П. Г. Удхаус
Нещо свежо в Бландингс (1)

I

Слънчевата светлина на прелестното пролетно утро заливаше благосклонно града, наречен Лондон. Живителната й топлина сякаш проникваше в колите и пешеходците по булевард Пикадили, защото дори шофьори на автобуси подхвърляха закачки, а устните на страховитите таксиджии се извиваха в едва ли не любезни усмивки. Полицаите надуваха свирки, чиновниците отиваха на работа, просяците се залавяха за задачата да убедят съвършено непознати хора да се нагърбят с издръжката им или с други думи от куцо и сакато бликаше онази оптимистична енергия, която прави света по-различен. Лондон се радваше на една щастлива утрин.

Точно в девет часа вратата на дома, разположен на улица Аръндел № 7А, недалеч от площад Лестър, се отвори и от нея излезе млад мъж.

От всички местенца в Лондон, претендиращи за званието „заден двор“ на града, улица Аръндел до площад Лестър има най-съществени основания да се нарича така и води поне с едни гърди пред всички други кандидати. Ако минете по северната страна на площада, съвсем близо до пресечната му точка с Пикадили, ще забележите малък безистен, прерастващ в задънена уличка. Но може и да не го забележите.

Човешкият поток денем и нощем тече край Аръндел, без да й обръща внимание. Дължината й е под четирийсет метра и въпреки че е подслонила цели два хотела, никой досега не си е изпотрошил краката да си запази стая в тях. Повтарям: типичен заден двор.

По форма Аръндел напомня стомна за евтино италианско вино. Тясното гърло, свързващо я с площад Лестър, рязко се разширява и образува вътрешно дворче. Двете му страни са заети от хотелите, а третата — от къща с мебелирани апартаменти, ползващи се с успех сред материално закъсалите. Над подобен род сгради от незапомнени времена тегне опасността от събаряне в името на Прогреса, за да се отвори място за нови хотели, но те така и не успяват да дочакат тази своя участ и вероятно ще продължат да дават подслон на неизброими бъдещи поколения.

Предоставяните стаи са единични, със среден размер, в които леглото през деня свенливо се скрива зад протрити паравани. Обзаведени са с маса, кресло, дървен стол, писалище и кръгла тенекиена вана, която подобно на леглото изчезва, след като изпълни полезното си предназначение.

Такава стая може да наемете за пет долара седмично, които включват и закуската.

Аш Марсън го беше направил. Заемаше предната стая на втория етаж.

Двайсет и шест години преди началото на настоящия разказ семейството на преподобния Джоузеф Марсън и съпругата му Сара от градчето Мъч Мидълфорд в графство Салъп се бе сдобило с отроче от мъжки пол. Това отроче (кръстено Аш на един богат чичо, впоследствие изпързалял всички, завещавайки богатството си на благотворителни заведения), когато му дошло времето, постъпило в Оксфорд да се изучи за свещеник. Доколкото може да се установи от съществуващите летописи, прекараните там семестри с нищо не допринесли за появата на богоугодни знания у младежа, но в замяна на това той демонстрирал способността си да пробягва осемстотин метра за една минута, а четиристотин — за съответното рекордно време. Що се отнася до подвизите му в областта на дългия скок, те се превърнали в обект на всеобща възхита.

Аш си осигурил златен медал по лека атлетика и стоплил хиляди сърца, като спечелил две последователни години бяганията на четиристотин и осемстотин метра в състезанията с Кеймбридж. Но за жалост, притиснат от какви ли не ангажименти, все не успявал да се отдаде на науките и когато ударил часът на истината, се оказал напълно неподготвен за каквато и да било професия. Все пак успял криво-ляво да докопа степента бакалавър и понеже междувременно открил фундаменталната истина, че винаги можеш да излъжеш определен брой хора за определен период от време, получил редица назначения като частен учител. Поспестил парици от въпросната ужасяваща професия, дошъл в Лондон и си опитал късмета във вестникарството. След две години на ограничени успехи се свързал с издателската къща „Мамут“.

