Франсис Скот Фицджералд
Отсам рая (9)

Атлантик Сити. Към края на деня Еймъри се разхождаше по дървения кей, неспирното блъскане на застигащите се вълни го успокояваше, полускръбният мирис на соления вятър изпълваше ноздрите му. Морето, помисли си, съхранява своята памет по-дълбоко от невярната земя. То сякаш още нашепва за викингските лодки, браздили водния свят под гарванокрили флагове, за британските дреднаути, тези сиви бастиони на цивилизацията, които в един черен юли блъвнаха парата си в мъглата на Северно море.

— Това пък ако не е Еймъри Блейн!

Еймъри погледна от кея към улицата долу. Там бе спряла ниска спортна кола и едно познато засмяно лице се подаде от прозореца на шофьора.

— Слизай при нас, зяпльо! — изкрещя Алек.

Еймъри извика в отговор някакъв поздрав и изтичвайки по дървените стъпала, се озова до колата. Двамата с Алек се виждаха от дъжд на вятър, но през цялото време между тях оставаше преградата Розалинд. Което го огорчаваше. Той не искаше да губи Алек.

— Мистър Блейн, запознай се с мис Уотърсън, с мис Уейн и с мистър Тъли.

— Приятно ми е.

— Еймъри — приповдигнато забъбра Алек, — скачай в колата и ще те заведем в едно закътано гнезденце, където ще бъдеш изненадан с ободряваща глътка бърбън.

Еймъри обмисли предложението.

— Добра идея.

— Влизай тогава. Джил, отмести се малко и Еймъри ще ти се усмихне страшно мило.

Еймъри се намърда на задната седалка до една крещящо облечена руса красавица с алени устни.

— Здравейте, Дъг Феърбанкс — насмешливо го приветства тя. — От здравословни съображения ли се разхождате, или си търсите компания?

— Броях вълните — невъзмутимо отговори Еймъри. — Специалността ми е статистика.

— Шегаджия сте, Дъг.

Навлязоха в някаква безлюдна пресечка и Алек спря колата в най-дълбоката сянка.

— Какво правеше там в тоя студ, Еймъри? — попита той, докато вадеше изпод кожената постелка еднолитрова бутилка бърбън.

Еймъри се направи, че не чу въпроса. Наистина нямаше определена причина да отиде на брега на океана. Вместо да отговори, попита на свой ред:

— Помниш ли нашия излет до морето във втори курс?

— Как да не го помня? Когато спахме на верандата на павилиона в Асбъри Парк…

— Господи, Алек! Още не мога да повярвам, че и Джеси, и Дик, и Кери… и тримата са мъртви.

Алек потрепера.

— Не говори за това. Тия мрачни есенни дни достатъчно ме потискат.

Джил, изглежда, бе съгласна с него.

— Тоя твой Дъг нещо не е много весел — каза си тя мнението. — Я му дай да опъне една по-солидна глътка, добре ще му дойде, пък и не се намира всеки ден.

— От всичко, Еймъри, най-много ме интересува къде си сега…

— В Ню Йорк, повече или по-малко…

— Имам предвид тази вечер, защото ако не си запазил още стая, можеш да ми направиш услуга.

— С удоволствие.

— Ние с Тъли сме наели две стаи с междинна баня в „Рейниър“, а той трябва да се върне в Ню Йорк. На мен не ми се мести. Въпросът е: съгласен ли си да вземеш едната стая?

Еймъри беше съгласен при условие, че може да се настани веднага.

— Ключът е на администрацията. И двете стаи са на мое име.

Като отказа да се вози и налива по-нататък, Еймъри слезе от колата и без да бърза, се върна до хотела покрай дървения кей.

Отново го бе засмукал водовъртеж, дълбокият въртоп на безразличието, когато пресъхваше желанието му да работи, пише, обича или бохемства. За първи път в живота си той почти копнееше смъртта да прегази неговото поколение и да помете дребнавите му страсти, усилия и възторзи. Никога преди не бе виждал младостта си тъй безвъзвратно отлетяла, както в този ден, крещящо противопоставящ пределната самотност на това пътуване с буйната радост на излета отпреди четири години. Нещата, които в отминалия му живот бяха обикновено всекидневие — здравият сън, осезаването на красотата наоколо, силните желания, — се бяха изгубили и празнотата след тях запълваха само безмерно равнодушие и разочарование.

