Франсис Скот Фицджералд
Отсам рая (7)

Още алкохол

Събуди се със смях и очите му лениво обходиха помещението — очевидно стая с баня в добър хотел. Главата му бръмчеше и пред погледа му изплуваха, размазваха се и се разсейваха картина след картина, но освен желанието да се смее ни една от неговите реакции не бе ясно осъзната. Протегна ръка към телефона до леглото.

— Ало, кой хотел е тук?… „Никърбокър“? Отлично, донесете ми две уискита със сода…

Полежа известно време, гадаейки отпуснато дали ще му качат бутилка или две малки чаши. После се изтръгна с усилие от постелята и се потътри към банята.

Когато се появи отново, триейки се мързеливо с хавлиената кърпа, завари в стаята келнера с питието и изведнъж му се прииска да го избудалка. Но като се замисли, реши, че ще бъде под достойнството му, и просто му махна да се оттегли.

Хлътвайки в стомаха му, новият алкохол го сгря и разпокъсаните картини бавно започнаха да се подреждат в кинолентата на вчерашния ден. Той видя отново Розалинд, разплакана и свита сред възглавниците, отново почувства сълзите й върху лицето си. Думите й отзвъняха в ушите му: „Не ме забравяй, Еймъри, никога не ме забравяй…“

— Какъв ад! — преплете гласно езикът му, задави се и се строполи върху леглото, разтърсван от спазми на скръб. След малко отвори очи и устреми поглед към тавана. — Проклет глупак — възкликна отвратен и с могъща въздишка стана и посегна към бутилката. След още една чаша даде воля на всеоблекчаващите сълзи. Нарочно извика в паметта си дребни случки от отлетялата пролет, обличаше в думи чувства, които щяха да откликнат още по-силно на отчаянието. — Бяхме толкова щастливи — промълви, — толкова щастливи.

После отново не издържа и коленичи до леглото, заровил лице във възглавницата.

— Момичето ми… моето момиче… ох…

Стисна зъби тъй здраво, че от очите му рукнаха сълзи като потоци.

— …Момиченцето ми, единственото, което имах, единственото, което исках!… Върни се, върни се! Не мога без теб… не мога… колко сме клети… донесохме си един на друг само страдание… Ще я скрият от мен… няма да я виждам, няма да ми позволят да й бъда приятел. Така ни било съдено… така ни било съдено…

И после отново:

— А бяхме щастливи, безмерно щастливи…

Стана и в транс от чувства се хвърли на леглото, после лежа изтощен, докато бавно схващаше, че през изминалата нощ е бил безпаметно пиян и че в главата му отново се надига дива виелица. Изсмя се, изправи се и отново подири Лета…

По пладне налетя на една компания в бара на хотел „Билтмор“ и развалата започна отначало. По-късно смътно си спомняше, че бе спорил върху френската поезия с някакъв английски офицер, когото му представиха като „Капитан Мазола от пехотата на негово величество“, и помнеше, че на обяд се бе опитал да издекламира „Лунна светлина“; после бе проспал в дълбоко меко кресло почти до пет часа, когато друга компания го намери и го събуди; последва пиянско увещаване на несъвместими темпераменти за изпитанието на вечерта. Избраха си представление в кафе-театъра „Тайсън“, защото кувертът включваше четири питиета — пиесата бе за два монотонни гласа с объркани мрачни сцени и прекалени осветителни ефекти и се следеше трудно при твърде странното поведение на очите му. Впоследствие реши, че трябва да е гледал „Шегата“…

…След това дойде ред на „Кокосовата горичка“, където Еймъри отново си поспа на някакво балконче. А в „Шанли“ мисълта му почти си възвърна логичността и благодарение на грижливо водената сметка за броя на изпитите чаши се изля в съвсем ясна приказливост. Установи, че компанията се състои от петима мъже, двама от които са му бегло познати; разгорещено взе да отстоява правото си да плати своя дял от харча и гръмко упорстваше да уреди въпроса на момента за голямо веселие на масите наоколо…

Някой спомена, че на съседната маса седи известна кабаретна звезда, така че Еймъри се изправи, приближи се галантно и й се представи… което го въвлече в спор първо с кавалера й, а после и с оберкелнера, но понеже бе възприел позата на пресилено изискано благородство… склони да бъде отведен обратно на масата си, след като го отбиха с неопровержимо логични доводи.

— Решил съм да се самоубия — обяви неочаквано той.

— Кога? Догодина?

— Сега. Утре сутринта. Ще си взема стая в „Комодор“, ще се потопя в гореща вана и ще си срежа вените.

— Навлиза в зловещия стадий!

— Я му удари още едно.

— Ще обсъдим въпроса утре.

Но Еймъри не се поддаде на разубеждаване, поне не от доводите на останалите.

— На вас ставало ли ви е така? — попита ги с поверително снишен глас.

— Как иначе!

— Често ли?

— За мен е хронично състояние.

