види какво става, но господин Бийч беше достатъчно умен да не го прави. Отстъпи назад, така че вече не беше начело на процесията.

След като изпълни тази жизненоважна мисия, той се развика:

— Отворете вратата, отворете тая врата! Надникнете и вижте какво става!

Аш отвори вратата. След бягството си от вестибюла се беше размотал около зеленото сукно и успя да се стопи във вихрената тълпа. Когато най-сетне откри пролука между терзаещите се прислужници, той се шмугна напред, бутна вратата и запали лампите.

Те осветиха група полуоблечени, скупчени на стълбите фигури над парадния вестибюл, поръсен с отломки от старинен порцелан и безценно стъкло, над нащърбен гонг за вечеря, над редактиран и подобрен портрет на покойната графиня Емсуърт и над Незаменимия Бакстър в балтон и обувки с каучукови подметки, изпружил се връз дебел резен студен език.

Недалеч от него се въргаляха нож, вилица, хляб, сол, тирбушон и бутилка бяло вино.

Граф Емсуърт заговори пръв (ако използваме думата в членоразделния й смисъл). Погледна изотгоре проснатия си секретар и рече:

— Драги ми Бакстър, какво, по дяволите?

Компанията потъна в чувство на дълбоко униние. Всички бяха отвратени от подобна антикулминация. За миг, когато Незаменимия не помръдна, започна да се заражда известна надежда, но щом се установи, че дори не е ранен, мрачността надделя. Биха се задоволили само с едно от следните две неща: крадец или хубав безжизнен труп. Крадецът, жив или мъртъв, би бил добре дошъл, но ако Бакстър възнамеряваше да играе ролята, беше от изключителна важност да е мъртъв.

Той ги огорчи дълбоко с факта, че е бил целта на среднощната им експедиция. А че по него няма дори драскотина, бе направо непоносимо.

Когато Бакстър бавно се изправи, наоколо цареше натежало от неодобрение мълчание.

Погледът му се спря на езика. Той потрепери и остана вторачен в него. Смайването го парализира.

Лорд Емсуърт също гледаше езика и стигна до нелишено от логика заключение. Заговори хладно и надменно, защото не само остана раздразнен като останалите от антикулминацията, ами беше и обиден. Знаеше, че не е измежду младите и преизпълнени с жизненост домакини, които остават без дъх от съчиняване и предлагане на развлечения за гостите си, но имаше поне едно нещо, с което се гордееше като домакин. Грижеше се добре за гостите си откъм материалната страна на живота. Поддържаше възхитителна трапеза.

— Драги ми Бакстър — започна той с тон, който обикновено пазеше за сина си Фреди, — щом гладът ви е толкова неутолим, че не можете да изчакате до закуска и се налага да тършувате посред нощ из килера ми, бих желал в името на всичко свято да го правите по не толкова шумен начин. Не че ми се свиди храната — хапвайте винаги когато ви се иска, но не забравяйте, че хората с не толкова неутолим апетит обичат да поспиват нощем. Драги ми приятелю, много по-уместно ще е, ако наредите да ви донасят в стаята сандвичи, кифли или каквото там решите.

Дори куршумите не успяха да разстроят Бакстър колкото това чудовищно обвинение. Обясненията напираха и се преплитаха в шупналия му мозък, но не бе в състояние да ги членораздели. От всички страни срещаше натежали от укор погледи. Джордж Емерсън го гледаше с болезнено отвращение. Лицето на Аш Марсън беше на човек, който никога не би повярвал, ако не го виждаше с очите си. Но най-непоносимо бе критичното изражение на момчето, отговарящо за ножовете и обувките.

Започна да пелтечи. От устата му заизлизаха думи, които се прескачаха и спъваха една в друга.

Леденото неодобрение на лорд Емсуърт не се смекчи.

— Моля ви, Бакстър, не се извинявайте. Желанието за храна е от човешко по-човешко. Не одобрявам само необуздания начин, по който си я осигурявате. А сега, всички в леглата.

— Но, лорд Емсуърт…

— В леглото — повтори твърдо Негово благородие.

Компанията тъжно се устреми нагоре по стълбите. Лампите бяха угасени. Незаменимия Бакстър сломено се затътри към стаята си.

В мрака откъм вратата за прислугата се зачу глас:

— Лакома свиня!

Звучеше като свежия млад глас на момчето за ножовете и обувките, но Бакстър бе твърде съсипан, за да разследва случая. Продължи отстъплението си, без да спира.

— Да се тъпче по всяко време! — продължи гласът. Откъм невидимата тълпа прислужници бликна одобрително мърморене.