„За да държи един мъж, жената трябва да подклажда най-лошото в него.“ Около това изречение кръжаха повечето от безсънните му нощи, към които, предусещаше той, щеше да се присъедини и настъпващата. Съзнанието му вече разработваше вариации по темата. Неизтощима страст, свирепа ревност, стремеж да завладява и да смазва — това остана от голямата му любов към Розалинд; отплата за изчезването на младостта — горчив пясък под тънката захарна кора на любовния екстаз.

В стаята си той се съблече и след като се загърна в одеяло, за да се предпази от хладния октомврийски въздух, задряма в едно кресло до отворения прозорец.

Спомни си едно стихотворение, което бе чел преди много месеци:

О, вярно сърце, през годините било за мен!

Животът ми бе сред морето на път похабен…

Но нямаше съзнанието, че е изгубил нещо, не го сгряваше надеждата, която се ражда от загубата. Животът просто го бе отхвърлил.

— Розалинд! Розалинд! — Гласът му нежно вля името й в полумрака и стаята сякаш се изпълни с нейното присъствие. Влажният солен вятър просмука косата му, ръбче луна пропари небето, завесите изсветляха, призрачно замержеляха. Той се унесе.

Когато се събуди, беше много късно и тихо. Одеялото се бе плъзнало от рамото му и когато докосна кожата си, усети я овлажнена и студена.

После, на по-малко от десетина крачки от себе си, долови напрегнат шепот.

Вкамени се.

— Внимавай, нито звук! — беше гласът на Алек. — Джил, разбра ли?

— Да — промълви тя едва чуто, силно уплашена. Намираха се в банята.

После слухът му долови по-силен звук, идваше някъде от коридора вън. Неясни мъжки гласове и неколкократно приглушена чукане. Еймъри отхвърли одеялото и се приближи до вратата на банята.

— Боже господи! — Различи отново гласа на момичето. — Ще трябва да ги пуснеш.

— Шшшт!

Изведнъж някой зачука силно и настоятелно на вратата на Еймъри откъм коридора и в същия миг от вратата на банята излетя Алек, последван от момичето с алените устни. И двамата бяха по пижами.

— Еймъри! — тревожен шепот.

— Какво се е случило?

— Това са хотелските ченгета. Господи, Еймъри, правят проверка…

— Най-добре ги пусни.

Едва движейки крака, момичето се приближи след него — жалка разтреперана фигура в тъмнината.

Еймъри започна бързо да съобразява.

— Вдигни по-голям шум и ги пусни в твоята стая — напрегнато предложи той, — а аз ще я изведа оттук.

— Но те са и пред твоята врата. Няма начин да я изпуснат.

— Измисли си друго име.

— Няма да стане. Регистрирах се със собственото си име, а могат да ме открият и по номера на колата.

— Кажи, че сте женени.

— Джил казва, че едното от ченгетата я познавало.

Момичето се бе довлякло до леглото и се бе строполило върху него. Лежеше и злочесто слушаше чукането по вратата, което постепенно се превърна в блъскане. После се разнесе мъжки глас, сърдит и заповеднически:

— Отворете или ще избием вратата!

В тишината, последвала смълчаването на гласа, Еймъри почувства, че в стаята освен хората има и неща друго… Сияние окръжаваше скупчената фигура върху леглото, ефирно като лунен лъч с оттенък на застояло слаба вино, и някакъв ужас припълзя и надвисна над тримата… а там до прозореца, между разлюлените завеси, стоеше нещо друго, безлико и неразличимо, но особена познато… Две дълбоки прозрения едновременно добиха очертания в мислите на Еймъри. Всичко, което след това премина през съзнанието му, отне не повече от десет секунди по часовник.

Едната истина бе осенението, че всяка саможертва е безучастна — в смисъл, че онова, което наричаме любов и омраза, възнаграждение и наказание, не са по-необходими за принасянето й от датата в месеца. В паметта му пробяга с мълниеносна бързина историята на едно самопожертвувание, за което бе научил в университета: някакъв студент преписал на изпит; приятелят му по стая, в порив на привързаност, поел цялата вина върху себе си; под натиска на преживения позор цялото бъдеще на невинния сякаш притъмняло от разкаяние и поражение, а неблагодарността на действителния виновник препълнила чашата. Самопожертвувалият се сложил край на живота си — години по-късно фактите излезли наяве. Навремето тази история бе озадачила Еймъри и дълго не му бе давала покой. Сега истината му просветна: саможертвата не откупва свобода. Тя е като висока изборна длъжност, като унаследена власт — за някои хора в някои моменти тя е жизнено необходим разкош, носещ не залог, а отговорност, не увереност, а отчаян риск. Движещата сила на този акт може да доведе до гибел — самото преброждане на емоционалната вълна, която го е породила, може завинаги да захвърли апостола си на стръмния гол остров на безнадеждността.