Издателство „Мамут“, контролиращо няколко важни вестника, седмични списания и какво ли не, не се гнуси от дребните монети на разсилните. Едно от най-печелившите му издания е серия джобни книжлета с криминални и приключенски истории. И точно тук Аш попаднал на мястото си. „Приключенията на детектива Гридли Куейл“, тъй популярни сред определени кръгове читателска публика, са негова рожбичка. До появата на Аш и господин Куейл „Британската героична библиотека“ била дело на много ръце и включвала премеждията на различни герои, ала в случая с Гридли Куейл собствениците усетили, че идеалът е постигнат и възложили на Аш самостоятелно да поддържа „Британската героична библиотека“ (чиито книжки излизат веднъж месечно). И той заживял с мизерната заплата, която получавал за умствените си напъни.

Те това бе причината в онази майска утрин Аш да се намира на улица Аръндел до площад Лестър.

Беше висок, добре сложен младеж със спортна фигура, ясни очи и волева брадичка. В момента, в който затвори входната врата, бе облечен с пуловер, лек вълнен панталон и спортни обувки с каучукови подметки. В едната му ръка имаше чифт гимнастически бухалки, а в другата — въженце за скачане.

След като вдиша и издиша утринния въздух по сериозния начин, в който посветеният наблюдател би разпознал научното дълбоко дишане, тъй модно в наши дни, той остави бухалките на земята, улови въженцето с две ръце и се зае да скача.

Като се вземе предвид фактът, че Лондон, подобно на всеки голям град, питае непреодолима неприязън към всякакъв вид физическа дейност, освен ако не се извършва с непосредствена практическа цел, спокойствието, с което младежът подскачаше насред улицата, беше наистина забележително. Правилата, управляващи физкултурните занимания в Лондон, са ясни и недвусмислени. Човек може да тича, ако гони шапката си или автобуса, може да подскача, ако се стреми да избегне връхлитащо такси или е настъпил бананова кора. Но ако търчи, за да развива белите си дробове, или подскача, защото било полезно за черния му дроб, Лондон го наказва сурово с присмеха си, насочвайки подигравателно-укорителен показалец към ненормалника.

И все пак тази сутрин улица Аръндел понесе гледката с нехарактерно безучастие. На запад собственикът на хотел „Привитали“ се облегна на вратата на имота си с видимо незадръстен от мисловна дейност мозък. Точно на север притежателят на хотел „Матис“ подпираше кервансарая си и демонстрираше цялостно отсъствие на умствени процеси. По прозорците на горните етажи на двата хотела се мяркаше пъстра палитра от прислужници, ала нито един от тях дори за миг не се откъсна от работата си, за да подметне някое пиперливо издевателство. Дори ситните дечица, осеяли двора, не си направиха труда да изпопадат от смях, а вечно изтегнатата до перилата котка невъзмутимо продължи да се мие, без да му хвърли дори един смразяващ поглед.

Ето ви забележителен пример до какви висоти може да се издигне всеки млад човек само с помощта на търпение и постоянство.

Когато три месеца преди този ден Аш Марсън нае предната стая на втория етаж на № 7А, той на бърза ръка установи, че ще се наложи да преустанови утринната си гимнастика, станала му втора природа, за да не наруши неписания закон на Лондон. При все това той не се двоуми дълго, физическата култура бе негова религия. И реши да хвърли ръкавицата в лицето на Лондон.

Първия път, когато се появи на улица Аръндел по пуловер и спортен панталон, той не беше завъртял и един път бухалките над главата си, когато установи, че е център на вниманието от страна на:

двама шофьори на такси (единият пиян);

четирима сервитьори от хотел „Матис“;

шестима сервитьори от хотел „Привитали“;

шест камериерки от хотел „Матис“;

пет камериерки от хотел „Привитали“;

собственика на хотел „Матис“;

собственика на хотел „Привитали“;

един уличен метач;

единайсет безделници, приличащи си като единайсет капки вода;

двайсет и седем броя дечурлига с неустановена полова принадлежност;

една котка.

Всички, изброени дотук, се превиваха от смях, включително и котката. Пияният шофьор нарече Аш „кукуригу-петльо“, но той не спря да върти бухалките.

Магията на постоянството е толкова голяма, че един месец по-късно публиката му се беше свела до двайсетте и седем малолетни зрители и то само защото никой не им предлагаше по-занимателен обект на наблюдение. Те продължаваха да му се смеят, но без звънливата увереност, която им вдъхва подкрепата на възрастните.

Сега, три месеца по-късно, съседите гледаха на Аш и утринната му гимнастика като на естествено природно явление, незаслужаващо внимание.