Това предизвика разисквания. Един каза, че понякога изпадал в такова отчаяние, че сериозно обмислял този изход. Друг се съгласи, че няма за какво да се живее. „Капитан Мазола“, който необяснимо как се бе присъединил отново към компанията, изрази мнението, че според него човек се чувства тъй предимно когато здравето му е влошено. Еймъри предложи всеки да си поръча по един коктейл, да размесят в него натрошени чаши и да го изпият. За негово облекчение никой не прегърна идеята, така че след като си допи чашата, той подпря брадичка на дланта си, а лакътя — на масата (най-изтънчената и незабележима поза за сън, както сам се уверяваше), и потъна в дълбоко вцепенение…

Събуди го притискането на жена о него, хубава жена с разпиляна кестенява коса и с наситеносини очи.

— Изпрати ме до къщи! — помоли го тя.

— Ей, здрасти! — премигна Еймъри.

— Харесвам те — съобщи му нежно тя.

— И аз те харесвам.

Забеляза в задния фон гръмогласен мъж, комуто някой от собствената му компания нещо разясняваше.

— Оня тип, с когото бях дошла, е отвратителен тъпак — поясни му синеоката жена. — Не го понасям. Искам да се прибера с теб.

— Ти пияна ли си? — усъмни се Еймъри с проникновена мъдрост.

Тя кимна свенливо.

— Прибери се с него — посъветва я той строго. — Нали с него си дошла.

В този момент гръмогласният мъж от фона се изтръгна от задържащите го ръце и се озова до тях.

— Ей! — викна свирепо. — Това момиче е с мен, къде се буташ!

Еймъри го изгледа хладно, а момичето се притисна по-силно в него.

— Пусни момичето — ревна гръмогласният. Еймъри направи опит очите му да изразят заплаха.

— Гледай си работата! — разпореди се той най-после и насочи вниманието си към момичето. — Любов от пръв поглед? — подсказа й той.

— Обичам те — нашепна тя и се сгуши в него. Очите й наистина бяха красиви.

Някой се наведе и произнесе в ухото на Еймъри:

— Това е Маргарет Даямънд. Пияна е, а е дошла тук е оня тип. Най-добре е да я оставиш на мира.

— Ами тогава той да си се грижи за нея! — кресна Еймъри вбесен. — Аз да не съм благотворително дружество, така де?

— Остави я на мира.

— Тя сама ми увисна на врата, по дяволите! Нека си виси!

Навалицата около масата се сгъсти. За миг като че ли скандалът беше неизбежен, но един мазен келнер започна да разтваря вкопчените пръсти на Маргарет Даямънд, докато освободи Еймъри от нея, при което тя гневно зашлеви келнера по лицето и пипна за гушата своя разбеснял се първоначален кавалер.

— Боже господи! — възкликна Еймъри.

— Да тръгваме!

— Побързай, такситата ще ни избягат!

— Келнер, сметката.

— Хайде, Еймъри. Край на любовта.

Еймъри се изсмя.

— Не можеш да си представиш колко истина има в думите ти. През ум не ти минава. Нали в това е бедата!

Еймъри по въпросите на труда

Два дена по-късно сутринта той почука на вратата на директора на рекламната агенция „Баскъм и Барлоу“.

— Влез.

Еймъри се вмъкна със съмнително несигурна стъпка.

— Добро утро, мистър Барлоу.

Мистър Барлоу намести очилата си за оглед и в напрежението да чува добре леко разтвори уста.

— Аа, мистър Блейн. Не сме ви виждали от няколко дни.

— Не сте — отвърна Еймъри, — защото напускам.

— Така значи… е… това е…

— Не ми харесва тук.

— Съжалявам. Смятах, че нашите отношения бяха съвсем… ъъ… колегиални. Вие правехте впечатление на старателен работник — може би малко склонен към екстравагантно писане…

— А на мен просто ми омръзна — грубо го прекъсна Еймъри. — И никак не ме вълнуваше дали брашното „Хеърбел“ е по-добро от другите. Всъщност дори не съм го опитвал. Така че ми омръзна да го хваля на хората… е, зная, че изпадам в запои…

Лицето на мистър Барлоу се втвърди с няколко степени от каляването на стоманата.

— Сам поискахте да работите при…

Еймъри не му позволи да продължи.

— Но мисля, че ми плащахте безобразно малко. Трийсет и пет долара на седмица — по-малко, отколкото печели един майстор дърводелец.

— Вие току-що започвахте. Не бяхте работили преди — хладно възрази мистър Барлоу.

— Обаче за моето образование са пропилени десет хиляди долара и за какво — за да пиша глупашките ви дивотии? А тъй като говорите за стажа на служителите си, ще ви припомня само, че държите стенографи, на които от пет години плащате все по петнайсет долара на седмица.

— Нямам намерение да споря с вас, сър — каза мистър Барлоу и стана.

— Нито пък аз. Само исках да ви осведомя, че напускам.

За миг останаха прави, невъзмутимо вперили очи един в друг, после Еймъри се обърна и напусна кабинета.