…Еймъри прозря също, че сетне Алек скрито ще го ненавижда, задето щеше да направи толкова много за него…

…Всичко това се разкри пред взора му като върху ненадейно разгърнат свитък, докато недалеч от него го наблюдаваха онези две притаени и слухтящи сили: ефирното като лунен лъч сияние, обгръщащо момичето, и онова познато нещо до прозореца.

Самопожертвуванието е надменно и безучастно по природа. Во веки веков самопожертвуванието трябва да се върши горделиво.

 

Недейте плака за мене, но плачете за себе си и за чадата си.^[1]

 

Ето, помисли си Еймъри, в какъв дух бог би разговарял с мен.

Той усети прилив на внезапна радост и като филмов образ сиянието над леглото се стопи. Подвижната сянка до прозореца — това бе най-ближното наименование, което съумя да му даде — се задържа още миг, а после вятърът сякаш я поде и с едно вдишване си я прибра от стаята. Той стисна юмруци в стремително ликуващо вълнение… Десетте секунди отлетяха…

— Прави каквото ти казвам, Алек, прави каквото ти казвам. Разбираш ли ме?

Алек го погледна тъпо, лицето му — жив образ на страданието.

— Ти имаш семейство — продължи бавно Еймъри. — Ти имаш семейство и за теб е важно да се измъкнеш чист от тази история. Чуваш ли ме? — Повтори ясно още един път: — Чуваш ли ме?

— Чувам те.

Гласът прозвуча странно напрегнат, погледът му не се откъсваше от очите на Еймъри.

— Алек, сега лягаш тук, в моето легло. Ако някой влезе, преструваш се на пиян. Прави каквото ти казвам — иначе сигурно ще те убия.

Още миг се гледаха в очите. После Еймъри отиде бързо до шкафа, взе оттам портфейла си и властно даде знак на момичето да го последва. Счуха му се думи от посоката на Алек, като че ли долови „изправителен лагер“, после двамата с Джил се озоваха в банята, а вратата зад тях се заключи.

— Ти си тук с мен — предупреди я строго той. — Била си с мен цяла вечер.

Тя кимна и изхлипа.

След секунда той отвори широко вратата на другата стая и вътре влязоха трима мъже. Моментално електрическа светлина заля цялата стая и Еймъри примигва.

— Опасна игричка сте започнали, млади момко!

Еймъри се изсмя.

— Е?

Водачът на триото даде заповеднически знак на плещестия мъж в кариран костюм.

— Действай, Олсън.

— Разбрано, мистър О’Мей — отговори Олсън и кимна.

Водачът и другият любопитно огледаха плячката си, след което се оттеглиха, сърдито хлопвайки вратата. Плещестият презрително измери Еймъри.

— Вие не сте ли чували за закона, на Ман? Да доведете нея — посочи момичето с дебелия си пръст — тук, в този хотел, а отгоре на това с кола с нюйоркска регистрация!

Поклати глава, давайки да се разбере, че е имал желание да влезе в положението на Еймъри, но че сега вече се отказва.

— Какво искате от нас? — раздразнено попита Еймъри.

— Облечете се бързо и кажете на вашата приятелка да не вдига такава олелия. — Джил шумно хлипаше върху леглото, но при тези думи кисело утихна и като събра дрехите си, се оттегли в банята. Докато нахлузваше панталоните на Алек, Еймъри отбеляза с удоволствие, че приема положението като комична случка. От обидената добродетелност на този плещест мъж го избиваше на смях.

— Има ли още някой тук? — попита Олсън, придавайки си вид на опитен копой.

— Приятелят ми, той запази стаите — небрежно съобщи Еймъри. — Пиян е като труп. Хърка от шест часа.

— Ще ида да му хвърля едно око.

— А как разбрахте за нас? — полюбопитства Еймъри.

— Нощният дежурен ви е видял на стълбите с тази жена.

Еймъри кимна. Джил излезе от банята напълно, макар и не съвсем изрядно облечена.

— Така — започна Олсън, като извади отнякъде бележник, — искам да ми кажете истинските си имена, да не чувам разни глупости като „Джон Смит“ или „Мери Браун“.

— Вижте какво — спокойно го прекъсна Еймъри. — Спестете си заплашителния тон. Голяма работа, че сте ни спипали.

Олсън го стрелна свирепо.

— Името! — сряза го той.

Еймъри каза името си и даде своя нюйоркски адрес.