През въпросната сутрин Аш скачаше на въже по-енергично от всякога. Причината бе в желанието му чрез физическа умора да изтика от душата си демона на недоволството, чието присъствие го бе заглождило, откак стана от леглото. Защото Пролетта е време, когато ни наляга копнежът за Нещо повече, а утрото преливаше от пролетна мекота. Беше един от онези прекрасни дни, когато въздухът ни изпълва с очакване, подсказващо, че животът просто не може да продължи да се влачи по старите, утъпкани и скучни коловози, че ще ни се случи нещо романтично и възхитително. В подобно утро можете да видите възпълни възрастни господа да въртят чадъри между пръстите си, а в свируканията на разсилните се долавят оптимистични трели, защото животът се открива велик и прекрасен дори пред тях.

Но югозападният вятър на Пролетта носи със себе си и угризенията на съвестта. Долавяме неясен полъх на безпокойство и съжаляваме за пропиляната си младост.

Точно това преживяваше и Аш. Докато скачаше на въже, той се опитваше да се ритне отзад, задето не се беше трудил по-усърдно в Оксфорд, та да може сега да се отдава на нещо по-свястно от писането на щуротии за някакво бездушно издателство. Никога до този момент не бе изпитвал подобна увереност, че му е дошло до гуша от тинята, в която се въргаляше. Мисълта, че след закуска ще трябва да седне и да изсмуче от пръстите си поредното приключение на Гридли Куейл, го замайваше като удар с тъп предмет. В такова утро самата мисъл за Гридли Куейл му вдъхваше погнуса, защото Майката Природа тръбеше с пълен глас, че настъпва Лятото и зад ъгъла се мътят Велики дела.

Така че скачането на въже не внесе в душата му лелеяния покой. Затова го захвърли й грабна бухалките.

Те обаче също не му донесоха удовлетворение. Тогава се сети, че отдавна не е правил Ларсеновите упражнения. Може би те щяха да се окажат целебният лек.

Преди време лейтенант Ларсен от датската армия беше разработил след щателни проучвания на човешката анатомия група гимнастически упражнения. Дори в този момент, докато пиша тези думи, възторжени негови почитатели от цял свят сто на сто се мъчат да се вържат на фльонга, следвайки указанията на пунктираните линии по илюстрациите на забележителната му книга. От Пийбълс в южна Шотландия до залива Бафин в североизточна Канада хиляди млади ръце и нозе ежедневно се размахват от точка А към точка Б и омекнали мускули придобиват консистенцията на кален каучук. Ларсеновите упражнения са последен писък на модата в областта на физическата подготовка. Раздвижват всяко сухожилие в тялото. Предизвикват свирепо кръвообращение. Дават възможност, ако проявите постоянство, да повалите с един удар всеки бик, изпречил се на пътя ви. Макар че какви ще ги дири в Лондон всеки, изпречил се на пътя ви бик, акълът ми не го побира.

Бедата обаче е там, че изпълнението на тези възхитителни упражнения не прелива от достолепие. Всъщност, ако внезапно и без предупреждение видите някой да ги изпълнява, физкултурникът ще ви се стори подчертано забавен. Единствената причина, поради която английският крал Хенри не се е усмихнал нито веднъж, след като синът му потънал с Белия кораб, е, че по онова време лейтенант Ларсон още не е бил измъдрил достойните си за шумна радост упражнения.

Благодарение на факта, че през последните три месеца Аш бе успял да принуди местното население да съзерцава всичко, което върши, със смесица от снизхождение и разбиране, той така нахално и самодоволно бе навирил нос, че когато рязко взе да се кълчи с амбициозното намерение да придобие тирбушонна форма, в съгласие с указанията в книгата на лейтенанта за изпълнение на Упражнение 1, на него и през ум не му мина що за гледка представлява. А и поведението на околните оправдаваше самочувствието му. Собственикът на хотел „Матис“ го изгледа, без да трепне. Съдържателят на хотел „Привитали“ недвусмислено бе изпаднал в коматозно състояние. Прислужниците продължаваха да се трудят с увесени ченета. Невръстното постоянно присъствие на двора бе сляпо, глухо и нямо. Котката си чешеше гърба в перилата по липса на нещо по-занимателно.

Но в мига, в който Аш се развинти и възстанови човешкия си облик, откъм гърба му в тихия утринен въздух се разнесе мелодичен смях, който го прободе като нажежен шиш.