Кратко затишие

След още четири дена той най-сетне се прибра в квартирата си. Том работеше над рецензия за „Ню Демокраси“, където вече беше назначен на постоянна работа. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.

— Е?

— Е?

— Боже мой, Еймъри, къде успя да си докараш тия синини по окото и ченето?

Еймъри се разсмя.

— Това не е нищо.

Съблече сакото си и оголи рамене.

— Виж тук!

Том подсвирна.

— Кой те нападна?

Еймъри отново се изсмя.

— О, всякакви хора. Биха ме. Факт. — Бавно намести ризата си. — Рано или късно трябваше да ми се случи, за което никак не съжалявам.

— Кой беше?

— Как да ти кажа, няколко келнери и двама-трима моряци, и, ако не се лъжа, случайни минувачи. Невероятно усещане. Струва си да те набият само за да го изпиташ. В даден момент краката ти не те удържат и преди още да си се проснал на земята, всеки те разкървавява за последно, после те ритат.

Том запали цигара.

— Един ден те гоних от сутринта до вечерта по целия град, Еймъри. Но ти все за малко ми избягваше. Предполагам, че си се завъртял с някаква компания.

Еймъри се строполи в едно кресло и му поиска цигара.

— Сега трезвен ли си? — подигравателно попита Том.

— Горе-долу. Защо?

— Да ти кажа тогава, Алек напусна квартирата. От доста време Техните го бяха подгонили да се прибира вкъщи и той най-после…

Болка прониза Еймъри.

— Жалко.

— Да, жалко. Ако решим да останем тук, ще трябва да си намерим нов съквартирант. Вдигат наема.

— Добре. Вземи когото искаш. Оставям тая работа на тебе.

Еймъри влезе в спалнята си. Първото нещо, приковало погледа му, беше една снимка на Розалинд, която бе възнамерявал да монтира в рамка, а междувременно я бе подпрял на огледалото върху тоалетката си. Погледна я, без нищо да почувства. След ярките портрети, които паметта му съдбовно бе вградила в настоящите му дни, тази нейна снимка изглеждаше странно недействителна. Върна се в общата стая.

— Имаш ли някаква картонена кутия?

— Не — отвърна Том озадачен. — Откъде да имам? Чакай, може да се намери в стаята на Алек.

В края на краищата Еймъри откри каквото търсеше, върна се при тоалетката, отвори едно чекмедже, догоре пълно с писма, записки, част от верижка, две малки носни кърпички и няколко снимки. Докато грижливо ги прехвърляше в кутията, мисълта му се отнесе към някаква книга, чийто герой, след като съхранявал цяла година парченце от сапуна на своята изгубена любима, накрая си бе измил ръцете с него. Засмя се и си затананика „Когато си отиде“… Замлъкна изведнъж…

Канапът му се изплъзна два пъти, но той успя да го завърже, пусна пакета в дъното на куфара си, хлопна капака и се върна в голямата стая.

— Излизаш ли? — Гласът на Том издаде скрита тревога.

— Ъхъ.

— Къде?

— Не зная още, старче.

— Хайде да вечеряме заедно.

— Съжалявам. Обещах на Сюки Брет, че ще вечерям с него.

— Аа.

— До скоро.

Еймъри прекоси улицата и изпи едно уиски в заведението отсреща. После отиде пеш до Уошингтън Скуеър и се настани на втория етаж-на автобуса. Слезе на Четирийсет и трета улица и с бавна крачка влезе в бара на хотел „Билтмор“.

— Хей, Еймъри!

— Какво ще пиеш?

— Келнер, моля!

Нормална температура

Влизането в сила на закона за сухия режим рязко прекрати давенето на мъката и когато една сутрин Еймъри се събуди и установи, че времето на похожденията от бар на бар е отминало, не изпита нито разкаяние за последните три седмици, нито съжаление, че повторението им е невъзможно. Избрал бе най-жестокия, макар и най-слабохарактерния начин да се защити от копията на паметта и въпреки че на друг човек не би препоръчал този път, откри, че в края на краищата той си бе изпълнил ролята: първият наплив на болката бе вече зад него.

Не разбирайте погрешно! Еймъри бе обичал Розалинд, както никога повече нямаше да обича. Тя бе грабнала първото зарево на неговата младост и бе изтръгнала от неизследваните дълбини на душата му нежност, която порази самия него, доброта и самоотричане, с каквито никога не бе дарявал друго същество. След нея той имаше любовни връзки, но от различен вид: в тях се връщаше към старото и може би по-типично свое светоотношение, при което момичето е само огледало на някое от настроенията му. Розалинд бе разбудила у него нещо много повече от страстно обожание; към нея той запази дълбока, неумираща обич.

Но от драматичната трагичност в края на тяхната връзка, завършила с изстъпителния кошмар на триседмичното му пиянство, той остана емоционално опустошен. И като че ли заслон можеха да му дадат само хората и средите, които бе запомнил като сдържани и изтънчено възпитани.

