Скъпо мое момче,

Достатъчно е да ми пишеш само едно: че си жив. За останалото ми стига да се поровя из неспокойната си памет — този термометър, отбелязващ само трескавите състояния — и да те съпоставя с онова, което съм бил на твоите години. Хората обичат да бръщолевят и ние с теб ще продължим да си разменяме на висок глас нелепици през сцената, докато не падне последната безогледна завеса — шляп! — върху нашите глави, сведени в поклон. Но ти едва сега разпалваш вълшебната искрометна прожекция на живота със същия комплект от кадри, с които започнах и аз, така че трябва да ти пиша, макар и само за да надам вопъл за безмерната човешка глупост…

Това е краят на един твой етап: за добро или лошо ти никога повече няма да бъдеш оня Еймъри Блейн, когото познавах, никога вече няма да се срещаме, както се срещахме преди, защото твоето поколение става коравосърдечно, много по-коравосърдечно от моето, което бе захранено със соковете на двайсетте години.

Еймъри, напоследък препрочетох Есхил и в божествената ирония на „Агамемнон“ намирам единственото обяснение на нашето жестоко време — целият свят около нас се руши и най-ближното му съответствие е безнадеждното отдръпване в себе си на онова древно минало. На моменти мисля за нашите момчета там като за римски легионери, запратени през девет земи в десета от порочния град, за да отблъскват дивите орди… орди, по-страшни все пак от порочния град… още един сляп удар върху нацията, фурии, които преди години възхвалявахме, над чиито трупове тържествуващо блеехме до края на викторианската епоха…

А после — съвършено материалистичен свят — и католическата църква. Питам се как ще си намериш място. В едно поне съм сигурен — живота си ще изживееш като келт и ще умреш като келт, затова ако не използваш небето като вечно мерило на твоите идеи, земята непрестанно ще осуетява амбициите ти.

Еймъри, открих изведнъж, че съм вече стар. И като всички старци понякога си фантазирам, та за тия неща искам да ти разкажа. Доставяло ми е удоволствие да си представям, че си ми син, че може би на младини съм изпаднал в шемет и съм те заченал и че когато съм дошъл на себе си, не съм си спомнял за стореното… Това е бащинският инстинкт, Еймъри, безбрачието жигосва по-дълбоко от плътта…

Понякога си мисля, че обяснението за нашата дълбока прилика се крие в някой общ праотец, и установих, че единствената кръв, свързваща родовете Дарси и О’Хара, е тази на рода О’Донахю… като че ли Стивън беше името му…

Когато мълнията пада върху единия от нас, поразява двама ни: ти едва бе пристигнал във военноморския отправен пункт, а аз получих документи за пътуване до Рим и очаквам всеки миг да ми изпратят указания откъде да взема кораба. Преди още да получиш това писмо, аз ще бъда в открито море. После ще дойде и твоят ред. Ти тръгна на война като истински джентълмен, така както влезе и в колежа, и в университета, защото това бе твоят дълг. Нека самохвалството и кресливият героизъм останат за средната класа; отлично й прилягат.

Спомняш ли си оная мартенска неделя от миналата година, когато доведе Бърн Холидей, за да ни запознаеш? Прекрасен младеж! А после, когато ми писа, че е запленен от мен, изживях силен шок. Как е могъл така да се излъже? Пленителен е последното, което може да се каже за мен или за теб. Ние сме какво ли не — изключителни, умни, дори, струва ми се, блестящи. Умеем да привличаме хората, да създаваме атмосфера, докрай да разтворим своите келтски души в келтска нежност, можем почти винаги да наложим своето; но пленителни — това определено не сме!

Потеглям за Рим с великолепна характеристика и с препоръчителни писма за всички европейски столици и когато се появя там, няма как „да не се вдигне шум“. Колко искам само и ти да си с мен! Тия последни редове звучат доста нагло и съвсем не подхождат за обръщение на солиден свещеник към младеж, тръгващ на война. Единственото оправдание е, че солидният свещеник говори сам на себе си. В нас с теб някои неща са скрити много на дълбоко и ти знаеш кои са те не по-зле от мен. Ние храним силна вяра, макар че твоята още не е избистрена; и притежаваме чудовищна честност, която всичката ни софистика не е в състояние да унищожи, а най-главното — радваме се на детско простодушие, което цял живот ще ни предпазва от истинско озлобение.