Преди три месеца Аш щеше да приеме това веселие като неизбежно и нямаше да допусне да го смути. Но продължителният имунитет явно бе разклатил желязното му самообладание. Той подскочи и се обърна.

На прозореца на първия етаж на № 7А се бе облакътило момиче. Блясъкът на пролетното слънце играеше в златистите коси и осветяваше ясни сини очи, приковани върху спортната му особа и святкащи от неудържим кикот, който не секна дори след като той се обърна.

Около две секунди двамата се гледаха в очите. След това момичето се обърна и изчезна в стаята.

Аш беше сразен. Преди три месеца един милион момичета можеха да се надсмиват над утринната му гимнастика, без да го разколебаят. Днес една-единствена безбожна присмехулница успя да го смаже. Депресията, която упражненията бяха започнали да разсейват, отново го налегна. Изгуби куража да продължи. Тъжно си събра такъмите и се върна в стаята, където дори студената баня не съумя да го освежи.

Закуските (включени в наема и приготвяни от хазяйката госпожа Бел) не биха могли да се нарекат незабравими пиршества. Когато Аш с неимоверни усилия успя да се справи с безформеното пържено яйце, цикорията, безсрамно наречена кафе, и прегорелия бекон, Отчаянието вече здраво го беше сграбчило в ноктите си. А когато събра сили да отиде до бюрото и да започне мъките си по съсредоточаването върху най-новото приключение на детектива Гридли Куейл, душата му гръмко застена.

Мелодичният смях още звучеше в ушите му и той страстно пожела мисълта за Гридли Куейл никога да не бе прекосявала съзнанието му, нисшите слоеве на британската читателска публика да не го бяха провъзгласявали за свой герой, а лично той, Аш, да е отдавна мъртъв и дълбоко погребан.

Неосветеното му от Бога съжителство с Гридли Куейл продължаваше вече две години и от месец на месец Гридли все по-малко заприличваше на човек. Беше страхотно нафукан и влудяващо сляп спрямо факта, че успява да детективства единствено благодарение на изключителния си късмет. Да си зависим от Гридли Куейл за насъщния бе равнозначно на прикованост с верига към безобразно и смрадливо чудовище.

Тази сутрин, докато седеше и гризеше писалката, ненавистта на Аш към Гридли достигна невиждани висоти. Практиката му при писането беше най-напред да измисли хубаво сочно заглавие, а след това да му пришие приключението.

През нощта, в пристъп на вдъхновение, беше надраскал на един плик думите:

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО СЪС СМЪРТОНОСНИЯ ЖЕЗЪЛ

Сега седеше и го гледаше с мрачното отвращение на вегетарианец, открил гъсеница в салатата си.

През нощта заглавието бе изглеждало тъй обещаващо, тъй изпълнено със свежи перспективи. Още се правеше на интересно, но сега, когато моментът да напише историята бе настъпил, недостатъците му ставаха очебийни.

Какъв беше този Смъртоносен жезъл? Звучеше добре, но погледнато като гол факт, какво, по дяволите, можеше да значи? Човек не може да пише за смъртоносен жезъл, без да знае какво представлява и как се действа с него. Но от друга страна, ако си измислил такова разкошно заглавие, не можеш с лека ръка да го запокитиш в кошчето.

Аш рошеше косата си и ръфаше писалката.

На вратата се почука.

Той се извъртя на стола. Това вече преля чашата. Не веднъж и дваж бе внушавал на госпожа Бел, че под никакъв предлог не бива да бъде обезпокояван сутрин. Творческият му процес просто не можеше да бъде сритван на неподходящи места по този брутален начин. Направи бърза умствена инвентаризация на по-сочните встъпителни изрази.

— Влезте! — изрева и се приготви за сражение.

В стаята нахълта момичето със сините очи — онова от първия етаж, което се беше радвало кръшно на Ларсеновите му упражнения.

II

Обстоятелства от разнородно естество могат да бъдат обвинени за незадоволителния начин, по който Аш се представи в първите минути на тази неочаквана среща. На първо място, очакваше да види хазяйката си, чийто ръст възлизаше на метър и трийсет и пет, поради което внезапната поява на лице с височина метър и шейсет и осем рязко разфокусира пространството около него. На второ място, в очакване на госпожа Бел Аш бе сгърчил лице в смразяваща гримаса и се оказа доста трудно мигновено да я смени с приветлива усмивка. И най-сетне човек, преседял половин час над лист с думите:

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО СЪС СМЪРТОНОСНИЯ ЖЕЗЪЛ

и изживял интелектуални мъки над евентуалния дълбоко законспириран смисъл на въпросното словосъчетание, не може да бъде напълно с всичкия си.