Написа един циничен разказ, в който изобрази погребението на баща си, и го изпрати в списание, а в отговор получи чек за шейсет долара и покана да им изпрати още нещо в същия тон. Това погъделичка суетата му, но не го вдъхнови за по-нататъшни усилия.

Четеше с настървение. „Портрет на художника като млад“ го озадачи и угнети; неимоверен интерес събудиха у него „Джоун и Питър“ и „Неугасимият огън“ и благодарение на един критик на име Менкен^[1] откри с изненада няколко превъзходни американски романа: „Вандоувър и звярът“^[2], „Проклятието на Терън Уеър“^[3] и „Джени Герхард“^[4]. Маккензи^[5], Честъртън, Голсуърди, Бенет се смъкнаха по неговата оценъчна скала от гениално мъдри животворци просто в забавни съвременници. Само сдържаната яснота и кристалната логика на Шоу, както и възхитителната опияняваща устременост на Х. Т. Уелс да открие ключа за вечно изплъзващия се катанец на симетричното единство между романтичното и истината приковаваха възторженото му внимание.

Изпитваше желание да се види с монсеньор Дарси, комуто бе писал при завръщането си, но не бе получил отговор от него. Съзнаваше обаче, че едно посещение при монсеньор ще доведе до изповед за Розалинд, а само мисълта за повторно преживяване чрез думите го смразяваше от ужас.

Търсейки близостта на сдържани хора, той си спомни за мисис Лорънс — интелигентна и достойна дама, приела католичеството и дълбоко предана на монсеньор.

Един ден й се обади по телефона. Да, тя прекрасно си го спомня; не, монсеньор не се намира в града, струва й се, че е в Бостън; обещал е, щом се върне, да отиде при нея на вечеря. А защо Еймъри не мине тия дни да обядват заедно?

— Реших, че трябва да наваксам пропуснатото, мисис Лорънс — каза той двусмислено, когато се появи у тях.

— Монсеньор беше тук миналата седмица — със съжаление отбеляза тя. — Искаше да ви види, нещо се тревожеше за вас, но беше забравил адреса ви вкъщи.

— Да не би да си е помислил, че съм нагазил в болшевизма? — попита Еймъри заинтригуван.

— В момента монсеньор е много потиснат.

— Защо?

— Заради Ирландската република. Смята, че не й достига чувство за собствено достойнство.

— Тоест?

— Когато пристигна ирландският президент, монсеньор замина за Бостън и страшно се разстрои, защото членовете на комитета по посрещането на президента през цялото време, докато пътували с него в колата, току го прегръщали.

— Разбирам го.

— Разкажете ми какво ви направи най-силно впечатление, докато бяхте в армията. Изглеждате малко състарен.

— Това е от друга, по-опустошителна битка — отвърна той и неволно се усмихна. — А що се отнася до армията, какво да ви кажа, открих, че физическата смелост зависи до голяма степен от физическата форма на мъжа. Установих, че не съм нито повече, нито по-малко храбър от всеки друг човек — а преди това се страхувах да не се окажа слаб.

— И какво още?

— Стигнах до извода, че човек може да издържи всичко, ако свикне с него, и се представих отлично на психологическия тест.

Мисис Лорънс се засмя. Еймъри изпитваше огромно успокоение в този дискретен дом на Ривърсайд Драйв, далеч от гъмжилото на Ню Йорк и от усещането, че в тясно пространство многолюдието издишва огромни количества въздух. Мисис Лорънс му напомняше Биатрис не с темперамента, а със съвършеното си изящество и с чувството за достойнство. Къщата, обстановката, сервирането на обеда ярко контрастираха с онова, което бе виждал в пищните палати из Лонг Айланд, където прислугата бе тъй натрапчива, че се налагаше буквално да бъде отстранявана, и дори с по-традиционните домове на семействата, приобщили се към „Юниън Клъб“. Той се запита дали този дух на сдържана уравновесеност, тази изисканост, в които усещаше нещо неамериканско, се бяха предали на мисис Лорънс от нейните предци — заселници в Нова Англия, или бяха придобити по време на дългите й пребивавания в Италия и Испания.

Две чаши вино „Сотерн“ му развързаха езика и се разприказва, както сам усети, със старата си обаятелна живост за религия, литература и за застрашителните явления в обществената система. Очевидно на мисис Лорънс й бе приятно и нейният интерес бе изцяло насочен към нагласата на неговия ум, а той горещо искаше умът му отново да привлича хората — след време можеше да се превърне в приветлива обител и за самия него.

— Монсеньор Дарси и до днес гледа на вас като на свое превъплъщение и смята, че в края на краищата вашата вяра ще се избистри.

— Може и да стане — съгласи се той. — Засега обаче съм по-скоро езичник. Просто за моята възраст религията като че ли няма никакво отношение към живота.