Написал съм ридание за теб, което прилагам. Съжалявам, че твоите страни не отговарят на описанието, което съм им дал, но имаш цяла нощ пред себе си да пушиш и четеш.

Така че ето го:

РИДАНИЕ ЗА ЕДИН ОТГЛЕДАН СИН, КОЙТО ОТИВА ДА СЕ БИЕ С ЧУЖДИЯ КРАЛ

Охон

Той е далеч от мен синът на моя дух

Той, който е в златна младост като Ангус Ог

Ангус от светлите птици

А духът му е силен и здрав като духът на Кухулин от Мюртим.

Ауира храбър

Челото му е бяло като млякото на кравите от Мейв

А страните му приличат на череши от дървото

което се навежда към Дева Мария, а тя кърми Божия син.

Авиля Врон

Косата му е като златната огърлица на кралете от Тара

А очите му са като сивите четири морета на Ерин

А те са облени от дъждовните мъгли.

Маврон от Гудьо

Той да е сред радостната и червена битка

Между главатарите, които вършат велики и доблестни дела

животът му да го напусне значи

Вървите на моята собствена душа да се развържат.

А вих Дилиш

Моето сърце е в сърцето на сина ми

И моят живот е в неговия изцяло

Човек може два пъти да има младост

Чрез живота на синовете си само.

Я ду Ваха Аланав

Нека Божият син да бъде над него и под него, пред него и зад него

Нека Кралят на стихиите да хвърли мъгла над очите на Чуждия крал

Нека Кралицата на милостта го води за ръка, така че да минава

между

враговете, без те да го виждат

Нека Патрик Гейл и Свети Колумб и петте хиляди Светии на Ерин

да бъдат по-добри от щит за него

И да влезе в боя.

Ох Охон

Еймъри, момчето ми, имам предчувствие, че това е краят. Един от нас, или пък и двамата, не ще изкара войната… От дълго време се опитвам да ти разкрия колко много означаваше за мен през последните години превъплъщението ми в теб… поразително си приличаме… поразително сме различни.

Сбогом, скъпо момче, и да те пази бог.

Тейър Дарси

Нощно товарене на войски

Еймъри се придвижи по палубата към носа, докато намери пейка под една електрическа крушка. Изрови от джоба си бележник и молив и започна да пише бавно, усърдно:

Нощес ще заминем…

Безмълвна тълпа сме, вървим през площада безлюден —

мъртвешка колона — смутен

от глухия тропот, рой призрачни сенки се буди

по пътя безлунен, студен;

ехтят над заводи и пристани стъпките луди,

загърбили нощ и ден.

Блуждаем в безветрие, корабът не е заминал,

брегът се смрачава — виж

там, сенки на хиляди дни, сиворебри руини…

Тогава защо да тъжиш

сред бялата шир

за онези безплодни години!

В раздрани мъгли горе пламва небето — разгръща

павирани с пясъчни блясъци пътища сини,

ревът на вълните отдолу кърмата обгръща,

в ноктюрно морето сега се издига, могъщо…

… Нощес ще заминем.

Писмо на Еймъри, изпратено от Брест на 11 март 1919 г. до лейтенант Т. П. Д’Инвилиърс, лагера Гордън, Джорджия.

Скъпи Бодлер,

Среща в Манхатън на 30-и т.м., след което наемаме някой шик апартамент, ти, аз и Алек, който е до рамото ми в този момент. Още не зная с какво ще се захвана, но неопределено мечтая да се отдам на политиката. Защо става така, че в Англия каймакът на младежта от Оксфорд и Кеймбридж навлиза в полицията, а ние в САЩ я оставяме в ръцете на мошеници? Хора, израсли сред местно интригантство, получили образование в политиканството и изпратени в Конгреса, тлъстогуши развратни обирджии, „без идеи и идеали“, както казвахме по време на нашите разпалени спорове. Само преди четирийсет години сред политиците ни все още имаше и свестни мъже, но ние, ние сме възпитавани в едно — да натрупваме милиони, за да покажем „от какво тесто сме замесени“. Има моменти, когато ми се иска да съм англичанин; американският живот е тъй отчайващо скучен, безсмислен и здравословен.