— А дамата?

— Мис Джил…

— Я не ми излизайте с детски номера — възмути се Олсън. — Как се казвате? Сара Мърфи? Мини Джексън?

— Ох, господи! — изхлипа момичето и скри разплакано лице в шепите си. — Само майка ми да не научи. Само майка ми да не научи!

— Хайде, нямам време да ви чакам!

— Я се дръж прилично! — кресна Еймъри на Олсън.

Кратко-мълчание.

— Стела Робинс — заекна най-накрая тя. — До поискване, Ръгуей, Ню Хампшир.

Олсън захлупи бележника си и ги загледа дълбокомислено.

— Според правилника хотелът може да предаде тези сведения на полицията и не ви мърда изправителният лагер, задето сте докарали момичето от един щат в друг с безнравствена цел. — Той замълча, за да даде възможност върховната власт на думите му да проникне дълбоко в тях. — Но хотелската управа ще покаже снизходителност към вас.

— Хотелската управа не иска да попадне в пресата — свирепо се намеси Джил. — Ще покажат снизходителност! Ние да не пасем трева!

Огромна лекота изпълни Еймъри. Той разбра, че е извън всякаква опасност, и едва тогава осъзна цялата тежест на злощастието, което можеше да си навлече.

— Както и да е — продължи Олсън, — установили сме между хотелите един вид взаимопомощ. Напоследък безобразия като вашето много зачестиха и сме се споразумели с вестниците такива случаи да пускат нещо като малка безплатна реклама. Името на хотела не се споменава, а само ред-два за това, че сте имали малки неприятности в Атлантик Сити. Ясно ли е?

— Ясно е.

— Леко се отървахте, дяволите да ви вземат, прекалено леко, но…

— Добре — прекъсна го Еймъри, — да се измъкваме. Нямаме нужда от прощални речи.

Олсън мина през банята и хвърли бегъл поглед към неподвижното тяло на Алек. После изгаси осветлението и им даде знак да го последват. Докато влизаха в асансьора, Еймъри се изкуши да го постави на място и лесно се поддаде на желанието си. Той вдигна ръка и потупа Олсън по рамото.

— Имате ли нещо против да си свалите шапката? В асансьора има дама.

Шапката на Олсън бавно слезе от главата му. Изтърпяха две доста смущаващи минути в яркото осветление на фоайето, докато нощният дежурен и неколцина окъснели гости любопитно ги оглеждаха: крещящо облеченото момиче с наведена глава и красивия млад мъж с предизвикателно вирната брадичка. Изводът сам се натрапваше. После мразовитата улица, където с първото предвестие на утрото соленият въздух режеше още по-остро.

— Можете да вземете някое от ония таксита и се омитайте — каза Олсън, посочвайки смътните очертания на две коли, чиито шофьори вероятно спяха вътре. — Довиждане.

Той красноречиво бръкна в джоба си, но Еймъри изпръхтя, хвана момичето под ръка и се отдалечиха.

— Къде каза на шофьора да ни откара? — попита тя, когато се понесоха през уличната дрезгавина.

— На гарата.

— Ако тоя тип пише на майка ми…

— Няма да пише. Никой никога няма да узнае за това — освен нашите приятели и враговете ни.

Над морето се раждаше зората.

— Изсветлява — каза тя.

— Няма как — съгласи се раздразнено той, а после добави, за да заглади впечатлението: — Скоро ще е време за закуска, искаш ли да хапнеш нещо?

— Храна… — произнесе тя и безгрижно се разсмя. — От храната тръгна всичко. Бяхме поръчали да ни сервират голяма вечеря в стаята в два часа. Но Алек не даде бакшиш на келнера и аз съм сигурна, че тоя гад ни е издал.

Потиснатото настроение на Джил се разнесе по-бързо от разсейването на нощта.

— И от мен да знаеш — наблегна на думите си тя, — когато искаш да си устроиш весело прекарване, стой настрана от алкохола, а когато искаш хубаво да се насвяткаш, стой настрана от спалнята.

— Ще го запомня.

Той почука по стъклото и спряха пред вратата на един денонощен ресторант.

— Алек голям приятел ли ти е? — попита Джил, докато се наместваха на високите табуретки и облягаха лакти на мърлявия бар.

— Беше едно време. Вероятно няма да е вече, без сам да разбира защо.

— Малко откачена беше идеята ти да поемеш цялата вина върху себе си. Той да не е голям човек? По-голям ли е от теб?

Еймъри се изсмя.

— Тепърва ще се види — отговори той. — В това е въпросът.