След като си тръгна от дома й, той закрачи по Ривърсайд Драйв удовлетворен. Интересно бе отново да обсъжда теми като младия поет Стивън Винсънт Бенет или Ирландската република. Заради злостните взаимни обвинения между Едуард Карсън и съдията Кохалан ирландският въпрос напоследък съвсем му бе опротивял, а едно време келтските черти в характера му бяха стълбовете на неговата лична философия.

Изведнъж почувства, че в живота има още много работи, стига само това съживяване на старите интереси да не означаваше ново отдръпване — отдръпване от самия живот.

Неспокойствие

— Аз съм безкрайно стар и безкрайно отегчен, Том — каза един ден Еймъри, изтягайки се непринудено в удобната прозоречна ниша. Той винаги се чувстваше най-естествено в излегнато положение. — Ти беше забавен, преди да започнеш да пишеш — продължи. — А сега си спестяваш всяка мисъл, ако смяташ, че става за печат.

Съществуването му се бе уталожило до нормалния градус на живот без стремежи. Бяха решили, че с известна пестеливост все още могат да си позволяват да живеят в същия апартамент, към който Том се бе привързал с уседналостта на стар котарак. Старинните английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, бяха собственост на Том, както и големият присвоен гоблен, реликва от упадъчни студентски буйства, и множеството осиротели свещници, и столът с дърворезби в стил Луи XV, от който само след минута преседяване те пронизваха остри болки в гърба (според Том това се дължеше на факта, че със самото сядане човек се озовава в скута на призрака на мадам Дьо Моптеспан^[6]) — така или иначе, тъкмо имуществото на Том ги накара да останат в квартирата.

Излизаха рядко: на театър от дъжд на вятър или на вечеря в „Риц“, или в Принстън Клъб. Сухият режим нанесе смъртни рани на разкошните заведения; невъзможно беше вече да се отбиеш в бара на хотел „Билтмор“ — все едно в дванайсет или в пет часа — и да срещнеш сродни души, а както у Том, така и у Еймъри бе поугаснала страстта към танците с момичетата от изисканото общество на Средния запад или Ню Джързи в „Клуба на двайсетте“ (получил прозвището „Клуба на типовете“) или в Розовия салон на хотел „Плаза“, още повече, че едно подобно прекарване изискваше зареждане с няколко коктейла, „за да се смъкнем до интелектуалното равнище на тия женички“, както обясни веднъж Еймъри и хвърли в ужас някаква благопристойна дама.

В последно време Еймъри получи няколко обезпокоителни писма от мистър Бартън — къщата в Лейк Джинива се оказа твърде голяма, за да се намери лесно наемател; най-високият наем, който можеше да се изтръгне в момента, едва щеше да покрие данъците за годината и разходите по наложителните ремонти; всъщност, подсказваше адвокатът, имението просто щеше да бъде бреме на ръцете на Еймъри. При все че нямаше да спечели нито цент от него през следващите три години, поради неясна сантиментална привързаност Еймъри реши поне засега да не продава къщата.

Денят, в който обяви на Том, че е отегчен, бе съвсем типичен. Станал бе по пладне, обядвал бе с мисис Лорънс п разсеяно се бе прибрал вкъщи на горния етаж на един от любимите си автобуси.

— Нищо чудно, че си отегчен — прозина се Том. — Това е обичайното състояние на духа за младежа в твоята възраст и положение.

— Да — отвърна Еймъри замислено, — но не съм само отегчен, неспокоен съм.

— Войната и любовта ти видяха сметката.

— Не съм убеден — размисли Еймъри, — струва ми се, че войната като явление не оказа особено силно влияние нито на теб, нито на мен, тя обаче категорично помете старите отношения, сякаш заличи индивидуализма в нашето поколение.

Том вдигна глава изненадан.

— Да, така е — настоя Еймъри. — И дори си мисля, че го заличи в целия свят. Боже мой, колко прекрасно беше едно време да си мечтая, че може да стана истински велик диктатор или писател, религиозен или политически вожд — а днес дори имена като Леонардо да Винчи и Лоренцо де Медичи не могат да прогърмят в света по добрия стар начин. Животът стана прекалено необхватен и сложен. Светът така се разрасна, че не е в състояние да помръдне собствените си пръсти, а аз мислех, че ще стана важна фигура.

— Не съм съгласен с теб — прекъсна го Том. — Човек не е попадал в тъй самолюбиво положение от… о, от времето на Френската революция.

Еймъри бурно възрази:

— Ти грешно приемаш нашата епоха, в която всеки кретен е индивидуалист, за епоха на индивидуализма. Уилсън беше силна фигура само докато представяше някого, а оттогава непрекъснато му се налага да прави компромис след компромис. Дори Фош не е наполовина тъй значима фигура като Стоунуол Джексън^[7]. Едно време войната е била най-индивидуалистичното начинание на мъжа, а прославените герои на войната днес нито притежават авторитет, нито носят отговорност: Гуинъмър и сержант Йорк^[8]. На кой ученик ще му дойде наум да издигне Пършинг^[9] в герой? Великият човек в нашия век не разполага с време да направи каквото и да е, освен да си седи и да си бъде велик.