Тъй като бедната Биатрис почина, вероятно ще наследя малко пари, но дявол да го вземе, съвсем малко. Мога да простя на майка си почти всичко освен това, че във внезапен порив на религиозност към края на живота си е завещала половината от онова, което й е оставало, за черковни стъклописи и дарения на духовни семинарии. Адвокатът ми мистър Бартън ми писа, че моите хилядарки били вложени предимно в трамвайни акции, а въпросните трамвайни компании непрестанно губели от петцентовите билетни тарифи. Представяш ли си да плащаш месечна заплата от 350 долара на един неграмотен човек! И все пак му вярвам, макар да видях със собствените си очи как едно съвсем прилично някога състояние се стопи от спекулации, прахосничество, либерално управление и данъци — съвременен човек от главата до петите, това съм аз, малкият ми.

Както и да е, нашият апартамент ще бъде смайващ — ти ще можеш да си намериш работа в някой моден журнал, а Алек да си се занимава с цинкодобивната компания или какво беше предприятието на родителите му — в момента той чете през рамото ми и ме поправя, че компанията била медодобивна, но аз мисля, че е все едно, а ти? Дали парите са натрупани от цинк или от мед, сигурно еднакво са нечестни. Що се отнася до изтъкнатия Еймъри, той ще издава безсмъртна литература, само че е дотам несигурен в себе си, та не смее да рискува и да го огласи пред всички. Няма по-опасен дар за потомството от няколко умно скалъпени баналности.

Том, защо не станеш католик? Разбира се, за да станеш добър католик, ще трябва да се откажеш от всички ония внезапни маневри, за които ми говореше едно време, а определено ще пишеш по-хубави стихове, ако духовно си свързан с високи златни свещници и с дълги спокойни песнопения и дори американското духовенство да е съвсем обуржоазено, както казваше Биатрис, достатъчно е само да посещаваш внушителните катедрали, а пък аз ще те запозная с монсеньор Дарси, който е истинско чудо.

Смъртта на Кери бе страшен удар, смъртта на Джеси също, но недотам. И съм страшно любопитен да науча в каква съмнителна дупка на тоя свят е пропаднал Бърн. Предполагаш ли, че може да се е нахакал в затвор под измислено име? Изповядвам ти, че войната, вместо да ме направи правоверен, което би било закономерната реакция, ме накара да стана встрастен агностик. Напоследък на католическата църква тъй често й подрязваха крилата, че ролята й във войната бе свенливо незначителна, а и не й остана ни един добър писател. От Честъртън ми се повдига вече.

Досега съм попаднал само на един войник, който е преживял гръмко разтръбявания духовен прелом, подобно на оня приятел Доналд Ханки, тоя, с когото се запознах, и бездруго се готвеше за свещенически сан, така че си беше съзрял за прелома. Честно казано, на мен това ми се струва голям боклук, но то, изглежда, носи сантиментална утеха на ония, които си останаха у дома; и може да накара родителите да оценят по достойнство децата си. Този фанатичен захлас по духовния прелом е напълно без стойност и в най-добрия случай ще е краткотраен. Мисля, че на четирима войници, открили за себе си Париж, само един е открил бог.

Но ние — ти, аз и Алек, — о, ние ще си вземем японец за слуга и ще се обличаме официално за вечеря и на масата ни винаги ще има вино, и ще водим съзерцателен безстрастен живот до момента, в който вземем решение или да затракаме картечници с едрите собственици, или да хвърляме бомби с болшевиките. Господи! Том, така се надявам да се случи нещо. Не си намирам място от неспокойствие и ме тресе ужас, че може да натлъстея, да се влюбя и да се оеснафя.

Имението в Лейк Джинива е обявено за даване под наем, та като се върна, ще отпътувам право на Запад да се срещна с мистър Бартън и ще науча от него подробности. Пиши ми до „Блакстоун“ Чикаго.

Винаги твой, скъпи Бозуъл,

Самюъл Джонсън

Към следващата част или към съдържанието

Франсис Скот Фицджералд Отсам рая (5)

Метаданни

Данни

Избрани творби в три тома. Том 2

Информация

История

Сваляне / Връзки

ИНТЕРЛЮДИЯМай 1917 — февруари 1919

РИДАНИЕ ЗА ЕДИН ОТГЛЕДАН СИН, КОЙТО ОТИВА ДА СЕ БИЕ С ЧУЖДИЯ КРАЛ

Охон

Ауира храбър

Авиля Врон

Маврон от Гудьо

А вих Дилиш

Я ду Ваха Аланав

Нощно товарене на войски

Франсис Скот Фицджералд
Отсам рая (5)

ИНТЕРЛЮДИЯ
Май 1917 — февруари 1919