Видимият резултат от гореизброеното беше, че в продължение на половин минута Аш се държа крайно недостолепно. Блещеше се и пелтечеше. Ако в стаята присъстваше психиатър, щеше да му постави диагноза, без да го подлага на излишен преглед. Мина доста време, докато се сети да стане от стола. А когато го направи, комбинацията от подскок и извъртане, която изпълни, бе достойна за включване В книгата на лейтенант Ларсен.

Момичето също не се отличаваше със особено самообладание. Ако Аш беше поне малко във форма, щеше да забележи пламналите страни, подсказващи, че и тя изживява трудни мигове. Но жените винаги са въоръжени с повече душевно равновесие, тъй че тя проговори първа.

— Опасявам се, че ви преча.

— Ннне, ннне — заекна Аш. — О, не, В никакъв случай, В никакъв случай, не, не, не…

Вероятно щеше да продължи в този дух, ако момичето не го бе прекъснало.

— Дойдох да се извиня — рече — за недопустимата грубост, която проявих, като ви се надсмях преди малко. Беше крайно непочтено и аз самата не знам защо го направих. Съжалявам.

Науката с всичките си триумфални достижения все още не е открила правилния отговор, който трябва да даде млад мъж, изпаднал в тежкото положение да му се извинява хубаво момиче. Ако не отговори въобще, ще бъде взет за злопаметен темерут. Ако пък каже нещо, сто на сто ще е глупост. Докато се колебаеше коя злина да предпочете, погледът на Аш случайно попадна върху листа, над който бе мъдрувал толкова време.

— Какво значи „смъртоносен жезъл“? — попита той.

— Моля?

— „Смъртоносен жезъл“.

— Не разбирам.

Нелепият ход на разговора се оказа прекален за Аш и той избухна в смях. Секунда по-късно и момичето последва примера му. Смущението им моментално се изпари.

— Май ме имате за откачен? — попита Аш.

— Разбира се — отвърна момичето.

— Точно натам се бях запътил, ако не бяхте влезли в стаята.

— Защо?

— Опитвам се да напиша детективска история.

— Аз пък тъкмо се питах дали не сте писател.

— И вие ли пишете?

— Да. Чели ли сте „Сплетни за всеки дом“?

— Никога.

— Браво. Това е отвратително жълто вестниче, пълно с пунктирани кройки и съвети за нещастно влюбени. Всяка седмица пиша по една колонка под различни имена. Във Всеки материал се говори за някой херцог или граф. Повдига ми се от тях.

— Съчувствам ви — твърдо отсече Аш, — но се отклоняваме от темата. Какво значи „смъртоносен жезъл“?

— Смъртоносен жезъл?

— Смъртоносен жезъл.

Момичето замислено се намръщи.

— Както всекиму е известно, това е свещен жезъл от абанос, откраднат от индуски храм, който трябва да носи неизбежна смърт на всеки свой притежател. Героят се сдобива с него по една случайност, а жреците го издирват и започват да му изпращат заплашителни писма. Какво друго би могло да бъде?

Аш не съумя да обуздае възторга си.

— Това е гениално!

— Ами…

— Абсолютно гениално. Всичко ми се изясни. Героят се обажда на Гридли Куейл и това надуто магаре решава загадката благодарение на редица гнусни съвпадения. И с това приключва работата ми за месеца.

Тя го загледа с интерес.

— Да не би вие да сте авторът на „Гридли Куейл“?

— Само не ми казвайте, че го четете.

— Опазил ме Бог. Но приключенията му се публикуват от същата компания, която издава „Сплетни за всеки дом“ и понякога, докато чакам да ме приеме редакторката, не мога да не забележа кориците на някои от тях.

Аш се почувства като човек, срещнал на пустинен остров приятел от детинство.

— „Мамут“ публикува и ваши неща? Значи сме съратници по неволя, крепостни на един и същ феодал. Трябва да станем приятели. Ще станем ли приятели?

— Ще бъда очарована.