— Значи според теб отсега нататък изобщо няма да има световни герои с трайна слава?

— Ще има — в историята, но не и в живота. Днес Карлайл много би се затруднил да събере материал за нова глава на „Героят като велик човек“^[10].

— Продължавай. В настроение съм да слушам.

— Хората днес не жалят усилия да повярват във вождове, но тия усилия са жалки. Едва някой реформатор или политик, или войник, или писател, или философ си извоюва популярност — някой Рузвелт, Толстой, Уд, Шоу, Ницше, — и борещите се течения на унищожителната критичност го подкопават. Боже мой, никой човек в наше време не е в състояние да удържи славата. Тя е най-сигурният път към забвението. На хората им омръзна до смърт, когато започнат да им набиват в главата ден след ден едно и също име.

— Излиза, че хвърляш вината за всичко върху пресата?

— Естествено. Погледни само себе си; ти работиш в „Ню Демокраси“, смятан за най-меродавния седмичник в страната ни, който четат силните на деня и разни други. И в какво се състои твоята работа? Ами в това да изказваш възможно най-умните, интригуващи, блестящо язвителни мнения за всяка личност, доктрина, книга или политика, която ти поръчат. Колкото по-ярко разнищваш подробностите, колкото повече жлъчна скандалност впръскваш в темата си, толкова повече пари ти плащат и толкова повече хора грабят изданието. Ти, Том Д’Инвилиърс, елин погубен Шели, изменчив, повратлив, умен, безпринципен, представяш критичното съзнание на нацията… о, не възразявай, картината ми е позната. И зз пишех рецензии за книги в университета, за мен също беше рядко удоволствие да определям най-новото, честно, съвестно усилие за излагане на дадена теория или на средство за измъкване от положението като „навременна добавка към лекото ни лятно четиво“. Хайде, признай си, не е ли така?

Том се разсмя и Еймъри продължи тържествуващо:

— Ние искаме да вярваме. Младите учени се опитват да вярват в стари авторитети, избирателите се опитват да вярват в своите конгресмени, страните се опитват да вярват в своите държавници, но не могат. Твърде оглушително е многогласието, твърде щедро се сее нелогична, неаргументирана критика. А най-лош е случаят с вестниците. Всеки богат ретрограден дъртак с оня особено алчен користолюбив манталитет, който ние наричаме финансов гений, може да стане собственик на вестника, превърнал се в интелектуалния хляб и вода на хиляди уморени, забързани хора, хора, прекалено уплетени в мрежата на модерния начин на живот, за да преглъщат друго освен премляна храна. За два цента гласоподавателите си купуват политически възгледи, предразсъдъци н мироглед. След една година идва нова политическа банда или нов собственик на вестника и вследствие: още по-голямо объркване, повече противоречия, внезапно нахлуват нови идеи, размесват се със старите, откъсват се от тях и противниците вече са насреща…

Замлъкна само за да си поеме дъх.

— Затова се зарекох да не изпиша буква черно на бяло, докато идеите ми или не се прояснят, или окончателно не се простя с тях. Достатъчно грехове тежат на душата ми, та на туй отгоре да пускам в главите на хората опасни, плиткоумни словоблудства. Мога само да объркам някой нещастен безобиден капиталист да потърси съзаклятничество с бомбата или някой наивен неукрепнал болшевик да се забърка с картечната лепта…

Том взе да става все по-неспокоен под откосите на този пасквил, прицелващ се в сътрудничеството му с „Ню Демокраси“.

— Но каква е връзката на всичко това с твоето отегчение?

Еймъри смяташе, че е съществена.

— А къде е моето място във всичко това? — запита той. — Каква е ползата от мен? Да оплодявам нацията? Американските романи създават впечатлението, сякаш на нас ни внушават да вярваме, че „здравият американски младеж“ между деветнайсет и двайсет и пет е изцяло асексуален животински вид. А истината е, че колкото по-здрав е той, толкова по-невярно е това. Единственото спасение да не те смели машината е да си намериш всепоглъщащ интерес. Е, войната свърши. А твърде силно вярвам в отговорността на писателя, за да се разпиша точно сега. Що се отнася до деловия живот — той е ясен: няма отношение към нищо в този свят, което ме интересува, освен нездравата, чисто утилитарна връзка с икономиката. Ако прекарам предстоящото и най-хубаво десетилетие от живота си, загробен в някоя кантора, онова, което ще науча там, ще ме обогати интелектуално колкото един долнопробен филм.

— А литературата? — подсети го Том.

— Бедата е, че се раздвоявам — когато седна да пиша разказ, обзема ме страх, че пиша, вместо да живея, през цялото време си мисля, че може би животът ме чака и японската градина на „Риц“ или в Атлантик Сити, или в свърталищата на Ийст Сайд… А и изобщо — продължи той, — липсва ми съдбовният тласък. Исках да бъда обикновено човешко същество, но момичето, което си избрах, не можа да погледне от моя ъгъл.