— Искате ли да си стиснем ръцете, да седнем и да побеседваме за съдбите си?

— Но аз ви отклоних от работата.

— Акт на милосърдие.

Тя седна. Сядането е просто действие, но като всичко останало и то разкрива характера на човека. Начинът, по който момичето го извърши, напълно удовлетвори Аш. Нито седна на ръба на стола като човек, готов да побегне на секундата, нито се разположи в креслото като гост, възнамеряващ да остане до идната неделя. Държеше се в необичайната ситуация с непреднамерена самоувереност, която неудържимо го очарова. Етикетът на улица Аръндел не е строг, но въпреки това момиче, заемащо предна стая на първия етаж, би било извинено, ако прояви учудване или колебание при покана за сърдечен разговор от страна на млад мъж от втория етаж, когото познава от пет минути. Но между безпаричните обитатели на големите градове неизбежно възниква усещането за принадлежност към една и съща масонска ложа.

— Да се запознаем ли? — започна Аш. — Или госпожа Бел вече ви е казала името ми? Отскоро сте тук, нали?

— Наех стаята онзи ден. Но щом сте авторът на Гридли Куейл, името ви трябва да е Феликс Клоувли, нали?

— Велики Боже, не! Как ви мина през ума, че човек може да се казва Феликс Клоувли? Не, това е мантията, под която крия позора си. Истинското ми име е Марсън. Аш Марсън. А вашето?

— Валънтайн. Джоун Валънтайн.

— Вие ли ще започнете с историята на живота си или аз?

— Не съм сигурна, че животът ми изобщо има някаква история.

— Хайде, хайде!

— Честна дума.

— Помислете още веднъж. Все пак разполагаме с някакво начало. Нали сте родена?

— Да.

— Къде?

— В Лондон.

— Ето че нещата потръгнаха. Аз пък съм роден в Мъч Мидълфорд.

— Не съм го чувала.

— Странно! А аз така добре познавам вашето родно място. Е, още не съм направил Мъч Мидълфорд прочут. Всъщност се съмнявам, че някога ще успея. Започвам да проумявам, че съм един обикновен неудачник.

— На колко сте години?

— На двайсет и шест.

— Наричате се неудачник на двайсет и шест години? Срамота!

— А как бихте нарекли двайсет и шест годишен мъж, чието единствено средство за препитание е Гридли Куейл? Строител на империята?

— Откъде знаете, че това е единственото средство? Защо не опитате нещо друго?

— Например?

— Откъде да знам? Какво да е. За Бога, господин Марсън, намирате се в най-големия град в света, където възможностите за приключения крещят от всеки ъгъл…

— Явно съм глух. Единствените крясъци, които чувам от всеки ъгъл, идват откъм госпожа Бел по повод седмичния наем.

— Четете вестници. Четете обяви. Сигурна съм, че рано или късно ще намерите нещо. Не унивайте. Бъдете авантюрист. Грабнете следващия шанс, какъвто и да е той.

Аш кимна.

— Продължавайте. Не спирайте. Вие ме стимулирате.

— Но защо е нужно да ви стимулира едно момиче?

Лондон е достатъчно голям и без моята помощ. Винаги можете да откриете нещо ново. Слушайте, господин Марсън, преди пет години бях принудена да започна сама да се грижа за себе си. По какъв да е начин. Оттогава съм работила като продавачка в магазин, машинописка, била съм на сцената, заемала съм поста гувернантка, камериерка…

— Какво? Камериерка?

— Защо не? Уверявам ви, че натрупах ценен опит, а и винаги бих предпочела работата на камериерката пред гувернантстването.

— Мисля, че ви разбирам. Навремето бях частен учител. Предполагам, че гувернантката е женският му аналог. Често съм се питал какво би казал генерал Шърман^[1] за частното обучение, щом се е изразявал така необуздано сприхаво за една най-обикновена война. Забавно ли беше камериерстването?

— Извънредно забавно, а освен това ми даде възможност да изуча аристокрацията в леговището й, което ме направи неоспорим авторитет по херцозите и графовете в „Сплетни за всеки дом“.

Аш пое дълбоко въздух — не научното дълбоко дишане, а дъх на възхищение.

— Знаменита сте!

— Знаменита?

— Искам да кажа, че имате такъв висок дух!