— Ще си намериш друго.

— Боже мой! Как си го представяш ти? Остава само да ми кажеш, че „ако момичето е струвало да се бориш за вето, щяло е да те изчака“. Не, господине, момичето, за което наистина си струва да се бориш, няма да чака никого. Ако мислех, че ще дойде друга, щях да загубя последните отломки от вярата си в човешката природа. Може би ще се развличам, но Розалинд беше единственото момиче на света, което можеше да ме задържи.

— Хубаво — прозя се Том, — играх ролята на твой душеприказчик точно един час по часовник. Все пак се радвам да видя, че отново започваш да храниш яростни възгледи за нещо.

— Да — съгласи се неохотно Еймъри. — И въпреки това стомахът ми се свива, когато видя щастливо семейство…

— Щастливите семейства се стараят да предизвикат тъкмо такова усещане у хората — цинично го успокои Том.

Том като цензор

Имаше и дни, в които Еймъри бе слушателят. Това ставаше, когато Том, обгърнат в облаци дим, настървено съсичаше американската литература. Думи не му стигаха.

— Петдесет хиляди долара на година — крещеше топ. — Боже мой! Чуй ги само кои са, слушай: Една Фърбър, Гъвърнър Морис, Фани Хърст, Мери Робъртс Райнхарт — един от тях не е родил разказ или роман, който ще се помни след десет години. И тоя нещастник Коб — за мен той не е нито умен, нито забавен — пък едва ли е и за някой друг освен за издателите си. Рекламата направо го е ударила в главата. И… о, Харолд Бел Райт, а, и Зейн Грей…

— Правят каквото могат.

— Не, дори това не правят. Някои от тях умеят да пишат, но не си дават труда да седнат и да завършат един честен роман. Но съм съгласен с теб, че повечето не могат и да пишат. Струва ми се, че Рупърт Хюс полага усилия да обрисува правдива мащабна картина на американския живот, но неговият стил и зрителният му ъгъл са направо варварски. Ърнест Пул и Дороти Канфийлд също се опитват, но тях пък ги спъва пълната липса на чувство за хумор; те поне сгъстяват писанията си, а не ги разтеглят до прозирна тънкост. Всеки писател трябва да пише всяка своя книга така, като че ли в деня, в който ще я завърши, ще му отсекат главата.

— В буквален или в преносен смисъл?

— Не ме отвличай! Та, на някои от тях, изглежда, не им липсва културна подплата, известна интелигентност и немалка литературна сръчност, но те просто не желаят да пишат честно; оправдават се, че няма публика за добрата литература. А защо тогава, по дяволите, половината от тиражите на Уелс, Конрад, Голсуърди, Шоу, Бенет и останалите са разпродават в Америка?

— А харесва ли малкият Томи поетите?

Том се предаде. Отпусна ръце и те безсилно увиснаха отстрани на креслото, а той тихо изсумтя.

— В момента пиша сатира за тях, сложих й заглавие „Бостънските бардове и Хърстовите рецензенти“^[11].

— Я да чуем — нетърпеливо го подкани Еймъри.

— Написал съм само последните строфи.

— Нищо, модерно е така. Дай да чуем края, ако е смешен.

Том измъкна сгънат лист от джоба си и зачете на глас, подчертавайки паузите, за да стане ясно на Еймъри, че е в свободен стих:

И така,

Уолтър Арънсбърг,

Алфред Креймбърг,

Карл Сандбърг,

Луис Ънтърмвйър,

Юнис Тийтджънс,

Клара Шанафелт,

Джеймс Опенхайм,

Максуел Бодънхайм,

Ричард Глийнзър,

Шармъл Айрис,

Конрад Ейкин,

записвам тук имената ви,

за да живеете,

змиевидни морави имена

от моите ранни

събрани издания.

Еймъри се превиваше от смях.

— Печелиш железен медал. За наглостта на последните два стиха те каня на обед.

Еймъри не беше изцяло съгласен с унищожителното обругаване, на което Том подлагаше американските писатели и поети. Допадаха му и Вейчъл Линдси^[12], и Бут Таркингтън и се възхищаваше от добросъвестното, макар и колебливо художествено майсторство иа Едгар Ли Мастърс.

— Това, което не мога да понасям, е идиотското лигавене от рода на: „Аз съм бог — аз съм човек — яздя ветровете — виждам през мъглите — аз съм сетивото на живота.“

— Отвратително!

— И ми се иска американските прозаици да се откажат от опитите си да представят бизнеса в романтична светлина. На никого не му се четат подобни работи, освен ако бизнесът не е престъпен. Ако тази тема беше интересна, хората щяха да си купуват биографията на Джеймс Дж. Хил^[13], а не тия безкрайни канцеларски трагедии, дето все опяват за пораженията от дима.

— И тъгата! — вклини се Том. — Още един любим мотив, макар че, трябва да призная, монопола за него държат руснаците. Нашият специалитет са историите за момиченца, които си чупят гръбнаците, а после ги осиновяват навъсени еснафи, защото усмивките не слизали от лицата на момиченцата. Човек просто да си помисли че сме нация от жизнерадостни инвалиди и че обичайната кончина на руския селянин е самоубийството…

— Шест часът е — каза Еймъри, като погледна часовника си. — Гощавам те с богата изискана вечеря за твоите ранни избрани издания.

Поглед назад

Юли изнемогва с последната си жарка седмица и в нов пристъп на неспокойствие Еймъри осъзна, че са изминали едва пет месеца от запознанството му с Розалинд. А за него беше вече трудно да си представи онова момче с волно сърце, което бе слязло от военния транспорт, страстно жадно да се хвърли в авантюрата на живота. Една нощ, когато през прозорците на неговата стая прииждаше тегнещ обезсилващ зной, той се бори няколко часа в напразни усилия да увековечи сладката болка на ония дни.

Улиците на февруари, обветрени от тази нощ, довяват непонятни раздробени групи влага, трупат по измити тротоари мокър сняг — петната греят под фенерите подобно златна грес, излята от божествена машина там в часа на топенето и звездите.

Странни групи влага — в тях трептят очи на множество хора, в тях гъмжи живот, породен в полусън… О, аз бях млад тогава, аз веднага можех да се върна пак при теб, най-съвършена, най-красива, и да вкусвам сладки, нови незапомнени мечти от твоите устни.

…Звън преряза среднощния въздух — тишината бе вече мъртва, а звукът все още нероден — Животът като лед бе разложен! — един кристален тон, и ти изгряваш лъчезарна, бледа… и се пуква пролетта. (Висулки се смаляват по капчуците и променен градът замира.)

Мислите ни над стрехите бяха заскрежената мъгла, целуваха се двата наши призрака високо над слепени жици — ехо от злокобен смях отекна, отшумя — остана само празната въздишка по младежките желания; тъга и разкаяние остана от любимите неща, остана люспата, огромна и отронена от любовта.

Краят на още нещо

В средата на август пристигна писмо от монсеньор Дарси, пред очите на когото очевидно бе изникнал адресът на Еймъри.

Скъпо мое момче,

Твоето последно писмо ми бе достатъчно, за да се разтревожа за теб. Все едно, че не си го писал ти. Четейки между редовете, се досещам, че свързването ти с онова момиче те е направило нещастен, и виждам, че си изгубил романтичното си чувство към живота, което притежаваше преди войната. Правиш голяма грешка, ако мислиш, че човек може да е романтик, без да има религия. Понякога си мисля, че за нас с тебе тайната на успеха, когато го постигаме, се крие в мистичния елемент, който носим в себе си; в нас приижда нещо, което уголемява същността ни, а когато се отдръпне, същността ни се смалява. Последните ти две писма бих нарекъл посърнали. Внимавай да не се изгубиш в същността на друг човек, независимо мъж или жена.

В момента ми гостуват негово високопреосвещенство кардинал О’Нийл и епископът на Бостън, така че ми е трудно да откъсна време за писма, но много искам да дойдеш при мене по-нататък, макар и само за събота и неделя. Тази седмица трябва да отида във Вашингтон.

Въпросът кой път ще поеме бъдещето ми е поставен върху блюдата на везните. Само между нас да си остане, но не е изключено в близките осем месеца върху моята недостойна глава да кацне алената кардиналска шапчица. Така или иначе, имам желание да се сдобия със свой дом в Ню Йорк или Вашингтон, където ти ще можеш да идваш в почивните си дни.

Еймъри, щастлив съм, че и двамата сме живи. Тази война лесно можеше да сложи край на славния ни род. Но що се отнася до брака, ти сега преживяваш най-опасния период в живота си. Може да ти се случи да се ожениш бързо, а да съжаляваш дълго. От това, което ми пишеш за настоящото плачевно състояние на финансовите си работи, виждам, че желанието ти, естествено, е неосъществимо. Все пак, съдейки за теб с обичайната си мяра, бих казал, че в близката година ти предстои емоционална криза.

Непременно ми пиши. Чувствам, че съм обезпокоително неосведомен за теб.

Дълбоко и искрено твой

Тейър Дарси

Само седмица след получаването на писмото тяхното мъничко домакинство стремително се разпадна. Непосредствената причина беше сериозното и вероятно неизлечимо заболяване на майката на Том. Така че те оставиха мебелите на склад, поръчаха да се даде квартирата под наем от тяхно име и тъжно си стиснаха ръцете на гара Пенсилвания. Еймъри и Том сякаш се сбогуваха навеки.

Почувствал се дълбоко самотен, Еймъри отстъпи на импулса си и пое на юг с намерението да се присъедини към монсеньор във Вашингтон. Разминаха се само за два часа и след като реши да прекара няколко дни с един полузабравен дядо, Еймъри прекоси тучните поля на Мериланд и спря в околията Рамили. Но вместо за два дена престоят му продължи от средата на август почти до края на септември, защото в Мериланд срещна Елинор.