— Е, старая се. На двайсет и три години още не съм постигнала нищо значимо, но положително не се поддавам на отчаянието и не се смятам за неудачница.

Аш направи кисела гримаса.

— Добре — рече той. — Разбрах!

— Така трябва. Надявам се, че не съм ви отегчила с автобиографията си, господин Марсън. Не искам да твърдя, че съм бляскав пример за подражание, но наистина обичам действието и мразя инертността.

— Вие сте направо чудесна — повтори Аш. — Истински жив кореспондентски курс по работоспособност като онези, които се срещат по последните страници на списанията, започват с думите: „Млади човече, печелите ли достатъчно?“ и са украсени с картинка на останал без душа чиновник, загледан с копнеж в стола на шефа си. Можете да вдъхнете живот и на споминала се медуза.

— Ако наистина съм ви стимулирала…

— Мисля — произнесе замислено Аш, — че това беше поредната обида. Е, заслужавам я. Да, стимулирахте ме. Чувствам се нов човек. Странното е, че се появихте като капак на всичко останало. Не помня откога не бях се чувствал толкова неспокоен и неудовлетворен като тази сутрин.

— От пролетта е.

— Нищо чудно. Прииска ми се да извърша нещо велико и авантюристично.

— Ами извършете го. Виждам на масата ви „Морнинг Поуст“. Прочетохте ли го?

— Хвърлих му един поглед.

— Но не сте чели обявите, нали? Прочетете ги. Там може би се крие възможността, която търсите.

— Ще го направя, но впечатлението ми от обявите е, че са монополизирани от филантропи, горящи от желание да ви услужат с всякаква сума между десет и сто лири само срещу подпис. Все пак ще ги прегледам.

Джоун се изправи и му протегна ръка.

— Довиждане, господин Марсън. Трябва да измъдрите детективската си история, а аз да си поблъскам главата над случка с херцог. — Тя се усмихна. — Изминахме доста път от началото на запознанството си, но все пак смятам, че трябва да се върна към него, преди да ви оставя. Съжалявам, че ви се присмях тази сутрин.

Аш трескаво стисна ръката й.

— А аз — не. Идвайте да се прививате от смях всеки път, когато пожелаете. Обичам да ми се смеят. Когато започнах да правя упражненията, наоколо се събираше половин Лондон и се въргаляше от кикот по паважа. Но вече не представлявам интерес и се чувствам самотен. Ларсеновите упражнения са двайсет и девет, а вие видяхте едва част от първото. Направихте толкова много за мен, че ще бъда горд, ако ви помогна да започвате деня си с колики. Упражнение номер шест е крайно смешно, без да е вулгарно. Утре сутринта ще започна с него. Мога да ви препоръчам и Упражнение единайсет. Не го пропускайте.

— Много добре. Е, засега довиждане.

— Довиждане.

И тя си отиде, а Аш, трептящ от нови вълнения, се взираше в затворилата се зад гърба й врата. Чувстваше се като събуден от сън с помощта на мощен електрошок.

Прекрасно момиче… Смайващо момиче…

Близо до листа, на който бе надраскал вече изпълненото със смисъл заглавие на новото приключение на Гридли Куейл, лежеше „Морнинг Поуст“, чиито обяви бе обещал да проучи. Най-малкото, което можеше да стори, беше да започне веднага.

Но скоро духът му започна да унива. Все същата история. Господин Брайън Макнийл, въпреки че не искаше да има работа с малолетни, бе готов и дори нетърпелив да се раздели с огромното си състояние в полза на всяко лице над двайсет и една годишна възраст, което срещаше материални затруднения. Добрият човек не искаше никакви препоръки. Нито пък съперниците му по щедрост — господата Ангъс Брус, Дънкан Макфарлейн, Уолъс Макинтош и Доналд Макнаб. И те демонстрираха любопитно нежелание да влизат в делови отношения с малолетни, но всеки човек в по-зряла възраст можеше просто да се отбие в кантората им и да си вземе парите, които му трябват.

Под тях бе поместен сърцераздирателен призив на Млад Мъж (Християнин), който спешно търсеше хиляда лири с цел завършване на образованието си с околосветско пътешествие.

Аш уморено захвърли вестника. Знаеше си, че няма смисъл. Романтиката бе мъртва, а Неочакваното вече не се случваше.

Взе писалката и започна да пише „Приключението със смъртоносния жезъл“.